Thursday, December 16, 2010

Загубиха ли битката добрите?


(малко меланхолични размисли около окончателното изчезване на кино „Изток”)


На път към къщи тези дни в заснежената София с известно меланхолично огорчение видях, че от древното кино „Изток” вече няма и следа. Там, където стоеше то, сега е модерна, лъскава, стъклена сграда на магазин „Била” и жълтите букви на веригата ехидно светят в столичната нощ.

Огледах се наоколо и видях още нещо. Странната синя сграда на хотел „Плиска” също не беше самата себе си – цялата й една страна бе покрита с огромна реклама на телефоните „Нокиа” и виртуалните услуги, които те предлагат.

Край мен в същия миг премина автобус, боядисан в шарени цветове, който призоваваше всички да отиват на Голямото Коледно Намаление в мол „Сердика”, а вероятно за да подкрепят тази рекламна теза около рекламата имаше и сияещи лица на хора от страната на фотомоделите, където очевидно всички се усмихват бляскаво, а зъбите им май никога не са били лекувани от български зъболекар, защото са така зашеметяващо бели.


Стана ми криво за кино „Изток”. Беше първото кино в София, в което отидох. Тогава май все още съществуваше онази красива и леко кичозна традиция всяко кино да си има художник и вместо обикновените рекламни плакати – художникът рисуваше постер за филма. Преди им се присмивах, днес тези рисувани плакати невероятно много ли липсват.

Сега това време ми се струва толкова невероятно далече, че ми е чудно дали времената наистина се движат много по-скоростно или просто ние бяхме прокълнати да живеем интересен живот.

Кино „Изток” беше обществена сграда, да вярно е, едва ли можем да заявим, че е била върха на архитектурната мисъл, но допринасяше за някакво арт-излъчване на площадчето и на самото място, през което иначе минават много хора, защото вероятно е едно от най-оживените в София. Площадчето пред киното. Хората говорят и до днес така за него.


Сега вече обществени сгради почти не останаха.

Започна тоталната комерсиализация на градското пространство. Киното стана хипермаркет. До хипермаркета – няколко ресторанта, магазини, още магазини и още повече магазини.

Това е ситуация за която в България май нямаме сетива. Но прекрасно е описано от една невероятна жена – канадската журналистка Наоми Клайн в книгата й „Без лого”. Там тя разказва за новата градска война – как фирмите посягат на градското и обществено пространство и се опитват да го брендират.

Да превръщаш обществените места в рекламен плакат – колко порочно е това като идея и какво посегателство е срещу хората, които все още успяват да бъдат меланхолични, когато видят как едно кино безвъзвратно си е отишло. Настъплението тече по всички фронтове, а никой не може или пък не иска да му се противопостави.


Най-гадното от всичко е, че в България комерсиализацията е станала толкова тотална, че вече всички я приемат за нормална. Все едно българският живот тече от магазин до магазин, от хипермаркет до хипермаркет, а фантазията ни има граници от „Била” до „Лидл”.

И кино „Изток” отплува в историята...

Така в историята отплуваха много други кина, снобски магазини подмениха по-голямата част от тях, рекламите вече започнаха да се появяват по пейките в парковете, „Кока-кола” украсява всяка година елхата до парламента, моловете твърдят, че правят и културни събития. Подмяната е нелепа, но уви е просто поредната подмяна в живота ни.

Атаката на марките, на хипермаркетите, на скъпарските магазини е повече от успешна, но придават на София пародиен вид.

Защото столицата живее в няколко паралелни времена абсурдни като видение на романтичен поет. София не е цялостен и единен град и това се дължи именно на това, че стана жертва на своята радикална комерсиализация.


Когато за първи път стъпих в Брюксел се почувствах като извънземно, когато видях, че още на входа на летището си белгийците имат плакати и реклами не за някой мол или хипермаркет, а за тяхната национална художествена галерия. Една страна разкъсвана от политически и странни етнически противоречия като Белгия е наясно, че именно културата е това, което може да държи противоположностите заедно и да ги прави една държава.

В България няма да видите реклама на Художествената галерия. Не се учудвайте, ако след някоя и друга година я закрият като ненужно перо в бюджета и като част от „прогресивния десен реформистки дух”.

В този смисъл ми е тъжно като гледам кинаджиите, които днес излизат на протест срещу тъпанарщината на Министерството на културата. Тази битка е била загубена още в първите години след прехода, когато България подари изцяло себе си на западния свят, но взе от него единствено опитите за блясък, но не и смисълът на съществуването.


И кината започнаха да изчезват. Книжарниците рязко намаляха. Библиотеките започнаха да се задъхват. Киното замря. Българската литература потъна, а читателският интерес към нея ще бъде възстановяван още с десетилетия. Всичко започна като битка срещу това да има общество с идеи в България. Българите бяха по-удобни като консуматори. Като консуматори на ръба на бедността втренчили жадни погледи в лъскавите витрини на магазините – новите забележителности на страната, гордостта на живота, смисълът на битието.


Когато видях кино „Изток” като магазин „Била” се почувствах смазан, защото е много тъжно занимание да бродиш по бойното поле, когато твоите хора са били разгромени. Леонард Коен в песента „Всички знаят” пееше точно за това състояние: „Всички знаят, че войната е свършила, всички знаят, че добрите загубиха”.

В едно такова деформирано от реклами градско пространство в което трябва да живеем изборът никак не е голям. Изборът е Пепси или Кола, Мол или Хипермаркет, Голяма Коледна Разпродажба или Голямо Великденско намаление. Човешкият живот се измерва с портфейли, а всяко търсене на смисъл отвъд това изглежда като странна приумица.


Не всичко обаче е толкова черно. Самата Наоми Клайн също го твърди – съпротивата срещу комерсиализацията на обществените пространства върви с пълна сила. Дали като подривна дейност или просто като рисуване на мустаци по плакатите, но върви.

Днес също има повод за оптимизъм. Кризата, тази коварна криза, която богатите използваха, за да вземат и последните пари на бедните, всъщност събуди политически цяла Европа. Даде идеи на поколението, което уж не трябваше да се интересува от политика. Възмути най-младите и ги изведе на улицата. Английските студенти атакуваха колата на британския престолонаследник. Публиката на концерта на ФСБ пет пъти освирка премиера. Съпротивата е жива и тя никога няма да бъде разгромена.


А има и нещо друго. Човещината. В кино „Изток” не едно и две поколения млади софиянци са целунали за първи път девойките на мечтите си. И това се помни. Тези спомени ще надживеят и самото кино, ще надживеят обаче и самата „Била”.

Защото нима някой може да си спомни хубава, страстна и романтична целувка в хипермаркет?


5 comments:

Лилия said...

Аз помня малка част от онова време на истинска романтика.не в пълния и смисъл, защото съм била много малка, но храня надеждата че нищо не е загубено.

Alex Simov said...

Според мен докато има хора, които помнят - значи нещата не са отишли толкова на зле. Паметта е най-голямата съпротива срещу безумията...:))))))

Stefan said...

Преди кино "Изток" (единственото кино в София на което пишеше 'Cinema'), си заминаха останалите ("Иван Вазов" стана казино, "Култура", както и "Петър Берон" изчезнаха. "Димитър Благоев" и "Цанко Цанковски" станаха чалгаджийници и т.н. и т.н.).
Ама инвеститорите на повечето обекти бяха читатели на в-к "Дума"...

Stefan said...
This comment has been removed by the author.
Stefan said...
This comment has been removed by the author.