Противно на разпространеното мнение, че българинът е търпелив, кротък и преклонен, историята на прехода у нас разказва съвсем различна история. Българската политическа система е постоянно бременна с протести – някои съвсем естествени, вой на недоволство в мъглата, когато всички граници са преминати, но има и други – оркестрирани като холивудски филм, фризирани и естетизирани по най-пошъл начин, предназначени за изстрелването на една или друга партия на власт, но не и за промяна на системата.
Големите протестни вълни – 1996-97, 2013, 2020, а сега и 2025 година са само върха на айсберга. България винаги е протестирала сериозно, задълбочено и инатливо. Усещането за примирение и кротост идва не заради липсата на хора по улиците, а заради това, че протестите не водят до реална промяна. Да, понякога властта се сменя, но фундаменталните проблеми на страната си остават едни и същи. Просто, защото между протестното и политическото начало зее огромна пропаст, която нито веднъж не беше запълнена реално с партия на истинската промяна.
Съвсем наскоро някой бе пуснал дълъг около 10 минутен клип с репортажи от размирните дни от зимата на 1996 година. Гледането му създава кафкианско усещане. По улиците е тогавашното GenZ (каквото и по дяволите да е било името му) и те говорят същите неща – „не искаме повече да живеем така“, „време е за промяна“, „искаме достойно бъдеще за нас и за родителите ни“, „искаме да останем в България и да се борим за нея“, „време е да се чуе думата на младите“. Разказвам това не с ирония, а с болка. Българската колективна душа винаги произвежда един и същи вопъл, но никой никога не го отразява. Защото в същия клип от време на време се мяркат мазните мутри на старите птеродактили от СДС, които сладострастно предчувстват, че този уличен бунт, ще ги върне на власт. Това са точно онези – крадливата зомби-кохорта на Иван Костов, които институционализираха корупцията, направиха приватизацията по възможно най-крадливия и калпав начин, дадоха собственост на зараждащата се олигархия, а след техния престой във властта цяла нова вълна от емигранти се насочи към социалните държави в Европа.
Абсолютно същите неща чувахме през 2013 и 2020 година, когато улиците гъмжаха от народ с блеснали погледи и усещането за решителна битка. И винаги стигаме до голямата мелодрамата на българската история – армията ни няма загубена битка, но в последните поне 100 години държавата няма спечелена война. Защото във вакуума между протестното и политическото са намърдани цяла камарила от костюмари, които превърнаха предателството на идеите на протеста в доходоносна професия. През 2014 година градската десница възкреси Бойко Борисов, а след това се коалира с него. През 2023 година тя повтори този номер, за да затвърди наученото и да покаже, че някои неща в природата никога не се променят.
Днес протестът е по-различен. Или поне се опитват да ни го продадат като поколенченски бунт, който ще измете всичко старо и ще проветри държавата. Заради това отвсякъде ни заливат с анализи за поколението Z и неговата принципно нова душевност. Това не е просто капан. Това е целенасочена, умишлена и буржоазна (да, да, точно буржоазна) подмяна. Като GenZ най-много обичат да се самоидентифицират богаташчетата от градовете, които за пореден път искат да се рекламират като нещо изцяло ново, принципно различно и емоционално невиждано. Проблемът е, че ако тръгнем да описваме цялото поколение – то протестиращите нежно на площада са си GenZ, ама тези, които обръщаха и палеха кофи, хвърляха бомбички и камъни са от абсолютно същото поколение. Но медиите и анализаторите искат да ни убедят, че поколенческият анализ е верния, а изключенията просто се правим, че ги няма.
Младежката енергия на бунта е нещо велико. Тя винаги е романтична и поетична, дори и дразнещите инфлуенсъри не могат да развалят това усещане. Обаче няма и никога няма да има унифицирано поколение, дори и това, което е възпитано от телефоните си и израсло в джунглата на социалните мрежи. Защото унифицираната информационна среда е едно, проблемът е, че жилищата и хладилниците на тези млади хора са в различни реалности. Рано или късно дори и най-големият романтик ще трябва да разбере, че социалните противоречия раждат политическия процес, а поколенческите бунтове са просто фентъзи за бърза употреба.
От първия миг на протестите трудно приемам бунта срещу някои от нещата, които бяха заложени в бюджета. Съвсем не смятам, че управлението извади съвършен бюджет. Напротив – това беше безобразна компилация на различни идеи, без никакъв водещ мотив, едни компромисни финанси, които отлагат даването на отговори на най-важните въпроси пред България. Но пък и знам, че страната ни е приемала къде-къде по-калпави и нелепи бюджети. Уличният гняв се изля върху прекрасна идея като вдигането на данък „дивидент“ например, въпреки, че две-трети от хората на площада едва ли са виждали и някога ще видят приходи от собствен капитал. Опитът да се посече тази социална тенденция е нелеп. Но въпреки това смятам, че ако протестът бе останал при своите икономически искания, въпреки цялата им абсурдност, той не просто щеше да има успех, той буквално можеше да взриви политическата ситуация. Защото икономическите протести са истински двигател и носят ценностен смисъл.
В мига в който се появиха обаче старите пияници на десницата да ни обясняват, че площада иска морал, принципи и ценности и, че протестът не срещу някакъв банален бюджет, започна неприятно да мирише на поредната подмяна и предателство. Точно тук поколенческите анализи също се провалят. Икономическият протест винаги е политически, а следователно и ценностен. Ценностният процес обаче винаги се превръща в театър и води след себе си кървави сълзи. Властта се възпитава не с общо искане за справедливост, а с измъкването от нея на конкретни действия в икономическия живот.
Всичко останало е като пожелаеш винаги да е слънчево, никога да не вали, а от небето да падат бонбони. С други думи – още в нощта на големия протест стана ясно, че доста от политическите сили на площада се стреснаха от това стълпотворение. Вероятно има защо, защото не е ясно какво точно ще отприщят новите избори, както и не се знае дали хората на протеста днес, ще излязат пред урните утре. През 2021 година изборите белязоха рекордно ниски избирателни активности, въпреки голямата вълна от 2020 година. Просто протестите у нас са състезание по магистрала „Тракия“, докато изборите се случват по „Хемус“. И неосъзнаването на тази връзка винаги ни води до ступор, задънена улица и поредните години на будна кома, когато никой не знае какво да прави.
Набиването на медийния образ на GenZ e реален удар и срещу протестната активност. Всички виждат, че на площада са представители на всички поколения, защото общото ни съществуване тук е заблатено и заредено с безнадеждност. Тези, които вече сънуват властта обаче съвсем не искат да получат такава картина, защото прекрасно знаят, че те няма да отпушат всичко. Да, тъжно ми е да звуча като уморен динозавър – но прекрасно знам отсега, че всички надежди ще бъдат излъгани, погребани и пратени на бунището. Защото по улиците заедно с надеждата се мотаят и хора, които са професионални лъжци и предатели. Точно те шестват по медиите. Точно те снимат тик-ток клипчетата в кулоарите на парламента и разиграват политически театър, за да бъдат „релевантни“ на младите поколение (това е безпощадния и плосък пиарски речник). Един от тях тези дни се снима как скача на Делян Пеевски, което все още беше добре, но след това показа истинския си образ като започна да кряка на обикновения служител на НСО. Ето в такива мигове човек си дава сметка, че нищо не се е променило, че е много прав онзи, който казва, че на Балканите за 10 години всичко се променя, но за 100 не се е променило абсолютно нищо.
На този епичен фон най-важния въпрос остава встрани. А той е кое в българската политическа система прави протестите постоянни и ги кара да се случват с патологична точност през няколко години? Както и защо протестите нищо не променят и винаги стигаме до баналните ситуации в която след бурята всичко си е абсолютно същото?
И отговорът, драги деца от GenZ, е банален до побъркване. Никой никога не поиска да промени икономическите основания на системата, никой не ритна българският див капитализъм в слабините. Така олигархията процъфтя и пушеше дебелите си пури, докато гледаше как протест след протест се вдигат за ценности, а не искат по-големи заплати, по-високо облагане на богатите, по-достъпно здравеопазване или нещо, което може да се измери реално под формата на по-добър и качествен живот. И тогава на човек не му остава друга надежда освен да чака бунтовете на GenZ-1, които също ще излязат на улицата и ще стенат, че предишното поколение нищо не е променило, нищо не е разбирало и че са прецакали всичко.
А може и да бъркам за всичко.
Надявам се, че бъркам.
Но като гледам мазните костюмари, които се облизват по телевизиите прекрасно знам, че съм прав.
Това ме кара да се чувствам стар и изморен, а мразя това усещане.
No comments:
Post a Comment