„Кой не скача е дебел“.
С този вой в есенния дъжд, излял се над София миналата седмица бе огласен площада пред Народното събрание, Министерския съвет и Президенството. Градското дясно за пореден път в своята порно, пардон, политическа история излезе да протестира, самодоволно влюбено в себе си, нарцистично оглеждащо се през смартфоните и живите включвания във фейсбук, подложено за пореден път на моралистичните изцепки на цяла плеяда от самозвани интелектуалци – от Радослав Бимбалов до вечно некъпания Манол Глишев. За капак Асен Василев и Ивайло Мирчев подобно на естрадно дуо пяха националния химн. Аудиторията не се разбяга след това изпълнение, така че на площада може би все пак наистина е имало ядосани хора. След песента вероятно и изнервени максимално, но пък това винаги е в плюс на радикалния уличен дух.
Миналата сряда градската десница реши да се възползва максимално от кризисния дух, който обзе страната и свикаха поредното си недоволство, този път насочено срещу бюджета. Чисто медийно подгряха добре за протестната вечер. В аналите на безсмъртната екзотика на българския преход ще остане това как Асен Василев нахлу на извънредно заседание на Бюджетната комисия в парламента и в рамките на 7 минути около 60 пъти повтори „Няма да се случи тази комисия по този начин“. Досадният рефрен набързо заживя и собствен живот. Пиарите на ПП бързо поръчаха песен с този мотив и с другата митична фраза: „Кой разпореди това безобразие?“. ПП остана с един лидер (Асен Василев), но на него очевидно му харесва да живее двойствен живот - като политик и като меме.
Вечерта на площада се събраха между 8 и 10 хиляди души, които медийната пропаганда на психодясното увеличи до 25 хиляди, а накъде се говореше даже и за 50 хиляди. Това е особената оптика на градските десни – когато са се събрали трима души, те винаги виждат в тях отразен целия народ. Едва ли биха постигнали обаче дори и такава масовост, ако всъщност доста работодателски организации не бяха подпомогнали протестните активности, пращайки свои работници там, а и не само. Мой приятел, който обича да следи поразголени българки в инстаграм (знаете там няма нищо цинично, само крака и дупета в прашки) смаяно ми сподели, че всички инфлуенсърки, които до онзи ден са рекламирали луксозни жартиери, изведнъж като по команда решили да отидат на протеста и да заявят своята протест срещу правителството, което човеконенавистнически решило да повиша пенсионните осигуровки и данък „дивидент“. Наистина е величествено, когато гражданската съвест се пробуди дори и тези, които си изкарват парите от „Онлифенс“ и даже не присъстват икономически в България.
Събралата се разнородна тълпа даде шанс на много политолози и социолози да си разнообразят мненията с нова опорка – GenZ заявявало гражданска позиция, това било пробуждането на младото поколение, което искало да си отвоюва държавата. Старите десни пияници изхълцаха доволно и започнаха да си въобразявят как ще създадат протестна вълна из цялата страна и как младото поколение ще излезе по улиците срещу всякакви социални придобивки и вдигането на данъци за едрия капитал. Гражданска контрареволюция като по снимка.
Съжалявам за иронията, но понеже аз не съм от поколение Z, а вече и немалко години ми висят върху гърба и простатата, избирам да не съм изпълнен с такива надежда. От години насам този наратив – „излизаме на улицата, за да си вземем държавата“ – се повтаря циклично на 5 или на 6 години, а след всеки уличен протест, обязден, осквернен и изнасилен от градската десница, ситуацията само става по-зле. Да не говорим за това, че градското дясно не е естествен противник на Пеевски. Пеевски е само маркетингов трик, за да си мобилизират зомбитата в градския мрак. Видя се, че когато са на власт Пеевски всъщност им става много добър партньор на който могат да пишат есемеси по всяко време.
Това припомняне не е от злоба, а просто, защото е много важно да се знае кой за какво се бори и каква биография има. Миналото е важно и незаобиколимо, защото в него е скрита истината за днешния ден и за самопоканилите се като говорители на недоволството градски маниаци.
И така – 10 хиляди души се събраха в нощта, за да изразят своя протест. В крайна сметка така и не стана ясно кой е водещият мотив на недоволството – самият бюджет и заложените в него числа или принципното несъгласие със завладяната държава. Една голяма част от хората на следващия ден избраха да твърдят, че са протестирали срещу бюджета, най-малкото, защото Бойко Борисов като мандатоносител поддаде на недоволството и обяви, че бюджетът ще бъде изтеглен. Бюджетът не беше изтеглен, но градското дясно отчаяно се нуждаеше от някаква победа и заради това побързаха да надуят вувузелите на успеха. Тук обаче има нещо много важно и принципно, което е добре да изговорим. Че кабинетът не проведе преговорите по бюджета правилно е очевидно за всички. При парламент от 9 партии никой няма правото да заобикаля опозицията и да я натиква в ъгъла. Както се казва можеше нито една тяхна идея да не бъде взета предвид, но тя трябваше да получи място в светлината под прожекторите поне да може ясно да обяви къде е против. Проблемът е, че десницата на улицата заедно с новите поколенчески революционери изведнъж възприеха езикът на едрия бизнес като повод за недоволство. И какво се оказа – младото поколение протестира в името на майките и бащите си (както каза една млада девойка по телевизията), ама не обясни откъде точно ще дойдат парите за по-високите им пенсии. Чух друг младеж да се обявява и срещу вдигането на минималната работна заплата. Не знам дали той има и един ден трудов стаж, но по същество това е удар срещу неговото поколение, срещу неговите съученици, повечето от които няма да станат милионери и ще се чудат как да оцеляват в една безмилостна дясна среда, която като гной изстисква всяко желание за труд, когато човек си види мизерния фиш на заплатата. Изобщо да протестираш, но да защитаваш едрия бизнес е някакъв медиен и политически оксиморон, възможен само в България.
Всъщност точно тази грешка на десницата даде възможност на социалната партия в управлението БСП да се окопити. Когато на улицата излезе офисния планктон, който обаче и представа си няма как живее останалата част от България, това подгрява възможността на една левица, дори и в кризисно състояние, да заяви себе си. Още в деня след протестите и замразяването на бюджета, председателят на БСП Атанас Зафиров обяви, че ако социалните придобивки не останат, левицата ще преосмисли своето участие във властта. Обективно погледнато това беше най-силното заявление на социалистите за цялата година в управлението и заради това десницата се опита да го омаловажи приписвайки на БСП ролята на инструмент на Пеевски. Само че Пеевски вече е като кемитрейлс в политиката – да приписваш и обясняваш всичко с него сигурно е ефектно, но ефектното често е невярно. Всъщност протеста помогна БСП скоростно да изясни кое е важното за нея и да го заяви достатъчно шумно на висок глас.
А десницата направи и допълнителна грешка. Тя би трябвало да направи максимално усилие да обедини всички опозиционни усилия в един юмрук, ако иска да има чуваемост. Но в своето естествено проявление половината градска десница са парфюмирани костюмарчета, нежни, гнусливи и префинени. На тях им стига да си гледат и да си лайкват снимките сами във фейсбук и нищо повече не им трябва.
Всъщност протестът днес напомни на всички протестите от 2020 година, но между двете ситуации няма нищо общо. Протестът преди пет години беше наистина мощен, национален и обединен в едно-единствено усилие за превръщането на България в нормална държава. Но след това дойдоха десните рейдъри, появиха се телевизионните чудеса и цялата енергия бе раздробена, продадена, предадена, унищожена и стъпкана. И именно градската десница пусна на борсата първа идеалите на обединения протест, а днес едвам събира 10 хиляди души и си ги привижда като десетки хиляди. Точно с това е различен днешния им протест. В него няма гражданска енергия и той е изпълнен с антисоциален патос. Общите приказки за кражбите и касичките не сработват като наратив за всички хора заради естествената гнусливост, която предизиква психодясното. То не е алтернатива на абсолютно нищо.
Всъщност за пореден път България преживява една и съща хеморагична треска, придружена с гърчове. Съвсем не твърдя, че правителството на Росен Желязков се опитва да превърне България в наистина социална държава, но е крайно време страната ни да може да дискутира истинските реформи в себе си. Олигархията няма да бъде уплашена със съдебна реформа, но може да бъде укротена с данъчна такава. Ето това е бъдещата голяма тема на страната – как да намалим неравенствата, как да реформираме данъчната система, как да превъзпитаме едрия бизнес. И макар и мъчно този разговор започна сега. Десницата и нейните инфлуенсъри избраха да бъдат на страната на едрия капитал.
Говорете ми след това, че Пеевски ще им е враг.
Той им е естествен съюзник.
No comments:
Post a Comment