„Прогресивна България“ като пиеса от Бекет

 

Всички, абсолютно всички, и противници, и неутрални, и симпатизанти, очакваха програмата на „Прогресивна България“, както героите на Бекет Владимир и Естрагон чакат Годо да се появи от голямото нищо и да направи живота по-различен, хубав, приятен и весел.Тази поява бе подготвяна и режисирана от години насам. Тя бе социологически облизвана, анализаторски пророкувана, журналистически предизвестена. Цялото общество очакваше от Румен Радев да бъде не просто Поредният Спасител, а онази политическа буря, която ще измете статуквото като торнадо, ще се саморазправи с олигархията и ще промени обществото из основи. Много телевизионни шамани казваха, че Радев има мисията да създаде силна център-ляво формация, която да балансира основното венерическо заболяване на българската политическа система – вечната поява на десни проекти, които никнат като пъпки в най-интимните области на отечеството. И те имаха всички основания за това. През всичките си 9 години в президенството и най-вече от 2020 година насам Румен Радев бе силата на правдата, политикът с пламенните речи, които запълваше най-голямата бездна на българската национална душа – липсата на класически суверинист, който показва, че България може да има собствена политика, ясна визия за бъдещето и политическа сила, която не се страхува да бръкне в дълбоките проблеми на обществото, без да става част от корупционните паяжини. В този смисъл Радев беше като роршахово петно – всеки виждаше в него най-дълбинните си политически копнежи и отражение на надеждите си за различно бъдеще. Патриотите го привиждаха като национална сила, която не се срамува от своята идентичност. Левите виждаха в него своя президент, който ясно осъзнава бедността като проблем и не иска страната да се дави в поредното блато от токсични десни идеи. Националистите го припознаха в момента в който той излезе и поиска референдум за въвеждането на еврото, въпреки, че това противоречеше на всичко, което неговите служебни кабинети бяха правили като политика. Десните дори виждаха в него натовския генерал, който може да бъде техен съюзник в битката за реформа на съдебната система, а и не напразно Радев създаде „Продължаваме промяната“ като свое политическо прокси. Тя трябваше да бъде съсредоточието на левицата и десницата в едно, прословутата точка Омега в която цялото пространство се свежда до едно върховно усилие, което да занули Борисов и да го изведе завинаги от политиката. Русофилите виждаха в него онзи дисидент, който може да пречупи патологичната медийна русофобия и човек, който твърдо отчита реалностите („Крим е руски. Какъв да е“). Настроените проамерикански виждаха как позициите на Радев и погледът му към геополитиката се доближава до визията на Доналд Тръмп и си мечтаеха, че в лабораторията на българското колективно несъзнавано се произвежда някакъв нов Орбан, който знае как да положи курс на нова национална политика, която отчита дълбинните интереси, а не е в подчинения на посолства и всякакви други организации.
Точно този проблем – колективния блян по него – Радев не успя да разреши с буреносното си влизане в политиката. Защото напускането на „Дондуков“ 2 и влизането в бурното море на политическото ежедневие на практика изискваше радикално различен подход. И най-важното – програма за действие. Точно тук започнаха първите пукнатини. „Прогресивна България“ се оказа гръмокипящ коктейл от най-различни фигури – десните Иван Шишков и Владимир Николов, бивши социалисти и кадри на БСП, хора на Доган, пратени в листите като знак за сътрудничество, представители на ВМРО, бивши гербаджии, професионални кариеристи и всичко това изсипано като смес на едно луксозно събитие на което костюмари дадоха възможно най-десните рецепти за справяне с българските проблеми.  Новата партия реши, че трябва да заложи на експертно-технологичния тон, да запълни представянето с бюрократични абракадабри за помощ на бизнеса, с клетви срещу „неоправдано високото покачване на заплатите“, с футуристични визии как ще борим корупцията с изкуствен интелект.  Всички, които чакаха нещо ляво, социално, различно, останаха с пръст в устата. Стилистиката на новата партия опасно много приличаше на стилистиката на ПП при нейното създаване. Всеки път, когато юпитата си повярвят, че е дошло тяхното време да управляват държава, те удавят обществения разговор с някакви хай-тек неща, излъскан бизнес-жаргон и технологичен футуризъм, а това напълно удавя най-големите проблеми на страната. Какво правим с високите цени? Как борим бедността? Как изразняваме доходите си с ЕС? Такива теми са табу за всеки нов десен проект. А „Прогресивна България“ се оказа точно това – поредният десен проект, този път поднесен като ефективен инструмент за справяне с корупцията и пренареждането на България. Заради това в рамките на безкрайно скучното дърдорене чухме само баналните опорки на всяка дясна партия по земята – няма да вдигаме данъци, бизнесът е в основата на всичко, клетви за повече НАТО и достойно място в ЕС. Революцията излетя като дим през комина, а се оказа, че тя никога не е била на дневен ред. В единствената конкретика в която си позволи да изпадне Радев той постави като задача събирането на 160 депутати, за да може се избере нов ВСС, а той вече да гласува за нов главен прокурор. Но веднага предупреди, че това може и да не се случи. Защото красивите очаквания са едно, парламентарната математика нещо съвсем друго.

Много рядко друг път съм виждал събитие, което със своя блясък и пластмасови десни тъпотии така да разочарова толкова много хора накуп. Защото всички спонтанни фенове на Радев очакваха от него той да реализира и овеществи техните фантазии. Баба Донка от Каспичан доскоро харесваше Радев заради неговите речи от Шипка и, защото вярваше, че той ще оправи отношенията с Русия. Тя обаче не е чула нито дума за това. Защото „Прогресивна България“ реши напълно да изреже външната политика от своята програма. Дори позиция по отношение на войната в Иран не чухме от тях. Така действат луксозните събития на които костюмарите ръкопляскат. Те са балон в който здравия разум се губи.

Тук се забеляза и една много екзотична рационализация на хората, които не искат да се откажат от идеята за Радев като универсален политик с послания към всички.  Изведнъж се оказа, че за тях идеологията не била важна – важна била силата. Радев е стратег, казват те, той не залага на политически идеи, а за него е важно да премахне модела, който задушава България. Точно тук обаче е големият капан. Защото страната упорито отказва да си отговори на въпроса – кое създава модела и кое ражда корупционните паяжини. Митологията, че ако реформираме съдебната система изведнъж корупцията ще изчезне и ще дойде власт на правилата е илюзия за политически наивници или градски десни. Оказа се, че много хора все пак искат да видят идейна рамка и ясно обозначаване. А всъщност големият проблем на „Прогресивна България“ е точно тук. Отвъд заканите за радикална смяна всичко си е същото. Едрият бизнес остава с ниските данъци, бедността я борим като изобщо не я забелязваме, а там, където трябваше да има социален плам инжектираме щедро технологичен жаргон, за да създадем илюзията, че някой всъщност е мислил за промяна.

И нека пак да повторим – всичко това не е критика към Румен Радев. Обективно погледнато отказът да заеме позиции по важните леви теми може дори да бъде възприет като проява на честност. Той отказва да хвърля социални фойерверки в които не вярва.  Проблемът е в очакването, че левицата може да бъде възродена с такава компилация от хора, с подобен невъздържан коктейл от хора с противоположни разбирания, които хващат този влак не, защото имат идеи, а защото очакват новата формация да вземе властта и да ги реализира.

Всичко това ни води до много интересно преструктуриране на политическото пространство. В неделя ГЕРБ също имаха свое национално съвещание. Съпоставете сцената на Борисов и сцената на Радев, дори и чисто визуално. Те все едно са извадени от едно и също събитие. Към това трябва да добавим и същата юпи-стилистика  с която системно предрусва градското дясно и ще видим, че десницата се обогати с още една партия, която рано или късно ще заяви себе си като дясна. Съвсем не твърдя, че това чертае коалиционна ос, а само това, че БСП остана самотна в лявото пространство. Което между другото е най-добрият подарък, който партията можеше да получи преди тези жизненоважни за нея избори.  „Възраждане“ също получи малко адреналин, въпреки, че Радев изсмука от тях най-много, защото реалната политика като киселина изгори и свали лустрото, за да остави автентичният вид. 

Вероятно „Прогресивна България“ ще е първа политическа сила.

 Българското отчаяние е достатъчно силно, за да може за пореден път да припознае в дясна партия лост за спасение.   

Но партията на Радев днес ще е най-големия лакмус за това вижда ли се края на вечното търсене на спасител или ще продължим да настъпваме една и съща лопата докато тя не ни строши черепа с епичен трясък.