Протестната политическа треска, която люлее България

 

„Кой не скача е дебел“. 

С този вой в есенния дъжд, излял се над София миналата седмица бе огласен площада пред Народното събрание, Министерския съвет и Президенството. Градското дясно за пореден път в своята порно, пардон, политическа история излезе да протестира, самодоволно влюбено в себе си, нарцистично оглеждащо се през смартфоните и живите включвания във фейсбук, подложено за пореден път на моралистичните изцепки на цяла плеяда от самозвани интелектуалци – от Радослав Бимбалов до вечно некъпания Манол Глишев. За капак Асен Василев и Ивайло Мирчев подобно на естрадно дуо пяха националния химн. Аудиторията не се разбяга след това изпълнение, така че на площада може би все пак наистина е имало ядосани хора. След песента вероятно и изнервени максимално, но пък това винаги е в плюс на радикалния уличен дух.

Миналата сряда градската десница реши да се възползва максимално от кризисния дух, който обзе страната и свикаха поредното си недоволство, този път насочено срещу бюджета. Чисто медийно подгряха добре за протестната вечер. В аналите на безсмъртната екзотика на българския преход ще остане това как Асен Василев нахлу на извънредно заседание на Бюджетната комисия в парламента и в рамките на 7 минути около 60 пъти повтори „Няма да се случи тази комисия по този начин“. Досадният рефрен набързо заживя и собствен живот. Пиарите на ПП бързо поръчаха песен с този мотив и с другата митична фраза: „Кой разпореди това безобразие?“. ПП остана с един лидер (Асен Василев), но на него очевидно му харесва да живее двойствен живот  - като политик и като меме.

Вечерта на площада се събраха между 8 и 10 хиляди души, които медийната пропаганда на психодясното увеличи до 25 хиляди, а накъде се говореше даже и за 50 хиляди. Това е особената оптика на градските десни – когато са се събрали трима души, те винаги виждат в тях отразен целия народ. Едва ли биха постигнали обаче дори и такава масовост, ако всъщност доста работодателски организации не бяха подпомогнали протестните активности, пращайки свои работници там, а и не само. Мой приятел, който обича да следи поразголени българки в инстаграм (знаете там няма нищо цинично, само крака и дупета в прашки) смаяно ми сподели, че всички инфлуенсърки, които до онзи ден са рекламирали луксозни жартиери, изведнъж като по команда решили да отидат на протеста и да заявят своята протест срещу правителството, което човеконенавистнически решило да повиша пенсионните осигуровки и данък „дивидент“. Наистина е величествено, когато гражданската съвест се пробуди дори и тези, които си изкарват парите от „Онлифенс“ и даже не присъстват икономически в България.

Събралата се разнородна тълпа даде шанс на много политолози и социолози да си разнообразят мненията с нова опорка – GenZ заявявало гражданска позиция, това било пробуждането на младото поколение, което искало да си отвоюва държавата. Старите десни пияници изхълцаха доволно и започнаха да си въобразявят как ще създадат протестна вълна из цялата страна и как младото поколение ще излезе по улиците срещу всякакви социални придобивки и вдигането на данъци за едрия капитал. Гражданска контрареволюция като по снимка.

Съжалявам за иронията, но понеже аз не съм от поколение Z, а вече и немалко години ми висят върху гърба и простатата, избирам да не съм изпълнен с такива надежда. От години насам този наратив – „излизаме на улицата, за да си вземем държавата“ – се повтаря циклично на 5 или на 6 години, а след всеки уличен протест, обязден, осквернен и изнасилен от градската десница, ситуацията само става по-зле. Да не говорим за това, че градското дясно не е естествен противник на Пеевски. Пеевски е само маркетингов трик, за да си мобилизират зомбитата в градския мрак. Видя се, че когато са на власт Пеевски всъщност им става много добър партньор на който могат да пишат есемеси по всяко време.

Това припомняне не е от злоба, а просто, защото е много важно да се знае кой за какво се бори и каква биография има. Миналото е важно и незаобиколимо, защото в него е скрита истината за днешния ден и за самопоканилите се като говорители на недоволството градски маниаци.

И така – 10 хиляди души се събраха в нощта, за да изразят своя протест. В крайна сметка така и не стана ясно кой е водещият мотив на недоволството – самият бюджет и заложените в него числа или принципното несъгласие със завладяната държава. Една голяма част от хората на следващия ден избраха да твърдят, че са протестирали срещу бюджета, най-малкото, защото Бойко Борисов като мандатоносител поддаде на недоволството и обяви, че бюджетът ще бъде изтеглен. Бюджетът не беше изтеглен, но градското дясно отчаяно се нуждаеше от някаква победа и заради това побързаха да надуят вувузелите на успеха. Тук обаче има нещо много важно и принципно, което е добре да изговорим. Че кабинетът не проведе преговорите по бюджета правилно е очевидно за всички. При парламент от 9 партии никой няма правото да заобикаля опозицията и да я натиква в ъгъла. Както се казва можеше нито една тяхна идея да не бъде взета предвид, но тя трябваше да получи място в светлината под прожекторите поне да може ясно да обяви къде е против. Проблемът е, че десницата на улицата заедно с новите поколенчески революционери изведнъж възприеха езикът на едрия бизнес като повод за недоволство. И какво се оказа – младото поколение протестира в името на майките и бащите си (както каза една млада девойка по телевизията), ама не обясни откъде точно ще дойдат парите за по-високите им пенсии. Чух друг младеж да се обявява и срещу вдигането на минималната работна заплата. Не знам дали той има и един  ден трудов стаж, но по същество това е удар срещу неговото поколение, срещу неговите съученици, повечето от които няма да станат милионери и ще се чудат как да оцеляват в една безмилостна дясна среда, която като гной изстисква всяко желание за труд, когато човек си види мизерния фиш на заплатата. Изобщо да протестираш, но да защитаваш едрия бизнес е някакъв медиен и политически оксиморон, възможен само в България.

Всъщност точно тази грешка на десницата даде възможност на социалната партия в управлението БСП да се окопити. Когато на улицата излезе офисния планктон, който обаче и представа си няма как живее останалата част от България, това подгрява възможността на една левица, дори и в кризисно състояние, да заяви себе си. Още в деня след протестите и замразяването на бюджета, председателят на БСП Атанас Зафиров обяви, че ако социалните придобивки не останат, левицата ще преосмисли своето участие във властта. Обективно погледнато това беше най-силното заявление на социалистите за цялата година в управлението и заради това десницата се опита да го омаловажи приписвайки на БСП ролята на инструмент на Пеевски. Само че Пеевски вече е като кемитрейлс в политиката – да приписваш и обясняваш всичко с него сигурно е ефектно, но ефектното често е невярно. Всъщност протеста помогна БСП скоростно да изясни кое е важното за нея и да го заяви достатъчно шумно на висок глас.

А десницата направи и допълнителна грешка. Тя би трябвало да направи максимално усилие да обедини всички опозиционни усилия в един юмрук, ако иска да има чуваемост. Но в своето естествено проявление половината градска десница са парфюмирани костюмарчета, нежни, гнусливи и префинени. На тях им стига да си гледат и да си лайкват снимките сами във фейсбук и нищо повече не им трябва.

Всъщност протестът днес напомни на всички протестите от 2020 година, но между двете ситуации няма нищо общо. Протестът преди пет години беше наистина мощен, национален и обединен в едно-единствено усилие за превръщането на България в нормална държава. Но след това дойдоха десните рейдъри, появиха се телевизионните чудеса и цялата енергия бе раздробена, продадена, предадена, унищожена и стъпкана. И именно градската десница пусна на борсата първа идеалите на обединения протест, а днес едвам събира 10 хиляди души и си ги привижда като десетки хиляди. Точно с това е различен днешния им протест. В него няма гражданска енергия и той е изпълнен с антисоциален патос. Общите приказки за кражбите и касичките не сработват като наратив за всички хора заради естествената гнусливост, която предизиква психодясното. То не е алтернатива на абсолютно нищо.

Всъщност за пореден път България преживява една и съща хеморагична треска, придружена с гърчове. Съвсем не твърдя, че правителството на Росен Желязков се опитва да превърне България в наистина социална държава, но е крайно време страната ни да може да дискутира истинските реформи в себе си. Олигархията няма да бъде уплашена със съдебна реформа, но може да бъде укротена с данъчна такава. Ето това е бъдещата голяма тема на страната – как да намалим неравенствата, как да реформираме данъчната система, как да превъзпитаме едрия бизнес. И макар и мъчно този разговор започна сега. Десницата и нейните инфлуенсъри избраха да бъдат на страната на едрия капитал. 

Говорете ми след това, че Пеевски ще им е враг. 

Той им е естествен съюзник. 

 

Поколенията и лъжите

 

Карл Попър навремето беше намерил удивителен признак за псевдонауката. Тя има обяснение на всичко. Ако една теория обяснява всичко значи е невярна, защото светът е много по-сложен. Абсолютният аналог на псевдонауката в политическия анализ са поколенческите обяснения. Днес всички са обзети от магията за GenZ - младото поколение е на площадите, те са различни, нови, те са различната сила, безкрайната мощ, властелините на социалните мрежи, инфлуенсъри от всички градове на България - съединявайте се.

Това е абсолютно патологична и доста дясна картина на ситуацията в България. Само десницата има такъв интерес да подведе всички хора под общ знаменател, за да скрие в голямата градска мъгла социалните различия, класовите интереси и буржоазната подлост на онези, които направиха протеста, за да не плащат по-високи осигуровки. Представете си какво ще стане един ден, когато България неизбежно ще се сблъска с темата за връщането на прогресивното данъчно облагане. Заради това ще ни пълнят главите до повръщане с утопията за GenZ и техният общ утопичен интерес.

"Те не живеят в телевизора. Те съществуват в социалните мрежи и заради това имат общ интерес да не продължават да живеят повече така", написа вдъхновено колективният фейсбук кибик и специалист по всичко в тази вселена. Проблемът не е в общото съществуване в една информационна вселена. Проблемът е, че хладилниците, домовете и работите им са в различни реалности. А в тези реалности социалните противоречия са неизбежни. Едни са интересите скъпоплатените работници и съвсем други на онези, които едвам изкарват месеца със своята заплата. Красиво е да уеднаквиш тези социални групи, но това няма как да скрие, че картината не е толкова розово, идилична и единна, както ни я представят авторите на патетични есета и продавачите на колективни видения.

Да не говорим, че още сега единният образ на GenZ се разпада. Младите лумпени с маските, които подпалваха кофите за боклук, обръщаха полицейски микробуси и хвърляха камъни и пиратки, те от някакво друго поколение ли са? На тях не им приписват характеристите на джен зитата. Интересно защо? Самият факт обаче, че такова разделение е възможно ясно показва, че поколенческата теория е пълен боклук.

Красотата на младите протестиращи не бива да ни заблуждава. Винаги ще е вълнуващо да виждат как младежите са по улиците и искат различно бъдеще. Но това бъдеще има съвсем различни очертания за различните социални групи. Политическата битка е отвъд поколенията, а в България голямата задача е да върнем автентичната политика, сблъсъкът на идеи, а не на интриги. Това е задача на всички поколения. Защото иначе сме обречени да гледаме един и същи филм в който финалът е задължително лош и брутален.

Съвсем наскоро някой беше пуснал дълъг репортаж от зимата на 1996-97 година, голямата криза и стачка в онези размирни дни. Удивително е как речникът е абсолютно същия. По площадите пак са млади хора, които настояват за различен живот и бъдеще. Всичко това катастрофира, когато онзи протест извади на повърхността Иван Костов и неговата корупционна клика. Физиономиите на старите самодоволни птеродактили от СДС днес предизвиква само повик за гадене в съзнанието на нормалните хора. Но тогава пак се говори за младото поколение, което имало общ интерес и как след тяхното появяване на улиците, вече нищо няма да е абсолютно същото. Да, не остана същото. Стана по-лошо, защото основната задача на българското общество не беше решена. А тя е - по-високи доходи, работеша икономика, социална държава, която да не забравя за хората. В кашата от поколенчески теории обаче винаги изплуват най-неприятните утайки. Защото не поколенията са носител на истината, а цялото общество. То повече не може да търпи, но говорителите на протеста отново се опитват да подменят големия разговор. 

И резултатът се очертава да бъде същия...

 

О, свещена простота

 

 

Не е ясно какво вдъхновява Gen Z, дали тиктокизацията ги е превърнала в консуматори на кратки и екстремни клипове или са поетични философи, недоволни от състоянието на света. 

Ясно е само едно - нито един политик не може да си позволи да се държи както Ивайло Мирчев в коридорите на парламента вчера, дори и да е бил обзет от желание да се хареса на младите поколения. 

Вбесен от изявления на Делян Пеевски 1/2 лидерът на ДБ тръгна да му крещи пред кабинета му с метален тон и да му иска обяснение. Тази постановка върви за клип в Тик-ток, но сблъсъците по този начин са запазена марка на Пеевски. 

Ако ПП-ДБ искат да приличат на него - тогава те са постигнали целта си и джен зитата могат да им ръкопляскат. Оказва се, че те са огледален образ. Абсолютно същите простаци, но с моралистични претенции. 

Не знам дали с такова видео можеш да изкупиш 9 месеца сърбане на турско кафе, но както се казва, когато някой се излага не можеш да го спреш.

Клипчето обаче продължава и след като Пеевски влиза в кабинета си. Тогава Мирчев с демоничен гняв почва да кряка на човека от НСО, защо пази Пеевски. И му съска сериозно като инстаграм инфлуенсърка, прекалила с въглехидратите. 

Дори първокласник може да му каже защо - защото човекът е на работа и си изпълнява задълженията.

Ако Мирчев иска да вика на някого - нека да вика на шефа на НСО, но не и на човека, който стои там и е на работа.

Ако утре Мирчев стане премиер (пу-пу) така ли смята да вика да хората в МС?

Това ли ще е моделът на поведение?

Това ли да очакваме от ДБ - крясъци не само по Пеевски, но и по обикновени хора, които са там по случайност. 

Не знам дали джен зи се впечатлява от такива тик-ток импровизации, но съм наясно, че хората, които ходят да гласуват са претръпнали на подобни пърформанси.

Ние сме стигнали до политическа ситуация при която тик-ток политиката се е изместила в кулоарите, а не в пленарна зала. Това е патология на политическото.

Още по-голяма патология е политически лидер да вика и да се плюнчи пред обикновен служител на НСО.

Този човек заслужава извинение, защото повярвалият си Иво Мирчев е гледка, която е омерзителна и кошмарна. 

Това вече не е политика, а нейният окончателен разпад. 

Обществените дискусии у нас се сведоха до серия от клипчета в които хора с телефони се изживяват като ръководители на вселената. 

И всичко това е подлютено с толкова удивително ниво на простащина, че след това няма защо да се чудим как този модел е изкопиран в цялото ни общество. 

Защо да се ядосваме на младите, които обръщат полицейски джипки, когато политическите лидери се държат като хулигани на стадион и то в името на някаква бърза и евтина популярност. 

Целият този евтинджос на политическите процеси днес се стоварва върху България като проклятие. 

Защото светът е сложен, а у нас сме пленници на свещената простота, точно като онази, която ужасява Ян Хус на кладата. 

 

Къде е промяната?

 

Няма, няма и да има, по-хубава гледка от протестиращи хора. Това е демокрацията в нейния най-чист и вдъхновен вид. Протестите пренареждат политически ситуации, поставят властта натясно и са един от основните двигатели за промяна.

Но има един много деликатен момент за който никой не се пита в окото на бурята. 

Какво следва след тях? 

Как решаваме задачата за промяната на България? 

У нас този въпрос е болезнен, но изключително значим, защото в последните 15 години страната се тресе от протести, отново и отново, а пък нищо не се е променило. И всеки път по телевизиите шестват политическите поети, които виждат в протестите революция, вълна, генерационен взрив, младежки пориви и мечти за бъдещето. Интересно тогава как все финишираме с едни и същи физиономии, в един и същи тупик, в самозатворена реалност от повтарящи се проблеми?

Днес протестите ясно показаха, че политическата криза никъде не си е тръгвала. Тя беше временно отложена, но се разрази с цялата си ярост като торнадо. Резултатът от това ще е следния: властта изтегли бюджета, едрия капитал е доволен, парламентарният блокаж е сигурен, а предсрочните избори не носят надежда. 

Все по-утопично става Народното събрание да успее да избере нов състав на ВСС, а следователно Борислав Сарафов остава бетониран, страната влиза без бюджет в еврозоната и цените ще растат. Пълна каша и задънена улица.

Всъщност е още по-мрачно. 

Приемаме, че омразната власт пада. 

Следва служебно правителство. Благодарение на най-тъпите поправки в Конституцията вече си имаме "домова книга". Приятно четиво. Разгърнете я - в нея няма кандидат, който да не е човек на Пеевски. 

И какво се получава - протестиращите срещу Пеевски минават през минно поле, за да получат негово правителство, което ще организира изборите. Да не говорим, че опитът от 2020 година показва много ясно едно - протестната готовност не се прелива в избирателна активност. През 2021 година България регистрира най-ниските нива на явяване на избиратели пред урните, въпреки, че предната година гражданската енергия се разля по улиците.

На какво се дължи това? 

Ами вероятно на факта, че никой не иска да смени икономическите основи на системата. България не се нуждае от повече морал в политиката. Моралът е изменчиво понятие и всеки го тълкува както си иска. За градското дясно беше абсолютно морално да си управляват с Пеевски и да му пишат любовни есемеси. 

Властта се възпитава, когато е принудена да мисли за по-добрия живот на хората. За справедлива данъчна система. За сериозна политика по повишение на доходите. За автентична битка с бедността и неравенствата. Точно тези лозунги липсват в протестните активности на България от години насам. А това означава въртенето на едни и същи лица, на едни и същи, остарели и отровни, идеи, на едни и същи тъпотии, които правят протестите само красиви, но не и полезни. Всъщност тук критиката е към всички политически партии. Те напълно се отказаха да водят идейни битки, всичко се е свело до баналното ежедневние и абсолютно клишираните схемички. 

Резултатът е това, което имаме. 

Гражданска енергия, отвращение и ефектни лозунги, но без промяна, без никаква промяна...

 

 

Подмяна и лъжи

 

Когато не знаеш къде отиваш, винаги стигаш другаде. Тази стара максима с пълна сила важи за протестите на старата градска десница, която този път се опитва да си сложи маската на поколение Z и за пореден път да тръгне да търси душите на заблудените в политическата мъгла.

Нека да уточним нещо. Правото на протест е свещен демократичен акт. Както е съвсем естествено и недоволството от тоталното българско безвремие, поредната стабилност по средата на блатото, без изходи и истински алтернативи. Но това не отменя задължението да знаем кой точно протестира и за какво протестира.

Днес чуваме съвършено различни послания от всички посоки. Асен Василев обяви, че протестът е срещу бюджета, а не сваляне на правителството. Ивайло Мирчев пък направо вдигна залога като каза, че искат свалянето на Пеевски. Нека да се абстрахираме от медийните натрупвания и идеологическите конструкции - от къде точно смятат да свалят Пеевски? Той е депутат, а партията му отбеляза четвърти резултат на предишните избори. Смятат да му отменят мандата ли? От какъв пост точно смятат да го свалят? И ако битката е за справедлива държава - не е ли най-коректно, веднага, тук и сега, да кажат, че се борят за предсрочни избори. Но градската десница днес изобщо не иска предсрочен вот. Тя просто за пореден път се опитва да се вмъкне под кожата на Борисов и да управлява заедно с него.

Само така можем да придадем логика на всички разнопосочни послания, медийни бомби и надъхващи клипчета във фейсбук. Ако протестът беше за оставката на правителството, защо Асен Василев обяви първия протест за победа в момента в който бюджетът беше замразен? Значи никой не иска оставка на управлението, а просто то да се сдобие с нов партньор.

Иронията е, че ПП-ДБ бяха поканени като участник в началото на годината, но те се дръпнаха от преговорите, защото не харесвали канидатурата на Росен Желязков. Тук пак навлизаме в тъмния лабиринт от политически фобии, които измъчват психодясното като хеморагична треска. Очевидно днес те съжялават за своето решение и се опитват да го ревизират на вълната на протестите. И точно както през 2020 година тази авантюра ще приключи в прегръдките на Борисов и Пеевски, защото те не са техен враг. Навремето в изтеклия запис на ПП беше казано ясно - Борисов е маркетингов противник. Той им е необходим в ситуация на предизборна тревожност. На власт им става незаменим. Както и Пеевски.

Заради това ми е жал за всички идеалисти, които ще отидат в студената нощ, за да поддържат огъня на егото на една маниакална политическа клика. Въпрос на време е трубадурите на десницата да се изкарат армия на светлината, която тръгва срещу мрака и точно този подъл образ отново ще съсипе протестната енергия. 

Защото в мъглата от заклинания за мен най-ясно си личи, че десницата говори с гласа на едрия бизнес у нас. 

Тя не е страната на протестиращите. Защото, ако трябва да избере между техните интереси и интересите на онези, които им докараха млади инфлуенсърки на бельо, тя ще избере капитала. 

Досега винаги го е правила.