Кратко пособие за четене на анализи за Русия

Няма нищо по-дразнещо на този свят от това постоянно да опитват да ти промиват мозъка по един и същи начин. С годините европейските медии са развили перфектна технология за това. Новините се сглобяват от откъслечни факти, които се хиперболизират. Коментарите преливат от демократичен гняв. А пък като пуснеш патос в анализите, които постоянно да се върти като развалена пералня - тогава вече можеш да си сигурен, че никой никога няма да си зададе правилните въпроси.

И понеже българските медии са нещо като опит за клонинг на западните, у нас се забелязва същата тревожна тенденция. А най-грубата и последователна от тях е начинът по който се поднасят новините и коментарите за Русия.

Няма да се заемам със задачата да защитавам Владимир Путин. Ние не сме от една и съща страна на политическата барикада, а за мен това е особено важно разграничение. Но моето лично впечатление, че той е много по-сложен и разнообразен образ от представяният ни от западните медии диктатор и плутократ. Свеждането на руския лидер до едноизмерно клише обаче върши лоша работа не на Русия, а на западния свят, защото е обречен никога да не разбере наистина процесите, които стават в тази огромна и трудно описуема страна. Но дори и да искате ще ви е трудно да се доберете до истината, защото в повечето случаи ще се натъкнете на такива медийни бомби, че може да ви се завие свят.

Ще илюстрирам това с конкретен пример, който ми направи впечатление тези дни. След като Жерар Депардийо получи руски паспорт и това вдигна медийно цунами в европейските страни, стана ясно, че позабравената Бриджит Бардо също заплаши с отказ от френско гражданство и преселване в Русия, ако Франция приспи завинаги два слона, които са болни от туберкулоза. Едва ли някой взе чак толкова сериозно заплахите на Бардо, но пък веднага се появи една руска журналистка Юлия Латинина, която написа отворено писмо до френската актриса. В него Латинина се опита да представи Путин като бракониер, незагрижен за природата човек и самозабравен авторитарен тъпанар.

Заглавията у нас бяха в стил: "Известна руска журналистка написа открито писмо до Бриджит Бардо" в която Латинина бе представяна като кристална съвест, популярен анализатор, величав автор.

Абсолютно съм наясно, че правилата на спора изискват да се коментират тезите на един човек, а не неговата личност.

Аз съм далеч от мисълта да обиждам Латинина, но смятам, че точно в този разговор е от изключителна важност да се знае кой носи посланието.

Нима някой в България би повярвал на нещо, което е казано от Яне Янев? И не, защото понякога (по-рядко отколкото Цветан Цветанов формулира правилно изречение на български език) Янев не казва и по нещо вярно, а защото всички знаем, че думите идват от личност, която е толкова обществено деградирала, че става единствено да работи в цирк.

Заради това е много важно да се каже коя е Латинина, защото нейното писмо е представено като някаква проява на изтънчен героизъм, висш политически морал и ангелска безкористност.

В противен случай всеки може да каже всичко за някоя друга страна и поради липса на знания за политическия контекст, фигурите и обстановката, всички да повярват и на най-голямата заблуда. И заради това е честно след като се пуска писмо за това какъв изрод е Путин да се има представа и кой е човекът, който го обвинява, защото това е нашата социална карма - да мъкнем биографиите на гърба си и никога да не можем да избягаме от тях.

Това, което медиите в случая пропускат да кажат е дали "известният руски журналист" Юлия Латинина има публика дори и от 50 души в Москва, а също така и коя е аудиторията, която я взима насериозно. Латинина е водещ на предаването "Код за достъп" по радио "Ехото на Москва", което от 2008 година се излъчва пряко и по канала RTVi (този канал се излъчва и в България и който има нерви може да се опита да гледа Латинина). Аз лично съм се лъгал няколко пъти да я гледам, но това е непоносима мъка за сетивата, защото Латинина води цял час без събеседници, тя стои самичка в студиото в един безкраен и оплетен монолог, който често напомня на поток на съзнанието. Заради убийствената скука на нейното предаване в опозиционните форуми из руския нет много често смятат, че тя е креатура на Путин (дамата има путинистко минало за което не обича да говори), който чрез нея създавал пародиен имидж на опозицията. Не съм привърженик на теорията на конспирацията, но Латинина наистина може да бъде подозирана в безкраен опит за увиличаване на подкрепата за Кремъл.

Творческият път на Латинина също е интересен. До 2003 година тя се отнася достатъчно позитивно към властта в Кремъл, никой не е свидетел на някакво нейно политическо различие с Путин. Промяната, така се твърди, започва след ареста на олигарха Михаил Ходорковски, когато Латинина "разбира" своята мисия да громи Кремъл и да се изживява като опозиционер.

И заради това е хубаво да видим с какви идеи се противопоставя тя на Путин. Латинина, например, е яростен критик на всеобщото избирателно право. Изживявайки се като либертарианка тя твърди, че право на глас трябва да имат само тези, чийто принос като данъци в хазната е по-голям от това, което те получават от държавата. Което като минимум означава, че според "демократката" безработните, хората на социални помощи трябва да бъдат лишени от глас.

Латинина пише също така политическа фантастика, в която описва особено безрадостен вариант на бъдеще, където нейните идеи са осъществени почти до една. Тя е легендарна и с грешките, които прави. Поне няколко пъти нейни читатели са я улавяли, че твърди, че Николай Коперник е бил изгорен на клада, очевидно бъркайки го с Джордано Бруно.

Мисля, че от всичко казано се вижда, че да преведеш Латинина у нас и да твърдиш, че тя е "известен руски журналист" е все едно да пуснеш албум на Азис в чужбина и да казваш, че той е лицето на българската култура.

И сега, след като вече сме наясно коя е Латинина нека да кажем няколко думи за писмото й до Бриджит Бардо. Най-голям бяс у руската журналистка предизвиква това, че Бардо е написала в своето обръщение, че Путин е направил за природата повече, отколкото, който и да е руски президент. И заради това писмото на Латинина изобилства от нейни оценки и поднесени от нея факти, които да докажат обратното.

Някои от изнесените от Латинина информации за истина. Другите са градски легенди - като тази за държаната цяла седмица под упойка усурийска тигрица или убитите жерави от полета с делтапланера. Но съвсем друга ми е мисълта. Латинина не е разследващ журналист. За инцидентите, които пише е било говорено достатъчно в цялото медийно руско пространство. Случките са били анализирани, дискутирани, прокълвани.

Голямата теза - че господарят си прави, каквото си иска, без никой да му търси сметка и особено заради безобразните му антиеконабези просто не почиват дори на реално описаната от Латинина картина на руската действителност. Самата Бриджит Бардо също може да е била запозната с част от изнесените факти, защото те не са част от някаква жестоко законспирирана тайна.

Именно заради това писмото на Латинина е странно и шантаво. То обаче не е писано за руснаците. То има по-далечен таргет - западната публика. Руската журналистка иска да ухажва именно нея като потвърждава и и гали именно техните страхове.

Как можеш да сбъркаш с такава тактика? Че нали публиката ти е веднага осигурена?

Винаги съм си мислел, че оставени сами на себе си хората бързо и лесно намират истината. Светът обаче прави достигането на истината максимално трудно, понеже винаги се появява някой, който се опитва да я скрие от тебе. В епохата на безобразното количество шум достигането до ясните стойности също е трудно. Заради това изходът не е лесен - трябва винаги да си с една статия и информация пред тези, които се опитват да наместят света в техните схеми, защото така е по-лесно номерът им да минава.

На никого не отричам правото да харесва и почита Латинина. Тя има остро перо и огромна ерудиция. Но пък и няма да приема да ми поднасят западни сурогати и да ме карат да вярвам, че цялата истина е в тях.

Сурогатите понякога успяват да излъжат. Но усещането е като от преяждане със соя. Умът ти си мисли, че е сит, но стомахът ти е празен.

Е, същото е и с Русия.

Безкраен празник 2

Винаги ми е харесвала книгата „Безкраен празник” на Хемингуей. От него първо прочетох нея, защото заглавието ме грабна веднага. Това е нещо като биография на парижките години на Хемингуей, онова време на изгубеното поколение (приятелката на писателя Гъртруд Стайн е авторка на израза), което след Първата световна война се опитва да намери отново някакъв свой собствен път. Очевидно всяка епоха си има изгубеното поколение. Защото въпросите, които си поставя Хемингуей и до днес могат да звучат тревожно. Той пише „Безкраен празник” с едно упоение, точно по начина по който хората си представят останалата във времето назад идилия.

Безкрайният празник обаче продължава. Днес, в началото на 2013 година се замислих дали вече не е моето време и аз да сядам да си спомням. Моят живот не е особено богат на събития, но бях активен свидетел и каращ се политикан в някои от най-вододелните за България времена.

После обаче си отворих Фейсбук и видях, че времето упорито не иска да спира. То изтласква напред хора, събития, епохи и изгубените поколения днес имат уникален шанс. Не да страдат за златните епохи на невинност. А да се надсмеят над тях. Това е единственият шанс за някаква вечност. Защото иронията ще ни надживее всички.

Тя ще е нашият нов безкраен празник.

Мястото, където никой и нищо, ама никога не се взима насериозно.

"Буржоата, разбира се, е по-невинен от пролетария, по-близък е до утробния свят, до младенеца, до котето, до ангела, до херувима. В Русия невинните буржоа са крайно малко и това се отразява зле върху храносмислането на истинските революционери". Осип Манделщам, "Четвърта проза". Уникален :)))))))

---------------------------------------------------------

Досега приемах апокалиптичните възгласи за деградация на епохата с доста ирония. Защото деградация означава по-къси поли, а това лично мен ме устройва напълно. Но днес чета за класация на 100-те най-секси жени за 2012 година. И на първо място, май френдс, е Кати Пери, шантава певица прочула се с рефрена "I kissed a girl and i liked it" (Целунах момиче и ми хареса). Няма да ми отива на фейсбук-имиджа да говоря срещу жените, които целуват жени, ама кротко се размечтах за блаженното консервативно състояние на планетата в която първи в класация ставаха жени, които обичаха да се събличат, но все още си падаха по целуването на мъже...:))))))))))))

----------------------------------------------------------

Тази вечер народът се материализира пред мен под формата на градски пиянка в нощния трамвай. Пичът седна на седалката пред мен, извади от джоба си едно патронче с ракия, която имаше такъв аромат, че можеше да убие всички улични кучета в София. Кадърът се поогледа, пък нали пиенето не върви без компания се опита да ми подаде бутилката да си пийна. Отказах учтиво и му пожелах приятно пиене. Народът ме изгледа странно и ми отговори със дзен-коан:

- Приятно ли? Всичко е неприятно. Само пиенето, братче, става за нещо.

Нямах какво да отговоря. После народът се опита да ми разкаже за своя план как няма намерение да остава трезвен до лятото, ама нямах енергия да го слушам. И жалко, сигурно можех да науча още толкова много интересни неща...:)))))

---------------------------------------------------------

Понеже сега Станишев и Борисов спорят за това кой е обръщал палачинката и кой не, се замислих за това, че управлението на ГЕРБ може да бъде описано и с кулинарни термини:

1. Опит за гощаване с постна пица

2. Призив за раздаване на пържолки на кучетата

3. Снимката на Б.Б пред печено прасенце на стадион

4. Борба за това кой е по-добър паланчикар :))))

А най-накрая колективно всички ще трябва да духаме супата. Офф, това е плагиатство. Добре де - може да ни накарат да ближем сладоледа. Офф, това също е заемка. Абе в тази държава само с термини от кулинарията ли се говори? :))))))))))

-------------------------------------------------------------

В София е необходим само малко сняг, за да може всяка идея за ред да изчезне и на дневен ред отново да дойде естествената анархия на природата :)))) България е държава само до първия сняг. След него става анархистка комуна в която хората се справят сами с всичко, напук на това, че има някакво същество, което се представя за премиер :)))

-----------------------------------------------------------

Оооо, божеее, сега прочетох, че Божидар Димитров бил открил глинен пенис в Созопол. Вероятно с тази форма историята показва какво мисли за него...:))))))

------------------------------------------------------------------

Бойко Борисов най-накрая си призна. Той щял да даде на ГЕРБ инструкция да се гласува с "не" на референдума. Но друга ми е мисълта. Да са живи и здрави десните у нас. Тоест - да им е честита новата коалиция с Бойко Борисов :))))))

----------------------------------------------------------

Представа си нямам дали Плевналиев в предишния си живот наистина е бил ирландка. Обаче след като му изчетох обясненията съм убеден, че е в предишния си живот е бил ебаси мрънкалото. Не е чудно, че за новия му живот са го пратили в България. Очевидно ирландците са бутнали подкуп на кармата, за да пратят тази фабрика за сълзи и мрънкания далечеее от тях....:)))))))))))))))

-------------------------------------------------------------

Подуянски хроники след края на света и то само след кратък преглед на агенциите:

- Земеделският министър Мирослав Найденов помогна на пострадал при катастрофа на магистрала "Тракия"

Абе, този пич сигурно и в порно е готов да се снима само и само да не се говори за "Дюнигейт"

- Евродепутатът от ГЕРБ/ЕНП Андрей Ковачев се оплака, че е бил обиден от лидера на БСП Сергей Станишев. Станишев го бил нарекъл дребен хулиган.

Серизна грешка на Станишев. Андрей Ковачев не е дребен хулиган. Той е мащабен идиот.

- В порноиндустрията пък вече търсели по-едрички мадами.

Е това, ако не е знак, че кризата свършва, не знам вече кое може да бъде :))))))

След като теглим чертата обаче май направих грешка, че станах толкова рано. Светът все си е същия. О, проклет да си, съседе с бормашината! :)))))))))))))))))))

-------------------------------------------------------------

За малко щях да кажа на таксиджията вместо към Подуяне да ме води към руското посолство да подавам среднощна молба за гражданство. Казах си, че щом един от нас (дебелите) тръгна нататък, значи е време всички да поемаме :)))) Ама после се отказах от мисълта за емиграция. За две звезди (мен и Депардийо, разбира се) дори и Русия ще се окаже тясна. За двама шишковци пък още повече :)))

--------------------------------------------------------

Късметът ми от баницата на БСП: "Здраве, щастие и рози, хубавото ще е в двойни дози" :)))) Пфууу, хората изтеглиха късмети депутати да бъдат, а аз "щастие и рози" - абсолютен политически лузър :)))))) Но пък емоционален късметлия :)

----------------------------------------------------------

ГЕРБ това не е точно партия. ГЕРБ това е продецунтска къща за перманентен телевизионен спектакъл. Сагата с дюните край Несебър е типичен пример за начина по който ГЕРБ се опитват да удавят всяка тема в журналистическа пушилка и безкрайна истерия. Мирослав (офф, всеки път го изписвам като Мирислав, страх ме е, че и във вестника някой път ще излезе така) Найденов се опитва да каже, че сагата е почнала през 2007 година, тоест отново във времената на Дявола, тоест на сатанинската тройна коалиция. Не знам обаче как Изчадието адово, тоест Тройната коалиция, може да е виновна за това, че земята е продадена без конкурс, по времето на ГЕРБ и то на кумеца на Цветан Цветанов...:))))) Очевидно тези пичове, Тройните де, бая политическа мощ имат. Въпросът е друг - колкото и журналисти да закара в Несебър, ако ще и извънземни да изсипе на земята, Мирослав Найденов вече се проваля на кастинга за шоумен :))) От ветеринарят актьор не става. Твърде много му личи, че е виновен :))))

-------------------------------------------------------------

Депардийо е толкова дебел (ох, брат по съдба), че като се пресели в Русия тя ще отеснее. Има ли начин ние да приберем у нас поне Курникова? :))))) Да не се мъчи в теснотията момето :))

------------------------------------------------------

Днес (това е следпразничен патент на електронните медии) слушах поне на три места как четири-пет врачки се правят на сериозни политически анализатори и прогнозират туй кабинети, туй министри, туй партии - направо няма тайни за тях във вселенско-политическия мрак. Едната твърдеше, че две нови партии щели да се появят до лятото и да вземат властта. Другата твърдеше, че България пред политически и кармичен цикъл и нямала право на повече грешки, заради това трябвало да има експертно правителство. Само дето дамата не сподели дали извънземните й казват, че кабинета трябва да е експертен или това е мнението на астралните духове...:))) И тогава, май френдс, загрях. Наистина ни трябва експертен кабинет. Направо да го направим от врачки. Като познават толкова да ги видим как ще се справят с управлението...:))) Но отсега да кажа - не им е позволено да се оправдават с Тройната астрална коалиция, която е на власт в момента в диагностиката на кармата :)))))

-------------------------------------------------------------

Установих кой е най-големия проблем на епохата. Никъде няма тишина. За абсолютно нищо. Човек иска да изкара два дни в тишина, два дни в творческа (разбирай предимно спяща) самота и точно тогава светът пристига при тебе по всякакви начини. Търсят те по телефона. Съседите правят ремонт. Навън се състезават с мотори. Подуянските пиянки пеят. Престрелките с пиратки продължават. Ето защо цивилизацията регресира - вече никъде не е достатъчно тихо, че да можеш да постигнеш просветление. И, о да, просветление, разбира се означава - план за това как да бъдат смъкнати цените на бирата :)))))))

-------------------------------------------------------------

В Подуяне пак почнаха да гърмят с пиратки. Народът почна да се събужда. И не само това - народът леко дойде на себе си и очевидно реши, че няма по-добро средство срещу махмурлук от още една порция пиротехническа забавления. Да ви кажа има истина в това - главоболието се обърква какво точно е причината за него - алкохолът или гърмежите и просто подава оставка и се оттегля в пенсия :))))

-------------------------------------------------------------------------

Гугъл се фукат, че през 2012 година са имали 1,2 трилиона търсения. Хахах, това, което от Гугъл не казват, че вероятно поне един трилион от тях са били на тема "палави мажоретки без дрехи" или "Гангам стайл". Очевидно светът иска това - голи тийнейджърки и смешно подскачане. А ние да не би да се правим на нещо повече от света, а? :))))))))))

----------------------------------------------------------------

Не знам защо си го причинявам: някаква злокобна настинка се омитва да се примъкне към мен като зомби, което си търси мозък за новогодишна вечеря. Тази екстра аз усложних като реших най-накрая да дам шанс на "Изгубения символ" на Дан Браун - книга, написана по абсолютно същата рецепта по която бе написана и "Шифърът на Леонардо" - три капки мистика, две капки протяжни исторически обяснения, малко екшън, няколко дози съспенс. Единствено невъзможността да предъвча друго четиво ме кара да чета Браун. Но пък да ви кажа - пичът определено си знае работата. Може предварително да е ясно, че главният герой ще е триумфира, ама яко се усеща, че Дан Браун е най-добър като описва лошите...:))))))

-------------------------------------------------------------------

Едно от най-вредните, грешни и мизантропски разбирания с които всеки българин е закърмен е древната като Юлиян Вучков поговорка: "Ранно пиле рано пее". Преподаваха ни я като възхвала на ранобудните, а пропускаха да ни кажат, че именно ранобудните скофтват света. Защото, май френдс, ранното пиле може да пее рано (в повечето случаи ранното пеене е добър повод да потърсиш органите на реда, за да те отърват от гадния шум), но пък късното пиле вижда как танцуват стриптизьорките, хаххаа :))))) С други думи - ранното пиле пее рано, защото с нищо по-добро не може да се похвали :)))

--------------------------------------------------------------------

Предновогодишното Подуяне прилича на поздравителна коледна картичка към света - пролетариатът мъкне алкохол за празника, търговците надуват цените, а твърдят, че сме в ерата на най-големите намаления, зяпачите псуват властта и проклинат премиера, пазарите са изпълнени с народ. Очевидно на народа му олекна, че светът не свърши и сега търси начини да компенсира преживения апокалиптичен стрес. А вятърът се мотае между всичко това като министър в оставка, който се чуди какво да прави, че медиите да го забележат. Абе светът не е лошо място. Подуяне също.

Такаа - а аз си взех своята доза реалност за деня и сега мога без угризения да дам живот на виртуалния си двойник...:))))

-------------------------------------------------------------------------

"Нито една биография не може да бъде толкова отвратителна, колкото нейния притежател", Светислав Басара, "Легенда за велосипедистите" :)))) (нещо ме влече към сериозна литература тази вечер).

-----------------------------------------------------------------------------

Чух готин лаф. Следващата година щяла да мине под знака на БКП:

Бойко

Ке

Падне :))))))

----------------------------------------------------------------

Изгледах едно интервю на Владимир Каролев и сега съм готов да обобщя цялата картина на кризата в главата на "десния икономист" (това е социален вид, който може да съществува единствено в излъскани офиси и с американски пари):

1. Кризата се дължи основно на намесата на държавата в икономиката.

2. Невинните неолиберали и банкерите-ангели отдавна са предупреждавали, че гадната държава ще доведе до криза, ама сатанинската държава продължила да се меси

3. Всички, които вярват, че алчността на инвестиционните банки докара кризата са социалистически и кейнсиански зомбита.

4. САЩ вървят надолу, защото Барак Обама е гаден черен комуняга, който иска в страната му да има обществено здравеопазване, а не здравеопазване само за богати

5. Джорд Буш-Младши също е бил комуняга

6. Социалните помощи глезят бедните (най-вече ромите-пиявици), които толкова си били влюбени в кочинката, че предпочитали да карат на мизерни пари, но да не работят

Изводът е много прост. Да слушаш десен икономист да ти дава съвети за излизане от кризата е все едно да наемеш Джак Изкормвача за съветник по борбата с престъпността :))))))

----------------------------------------------------------

Кравата на народното здраве

Джон Ленън

Там никой нямаше, докато скитах

ей тъй из фермерския двор.

Захвърлил всичките си черни мисли,

реших да кресна, вдигнах взор:

- Ела, излизай, очилата краво! -

повиках и очи извих.

Тя кротичко се приближи до мене,

въздъхнах и я издоих.

- Навреме идваш - кравата ми каза,

изблещила очи със стон. -

От много дни не сме доени вече

и чувстваме се като слон.

Потупвайки я по гърба, попитах:

- Защо не те доят така?

- Освен да е, защото във шишета

излизат МОИТЕ млека.

"Това ще е полезно за държавата!" -

си рекох аз и след това

до мен внезапно падна мъртва кравата.

(Разбих й тъпата глава.)

Как новото ляво може да промени света?

Статията на Станимир Панайотов "Ново и ляво - политика на невъзможното" е един от най-интересните публицистични факти в последните няколко години. За първи път от много време насам виждам един човек, който се опитва теоретично да формулира идеята за някаква ново ляво, по-различно и одухотворено от обикновеното партийно такова. Обществено маргинално, но идейно мощно ляво, което ще е в състояние един ден да презареди идеята за промяна на българска почва.

Мисля, че досега гласовете за подобен тип ляво обикновено са потъвали в блатото на деградиралите български обществени отношения и заради това никога не е имало смислен дебат дали БСП има някаква лява алтернатива, която обаче не се проявява в закостенели партийни образувания или архаични идеологически щампи.

За първи път някой формулира нови идеи, макар и изразени по поетично-философски начин, който навява безнадеждност дали тази нова левица някога ще е в състояние да се случи и да озари с пламък, прояденото ни от дясна политика и патетика общество.

Аз не виждам нищо лошо в размаха на поетичната мисъл, дори смятам, че основен проблем на предлаганата ни сега политика е, че се опитват да я опаковат в термини като "технократичен" и "прагматичен", а истината е, че политиката се нуждае от романтика, както наркоманът се нужда от нова доза хероин.

В статията на Панайотов обаче поне за мен има един спорен  момент, който ще се опитам да формулирам. Мисля, че той е ахилесовата пета на "новото и лявото", защото си представя своето случване в идеални обществени условия, което като цяло обрича идеята да стои трайно в състояние на красив сън.

Нека преди да ги кажа обаче да уточня нещо. Левицата яростно се нуждае от смислен спор за своето състояние и идеи. Тя не може да съществува без него. Заради това този първи знак, че нещо се раздвижва е от изключително значение за мен. Ето защо сама по себе си тази статия е великолепен знак и нека моите несъгласия да не ви развалят впечатленията от нея.

Идеята за взривяването на политиката като начин да се освободи пространство на нов вид политически отношения е убедителна, но с почти нулев шанс за реализация. Ако всичко ново чака всичко старо да гръмне като реактор във "Фукушима" новото поколение може да се пенсионира спокойно без някога да види новата левица в действие.

Не казвам, че ако нещо ново се задава като тътен на хоризонта то трябва да се примири с действителността, но ми се струва, че новото ляво може да има и своя шанс без да чака перфектните условия за реализацията си. То просто не трябва да стои интелектуално изолирано или превръщо се в кротка секта за бурни дискусии, то трябва да заяви присъствие, ако иска един ден старата политика да бъде пометена.

Обществената среда е силно конкурентна, светът може и да не играе в полза на лявото, независимо какво си мислят адептите на различното ляво и, ако не бъдат чути днес, нямат шанс да бъдат чути и утре.

Утопиите са велики, защото противно на всички очаквания, те обичат да се сбъдват. Не беше необходимо да прочета у Маркузе подобна теза, за да знам, че тя е вярна.

Утопиите обаче не могат да бъдат изградени от само себе си. Заради това смятам, че позицията на маргинален свидетел на разпада на старите стойности не отива на новото ляво. То има своята възможност да промени старият ред и система, но за целта трябва да припознае себе си като нещо, което има цел, а не е просто естетически поглед върху вселената. И под цел разбирам това, че не може да се чака случването на невъзможното, а да се направи така, че невъзможното да се превърне в дневен ред на страната.

Заради това смятам, че е парадоксално новото ляво напълно да отрича партийния ред. Не казвам да се примирява с него, да става част от статуквото, да се самоунищоава като приема нещо неприсъщо, казвам единствено, че промяната е възможна и без да разрушаваме досегашната политика докрай.

Защото в момента новото ляво и партийното ляво нямат нито една територия на която да се срещнат. Това е проблем най-вече на партийното ляво, но и новото ляво няма поводи за гордост, защото много негови идеи биха могли да бъдат прихвани и осъществени.

Проблемът на мечтата за ново ляво е и друг. При най-солидните ми сметки в България около 1500 души биха прихванали подобен тип идея. Не ме разбирайте погрешно - това е цифра, която трябва да внушава буен оптимизъм. Но дори и политиката да бъде разрушена като в постмодерен сън, то хората в обществото ще си останат същите. Няма да се събудим в град от ангели, които ще разсъждават на величествено и висше ниво - това ще са същите хора, които ще искат социална сигурност, работа, доходи и спокойствие. Това са вечните теми от които новото ляво не може да избяга. В този смисъл то не може да бъде просто някакъв духовен императив, ако иска да се осъществи ще трябва да работи със същите тези хора, които обикновено до вчера гласуваха за месията, защото искат чудо.

Тоест въпросът за политическото представителство не е вторичен. Той е трябва да бъде поставен още днес. Защото иначе никой никога няма да чуе за новото ляво освен като текст за невъзможната друга страна, която може да бъде България.

Убеден съм, че политическият живот няма вечно да протича в очертаните днес рамки. Рано или късно той ще бъде променен, защото сегашните модели до един се оказаха фабрики за системни кризи, които разкъсват обществата. Дясната патология в която изпадна света трябва да бъде променена. А десният проект България трябва да бъде унищожен и направен отново. Ако това е метаполитика, аз съм неин привърженик.

Но не искам и няма да чакам 20 години за нейното случване. Защото всеки човек заслужава да види промяна в живота си. Аз искам да видя ново ляво, но ме е страх, че то може да си остане само в зародиш, ако откаже да види себе си още днес като реална сила, като идеологически вихър, като начин за промяна на света дори и в неперфектни условия и стара политика.

Утопиите са най-мощното нещо, което хората са измисляли.

Не ме карайте да чакам дълго за една от тях.

Брегът на безкрайната историческа тъга

Напоследък намирам много интересни стихотворения в романи. Литературата е свръхпространство -  всичко е свързано с всичко и такива поетични находки само потвърждават моята теория, че, ако наистина Бог е слово, то хората са просто сън на думите.

Фактът, че светът може да бъде погледнат през литературата по-добре отколкото чрез пряко наблюдение на действителностите, подсказва, че има нещо в самата природа на реалността, което ни убягва...

Но стига толкова - за това ще говорим друг път. Сега нека пак да се върнем на стихотворението. 
Намерих го в книгата на Йън Макюън "Събота" (роман за който може да се говори много, но пак ще се повторя това е отделна тема). В този великолепен текст обаче попаднах на странното и  уникално стихотворение на Матю Арнолд "Плажът на Довър" (1867). Чел съм го вече стотици пъти, прерових английската част на интернета, за да видя дали хората по света се интересуват от него и станах свидетел на изискани спорове за природата на тази поезия, за странната образност в стихотворението, за това защо Арнолд прелива от настояще в минало, от бреговете на Англия към бреговете на душата и схванах, че всъщност не съм първооткривател на бисера, а той отдавна е бил открит и за правата върху неговия смисъл се води спор безкраен като сапунен сериал.

Ето обаче и самото стихотворение, защото смятам да изразя ексцентрична гледна точка върху него:

Плажът на Довър

Морето тази нощ е тихо пак.

Нахлува приливът, луната руса ляга над вълните.

Отсреща Франция ту светва, ту потъва в мрак.

На Англия скалите се издигат

огромни и искрящи в нощния покой.

Ти до прозореца ела и сладък въздух поеми в гърдите.

Единствено по лентата на дългия прибой,

където морската вода се слива с лунноземната верига,

ще чуеш стържещия рев

на камъчетата, кото пяната замита в дълбините,

а с връщането си ги запокитва по висока скална дига.

Започва, спира се и се възражда до безкрай

все този бавен и разтърсващ ритъм,

разнасящ нотката на вечната печал над този край.

Навремето Софокъл сам го чул

по бреговете на Егейското море.

Проникнал в скрития му смисъл,

че мъката на приливи и отливи връхлита.

Когато слушаме рева, пронизва ни подобна мисъл,

дошла до нас сред таз вода - далечна, ледовита.

На Вярата морето нявга

било преливащо и вредом по земята

лежало като дипли на сияен пояс.

Но днес долавям сред далечината

меланхоличен и протяжно стихващ рев,

отдръпващ се с безкраен нощен вятър

към лунните безбрежни брегове

на този свят, покрити с морски пясък.

Ще сме си верни с теб, нали, любов!

Светът пред нас, добре разбираш ти,

е правен от химери и мечти

и въпреки, че е красив, различен, нов,

то в него липсват радостта и светлината,

сигурността, мирът и помощта.

Живеем тук като сред сън в нощта,

помитани от смутните сигнали на борбата

при сблъсък на войски безоки в тъмнината.

Стихотворението започва меланхолично като съвременно европейско кино - красивият образ на просветващата в далечината Франция и на съзерцаващият герой, който поема този образ в очите си е неизбежна част от романтичността на онази епоха. Това чувство обаче е толкова трайно, че всеки, който някога се е вглеждал от прозорците в нощта навън няма начин да не се почувства призован и да проследи мисловния лабиринт на Арнолд, който се усложнява в мига, когато престава описването на пейзажа.

И точно тук идва една изумителна идея на Арнолд, идея до която в различно време са стигали различни хора, тоест тя достатъчно трайно присъства в колективното съзнавано на човечеството. Че страданието, което изпитва един човек днес и сега, възможността отделния индивид да попадне в плен на вледеняваща печал, е нещо универсално. Тоест, че всеки човек може да изпита мъката на целия свят.

Заради това изведнъж се стига до Софокъл, който също край море е стигнал до извода за мъката и  за това, че тя е като вълните - идва и си отива. Един човек днес може да изпита мъката на  Софокъл. Това е идеята за универсално страдание.

Гео Милев в една своя статия за Яворов развива същата идея. Според него страданието в поезията на Яворов е така голямо и безкрайно, че то просто не може да бъде страдание на един отделен човек, а сякаш поетът е станал антена, която препредава страданието на цяла една страна.

Арнолд не е далече от подобно разбиране. човекът днес и човекът от миналото имат връзка чрез  прозрението си за страданието. Софокъл - морето - Арнолд - това е линията на меланхоличното съзерцание, която свързва исторически и литературно света в едно. 

Човекът пред морето и тъгата. Това е разтревожен образ, който преминава през времето и обединява всички хора. Всеки е стоял пред вълните с поглед към хоризонта и е усещал влудяващата мъка на това, че този пейзаж ще стои непоклатим във времето докато гледащият рано или късно ще изчезне. И светът ще престане да съществува за него.

Арнолд обаче се досеща, че това тревожно чувство е по-голямо от цялото човечество и именно в миговете на тъга се усеща единен с историята. Сякаш страданието е един от подценяваните начини да опознаеш своята преходност и непреходността на морето.

Изкуплението на това чувство, на усещането за безкрайна меланхолия и тъга е любовта. Обаче както във всяка велика поезия и тук любовта не е чувство само на радост, а по-скоро на обреченост. Любовта изкупва страданието, но също не може да пребори времето и е безсилна пред вятърът заразил с тъга още Софокъл.

Това световно и историческо страдание на човека, стоящ на брега на едно море е причината никой никога да не се почувства част от историята. Животът е сравнен със сън, а битката за нашата душа и живот сякаш се случват извън нас, независимо от нас, а образът на "безоките войски" (в оригинала те са наречени "невежи, глупави") не е точно тъжен, той е просто меланхоличен.

На брега на морето е царството на меланхолията, на историческото страдание на планетата, когато човек става световен чрез своята новооткрита тъга и болка.

Защото животът е също такова премигване като светлините на далечната Франция, гледани от брега на Довър.

Ако имаме върховен зрител във вселената той дори може да не забелязва как светлинката на този живот изчезва сред вълните.

именно това ражда меланхолията, която се появява във всеки един живот, за да ни напомни, че вървим по брега за кратко, а после го предаваме на следващите поколения, които нетърпеливо се тълпят след нас.

А безоките войски ще продължат да водят битката си за тях в тъмнината докато и следващите поколения съзерцават вълните и се чудят каква е тази тъга, която ги превзема ненадейно все едно всички научени думи са се събудили за живот.

Премиерското "не"

Непостоянство - твоето име е жена. Тези безсмъртни дума на Шекспир в новата българска телевизионна епоха на окончателния край на демокрацията трябва да бъдат трансформирани така: "Непостоянство - твоето име е Бойко Борисов".

Единствено завръщането към класиката може да ни обясни всички пируети, лупинги, машинации, лъжи и интриги, които премиерът демонстрира след като 770 хиляди български граждани най-накрая поставиха властта на мястото й и извоюваха своят референдум.

За няколко месеца обаче Борисов успя не само радикално да промени позицията си, но и да се оплете в своята паяжина от лъжи и полуистини. Последният акорд на драмата бе поставен вчера, когато премиерът окончателно обяви, че ГЕРБ щели да гласуват с "не, не и не" на референдума.

В ситуация като тази властта наистина няма полезен ход. Нали загриженото мнозинство подмени въпроса на хората именно с цел той да бъде конституционно изпипан и да може да бъде подкрепен? Нали депутати от ГЕРБ обикаляха телевизиите да казват как са за развитие на ядрената енергетика?

Само с едно изречение обаче Борисов постави надгробен паметник на нова централа и въобще на единственият модерен отрасъл, който е останал в България. И разбира се Борисов днес е силна опозиция на Борисов от вчера.

Сега окончателно стана ясно кой кой е в борбата за бъдещето на България. Човекът с многото мнения показа истинското си лице - поредния шмекер и институционализиран лъжец.

Заради това борисовото "не" е най-добрата новина в случая. Гледайте какво ви говори и гласувайте наобратно.

Няма начин да сбъркате.

Мрънкалото от “Дондуков” 2

Личи си, че живеем в годината след края на света. Просто всички са го ударили мощно на уволнение. В резултат на което в постапокалиптичния свят всичко е страшен купон.

След като мълча цяла седмица (като министър от ГЕРБ за предколедно купуване на защитени земи край морето) най-накрая новогодишният и телевизионен президент Росен Плевнелиев реши да даде някакъв признак за политически живот. Написа обръщениеза това колко засегнат бил от всички, които говорели за "гаф на Плевнелиев" по отношение на станалата скандална негова реч от самото начало на 2013 година. Човекът сигурно е прав да се сърди - светът трябваше да свърши, заради това той със сигурност не се постарал кой знае колко много върху новогодишните си послания към човечеството. А сигурно и това е причината да щипнат от мрежата произволни снимки - нали не би трябвало вече да има кой да ги забележи. Тъпите маи са виновни за цялата президентска драма. Никой друг. Тъпите маи и тяхното несбъднало се пророчество.

Нещо такова можем да разчетем от обиденото послание на Плевнелиев към българите. В него той не се извинява за нищо, не казва дори и две думи за причината за гафовете, а направо почва с мрънкането, че се работи срещу него. И веднага вкарва лирически герои в своето политическо хленчене. Някаква митологична Светлана от Бургас, която му била написала:"„Който има очи да вижда и който има уши - да слуша!”

Плевнелиев май наистина няма представа какво е станало. Проблемът е именно, че хората имат очи и уши.

Те видяха.

Някои дори чуха.

Видях как техния президент (хайде да не влизаме в темата как точно беше избран, че ще стане тягостно) се самоизживява като актьор, като някакво новогодишно гуру, което държи да дава акъл, без да има дори и свястна политическа биография. И като черешка на върха на сладоледа дойде разминаването между образите (слайдовете от снимки) и думите на президента. Така красотата на България се оказа всъщност от Колорадо, а нашето собствено производство ни бе демонстрирано чрез Ню-йоркската фондова борса, вероятно като знак къде точно сърцето тегли президента.

Плевнелиев обаче е глух за тази критика. Дори е обиден. В официалното си мрънкане той подчертава, че сам е автор на речта си и твърди, че всички, които говорят за "гаф" се отнасяли с неуважение към президентската институция. В друга страна подобно твърдение щеше да е окончателен край на една кариера. В България (по-скоро в платените интернет герберски среди) това ще мине за висша форма на държавничество.

На кого точно е обиден Плевнелиев?

На хората, които не искат техния президент да се държи като клоун?

На недоволните, които виждат в изявлението му наглата самоувереност на една власт овладяла всичко?

На ядосаните, че вече цяла година виждат от Плевнелиев единствено и само провали?

На тези, които му доказаха, че е сгафил сериозно?

На кого точно се гневи?

Този път президентът е застанал срещу своя собствен народ. Защото официалните политически позиции за неговия публичен провал са съвсем малко и повечето от тях са дори доста толерантни.

Този път ропотът срещу поведението на президента идва от обикновените хора, ама той вече толкова си е повярвал, че вече не иска да слуша никого.

В новата си порция мрънкане Плевнелиев пише: "Надявам се Новогодишното ми обръщение да е докоснало сърцата на българите, защото е искрено и отразява дълбоката ми вяра, че можем повече като народ".

Добре, ама защо толкова позитивно послание бе предадено с толкова много грешки?

Президентът не иска да види дефектите в своята институция, не иска да погледне гредата в окото си и заради това първата му работа е да обвинява някакви неясни хулители или ругатели.

Вместо извинение хората получиха съскане.

Това е с две думи изявлението на държавния глава.

Позата на обиден не върви на един политик. Спомняме си, че навремето Иван Костов я зае. След 2001 година, когато партията му загуби той изкара три години в мълчание, без да дава изявления, защото беше обиден на избирателите, че не са му дали втори мандат. Това е поведението на камикадзе. А Плевнелиев упорито се опитва да го имитира.

Съскащият и мрънкащ тон изобщо на опитът за изграждане на различен имидж на държавния глава. Нали той е вечно ухиленият клоун? Нали той е "технократът" (всички, които смятат тази дума за позитивна, спешно трябва да ходят да се прегледат) с позитивен възглед? Нали той трябва да е обединител на нацията.

А обединителят взе, че се обиди, защото нацията го взе за присмех.

Обединителят обаче сам си е виновен.

Виновна е и цялата пропагандна машина на скучаещите десни, които от нямане какво да правят бяха решили да видят в Плевнелиев някакво ново политическо чудо. От 10 километра се усещаше, че е този човек няма нищо смислено или интересно, с изключение на историите, че в предишния си живот е бил ирландска пастирка. Ама ни убеждаваха, че това било новото лице на политиката. Новото лице на политиката обаче много бързо стана стара злобна муцуна, когато хората почнаха да го разобличават.

Фактът, че изобщо "технократът" мълча толкова време, а най-накрая отговори епистоларно със задъхан от злоба текст, говори, че сме си избрали не президент, а някакъв кабаретен актьор, който съска на публиката, че не е оценила пиротехниката на новото му шоу.

Прехвърлянато на основната вина върху БНТ също не му прави чест, защото президентът се оказа обикновен пъзльо, който не иска да поеме отговорност. По дяволите, той не иска да поеме отговорност за гафовете в една новогодишна реч, ами ако стане криза? Ами ако стане нещо по-лошо? От кого да чакаме отговорност? От чистачките в президенството ли? Кой ще се извини за гафовете? Да не би гвардейците, които стоят на пост пред "Дондуков" 2?

Както казах личи си, че живеем след края на света. Имаме си президент-мрънкало, който не иска да повярва, че един цял народ е настръхнал срещу него.

И, не, проблемът не е само в сбърканата снимка.

Проблемът със снимката показа нещо друго.

Че президентът е сбъркан.

Ама много.

Ненавистта на интелектуалеца

Фактът, че Жерар Депардийо получи руско гражданство предизвиква световна медийна вълна от заглавия. Неочакваният ход, бързото придвижване на процедурата, странният на пръв поглед избор - всичко това стана повод за безброй коментари. Най-гневният от тях принадлежеше на френския философ Андре Глюксман. Пред "Тагесшпигел" интелектуалецът обяви, че срамува от актьора. Причината за срама обаче била не това, че Депардийо не иска да плаща данъци във Франция, а това, че бил близък с Путин.

Абсолютното тесногръдство на това обвинение и шантавият начин по който е изразено то, чертаят много ясен портрет на съвременният глобален интелектуалец, който е обсебен от идеята да присъства в медиите с гневни оценки, независимо по какъв повод. А Глюксман отдавна е известен като болен русофоб, крайнодесен морализатор и човек, който обича да дава оценки от последна инстанция.

Той е типичен представител на своя вид - скучаещ френски интелектуалец, който обича да прави пози пред огледалото и да влиза в ролята на загрижен за световната демокрация. За него по никакъв начин не са важни социалните критерии, а единствено отнесеното морализаторство, защото това е терен на който винаги можеш да се правиш на ангел.

Депардйо е укорим по отношението на бягството от данъчната система на своята страна, но е безукорен по отношение на любовта си към Русия. Глюксман обаче е човек, който не може да приеме това. Той е част от разглезената прослойка, която радостно приветства "Пуси райът" като израз на свободата и със своята политическа слепота е от хората, които задават тона за това истинската Русия да не може да бъде видяна на запад. Това е умишлена слепота, философска каша, която Западът сам си забърка и от която никога няма да успее да излезе.

Глобалният интелектуалец е застанал в особена еротична поза. Той се самовъобразява като дисидент, но истината е разчита на тотално политическо одобрение. Големите интелектуалци от разглезената школа днес са се превърнали във ветропоказатели, които се опитват да уловят правилния вятър, за да бъдат обсипани с медийно внимание и много пари. Това ги превръща в клоуни, а не в загрижени съвести.

Френският интелектуалец вече се е превърнал в човек, който не може да види ясни социални проблеми, а е склонен да превръща всичко в черна меса на обвинението. Точно този тип политическо интелектуално говорене превръща европейската политика в постмодерно чудовище с неясни стойности.

Глюксманщината е по-опасна от дезертьорството на Депардийо. Актьорът един ден може да се върне във Франция.

Но философът вече окончателно е отплувал от реалността.

Дано да е на по-добро място.

Новият президент на Колорадо

По старо новогодишно правило точно около 3 процента от народа гледат какво точно говори президентът навръх Нова година. Трудно е да кажеш нещо запомнящо се на празнуващи хора. Заради това досегашните президенти не си даваха много зор – няма начин да сбъркаш в такава реч, каквото й да кажеш. А, за да успееш да направиш гаф в такова слово – за това наистина се изисква особен талант.

Но невъзможното стана – президентът Росен Плевнелиев триумфално отпразнува една година на поста си с шокиращ гаф, а другата част от чудото е, че хората веднага го уловиха.

Докато държавният глава твърдеше, че българската природа е най-хубава в света, за фон бе използвана снимка от Скалистите планини в САЩ (при това един от възможно най-фотографираните и известни върхове в щата Колорадо).

Дори и да приемем най-позитивното възможно обяснение – че в плановете на Плевнелиев влиза да даде заповед за незабавна атака срещу САЩ с цел придобиване на показания пейзаж, пак остава питането защо системно администрацията на президента произвежда гаф след гаф.

В случая вече дори не можем да говорим за човешка неопитност, липса на рутина или несработен екип. Вече говорим за явна немарливост. За системен дефект. За едно президентстване, където позата е по-важна от съдържанието.

Защото този път хората на президента бяха решили да сменят радикално целия фон на който новогодишните речи се правят. Плевнелиев бе седнал в кожено кресло, пред библиотека с книга, до него имаше нисичка елхичка, а снимките за фон трябваше да подсилват тезите, които изговаря. Само, че снимките се оказаха от САЩ, не от България.

Очевидно май даже и президента не се чувства много комфортно тук. Красотата на Колорадо надделя над поетичността на българските пейзажи в сърцето на Плевнелиев. 

Да не би пък да иска да президентства там?

Заради този огромен гаф хората вече дори няма да си спомнят какво им е казал президентът в началото на 2013, годината, която според маите просто нямаше как да дойде. А неговата реч беше толкова голяма смесица от клишета, патетика и кух език, че дори авторка на любовни романи щеше да се изчерви от възмущение. България можела да стане друга държава – развита, просперираща възможна. Красив сън в новогодишната нощ, който не бе подкрепен от абсолютно нищо конкретно.

Президентската институция в България наистина няма много правомощия заради това нейната сила зависи от фигурата на самия президент. Плевнелиев успешно ни доказва, че „Дондуков” 2 може да стане мултимедиен цирк, където държавният глава говори за България, а пускат снимки от САЩ.

Как пък все към САЩ ги влече сърцето?

Резултатът от тази поредица от гафове е пълно пренебрежение вече към самата идея за държава и държавност. Вероятно заради това в центъра на София, на площада, където хората празнуваха никой не пусна речта на Плевнелиев, за да бъде видяна.

Защо и да я пускат?

Нима някой изобщо вече го взима насериозно?

Плевнелиев беше споделил преди време, че в предишния си живот е бил млада ирландска пастирка. Сигурно заради това го влече към американските планини.

Ама „Дондуков 2” все още е в България. Тази България, за която постоянно ни обещават, че ще стане различна, ама все си стои противно същата.

Президентът - новогодишният Хари Потър

Няколко минути преди Нова година направих зашеметително политическо откритие. 

Не знам как се е  случвало така, но президентските речи от последните 5-6 празнувания на Нова година ми се губят. Не съм ги слушал на живо, не съм се интересувал много какво точно е казал е Първанов, защото всички са наясно, че един истински държавен глава не може да си позволи да говори истината в такава празнична реч. 

Истинският президент обаче трябва да си дава сметка, че народът вече е твърде  весел, твърде преял, твърде пиян или твърде непукистки настроен, за да не затормозява излишно излъгалите се да останат пред телевизорите с тъжни погледи, видеомантажи и фон на речта, който прилича на декор от "Хари Потър".

Тази година се оказах от групата на хората с малшанс и имах възможност да се насладя на речта на новия президент Росен Плевнелиев в новогодишната нощ. Очевидно екипът на държавния глава много е мислил как да разграничи режисираното му участие в празника на хората от изявите на Първанов. Това винаги е рецепта за политическа катастрофа, защото най-вероятно някой пиар-махмурлия е бил озарен от възвишената идея, че Плевнелиев трябва да говори на фона на библиотека, елхичка, кожено кресло в приглушени тонове и с монтирани от време на време кадри от важни събития.

Хубаво е човек да знае нещо много важно - колкото и да оригиналничиш в новогодишната нощ, общо-взето около 4 души в цяла България ще чуят какво им говори президента, а поне половината от тях (социологически неизбежно е) са остра опозиция на властта и Плевнелиев им действа като внезапно хапче за яростен махмурлук.

След като успях да преглътна фона ала "Хари Потър", загрижените снимки от време на време, и идеята, че Плевнелиев стои сериозен (друга драматична грешка - президентът така или иначе е в остър дисонанс с обичайното си поведение, изразяващо се в усмивка в стил "взех си щастливите хапчета, разбрахте ли, розови слончета"), реших да надделея над изпитата крушова ракия и да се опитам да чуя какво всъщност говори Плевнелиев. Честно да ви кажа - половината смисъл на речта ми избяга, защото ми беше трудно да възприема как един богаташ, който се е домогнал до властта говори, че парите не били ценност и децата трябвало да бъдат възпитавани, че те (парите) са само средство. Подписвам се под тези думи, но казани от герой от филма "Хари Потър" (добре де, злобея) изглеждат леко смешни. Парите не са ценност, но е хубаво хората да ги получават от време на време. Под формата на редовно изплащани заплати и доходи, които не зъзнат във фризера. Много е готино богаташът да ни учи, че парите не били важни. Сигурно е така - като ги имаш изобщо не са важни. Парите винаги са проблем, когато ги нямаш. Тогава те стават център на света ти, ама милионерите няма как да го знаят.

Изумителна беше е вътрешната парадоксалност на съдържанието. За Плевнелиев не беше проблем в рамките само на 2 минути да мине от това, че обществото трябва да бъде по-солидарно до това, че нацията ни не трябвала да бъде от мрънкалници, които чакали някой друг да им свърши работата. В този логически преход има логика, защото солидарно общество не означава банда от готованци, ама, ако наистина искаше да бъде солидарен президентът освен всички изброени красиви неща в своята реч, можеше да спомене, че тази година беше на бурни протести, на общество, което застана срещу властта. Всъщност до "Дондуков 2" тези новини може и не са стигнали.

Заради това вместо да говори срещу носталгията и да призовава за нейното забравяне, президентът в своята новооткрита роля на герой от "Хари Потър" можеше поне веднъж в политическата си кариера да каже истината за българската реалност. Щеше да му се размине.

Сериозно.

На Нова година никой не слуша.

Вероятно не съм прав да бъда толкова строг към един политик без никакво съдържание, към господаря на позата. Не съм очаквал от него бурни философски трактати и революционна реч за сваляне на кабинета. Но пък никога не съм очаквал и такъв апотеоз на Декора над присъствието поне на някакъв смисъл.

Тогава, вече призори, си казах, че краткото клипче с речта на президента трябва да бъде излъчвано многократно. То е идеалният символ на властта.

Властта, която смята, че спецефектите могат да заменят реалността.

Властта, която си избра "Хари Потър", ама дори не му написа добър сценарий.

Честита новата 2013 година.

Има един позитивен факт - само още четири новогодишни речи и Плевнелиев вече няма да е президент.