Вселена с много звезди

(кратка ода за истинската любов)

Снобското писане за любов трябва да бъде окачествено като опустушително природно бедствие и да бъде забранено вовеки веков.

Ужасно е да отвориш текст на млада дама и да откриеш вътре поредица от интелектуални клишета, с които авторката иска да замаскира пълното си непознаване на изпепеляващата любов.

В момента в който започнеш да пишеш като психоаналитик за чуствата си, да ги подлагаш на ирония, да описваш ситуации като заместител на емоции - тогава трябва да сте наясно, че авторът е кух човек, който отчаяно се опитва да съживи себе си чрез енергията на някакви остатъци от ерудираност.

Ерудицията и желанието да намесиш Мишел Фуко нямат нищо общо с любовта. За да пишеш за любов трябва да си брутално откровен, а не лигаво интелектуален. Любовта е драматична, изсмукваща и буреносна.

Интелектът не търпи тези чувства и то правилно, защото те не подлежат на ясен анализ. Дивата джунгла не може да бъде описана като блеснал Манхатън.

Ето как обаче стилът "Сексът и градът" подмени любовното чувство. Там главната героиня Кари Брадшоу не спира да пише за себе си като за обект на научно изследване - с колко мъже е преспала, на колко срещи е била, колко вида са ухажорите й, колко коктейла е изпила.

Това е псевдооткровение.

Защото няма нищо общо с емоциите. Съвременният свят драматично се бои от емоциите. Защото емоционалността е тотално отрицание на прагматичното общество в която живеем.

Любовта е безумие, ние се опитваме да живеем в стерилен свят.

Не Кари Брадшоу, а маркиз дьо Сад е стигал до най-големите откровения за любовта, за страстта, в тях няма място за философия, защото те са въплащение на почти нечовешка виталност.

А виталността няма нищо с общо с лигавите размишления. Любовта трябва да е върховна форма на лудост, ако иска да заслужи името си.

Иначе днес живеем в парадоксален свят. Наричаме любов всичко. Елементарната привързаност. Чувството за удобство. Нежеланието да се откажем от навика. Плуването по течението.

И всичко това става удобно форма за снобите да упражняват своите свръхинтелектуални пера. Описваш своето его и го наричаш любов. Описваш своите мании и ги наричаш страст. Описваш своите фиксации и твърдиш, че са проява на висша емоционалност.

Когато любовта стане удобна и зряла - тя вече е различен вид любов. И пак е хубава. Много хубава. Но винаги трябва да минеш през бурята, за да стигнеш до удобството на топлината и зрелостта. С други думи любовта се нуждае от много малко - от смелост, от много смелост да минеш по ръба на пропастта и да погледнеш в бездната без да се изплашиш.

В нея - в любовта - няма място за възвишени цитати, които си свил от някой.

Направиш ли го - това вече престава да бъде любов. Защо трябва някой да си обяснява любовта, да се лигави за нея, да се прави на възвишен? Защо трябва да се опорочава всичко като се говори снобски за него?

После - защо хората не четат български автори! Българските автори, в огромната си част, им описват един измислен, халюцигенен свят, който няма нищо общо с тяхната душа, мечти и фантазии.

Този интелектуален свят е объркан, сив, грозен и дребен. Той не може нито за миг да отплува в облаците, да се топне в небето, да изрази радост или неподправено щастие.

Точно, както не може никога да стигне до любовта.

И когато не знаеш как да говориш за любовта, започваш да говориш за собствения си нарцисизъм. А това е като харакири. Това е като руска рулетка. Любовта не търпи фалшивите думи, значи те през цялото време ни описват свят без любов като небе без облаци, като вселена без звезди.

Любовта струва повече от четири книги накуп.

Тя самата е като роман.

Защото ти е да четеш как ти я описва друг.

Просто й се наслади.