Не e като България да не ври и кипи. Политическият живот у нас е като клокочещо вещерско котле в което има всякакви демонични съставки – изявленията на депутати от „Прогресивна България“, които след това Радев трябва официално да маха от масата, поредната катастрофа при която кола се заби в автобус с много жертви, сагата с украинската инвазия по черноморския бряг и упоритите опити на градската десница да изкара варненският кмет някаква нова политическа и невинна девственица, отлетелите самолети от летището в София...
България ври и кипи.
Въпреки това обаче този път ще насочим поглед навън, който някъде в края отново ще ни доведе до нашите ширини. Тези дни органът на победилият глобален капитализъм „Икономист“ излезе с фундаментална статия, озаглавена „Как да преборим ДженЗи социализма“. Нека да я преразкажа с няколко думи – новото поколение, митичното джен зи, поколението на дигиталните технологии и зомбирано от телефоните, проявявало опасна склонност да гласува за социалисти като Зохран Мамдани в Ню Йорк и Жан-Люк Меланшон във Франция, а това заплашвало ерата на просперитета. Ние, казва автора, живеем в най-доброто възможно време, но понеже младите дигитални идиоти поставят себе си на първо място (me-first), те егоистично не виждали общото и заради това гласували така – за социалисти, които поставят под риск всичко постигнато от световната финансова система. Младите гледали само себе си и страдали от „болест на желанието“ – например тези млади и нахални комунистчета искали да имат собствени жилища. Как да не се разтресеш от това ужасно нахалство? Също така „Икономист“ вижда в големия интерес на младите по света към Газа нарастващ антисемитизъм и проявя на същия този егоизъм – откъде накъде моята страна ще помага на Израел, а няма да помага на мен. Авторите на текста тук буквално съскат, за да сгъстят допълнителна храчка срещу младите идиоти, които отказват да разберат геополитическият залог в тази игра на милиардерите по света.
На този етап всеки нормален човек вече се е отвратил от четенето, защото всички световни статистики съвсем не показват, че живеем в най-добрия момент от историята. Напротив – днес е най-добре да се родиш в семейството на милиардер и да наследиш неговите активи. Голяма част от тези наследници не работят и не правят нищо, но са добре защитени от всички несгоди на времето. Всички останали в развития свят са подложени на градушка от стагниращи доходи, западаща покупателна способност, орязване на социални прави, икономическа несигурност. Днес вече имаме едно младо поколение, което не само подозира, а прекрасно вижда, че ще живее по-зле от своите родители. Много млади хора стоят без работа, защото те в нито един момент не притежават възможност да бъдат реален фактор в пазара на труда. Както каза руския икономист Глеб Кузнецов – „друг определя стойността на труда им, цената на жилищата им, а работните им места могат всеки момент да станат жертва на чужд изкуствен интелект“. Младото поколение може и да не знае какво е социализъм и да не може да го обясни идеологически, но на собствения си гръб усеща всички прелести на социализма в неговия хиперглобален стадий, когато дори човекът като икономически фактор престава да има значение. Важни са свръхпечалбите за една малка група от хора.
На този фон глобалното джен зи няма възможност да се сдобие със собствено жилище, живее при родителите си, няма икономически възможности за растеж, а и доходите му са несигурни. Искам някой да се опита да обяви на такъв млад човек, че живее в най-добрата възможна икономическа епоха…Това, че такъв човек поставя себе си на първо място и отказва да се съобразява с аргументите на световното финансово статукво, всъщност е страничен ефект от дългогодишната война с идеологиите и кастрацията на политическия протестен език. Днес имаме недоволни млади хора на които им е трудно да обяснят икономически и политически защо са недоволни. Но пък прекрасно си виждат празните банкови сметки и портфейли и невъзможността да планират семейство. Това е най-ясното отражение на тяхната безпомощност, но когато тя е концентрирана наистина може да се превърне в стихиен бунт срещу всичко. Старите алчни капиталисти го усещат с кожата си, но вече е късно да въртят руля на кораба. Заради това „Икономист“ предписва една постмодерна рецепта за справяне с проблема – рекламна кампания за икономическия либерализъм. Тоест – ти трябва с дългокраки мацки и полуголи инфлуенсърки да обясниш на тези, които никога няма да бъдат богати, че всичко е в реда на нещата и те трябва да престанат хулигански да гласуват за хора, които искат да вдигат данъци или да регулират едрия капитал. Младите хора искат препитание и сигурност, а ние им даваме рекламна кампания, че милионерите трябва да живеят прекрасно, защото, ако те са добре някой ден в митичното бъдеще и младият джен зи лузър също може да получи 15 процента увеличение на заплатата си. Тук наистина говорим за два свята, почти като у Смирненски, и те никъде не се пресичат, а единият очевидно вече не знае и как да говори на другия.
И най-накрая стигаме до темата „Газа“ в която никога не е имало дори и два милиграма антисемитизъм. Газа събира солидарност, защото е жертва на силните на деня. Имаме политически елити с широко затворени очи, които оставиха в 21 век да се случи истински и безпощаден геноцид и хора, които не приеха това, защото видяха в Газа отражение на тяхната собствена съдба. Тук си имаме класически сблъсък - свръхсилни срещу суперслаби, но понеже живеем на планета, опасана в информационни вълни, Газа получи солидарност от всички ударени, от всички, които чувстват себе си като точно такива жертви на икономическото статукво.
Въоръжени с този „загрижен“ свръхкапиталистически поглед е интересно да видим каква е ситуацията у нас. На 36 година от прехода България също успя да се деидеологизира, а това винаги е опасно, защото без идеологически език е много трудно да защитаваш социални права, а и да остояваш собствения си интерес. Но това не прави джен зи поколението чак толкова беззащитно или податливо. И последните избори са най-добрият пример за това.
На протестите през зимата всички десни истерични инфлуенсърки и либерални журналистки до прегракване се възторгваха от младостта по улиците и от това как джен зи-тата идват, за да си поискат държавата. И точно тук се опитаха да ги моделират по свой тертип – оказа се, че младите у нас протестирали за по-десен бюджет, ниски данъци и осигуровки и показали прекрасен здрав разум. После през телевизиите се опитаха да ни наложат като образ на младото поколение кариеристичната комсомолка Ана Бодакова и някакво създание с неопределен пол Лекси Фльор, които трябваше да бъдат рупора на младежта. Бодакова се вмъкна под кожата на своето партийно ръководство, което я изтика за депутат с преференции, а Лекси Фльор потъна някъде из световната мъгла. Но младото поколение съвсем не гласува така както очакваха медийните шамани, които и до днес не могат да повярват, че стана така. Вместо да бъдат като армия, която гласоподава за градската десница, опиянени от медийните образи и дроги, младите хвърлиха цялата си надежда към „Прогресивна България“. И това извъртане и до днес оттеква из десните групи във фейсбук под формата на статията на „Икономист“ – колко са тъпи тези младежи, как не си знаят интереса, колко глупав бил техният политически порив. Старите десни птеродактили взеха завоя от възхищение до презрение за по-малко от време от половин мигване с клепач.
Това, че младежите са дали такова доверие съвсем се означава, че ПБ ще бъдат достойни за него, защото партията на Радев тепърва трябва да определи на коя страна ще бъде – на страната на едрия бизнес или на тези, ударените, отчаяните, ядосаните, които бяха така изтощени от безкрайните драми, че надариха една партия с пълно парламентарно мнозинство. Радев не е Мамдани, не и Меланшон. Но все пак не е колективното психодясно, а това е знак, че новото поколение вече не се хваща на старите хорър-разкази за социализма с които десницата основно се опитваше да хване с криви пръсти и мръсни нокти душите им.
Днес вече е ясно, че младите протестираха за истинска промяна, а не за десен бюджет.
Че искаха кардинална реформа на държавата, а не по-ниски осигуровки.
И че всички опити на десницата да приватизира техния глас се провалиха с гръм и трясък, който дълго ще оттеква.
Да, България е назад с политическите процеси, но не сме далеч от деня в който младите, точно тези, които са лишени от шансове да пробият през мрачното икономическо статукво, ще изискват все повече и повече антикапиталистически отговор на своите проблеми.
„Икономист“ го видя в западния свят, а нали точно десницата ни постоянно говори, че сме част от него.
И ще го дочака наистина, но по начин по който ще й изкърти зъбите от ужас.
No comments:
Post a Comment