В настоящия политически живот на България само две партии могат да върнат своята история до мъгливото начало на прехода, мътните времена в които бяха положени основите на сегашния хаос, задънена улица и политическа безнадеждност до която допряхме, независимо от членството в ЕС, НАТО, а вече и (измъчено и насила) в еврозоната. Това са БСП и ДПС. Парадоксално и иронично и двете формации минават през цяла поредица от каскадни проблеми. БСП все още се измъчва от вечното питане ала Достоевски кого представлява, как го представлява и какво трябва да направи, за да открие бъдеще на този кален терен, а ДПС, ами ДПС просто вече го няма. Партията се разпадна в мъглата на корпоративните интереси, беше торпилирана отвътре, загуби смисъла на своето съществуване и някъде в края на тази мелодрама започна да си търси ново име, за да се опита да оцелее, нещо за което социолозите и техните обществени гадаения не са особено големи оптимисти.
Миналата седмица стана ясно, че марката "ДПС" окончателно остава в ръцете на Делян Пеевски, който иронично вече дори не се нуждае от нея. Още в средата на миналата година той търсеше начин да се разграничи от нея, да й направи лифтинг по някакъв начин и така на българската политическа сцена заблестя мистичната фраза "Ново начало", неясно дали взето от реалполитиката, или от някоя книга за практическа психология, която домакините четат тайно, за да достигнат до дълбините на душата и съзнанието си.
Миналата година, когато битката между Делян Пеевски и Ахмед Доган навлезе в най-острата си фаза и двамата си разменяха изявления, писма и удари под кръста, доста български анализатори и журналисти с охота и лекота прогнозираха, че Сокола само с едно размахване на пръста си, ще унищожи своето творение и ще го натика някъде в далечните котли на ада. Това обаче беше само отзвук от една налагана с години митология. Митологията "Доган". С години той бе изграждан в общественото съзнание като някакъв източен политически мистик, като лорд на морфичните резонанси с тънък подтекст и интригантско двусмислие, като някакъв ситуационен гений, който винаги успява да овладее процесите и да ги насочи директно към своя непосредствен интерес, практически, идеологически и материален. С години Доган беше нещо като Старецът от планината, оттеглен от публичното пространство, но същевременно присъстващ чрез своите аватари в парламента, чрез своите трубадури в медиите, чрез своята собствена легенда, която като телевизионен сериал произвежда нови и нови сезони. Най-накрая всичко това се оказа замък от въздух, пясъчна конструкция, която се разпадна от тежестта на собствените си лъжи и самоизмами.
Истината е, че Доган е политически създател на Пеевски. Но много преди фигурата на днешния проповедник на новото начало да се появи, Доган беше Пеевски, макар и в софт-версия. Нали точно Доган през 2005 година разви теорията за обръчите от фирми, които съществуват около всяка партия и в неговата корпоративно-политическа визия това беше повече от нормално? Точно Доган няколко години по-късно превърна образът на "обръчите" в основа на политическото поведение на ДПС и подсказа, че партията му започва да мутира - от политическо движение, което представлява интересите на българските турци, а и не само на тях, формацията му започна да се превръща в политическа корпорация, която искаше да дойде до момента в който нито едно управление да не може да бъде без нея. Доган се беше самоопиянил от идеята за "опциите", което означаваше, че стоящото в центъра Движение трябва да има пътища наляво и пътища надясно като незаобиколим фактор на всяка власт, ключов елемент от всичко в държавата. Той успя да осъществи всичко това на практика. За първи път тази философия бе приложена през 2001 година на президентските избори. Тогава движението, изключително неочаквано, подкрепи лидерът на БСП Георги Първанов за президент на страната. 6 години по-рано, същите Първанов и Доган, водеха люта битка за Кърджали и се плашиха със съд и вкарване в затвора. Но Доган в онези години беше пластичен, непредвидим и все още достатъчно мъдър, за да разбере, че политиката е дългосрочна игра в която трябва да правиш изненадващи ходове, ако искаш да останеш релевантен на времето.
Точно такъв ход беше прибирането на Делян Пеевски в редиците на партията. Нека да се абстрахираме от емоциите, кипежа на страстите и патетичните думи - вкарването на Пеевски в редиците на ДПС беше оправдана стратегия, защото така Движението се сдобиваше с медийна власт, ефективни бизнес-обръчи и влияние в много различни сфери на обществото. След тях беше повече от естествено и през 2013 година именно Пеевски да бъде посочен за шеф на ДАНС, защото това отговаря на стара логика на Доган, че можеш да победиш подлия враг с още по-голяма и удивителна подлост. По това време лидер на ДПС вече беше Лютви Местан, но отпечатъците на Сокола са навсякъде по тази кандидатура. Назначението предизвика шумен отзвук, големи протести и доведе до неизбежния срив на кабинета на Пламен Орешарски, но това беше заложено и замислено още в началото. Защото, ако трябва да бъдем изключително честни, не гражданската енергия торпилира кабинета, а това, че ДПС го предаде, а го предаде именно, за да получи възможността да спаси Пеевски и да го подготви за бъдещите му роли в българската политика.
Връщаме се назад в миналото не, за да се опитваме да правим ретроспекция на хаоса, а просто практически да се види, че не Пеевски унищожи Доган. Доган унищожи Доган. Именно Сокола разви своят унищожител, а най-накрая дори го короняса за лидер на ДПС, макар и с някаква добавка отстрани в лицето на Джевдет Чакъров, който междувременно също предаде Доган и в момента е независим народен представител, но очевидно е човек със спасен бизнес, или поне със спасен бизнес на собствения си син.
Точно там накъде стана ясно, че Доган вече не държи контрол не просто върху партията си, а и върху електората, който с години му бе даден като крепостно право. Това е голямата ирония на цялата ситуация - един християнин, българин в момента има върховното влияние върху българските турци. Което подсказва, че в България винаги е била възможна друга етническа политика, по-различна и смислена, но просто в неясното начало на прехода, Сокола е получил политически права и собственост, които най-накрая просто не знаеше какво да направи. За разлика от него Пеевски очевидно има цел, визия, мускули и пари. И това не е комплимент, нито пък превиване на гръбнак - длъжни сме да направим тази констация, ако искаме да разберем какво се случва с българската политика и защо Доган от първостепенен фактор в страната, днес е като герой от комикс, който тръгва да спасява неспасяемото.
Миналата седмица той със специално писмо до структурите обяви, че е време да се прави нова партия и даде тримесечен срок за нейното създаване. Писмото обаче е особено иронично, защото в него Доган се опитва меланхолично да върне спомените за 90-те години и за първи път поименно споменава Пеевски като враг, който отвлякъл партията отвътре. Разбира се, в текста се пропуска най-важното, а именно, че Доган допусна този враг пред портите и широко ги отвори за него. Че Доган и обкръжението му с години се ползваха от връзките и влиянието на Пеевски в съдебната система и тогава нямаха абсолютно нищо против неговата фигура и възможности. Ето точно такива подлости зануляват старите партии и ги разкъсват отвътре като експлозив.
Съдбата на ДПС е повече от поучителна, тя е като притча за неразказаните тъпотии на българския преход, които никога не се били продукт на конспирация, таен замисъл или коварен план. Това е просто отржение на националния характер, който си мисли, че гради визия за бъдещето, а най-накрая винаги приключва при прибирането на пари и изчисляването на приходите от различните обръчи. Всъщност това е и трагедията на градското дясно при битката с Пеевски. Той им е само маркетингов враг, когато трябва да дерат гласове от кожите на своите избиратели. Когато са на власт Пеевски не само не им пречи, а те живеят с илюзията, че могат да го използват като собствен инструмент, че той ще се превърне в тяхна вярна евроатлантическа овчица и ще ги слуша и ще се подчинява. Доган вече изгоря. Изгоря и Кирил Петков. Убеден съм, че ще видим още много изгаряния в тази поредица от политически малоумия. Както и, че ще видим нова партия на Доган, която ще блесне за кратко на хоризонта, а после ще се стопи в мъглата на абсолютното нищо.
Защото уморените соколи ги отстрелват в такива яростни дни, отстрелват ги без милост, а за тях нито ще има песни, нито някой ще жали.
Целият преход беше безмилостен и старите вълци най-добре разбират това.
No comments:
Post a Comment