Едва ли друга фигура в българската политика някога така е натрапвала своя киноимидж, както кметът-полицай Бойко Борисов. Доскоро той беше проявление на типичния екшънгерой в лекия, наивен и затрогващ стил на Арнолд Шварценегер - героят е винаги на разположение, винаги на горещите точки, винаги ужас за лошите.
Днес кметът вече променя идейния си заряд. Сега се вижда като глобален спасител на нацията. Като супергероя, който ще осигури истинското европейско членство на България. Ако искаме да продължим киноалюзията, нека си припомним, че Луийс Бунюел имаше филм с невероятното заглавие "Този неясен обект на желанието". Сюжетът на филма започва на една гара на която мъж хвърля шише с вода към младо момиче. После разстроено обяснява на хората наоколо как тя е любовта на живота му и как в течение на години го е измъчвала, без дори да му даде да се доближи до нея.
В подобна ситуация, но смешно копирана в обществения живот, се оказаха и доста социолози. Вероятно
замъглени от аурата на генерала
те побързаха да поставят несъществуващата му, пределно виртуална партия в проучванията. Нещо повече оказа се, че Бойко Борисов е първенец, размазва старите партии и е категорично начело. Манипулацията обаче е очевидна. Генералът е обект на социологическо желание, но не и на народно. Защото да правиш проучване за партия на Бойко Борисов в този момент е сравнимо с продаването на вилни имоти на луната, или обработваема земя на Меркурий.
Ние не знаем изобщо какво смята генералът по основни въпроси за управлението. Никой никога не е чувал каква програма за икономическо развитие ни предлага Борисов. Ако направим анкета едва ли ще се намери българин, който да знае как се е изказвал столичният кмет по въпроса за пенсиите и образованието. Вместо това ни се предлага една бълбукаща коктейлна смес от кметове и общи фрази. Вместо политика, ни набиват в очите една фигура. Вместо отговори, Йордан Лечков като индийски брамин повтаря омръзналата на всички мантра -"предсрочни избори, предсрочни избори,
предсрочни избори, харе Бойко!".
Желанието към Бойко вероятно се усилва и от факта, че той изглежда почти непоклатим, което е особено добре на фона на объркания свят на съвременната българска социология, която твърде успешно се вживя в ролята си на вселенски гадател. Но уви тя не се доближи ни най-малко до истината. Известният американски писател Робърт Пърсиг, между другото, написал известната у нас книга "Зен или изкуството да се поддържа мотоциклет", бе казал: "Истината за света не се съдържа в историята или социологията, а в биографията". От тази гледна точка Бойко Борисов няма какво да ни даде, защото биографията му може да бъде четена на много равнища, но нито едно от тях не говори, че той може да е спасител или алтернатива.
А има и друго, много по-тривиално обяснение на социологическите действия - пари. А където смятате, че е невъзможно, значи са играли много пари. За съжаление българският опит доказа, че финансовите средства много често накланят формулите на социолога в тази или онази посока.
Ако обаче парите можеха да четат в съзнанието
на хората, през 2001 година на втори тур на президентските избори трябваше да се състезават Петър Стоянов и Богомил Бонев, а кметът на Варна трябваше да се казва Добрин Митев. Това беше една паралелна България, която никога не се случи, защото българите винаги се оказваха доста по-мъдри и доста по-различни отколкото вещаеха социолозите.
Всъщност, ако погледнем трезво на нещата, ще установим поне два твърди факта. На първо място, няма никаква индикация, че предсрочни избори са възможни. Опозицията не предлага алтернатива, а караници и дребни скандалчета. Мнозинството е непоклатимо, а едва ли партия без представителство в парламента може да предизвика криза. Второ, първите възможни избори са през все още много далечната 2009 година. Дотогава ще се случат хиляди събития, а дупките по софийските улици едва ли работят в полза на столичния градоначалник. Всъщност те добре показват какво ни чака,
ако той поеме и държавното управление.
Вероятно бихме открили нещо симпатично във фигурата на бате Бойко, ако не беше твърде очевиден един факт. Той просто много си е повярвал и вече не търпи критики все едно е някой наш възрожденец. Модерните фигури в политиката се познават по това, че търпят иронията и успешно могат да се самоиронизират. Това показва способността за външен поглед върху собствената ти дейност. Бойко Борисов очевидно не е способен на това усилие и посреща със сумтене всеки журналистически опит да му бъде казана истината. Точно тук обектът на желание се превръща в своята странна противоположност и страх ме е да не се окаже, че вместо в разбиращия супергерой, през цялото време сме вярвали на злодея, който се е кикотил демонично в тъмните ъгли.
No comments:
Post a Comment