„Да, България” - десните клонинги на Георги Първанов

Ако някой има склонност да изпада в меланхолия по празниците и да се чуди какво да прави със свободното си време препоръчвам едно екстремно и забранено за хора със слаби нерви удоволствие. И това е четенето на анализи за Реформаторския блок от избиратели на Реформаторския блок. Ще се нуждаете от колан на стола и успокоителни. В тези анализи има повече цинизъм от роман на Чарлс Буковски, по-сълзливи са от произведение на Барбара Картланд, нивото на патоса задминава с няколко обиколки Паолу Куелю и има я повече повече садо-мазо отколкото в произволен текст на маркиз дьо Сад. Това е любимият номер на избирателите на десницата у нас. След като захвърлят като употребен презерватив някое от изхабените си вече политически тела, те се отдават на любимия си спорт - тропане с крака, псувни и заклеймяващо сочене с пръст. Защото десният човек у нас обича да съществува в състояние на невинност. Той никога не е виновен за нищо. Когато партията за която е гласувал се издъни, градският сноб никога няма да признае вина или да преоцени своите идеи, о не, тогава ще са виновни всички - комунистите, руснаците, ретроградния Меркурий, кофти десните, но само не и той. Той (десният сноб) винаги живее със самодоволното усещане на гола девойка, която е цъфнала на корицата на "Плейбой" и смята, че оттук-нататък всички милионери ще са в краката й.

Заради това си струва да се види с каква страст апологетите на РБ днес ритат реформаторите все едно са гумена кукла. Видният политолог Даниел Смилов, който преди две години беше десен бард и лееше романтични песни за коалицията между РБ и ГЕРБ, днес вече е взел завоя и пръска със светена вода все едно са вампири тези, които до вчера славословеше. Евгений Дайнов, който в слънчевите дни на 2013 година пак бе религиозно осветен от вярата си в РБ, днес вече е заредил картечницита и разстрелва наред. Кадрите на Протестна мрежа, корпоративното образувание, създадено, за да слага гражданско смокиново листо на реформаторите, вече пускат иронични статуси на серии, за да ритат Реформаторския блок и да го изкарват призрак, демон, нечистива сила, куневистки караконджул и лукарски бяс. Всички фейсбук-шамани, които до един едно време бяха сложили на кориците си символите на Реформаторския блок, днес се държат като непорочни девици, които досега са били държани в манастир. Всички са невинни и гневни на партията, която изпратиха в парламента именно с цел да бъде коалиционен партньор на Борисов. И този климат не е нещо ново. Той винаги се възцарява, когато на хоризонта започна да се мержелее "нов десен проект", фраза, която предизвиква ледени тръпки в 78 на сто от българите, защото това е ясен знак, че в някоя лаборатория се е родило ново чудовище, което ще бъде представяно като партията на спасениието, на модерните, на светлите и на тези, които вечерят в луксозните софийски ресторанти.

Този път на политическата сцена ни бе сервиран ГМО-продукта "Да, България", който събра край себе си всички стари десни шантонерки, които май наистина живеят с усещането, че нямат никаква вина за безчестията, които старите десници причиниха на страната. "Да, България", както отбеляза Валери Найденов, е странна фраза за българския език и няма как да е иначе като тя е буквален превод от американски английски. Много по-логично е словосъчетанието "Дай, България" и новият "проект" много бързо се сдоби именно с този прякор. Понеже десницата днес е в остра криза на лидери, а Радан Кънев направи и невъзможното да се превърне в черен виц, за нов водач на проекта бе ръкоположен бившият правосъден министър Христо Иванов.

Едва ли някой може да обвини Иванов в липсата на почтеност или пък да го посочи обвинително като корупционер. И все пак в биографията на този протестър има достатъчно политическа гъвкавост, за да може новия проект да тръгва на куц крак. Иванов бе един от най-яростните изобличители на Борисов. На 2 септември 2013 година той дори бе написал, че Бойко Борисов и Цветан Цветанов са две мутри и са част от мафията. Само година по-късно обаче Иванов прие да бъде министър в кабинета на една от двете "мутри". Което е знак или за влудяваща липса на памет или за тотална липса на принципи. Защото, ако приемем, че невинният протестър се е заблуждавал, че може да направи съдебна реформа през човек, който лично той обвинява, че е част от мафията, тогава трябва да му предпишем силни хапчета и редовни прегледи при психолог.

Десният проект бе обявен точно ден преди трагедията в Хитрино. Но няма да се опитваме да разчетем това като знак от съдбата или небесен ориентир. Просто ще се опитаме да прегледаме набързо основните постановки на това с което Иванов реши да обяви началото на партията, а пък това начало бе предадено в либералните медии у нас с предълги репортажи, обилно напоени с любовни стонове.

И понеже патетиката около новия проект е твърде концентрирана, тук ще се опитаме да отсеем основните послания, които отправи новата партия, защото те са многозначителни. В края на 2016 година Иванов се обърна към залата, препълнена с десни, ама психодесни, и обяви: "Няма да влизаме в клишетата ляво и дясно, а ще образуваме фронт срещу корупцията". Това е любимата дъвка на българското дясно от поне три години насам. Защото в посланието няма нищио оригинално. В този си вид то се появи още през 2013 година, когато горе-долу същите хора, които се бяха събрали на учредяването на "Да, България" създадоха един документ, наречен "Харта 2013". В него като тънка червена линия се прокрадваше същото послание - дайте да забравим политическите различия и да се обединим в битка срещу олигархията. След това Радан Кънев, който беше говорител на Реформаторския блок, отново и отново, когато видеше микрофон повтаряше същото до втръсване. После тази формулировка си я хареса и Татяна Дончева, станала междувременно лидер на бутикова партия, което ни навява на мисълта, че май няма да е далече деня в който Дончева и Христо Иванов ще се гушнат пред камерите, за да обявят, че лявото и дясното наистина няма значение и като повторение на скулптурата "Работник и колхозничка" ще вдигнат ръце нагоре за възхвала на грантовото бъдеще на страната.

Това, което цялото колективно психодясно пропуска обаче е, че формулата "няма ляво, няма дясно" на българска почва е продукт на Георги Първанов. Именно той през 2011 година първи обяви, че "няма ляв и десен изход от кризата". Което ни навежда на мисълта, че всички кривулици на новото дясно го доведоха дотам, че да следва стратегиите на Първанов. Дали пък "Дай, България" (Ох, видях, че съм го написал по грешния начин) не е всъщност опит за имитация на АБВ? Дясното АБВ? В крайна сметка АБВ възникна по абсолютно същия начин - като опит за бягство от отговорност, за ребрандиране на кариеристичното ляво като нещо модерно и различно, макар и с Румен Петков и Ивайло Калфин в ръководството.

Иванов обаче каза и нещо еретично, но съмишлениците му не го разбраха, защото бяха опиянени от любов. А той се обяви за "възстановяване многообразието от протеста срещу назначаването на Делян Пеевски от му първите дни – когато той бе многолик". Три години по-късно това е признание, което е лишено от смисъл. Защото именно опитът летните протести да се превърнат в територия на партийно строителство отблъснаха много хора от софийските улици. На четвъртия-петия ден от шествията те се превърнаха в една диктатура на истеричните пиарки и кастрираха всеки смисъл в името на пърформанса. Тоест сега вече от най-високо ниво имаме признание за грешка. Но това е грешка във фундамента, тя вече е непоправима, което подсказва, че признаването й е просто палав популизъм, а не реално осъзнаване на проблема.

Днес голяма част от електората на Реформаторския блок вече се е прелял към "Дай, България" (ох, пак го написах грешно), но това всъщност е симптоматично. В дясното пространство започва процес на политическа хиперинфлация. С всеки нов опит десните проект траят все по-кратко и кратко.

Първото СДС се задържа на политическата сцена близо 13 години като голяма политическа сила, макар и с хищен привитизационен апетит. Същите кадри, които днес потрепват от любовно вълнение по "Да, България" разкостиха СДС и България толкова бързо, че партията им се превърна в политически атом, трудно различима дори и с микроскоп. След това се родиха две писти в дясно - старото СДС и ДСБ, които обаче образуваха новия "проект" - "Синята коалиция", която угасна от страст в прегръдките на ГЕРБ през 2013 година. После се появи Реформаторския блок, но неговото гориво стигна само за три години и така днес ни представят Христо Иванов като радикалното ново, а бандата от стари муцуни и зомбита като модернизационния елит на България. А всъщност двете по-нови лица са самият Иванов и юридическият сноб Кристиан Таков, който прилича на кисел даскал от 60-те години на миналия век или поне говори точно така назидателно. Очевидно Таков трябваше да е лошото ченга на сбирката на "Дай, България", защото той говор за руски партии в парламента и за евроатлантическите ценности, любимите сексуални стимуланти в политичеки смисъл на дясното.

Изобщо на хоризонта не се очертава нищо ново, освен повторение на буламачите с които ни захранваха с години. Междувременно ГЕРБ дояждат остатъците от Реформаторския блок, но ако от "Дай, България" си мислят, че са защитени от този апетит дълбоко се лъжат. Българската десница обича да съществува в самозаблуда за самата себе си и това я прави лесна жертва всеки път, когато големите битки дойдат. Защото там, където трябва да има бойци тогава се оказва, че е налична само една банда от луди, която предпочита да живее чрез фейсбук-статуси, отколкото да се пържи в реалната политика и наистина да поеме отговорност. Георги Първанов трябва да бъде доволен. 

Неговите интелектуални ученици в десницата наистина го повтарят успешно. 

Яката дупара на РБ – никой не ще да я бара...

Романтичните отношения между остатъците от Реформаторския блок и ГЕРБ стигнаха до фазата "Първичен инстинкт" (онази фаза, където жената, кръстосва краката си като стратегически е пропуснала бельото) съвсем неочаквано. Миналият вторник, когато Росен Плевнелиев измъчено и под очевиден натиск от Брюксел връчи мандата на реформаторите, шансовете да има нов кабинет бяха сравними с тези клип на Гери-Никол да не се върти около нейната яка дупара. Между другото най-новата песен на младата нимфетка направо трябва да стане химн на РБ - яката дупара, кой ще я бара, кой ще я бара...

Историята се превъртя няколко пъти преди флиртът да достигне до нещастен край и Цветан Цветанов с вид на човек, който е очаквал едрогърда блондинка, а е получил мъжкарана без гърди, да обяви, че този парламент няма да може да състави правителство и се върви към нови избори.

Тъжно и мъчително.

Няколко дни преди това Бойко Борисов бе дал всички възможни знаци, че  размишлява сериозно върху офертата на РБ, а Томислав Дончев изстиска целия възможен лиризъм на душата си и обяви, че има богата фантазия и може да си представи Божидар Лукарски като премиер.

Да, реформаторски кабинет няма да има, но, моля ви, в името на играта на въображение само си представете, че живеете в държава, където Лукарски е премиер. Лукарски, по дяволите. Нека да припомним, че това е човекът, който само преди две години написа, че Александър Стамболийски е бил убит зверски от комунистите и това остави огнена следа в българската историография. Лукарски, братче! Същият човек, който се самообяви за такъв универсален специалист, че последователно бе спряган за министър на спорта (човекът е футболен фен и коментатор), за министър на правосъдието (някога е завършил право, тоест нима може да има по-голям специалист по реформите), а най-накрая бе паркиран като министър на икономиката. Малко след като бе избран на този висш пост той не издържа и разкри защо е идеален за него. Оказа се, че бившата му жена и тъща са работили там и той редовно ходил в министерството, за да се вижда с тях. Това, ако не го прави истински академичен спец по икономика, кое го прави изобщо, а? Треперете, нобелови лауреати по икономика, нестъпвали в министерства. Какво изобщо разбирате, лузъри такива?

Другото име, което бе извадено от бездънната кадрова банка на РБ бе това на Румен Христов. Младите поколения ще имат проблем с тази персона, защото тя не им говори нищо. В името на тяхното ограмотяване ще споменем, че същия бе кандидат за президент на СДС през 2011 година. Тогава той получи фундаменталния резултат от 65 761 гласа или преведено в кошмарния език на процентите - 1,95 на сто. Румен Христов има кариера на натегач по време на прехода. Бил е заместник-министър на земеделието в правителството на Филип Димитров, оцелява на същия пост и при Любен Белов, после се върти в президенството покрай Петър Стоянов, ама проклетия народ така и не успя да му научи името. От виновното минало бе възкресено и друг кандидат за премиер, името на когото пуска ледени тръпки по гърба на разбиращите - посланичката ни в Турция Надежда Неински, артефакт от археологията на СДС, бивш син лидер с желязна захапка и метален глас. Като посланик Неински блесна с тотална неадекватност - тя беше неоткриваема по време на опита за преврат срещу Ердоган тази години и много българи отчаяно отново и отново опитвали се да се свържат с нашето посолство знаят това. А най-накрая се появи и най-страховитият вариант - начело на правителството да застане самият министър "Дайте отпечатъци" Петър Москов, страшилището за циганските квартали, адептът на здравната реформа разбирана като концлагер. Това е вариант с който майките плашат децата си или ги карат да си ядат вечерята. Москов ритуално бе изритан от ДСБ в началото на седмицата, а той веднага побърза да осмуче политически ситуацията. Ожали се, че е жертва, попита дали ще го интернират докато сигурно наум е изчислявал колко време е удобно да мине преди да подаде молба за членство в ГЕРБ.

Всичко това е много яка дупара, но никой не пожела да я бара. Ша въ запаля, ша въ запаля, пееше още Гери-Никол, но нейните политически последователи не успяха да изтръгнат чувственост от партньорите си.

Всъщност, ако погледнем назад от самото начало ГЕРБ даваха знаци, че много не им се участва в това. До самия край на любовната афера те така и не пожелаха да кажат по какъв начин ще реализират своята подкрепа за новия кабинет. След срещите в понедлник последваха единствено уверенията на Цветан Цветанов, че има съгласие за премиер от РБ, но нищо повече. Партията на Бойко Борисов запази много стратегическо мълчание дали ще участва с министри в кабинета или просто ще осигури гласове за неговото избиране и подкрепа. И двата варианта са повече от интересни.

Всъщност в случая ГЕРБ, макар и в последния момент, прояви силен инстинкт за самосъхранение. Ако те наистина искаха да правят кабинет, можеха да го направят в рамките на своя мандат. Даването на политическата отговорност в ръцете на партия, която се пръска по шевовете, когато остане без антидепресанти, щеше да остане в политическата история като ритуално самоубийство, като уникално харакири, извършено с неясна цел. И двата възможни варианти на подкрепа водеха към падане в огромна пропаст от която ГЕРБ щяха да излязат, но с цената на много натрошени кокали, а реформаторите...е, те реформаторите така или иначе отдавна са в задгробния живот, при тях това щеше да е мъчително упражнение по живот, но доста неуспешно.

Нека пак в името на боговете на политическите анализи да си представим как би изглеждал кабинет  РБ и ГЕРБ заедно в рамките на този измъчен и изпушил парламент. Това щеше да е като семейство с домашно насилие. Реформаторите щяха да ядат бой, но в края на деня да хлипат тревожно и да прощават на насилника с идеята, че той ще се промени и ще стане ангел. ГЕРБ не са партия, която би се съобразявала с нечия чужда програма освен своята, което ще рече, че реформаторите щяха да бъдат принудени да правят компромис след компромис докато не загубят и последните си останали политически задръжки. Най-накрая и двете страни щяха да почнат да се оглеждат за наемни убийци, за да се отърват от мъките.

Още по-екстремна и натоварена с перманентен екшън щеше да е да си имаме кабинет на реформаторите, които само да е подкрепен от ГЕРБ. Още си мечтая за тази алтернативна България. Това щеше да е идеален начин остатъчната десница да разбере на практика как се чувстват труженичките на Околовръстното след натоварен работен ден. Подобен вариант би дал глътка въздух на Бойко Борисов, докато същевременно бавно изсмуква политическата му виталност. 

И на този болезнено-еротичен фон много ме изкефиха как звучаха реформаторските коментари по темата правителство. Те бяха екзистенциално натоварени и пълни със сълзи. Трябвало да направят кабинет, за да спрат БСП, стенеше един от тях. Това е отговорност пред държавата, лирично лъжеше втори. Трети твърдеше, че Кремъл чака по границите и само гордо дясно управление може да спре хищните евразийски орди, които искат да дойдат тук и да накарат евроатлантиците да пият "Белуга". Четвърти (говорим за Александър Йорданов) се отдаваше на стратегическа мастурбация за това как по време на мандата на Румен Радев трябвало да има само дясноцентристки мнозинства, защото така щял да бъде спрян Путин.

Сега е смешно за четене. Дупарата остана необарана. Май не беше толкова яка...

Всъщност именно в коментарите бе концентрирана мизерията на ситуацията. Защото няма по-тъжно нещо от това да гледаш залеза на една политическа сила. Реформаторския блок възникна в странните дни на лятото на 2013 година, когато пърформансите победиха смисъла. И всички знаем, че това беше инженерен проект, който първаночално бе замислен като партия-секта на Росен Плевнелиев, инструмент за осъществяване на политиката на зализаната олигархия, тайната секс-играчка на Иво Прокопиев. Като се видя, че това няма да сработи, а дори и с цялото възможно напъване на света РБ може да вземе само около 7 процента, коалицията бе трансформирана като формация, която да дели властта с ГЕРБ, защото много грантаджии искаха да се доберат до заветните държавни заплати. А най-накрая, когато хиените свършиха своя пир с трупа, от РБ замириса силно, но Любен Дилов-син успокояваше, че това не е признак за смърт, просто десницата си имала такъв естествен аромат.

След всички колизии обаче ъдбата на РБ е предрешена. Те отдавна са обитатели на отвъдния свят, живо доказателство, че партиите-духове понякога могат да се завърнат, но единствено и само като кратък кошмар, преди завинаги да се стопят в небитието. Плъховете напуснаха кораба, направиха си друг десен проект и само призракът на дупарата остана да се мержелее над политическия пейзаж. Ех, политическите следовници на Гери-Никол не успяха да постигнат звездна слава. А пък знаете как е - в следващия парламент ще има достатъчно други кандидатки и така залязва реформаторската слава...

Социоложката-протестърка и изнасилването на конституцията

Само преди три години (три години - едно мигване с очи в исторически план) групичка преподаватели с партиен блясък в очите и институционална страст в погледа, излязоха по жълтите павета с конституции в ръцете. Предвождани от Александър Кьосев, който с пролеткултовски плам обясняваше, че е наложително да се обясни как "провоохранителните и правоприлагащите институции трябва да спазват Конституцията, а не да бъдат под контрола на едно нелегитимно правителство и една нелегална и противоестествена червено-кафява коалиция". Ще оставим иронията настрана и ще се опитаме да забравим как след това изтънчения политически стомах на господин професора прие за съвсем нормален буламачът от гербаджийски кариеристи, реформаторски лицемери, патриотични кресливци и псевдолеви натегачи. Но сред снимките на този процес можеше да бъде забелязана и госпожа Румяна Коларова, социоложка-всичколог, която малко след протестите намери топло местенце в администрацията на Плевнелиев, понеже протестърството скоростно трябваше да бъде осребрено. Отново разгледах фотото с нея - тя държи Конституцията в ръка, а погледът й гледа в близкото бъдеще, където Христо Иванов ще бъде обявен за премиер и за светия едновременно, а в София поне четири площада и две чешмички ще бъдат кръстени "Росен Плевнелиев".

Чудно ми е обаче къде се изпари тази любов към Конституцията и то специално у госпожа Коларова? 

След като отиващият си президент си избърса краката в основния закон, Коларова тръгна като телевизионен Матросов да брани неговите политически дивотии. В истерична телевизионна проповед изведнъж чухме, че Конституцията трябвало да се тълкува "държавнически", а не буквално. Основният закон бил само рамка, а оттам-нататък значи Плевнелиев можел да прави каквото си поиска. Само че в действията на отиващия си президент няма нищо държавническо. Те са абдикация и бягство от отговорност. Какво толкова държавническо има в това да вдигнеш ръце и да оставиш някой друг да се оправя с кашата. Това дори не е четене на Конституцията както дявола чете евангелието. Това е върховна гавра с идеята за законност. Оказа се, че в представите на протестърката-социоложка, която навремето държеше похотливо Конституцията в ръце, основният закон трябва да се спазва единствено, когато нейните хора ще идват на власт. Във всички останали случаи текстовете на Конституцията са досадно бреме, някаква формална подробност, идеален повод да крякаме на един тв-водещ, който казва онова, което всички виждат - че Плевнелиев се изгаври със своя пост и с правилата, които иначе се кълнеше, че ще спазва.

Къде отиде онзи конституционен дух от 2013 година? Той бе купен, отвлечен, прецакан, задушен и умъртвен. Днес вече може да разберем колко лицемерен е бил той в миналото. Тогава никой не говореше за "държавническо тълкуване", всички искаха буквално спазване на текстовете. Днес буквализмът пречи, защото разкрива каква безпомощна марионетка сме имали за президент и колко безсъдържателна е партия ГЕРБ, която го излъчи навремето. Какво да ви говоря - те са си взели за експерт Румяна Коларова...Това е достатъчен показател за идейните хоризонти. Вече си мечтая за един монумент на лицемерието. Той трябва да бъде вдигнат на жълтите павета и да изобразява всички онези, които тогава вдигаха високо конституции в ръцете си. Сега от тия нито зов, нито стон. 

Изпокрили са се като мишки. 

Идеален монумент ще бъде. 

Саботажът на Плевнелиев

Росен Плевнелиев е уникат. 

Той успя да се провали във всяко едно от автентичните политически изпитания, които му изпрати съдбата. Този, който се кълнеше в началото на 2012 година, че има за цел обединението на гражданите, завършва политическият си път у нас като върховен разделител на нацията. И верен на своя стил направи пореден политически гаф на изпроводяк. Отказът на президента да следва Конституцията и да състави служебно правителство е скандален, интригантски и граничи с престъплението. Това е все едно пилот точно преди кацането на самолет да вдигне ръце от руля и да обяви, че ще чака следващата смяна, които са на земята, да приземят машината. 

Епичният гаф на Плевнелиев дойде в края на един много дълга и карикатурна интрига, която целеше да стовари върху ген. Румен Радев отговорността за положението в страната, преди изобщо да е встъпил в длъжност. На фона на действията на президента стана ясно, че изкуствената драма "ще има ли кабинет на реформаторите?" е била умишлено тупкане на топката, печелене на време, за да може Плевнелиев да си купи алиби за потъпкването на основния закон на страната.

Всъщност цялата медийна истеризация по темата е опит за саботаж на работата на следващия президент. От 13 ноември насам ГЕРБ и дежурните по любов медии на Бойко Борисов не могат да преживеят факта, че бяха размазани на изборите. Оттогава-насам основната им задача е да поставят капан на следващия президент и да се опитат да го притиснат до стената с театралната идея, че страната е в криза.

Плевнелиев вчера каза, че бил предложил всички варианти на Радев. Тази опорна точка обаче може да мине единствено пред хора, които страдат от скоротечна амнезия. Всъщност Плевнелиев от ден номер 1 се опита да постави своя приемник в шах като се обяви за това да правят съвместен кабинет. Тоест Радев трябваше да носи отговорността и за хора, които ще бъдат посочени от Плевнелиев. Ако това минава за "всички варианти", значи някой трябва да отиде и да се прегледа. Но именно през призмата на този театър може да се види какви хора са държали властта досега - маниакални, самовлюбени и готови във всеки един момент да погазят правилата, особено, когато искат на всяка цена алчно да запазят малко власт.   

Политическият театър обаче бързо излезе от сценария и заприлича на водевил. А връхната точка на този кич стана сълзливото обръщение на Плевнелиев, в което той окончателно остави в историята спомен за себе си като фабрика за гафове.

Преродената ирланска пастирка така и не успя да разбере какво изисква длъжността от нея. Именно Плевнелиев доказа, че българската държава все пак е постигнала някаква стабилност (или вече всички трябва да изписваме "стаЛбилност" по примера на Цветанов) на институциите, защото тя издържа 5 години да няма президент. Той беше едно празно пространство. Чудно ми е къде ли ще му търсят работа на тоя като изтече агонията на мандата му?

Ако наистина го гласят за главен секретар на НАТО, то бъдете сигурни - крахът на евроатлантизма е сигурен.

Пък и не се знае - даже и там може да вдигне ръце в последния момент и сълзливо да почне да се оплаква, че е жертва на хибридната война...

Кабинет на страха и отчаянието

Опитите на ГЕРБ и Реформаторския блок да си спасят кожите като съставят правителство в този парламент, напомнят на заглавието на стихосбирката на Константин Павлов "Агонио сладка". Този парламент може да състави единствено кабинет на страха и отчаянието. На мизерията и сделката. На задкулисието и схемите. Правителство на подмяната и бедността.

След като цяла седмица така и не стана ясно кой, къде и какви преговори води, вчера ГЕРБ и РБ се събраха на нещо като любовна седянка, за да се опитат напълно да подменят вота на хората на президентските избори. Хората гласуваха за промяна, ГЕРБ и РБ им предлагат удължаване на парламентарната агония. Хората поискаха развитие, гербаджийско-реформаторската мафия им сервира претопления буламач на политическите интриги и статуквото.

Преди окончателно да се отдадат на Бойко Борисов реформаторите заляха медиите със сълзливи лъжи за тяхното превиване на гръбнак. Трябвало да направят кабинет, за да спрат БСП, стенеше един от тях. Това е отговорност пред държавата, лирично лъжеше втори. Трети твърдеше, че Кремъл чака по границите и само гордо дясно управление може да спре хищните евразийски орди, които искат да дойдат тук и да накарат евроатлантиците да минат от уиски на водка.

Има стотици начини човек да потърси алиби на безчестието си и видяхме как РБ и ГЕРБ минаха през всеки от тях. И резултатът от всички глупости ще бъде едно толкова безпринципно правителство, че то от ден номер едно ще обрече България на нестабилност. Реформаторите са алчни и жадни за власт и биха приели дори кошмарния вариант - целият кабинет да е техен, а ГЕРБ единствено да ги подкрепя. Това е овеществяване на мокрия сън на Бойко Борисов. Хем да е патрон на властта, хем постоянно да може да го играе опозиция. Раданкъневщина на куб.

А реформаторите просто се раздадоха в своя хищен инстинкт за власт. Имната за потенциален премиер, които се развъртяха, могат да предизвикат нощен кошмар дори и у тийнейджър, закален във филми на ужасите. Фаворит за поста се оказа, дръжте се, Божидар Лукарски. Това не е човек, а зъбобол. Това е същият онзи кадър, който навремето написа, че Стамболийски е бил зверски убит от комунистите. И се изживяваше като толкова универсален управленец, че го обсъждаха като министър на спорта, като министър на правосъдието, а най-накрая решиха да му поверят икономиката. Той се възползва добре от нея. Назначи целия остатъчен членски състав на СДС в структурите му. Лукарски е човек, чийто изречения предизвикват мозъчна парализа. Това е същия оня, който ядоса дори психодесните като обяви, че приказките срещу ГЕРБ преди изборите били просто трик.

Другия обсъждан се оказа Румен Христов, човек, известен с това, че кандидат за президент на СДС през 2011 година постигна забележителния резултат от 1,95 процента. А появилото се отникъде има на Надежда Неински просто не върви да бъде коментирано. Задгробният политически живот не трябва да бъде тормозен с анализи.

Правителството на страха и отчаянието, което ще ни сервират няма ресурси да направи абсолютно нищо. Това ще е кабинет, който е роден в заложничество и ще може да произвежда единствено гафове. Така е, когато в името на страха мандатът се дава на партия-призрак. Не знам само защо изпълнителите на тази пошла пиеска си въобразяват, че народът ще приеме това пошло риалити. Няма нищо по-лошо от това да дразниш с подмяна народ, който съвсем наскоро е гласувал за промяна. ГЕРБ и РБ май ще го научат по трудния начин. 

Геополитическото доносничество на Даниел Митов

В България има една целенасочено отгледана и много паразитна анализаторска общност, която да знае да съществува единствено на мощна доза грантове, чиято основна задача е щом видят млада репортерка с къса пола или палав поглед, веднага да почват да раждат умотворения за руската заплаха у нас и за това как дългите газови пръсти на чудовището Владимир Путин местят местните политически пешки в някаква сатанинска партия шах. Теорията е многостранна - от една страна Путин прави каквото си иска с политическата линия на България, а от друга страна лично Кремъл праща целенасочено руснаци да се заселват по Черноморието и така да подменят евроатлантическите гени на местното население. Интересното на този възглед е, че досега той никога не е привел дори едно доказателство за своите твърдения. Това е конспирация, която се гради изцяло върху фобии, комплекси, безгръбначие и умотворения, които повече биха подхождали на невръстен младеж, който е изгледал без родителско разрешение първия хорър-филм в живота си. Политолози, които иначе минават за сериозни, и като тонаж, и като изказ, са в състояние да родят забележителни дивотии и тъпотии, за да оправдаят поредният тлъст хонорар, който ги спасява от досадната необходимост да работят. Колкото повече такива апокалиптици на грантова издръжка се трудят по сутрешните блокове, толкова повече е ясно, че това е вид димна завеса, политическа пиротехника, която трябва да прикрие истинското национално предателство - ежечасното докладване пред нисши политически чиновници на държавния департамент на САЩ какво се прави у нас и очакването същите тези чиновници да отделят от безценното си време, за да погалят по перчемчето местните

нагаждачи.

Ако се направи национално първенство по такова геополитическо доносничество, то вече имаме изявения фаворит за титлата. С един безумен и разтърсващо антинационален ход, той изпревари конкуренцията, срита по кокалчетата всички, които се напъват за мястото му и показа на практика, че май, за да станеш външен министър у нас, освен, че трябва да приличаш на костюмар, който е глътнал два бастуна, трябва у теб да отсъства всякакво наличие на гордост, достойнство, смелост и хъс.

Тези дни, притиснат от журналисти в парламента, външният министър Даниел Митов с половин уста бе принуден да признае, че по време на своята визита във Вашингтон е бил приет от Виктория Нюланд и е провел разговор с нея. Преди да се концентрираме върху темата обаче трябва да кажем няколко думи за самата Нюланд, печално известен силов чиновник, вписал се идеално в образата на лелята с камшика от Държавния департамент. Името й нашумя покрай Майдана в Киев, когато от неин записан разговор с посланика на САЩ в Украйна Джефри Пайет стана ясно, че американците са тези, които редят следващия кабинет на изстрадалата държава. Именно от нея се разбра, че премиер ще бъде не друг, а Арсений Яценюк, човек, който днес в цяла Украйна сочат с пръст като зловещ корупционер и политически маниак. Нюланд, която отговоря за въпросите на Евразия в Държавния департамент, стана толкова скандално известна след това, че при всяко нейно появяване у нас грантовата общност си скъсваше подметките да ходи да се види с нея в Американското посолство, защото очевидно така е по-евроатлантически.

Та именно пред лелята с камшика Митов е отпуснал душата си и "споделил", че има опасност България да смени своята геополитическа посока. Разбира се, виновни за това за обичайните заподозрени от БСП плюс новия злодей на гербаджийската мисъл - ген. Румен Радев. С какво се е провинил Радев в очите на външния ни минстър в оставка? Ами с това, че имал различна от неговата позиция за Крим, а това било опасно за "параметрите на българската външна политика". А пък БСП са изкарани нещо като отряд на Сатаната, който дебне в мрака, за да развали бодрото храносмилане на носителите на евроатлантически ценности: "Това е притеснението ми, че може за в бъдеще правителство на левицата да започне да прави други изчисления в тази посока и да промени курса на българската външна политика, която е в синхрон с всички наши съюзници и партньори. И тя е в български национален интерес. Подобна промяна не би била желана от никой от нашите съюзници".

Има само една дума за действията на Митов. Клепане. Донос дори. Очевидно върховния смисъл на неговото биологическо съществуване се осъществява единствено като донася пред американските чиновници. В противен случай той би бил една куха опаковка, която дори не може да си върже обувките.

Трудно е да се коментира толкова позорно поведение. Едва ли ще се намери друга страна, чийто представители с такава охота ще се топят пред външни сили. Петко Каравелов сигурно се върти от ужас в своя гроб. Нека да припомним - по нареждане на Стамболов Каравелов е хвърлен в Черната джамия и пребит зверски в нея. Чужди журналисти научават за този инцидент и се обръщат към самия Каравелов да го потвърди. Неговият отговор е като удар със секира: "Господа, в България не бият". Това е величествено разбиране за патриотизъм, което е склонно да надмогне собственото си страдание в името на световния образ на родината. Това е подвиг, който остава неповторен, някаква политическа аномалия, която уви не се превръща в принцип. България ражда елити, които са така лишени от автентична легитимност, че не се чувстват задължени на народа си. Точно заради това поведението на Митов е абсолютно обяснимо. Той е продукт на Нюланд и заради това смята, че трябва да се отчита и да клепа другите пред нея. Убеден съм, че външният министър не вижда нищо лошо в своята постъпка. Той е лабораторен продукт, който смята, че клепането е върховна форма на политическо съществуване.

Подобни наколенки пред американците обаче са ежедневие. Не е сензация, че български политик е отишъл при второразреден американски чиновник, за да получи одобрение и поглед с лек блясък. Точно тук обаче може да се види разлика. Ген. Радев дойде в политиката и получи уникален резултат на вота, защото неговата политическа линия е антимитовска. Той постави на дневен ред въпроса за достойнството в политиката, а достойнството изисква да не си трошиш краката, за да доносничиш в мига в който видиш, че народът те изритва от власт. Поведението на Митов подсказва, че за него е съвсем нормално САЩ да диктува нашата външна политика и приоритети. Самият факт, че си готов да представиш приоритетите като някаква аксиома, която не подлежи на промяна, подсказва, че това не са твои идеи, а са ти спуснати и дори нямаш право да ги дискутираш.

Поведението на Митов едно към едно напомня на поведението на своя гербаджийски предшественик от първото правителство на Борисов Николай Младенов. От имейлите на Хилъри Клинтън, пуснати от "Уикилийкс", стана ясно, че първата работа на външния ни министър през 2012 година, когато парламентът спря проекта АЕЦ "Белене" е била да пише до сътрудник на Клинтън, който да й предаде, че задачата е изпълнена. Разбира се, не е казано с такива думи, но това е големият смисъл на писмото. Висшата цел на Николай Младенов е била да докладва нагоре, за да е ясно, че има смисъл марионетките тук още да получат заплата и хонорари. Писмото до Клинтън, масово премълчано от медиите на "Америка за България" у нас, също не е сензация. То просто потвърждава едно колективно съмнение, че външната ни политика никога не е била правена у нас, а е продукт на кабинетно умотворение в друга държава. И, да, тази държава не е Русия.

Още едно припомняне, защото е много важно. Даниел Митов още беше служебен министър на външните работи през септември 2014 година, когато проведе среща с тогавашната посланичка на САЩ Марси Рийс и обяви, че България подкрепа Трансатлантическото споразумение, зловещ търговски договор, който дава пълна власт на американските корпорации над националните правителства. При това дори не се опита да изтъргува подобна подкрепа за нещо, което България иска. Заредиха му верноподаническия софтуер и той започна да изпълнява програмата за която е бил развиван да изпълнява. Добре, че в Европа не всички са даниелимитовци, та съпротивата срещу ТТИП все пак се получи, защото в противен случай ЕС отдавна щеше да се е разпаднал под натиска на глобалния капитал и неговата ненаситна алчност.

Описваме този процес за пореден път, за да стане ясно как наистина функционира българската политика, а не да се самозаблуждаваме с идеята, че имаме на власт хора, които могат да отстояват интереси. 

Вероятно много хора у нас претръпнаха от лакейските пози и изблика на безумно слагачество, но разширяването на този арсенал с доносничество е нова практика. Вероятно обаче това политическо безсилие все пак издава някаква реална промяна, която започва да се случва у нас. За да изпита Митов неотложната нужда да се изповяда на Нюланд и да оплюе и натопи следващата власт, която се задава на хоризонт, това вероятно означава, че той е усетил във въздуха някакъв нов климат. Климат, който няма да търпи да бъде захранван с неистини и лъжи, и който ще изисква национално достойнство в правенето на политика. Не е истина, че малките държави не могат да бъдат независими. Независимостта е продукт на достойнството, на изправения гръбнак, не неотменимото усещане, че интересите на страната трябва да бъдат защитавани безкомпромисно, а не спускани като скрижали от тъмните кабинети на Държавия департамент. Ето защо и грантовата общност продължава да истерясва. 

Май смяната на световния климат вещае засушаване на банковите им сметки.

Пир с огризки

Във великолепния си роман "Играчът на рулетка" Достоевски е поставил под микроскоп психиката на комарджията. Той я изследва до невиждани дълбочини, до най-тъмните кътчета на душата, там, където рядко прониква светлина, защото са свърталища на демоните, които човек носи в себе си.

Започваме така литературно, защото Бойко Борисов вече дава всички признаци на комарджия, който е в абстиненция, защото печелившата му серия е останала в безнадежното минало. Откакто в нощта на 13 ноември пясъчният замък на ГЕРБ се срути под торнадото на народния гняв, а премиерът се оказа в капана на собствената си глупост, всички знаехме и подозирахме, че Борисов и неговите тайна съветници замислят някаква схема и интрига, която да удължи по изкуствен начин политическият им живот.

Това за което никой не можеше да се досети е, че там, където очаквахме грандиозен план ще се появи единствено банална тъпотия. Изведнъж Борисов започва да дава знаци, че е възможен кабинет с мандата на Реформаторския блок в името на голямата цел "въвеждането на мажоритарни избори", с малката подробност, че щели да бъдат по френската система. Върху това е умувано доста. Очевидно до Банкя все пак е доплувала някаква частичка от реалността, защото френската система предвижда всеки, който на първи тур е взел на 12 процента да се яви и на втория. Тоест някъде из мрачните мазета на централата на ГЕРБ са разбрали, че навсякъде из страната политическата ситуация е така революционна, че, ако кандидатурите са само две, битката срещу ГЕРБ ще бъде безпощадна.

Борисов днес попада в един стар като прехода капан. Всяка партия, която е правила опит чрез нови изборни правила да си подсигури успех на изборите, е била наритвана жестоко от избирателите. ГЕРБ навлизат в територия на плаващи пясъци, но само си въобразяват, че имат карта, която да ги отведе извън нея. Това са некартографирани пространства, където стенат изгубените души на много политици, въобразили си, че разбират как да манипулират един народ.

Всъщност опитът за създаване на правителство в рамките на този парламент е като пир с огризки. Това е удължаване на агонията, танц с призраци, хазартен опит за мамене на съдбата. Тоест Борисов продължава да е в комарджийска треска и да се надява, че като вдига отново и отново залога, съдбата ще му се подчини и ще го възвиси отново. Можете да попитате всеки шеф на казино в Лас Вегас - хазартът съществува като мултимилиарден бизнес именно върху това измамно усещане. Всеки комарджия е убеден, че именно той ще измами законите на вселената и ще успее да се спаси сух от потопа и с много пари в джоба.

Борисов отдавна е влязъл в тази роля. 

Дребното схемаджийство обаче е симптом за политическо изчерпване. Защото никой няма дори малко съмнение, че идеята за кабинет не е родена от реформаторите, а е замислена като обходна маневра, като димна завеса за страха на Борисов, че без фабриката си за избори, повече никога няма да успее да се добере до "Дондуков" 1. Заради това комарджията търси начин да пирува с огризките, да купува съвести и мандати, да пуска дежурните си медии да му пишат любовни анализи и романтични коментари. Но купонът свърши. А пък комарджията скоро ще загрее, че всъщност през цялото време е играл на една друга рулетка. С пистолет до слепоочието. 

Борисов - мажоритарчик номер 1 на отечеството

Запознах се обстойно със снощния поток на мисълта на премиера в оставка, който в по-големи дози има ефекта на невропаралитичен токсин върху съзнанието на случайния избирател. В крайна сметка се изясни, че Той виждал смисъл в удължаването на живота на парламента, но единствено за да приеме мажоритарното гласуване.

Премиерът в оставка разкри и съкровеното си желание - да се приеме френската система, защото било богонеугодно на втория тур да остават само двама.

Величествено.

Борисов - мажоритарчик номер 1 на отечеството.

Има един траен урок, който целият преход се опитва да преподаде на политическите сили, но те категорично отказват да го научат. Опитът да печелиш избори с промяна на правилата винаги избухва като бомба в ръката на разсеян джихадист от умерената опозиция. Няма голяма партия, която да не е изпитала на гърба си тежката тояга на тази игричка. Сега дойде реда в плаващите пясъци да влезе самият Борисов. Вероятно в някакви потни и среднощни заседания неговият мрачен кръг от иванкръстевци е правил заклинания за победа и са се кикотели демонично: "Хохохохоохох, сега да ги видим останалите".

ГЕРБ обаче не са партия, а конфедерация на клиентелистки кръгове (диагнозата е на проф. Иво Христов) и поради тази причина мажоритарната система не е лечение на тяхната слабост, а земетресение за пълно разрушаване.

Мажоритарният вот освобождава местните бизнес-елити от необходимостта да зависят от милостта на Борисов за влизане в парламента. Така ГЕРБ не само ще се разпадне на кланове, но поне две-трети от тези кланове ще почнат да виждат във фигурата на Стария дон пречка и ще се опитат да го екзекутират. Политически, само политически, вие да не си помислихте нещо друго, ей...

Заради това седнах и разтревожен почнах да обмислям Бойко Борисов. Неговият проблемъ не е, че му беше необходим цял месец да измисли схема за оцеляване. Проблемът е, че той се е банализирал. Всички знаеха, че Борисов е бременен с интрига, но никой не подозираше, че тя ще е толкова плоска. Да, ГЕРБ имат политическо пространство да я осъществят, но това е все едно да извършиш неконтролиран химически експеримент, който може да ти думне лабораторията. В неговия край Борисов ще рони тежки сълзи, че изобщо някога му е дошло наум да напусне пожарната.

Ама ще е късно :))))

Банално е, но Хитрино е метафора на разпадащата се България

Имам чувството, че всеки път, когато стане някакво голямо нещастие (а преходът в България може да бъде описан като катастрофа след катастрофа) в медиите тече някакво негласно състезание кой ще пресъздаде апокалиптичния сюжет по-мелодраматично. Изразните средства нямат значение, целият арсенал се впряга в изпълнение на задачата - драматична музика, разтърсващи кадри, забавен каданс, плачещи лица в едър план и репортерки, които се чудят каква по-грандиозна метафора да измислят. Именно това се случи и покрай ужаса в Хитрино. Една репортерка сравни селото с роман от Стивън Кинг, другата го описа като апокалиптично място, а третата няколко пъти подчерта, че е призрачно и безлюдно. Проблемът, разбира се, не е в журналистките. Просто в последните години България така претръпна към нещастието и трагедиите, че ни трябва все по-голяма доза от силни думи, за да осъзнаем размера на поредната катастрофа и да можем да осмислим влудяващите детайли, в който както знаем, винаги е скрит дяволът.

Дерайлирането на една товарна влакова композиция за малко щеше да заличи цялото село от картата на България. Кадрите с дронове разкриха нещо, което доскоро можеше да се види единствено в репортажите от Афганистан и Ирак - запалени къщи, виещ се пушек, натрошени стъкла, изобщо място, което винаги ще помни този ужас. Веднага бе открита и прокобата - оказа се, че в Хитрино, тогава носещо името Шейтанджик през 1886 година се случва и първата железопътна катастрофа в историята на България, коато не взема жертви. Сега сякаш дяволите от старото име тържествуват отново, защото новата трагедия завинаги ще остане като едно от най-мрачните събития в историята на българския преход. Ужасяваща метафора за разпада на географското пространство в България и за остатъците от това, което преди Хитрино можеше да наричаче държавност, но след него подобно наименование ще е върховен цинизъм.

Всъщност всяка трагедия, която се случвала в последните години отново и отново ни напомня, че живеем в страна, която не може да осигури никаква сигурност. И състоянието на БДЖ например и доказателство за това. Както и състоянието на железопътната инфраструктура. В цяла Европа вече правят високоскоростни трасета, само в България влаковете се движат по изключително амортизирани релси, поставени през 50-те години на миналия век. Те не се поддържат качествено, а и допълнително редовно стават жертва на цигански набези и кражби. Влаковете също приличат на нещо извадено от музей на археологията и заради това инцидентите с тях в последните години така зачестиха, че всички колективно престанахме да ги забелязваме. До мига на взрива. "Животът може да бъде разбран само в ретроспекция", казваше навремето Достоевски и заради това едва днес, след десетки катастрофи и бедствия, България може да си даде сметка за смъртоносния преход.

Има един аспект от инцидента, който обаче не получи достатъчно внимание, а според мен вече е определящ за състоянието на държавата. Липсата на институции вече е толкова очевидно, че хората не вярват на нито едно обяснение произведено от държавата. Ама на нито едно.

Още огънят димеше зловещо към сутрешното небе над Хитрино, когато много потребители на социалните мрежи обявиха, че случилото се е атентат. Те така и не искаха да повярват на техническите експертизи или компетентните мнения, които говореха за превишена скорост, скъсване на връзки между вагоните, които са довели до дерайлиране. От самото начало мнозина бяха убедени, че нещо се крие, не се изказва докрай и, че всичко, което се предава като медиен спектакъл е просто лъжа. Заради това моментално се появи версията, че взривовете са от атентат, а не просто от някаква авария. Това е естествен процес. Няма ум, който да иска да признае пред себе си, че държавата в която живее е в толкова лошо състояние, че катастрофите са неизбежни, а трагедиите - закономерни. А и хората с основание не вярват на официални изявления. Нима някой научи какво точно се случи в железопътната катастрофа край Калояновец? Нима някой разбра кой най-накрая бе виновника за жертвите в запаления влак София - Кардам през 2008 година? Липсата на реални отговори носи след себе си радикалното недоверие.

Един озлочестен и оскърбен народ няма откъде да вземе у себе си реално доверие към обичайните институционални дрънканици с които се опитват да му хвърлят прах в очите. И това също е част от диагнозата на българското заболяване. Държавата е продукт на доверие. Когато то се изпари във въздуха или заприлича на отровен газ, всички институции реално съществуват във въздуха или до първия автентичен социален бунт.

Точно заради това появата на политици на мястото на произшествието беше обречена на хейт. Защото съпричастността в повечето случаи е само показна, единствено външна и хората по трудния начин са научили, че могат да чакат помощ единствено докато са във фокуса на вниманието. След това те ще бъдат просто вчерашна новина, начин някой репортер да демонстрира помощ и никой повече няма да се сети за тях. Както написа един от скептичните гласове във фейсбук: "Убеден съм, че вече са събрани пари, за да се изгради ново Хитрино, но бъдете убедени, дори и след пет години още ще има хора, които ще живеят по фургони".

Може би това разбиране породи и подигравките с Бойко Борисов и неговите снимки на мястото на инцидента. Независимо от опитите на премиера да се покаже като редовния пожарникар, той беше обречен да не бъде харесван, каквото й да направи. Ако не беше отишъл щяха кокал по кокал да го разчленяват заради неговата социална нечувствителност. Появата му на мястото на трагедията пък веднага бе поставена в политически контекст и му се изсипаха един тон обвинения за това, че се опитва да се възполва от голямата трагедия.

Малко по-леко му се размина на ген. Румен Радев, който се появи в Шумен, за да покаже съпричастност и дори дари кръв в местната болница. Радев е на върха на вълната и заради това пътуването му до Шумен се размина с по-леки медийни рани, въпреки, че гербаджийската политология даде най-доброто от себе си, за да се опита да го уязви или да го натика в отбранителна ситуация.

Всъщност и Борисов, и Радев нямаха друг избор освен да са там. В крайна сметка политическите лидери са тези, които трябва да гарантират, че мерки ще бъдат взети, които да демонстрират на роднините, че някой ще помогне в миговете на болка. Това не може да отмени гнева и страданието, но ако не бяха отишли там, щеше да е ясно, че държавата наистина е отписана.

Всъщност този сдържан гняв е симптоматичен. Това, което България има като политически модел вече е така изчерпан откъм доверие, че самата идея за политика се възприема като цинична подигравка с реалността. Може би именно това е причината за засиленото усещане за трагедия - хората с кожата си усещат, че са сами в бедствието, че няма кой да им помогне, че са оставени на самотек да се давят сами и спасителен пояс няма да се появи никога.

Отново и отново описваме усещането за отчаяние, защото именно то ражда протестните вълни и гневните възклицания. Иначе този път спасителните екипи със сигурност бяха на ниво. Никой не може да обвини пожарникарите, че са се бавили или, че линейките не са стигнали навреме. Проблемът е, че спасителните екипи нямаше как да предотвратят трагедията и да спасят всички онези, които се простиха с живота си заради разпадащата се България и постоянният ужас в който живее тази държава.

Банално е да го посочваме, но вече твърде много нещастия се случват точно преди празници, че да се правим на слепи. Премазаните деца в "Индиго" бяха преди Коледа, убитите войници в Кербала също. Пак преди Коледа стана страховитата катастрофа край Бяла през 2006 година. Малко след Коледа пък през 2004 година се издавиха моряците от кораба "Хера. Пак след Коледа преляха водите на язовир "Иваново" и взеха 9 жертви.

Не обичам да наричаме това "карма" или "божие наказание". Това е начин да се оправдаем, да представим катастрофата като нещо, което не зависи от нас, дошло инцидентно като проклятие.

Всъщност проблемът е именно в непукизма. С години всички гледахме как държавата се разпада на съставните си части, как реките се задръстват и преливат, как язовирите безстопанствено се превръщат в бомби, как отсъствието на отговорност се превръща в опит за убийство на цял един народ. Сега докато пепелището в Хитрино още дими вече имаме картината на един народ, който е загубил надежда и смисъл. Една държава, която живее от катастрофа до катастрофа не може да произведе нито една идея за светло бъдеще. Но все още има надежда. Гледах колко хора се опитват да помогнат, да пратят дарение, дрехи, храна, помощи. Това означава, че все пак национален дух е останал. Това е хубавото на България. 

Тя съществува дори и, когато държавата напълно отсъства. 

Опашатите лъжи на Даниел Митов

В рамките само на няколко часа вчера външният министър Даниел Митов се оплете в толкова много лъжи, че, ако носът му растеше при всяко изричане на неистина, неговият сигурно отдавна щеше да е достигнал до Ню Йорк.

Вчера Митов бе притиснат до стената с документ, който го уличава във влизането в унизителна сделка при която българските национални интереси се залагат на карта в името на това Кристалина Георгиева да оглави ПРООН. Цената е възсолена - България отлага с 22 години правото си да кандидатства за непостоянен член на Съвета по сигурност на ООН, един от най-престижните международно постове. И, за да си спаси кожата Митов започна да лъже зловещо.

Лъжа номер 1 - България търгувала мястото в ООН в подкрепа на Бокова. Медиите на "Америка за България" може и да се вържат на подобна халюцинация. Но е много интересно едно - ако тази позиция е била изтъргувана заради Бокова, защо господин министъра ни го казва едва сега. Имаше тежки мигове за Митов и за Боросов, когато гадната опозиция ги пържеше сериозно, че не са си мръднали пръста, за да помогнат на Бокова. Не беше ли тогава времето и мястото за Митов да каже това, което говори днес? Щеше да запуши устите на опозиционните чудовища и да изгрее като кротък пример за димпломатическа кротост и доблест.

Второ, когато човек се съвсем малко назад, може да си припомни, че Полша всъщност в нито един момент не е подкрепяла Бокова. А дори и да искала - такава подкрепа не зависи от нея, защото генералният секретар се избира от Съвета за сигурност. Официално поляците подкрепяха Мирослав Лайчак, който е словак, а страната му е част от Вишеградската четворка.

Лъжа номер 2 ни е поднесена в официалните мотиви, които Митов вкарва в Министерския съвет, за да отложи решението. Там не е записано нищо за никакви сделки, за никакви договорки. Официалният мотив е, че България трудно ще се концентрира върху три големи събития, защото й предстояло председателство на ЕС и кандидатстване в Съвета по човешките права. Тоест Митов буквално признава, че България върши едно, ама официално си измисля други административни извинения.

И третата опашата лъжа е, че в тази грандиозна афера не е замесена Кристалина Георгиева. Това можеше и да мине на едно голо доверие, ако нямаше документ, който уличава Външно в нещо повече от договорки. Всъщност от него можем да предположим, че саботажът на Бокова не се е дължал само на некадърност, а бил част от някаква сделка. Само че да се опитваш да лансираш отново Кристалина Георгиева, жена, която изгърмя в гласуването за ООН, а след това позорно бе натирена от ЕК, е израз на политическо безумие. Не че някой някога е очаквал от Даниел Митов стратегическа мъдрост и интелектуален мащаб, но все повече почва да се разбира, че Външно министерство в последната една година функционира като бюро по трудоустройването на Кристалина Георгиева.

Митов е министър в оставка, но това по никакъв начин не го освобождава от отговорност. Само за две години той успя да натика българската дипломация в плаващите пясъци на слугинажа и на безкрайните лъжи. Добре че идват предсрочни избори. 

Време е хората да кажат какво мислят за тази паяжина от измами и гаври с националното достойнство. 

Реформатори на повикване

"Десницата не е умряла, просто така си мирише". 

С тази легендарна реплика в края на 2013 година Любен Дилов-син се опита да опише болезнените гърчове около раждането на Реформаторския блок. Дясната сила, която, ако трябваше да вярваме на медиите на "Америка за България", щеше да преобрази страната и да накара умните и красивите да влязат в апокалиптична битка с мафията, увличайки след себе си всички бедни лузъри, които имат нахалството да протестират срещу високи сметки, а не за морал и съдебна система чиста като погледа на Христо Иванов, когато гледа журналистка от "Медиапул".

Три години по-късно миризмата на десницата май вече е от истинско разложение. Ароматът стана особено натрапчив, когато в порив на истински инстинкт за зрелищно самоубийство, представителите на Реформаторския блок алчно взеха последният трети мандат от Плевнелиев и с лакейски поклон поканиха Бойко Борисов да стане и техен премиер. Това е все едно самите троянци навремето да бяха отворили портите пред армиите на Агамемнон и да го коронясат веднага за цар.

Десницата в своя традиционен вид отдавна живее в отвъдното и сгъването на гръбнак пред ГЕРБ е просто поредното доказателство за това. В крайна сметка РБ се оказаха реформатори на повиквани. Политически кол-гърли, които служат за временно удоволствие, а след това и за бърза раздяла. Не напразно навремето Борисов ги покани в своето правителство - той прекрасно съзнаваше, че му трябва гумена кукла, която да рита до изнемога, за да оправдае всички безумия на своето управление.

Но плъховете първи напускат потъващия кораб. 

Днес венцехвалителите на РБ си намериха "нов десен проект" и сега се чувстват освободени да упражняват иронията си по поредното чудовище, което бе създадено с тяхна помощ. Защото българския десен все е невинен. Изсмукват вампирски един проект и се прехвърлят на следващия в паразитното си съществуване. Опасявам се обаче, че миризмата все още ги следва. 

От нея просто отърване няма. 

Бойко Борисов и "атентатите" срещу него

На 20 февруари 2013 година Бойко Борисов за първи път бе свален от власт. След цял месец социални протести за високите сметки за ток премиерът хвърли оставка от ужас и се скри в болницата с диагноза "високо кръвно". Но преди да бъде хоспитализиран той направи екстремен воаяж в парламента. Там от парламентарната трибуна Борисов обяви помпозно и тревожно: "Ахмед Доган е поръчал атентат срещу мен". Пред депутатите премиерът в оставка изглеждаше като човек, който е получил видение за различно бъдеще. Обяви, че данните за покушението идвали от "партньорска разузнавателна централа". Доган го поръчал, защото той (Борисов) със своята дейност накърнил сериозни интереси на международната организирана престъпност. "Аз не съм страшен, страшни са тези, които ме поръчвате", завърши мелодраматичната си пледоария Борисов.

В следващите дни, за да подсили усещането за спектакъл по пижама в Правителствена болница той прие последователно Патриархът и Главния мюфтия на страната. Все едно се готвеше да отплува към селенията небесни и разчиташе да си намери лоби за пътя дотам. Случката с атентата обаче, която произведе не едно и две заглавия бързо хвана медийна паяжива и потъна в дълбините на колективната амнезия на България. И сигурно завинаги щеше да си остане там като тъжен удавник, все едно изваден от стихотворение на бледен символист, ако не беше една много по-скорошна случка, която напомни за това кога и как Бойко Борисов изпада в крайни състояния и истерясва на темата за собствената му сигурност.

БТВ, телевизия, която доскоро се разливаше от нежност и любов щом споменеше името на премиера, изведнъж извади култово разследване - луксозните джипове, които в края на 2015 година уж бяха поръчани от горските стопанства, за да превозват с тях богати чужденци, се оказаха всъщност транспортно средство за самия Бойко Борисов. Вероятно премиерът, подал междувременно втора оставка, не можа да понесе напрежението от това, че любовта на телевизията си е отишла и изригна пред журналистите с нова порция откровения. Човекът пак се изкара жертва, този път на световната престъпност. "Имам смъртни присъди, издадени от международни босове. Но, вие искате да ме направите пушечно месо. Добре, ще поема този риск", разпени се от гняв министър-председателят в оставка, когато го попитаха дали ще продължи да използва луксозните возила. Журналистите вероятно останаха вцепенени от тази внезапна драматична изповед, защото нито един от тях не се сети да попита кои са тези висши криминални босове, които толкова имат зъб на българския премиер. Но тя случката беше разказана не като акт на откровение, а като апотеоз на самосъжалението. Досадни лузъри - ще броят залците на премиера вместо да се възхищават на бляскавата му кариера и самоотдаденост. Заради това веднага след заплахите за убийство от международните босове скочихме на контактите с Путин и бе развита идеята как Борисов ще му поиска да бронира една "Лада Нива", за да може да се опази кожата в геополитическия мрак на страната.

Разказваме тези две истории паралелно, за да се види, че всеки път, когато усети жегата, която идва като библейско проклятие, Бойко Борисов започва да разказва как животът му виси на косъм, а тъмни сили от всички сараи и континенти го дебнат, за да го ликвидират.

Само, че времето, когато подобно жалване хващаше дикиш и съчувствени физиономии, отмина. Резултатите от последните избори показаха, че ако днес някоя телевизия реши да затвори Бойко Борисов и Сретен Йосич в един "Крими-Брадър", народът масово ще гледа риалитито с надежда за кървави сцени. Което не е зложелателство. Да пожелаем на Борисов дълъг живот и нормално кръвно, но реалностите са такива.

И второ - телевизионните истерии на премиера са опит за отклоняване на вниманието. Мелодраматичните тиради също. Големият въпрос е как така луксозните джипки, предизвикали огромен скандал в момента на закупуването си, изведнъж се оказаха превозно средство за Борисов. Доколкото си спомням тогава с пламък в очите разни хора ни убеждаваха, че джиповете са предназначени за превоза на ВИП-чужденци, които идвали да пръскат пари из ловните ни стопанства и било израз на върховна простотия те да бъдат разкарвани с обикновени возила. Само че има няколко важни въпроса, които останаха потопени в мъглата "искат да ме убият". Първо - горските стопанства макар и държавни предприятия са търговски дружества и Борисов дори и да направи стойка на глава не би трябвало да си позволява да ги командва как да си харчат печалбата. Говорим за много грубо нарушение на бюджетната дисциплина и правила. И второ, ако подобни возила за премиера бяха наистина необходими защо не са били закупени от бюджета на НСО, например? Много е ясно защо. Защото всички медии щяха да настръхнат, а електората щеше да псува сърдито как Борисов си купува коли с телевизионни екрани на задните седалки. Малко преди нашия премиер да роди схемата с горските стопанства македонският министър-председател Никола Груевски бе записан как нарежда да му поръчат луксозен "Мерцедес". "На задните седалки искам да има екрани за малките, абе, да бъде Full. И започвай с процедурата за покупката на колата. Да "разиграем", че става въпрос за кола на МВР. До изборите колата да се води на МВР", е точната реплика, която се чува на записа. Оказа се, че същите страсти са вълнували и Бойко Борисов, но той е бил достатъчно умен, за да не остави да го запишат. Но скандалът е налице. Премиерът се е опитал да заобиколи общественото внимание, но в крайна сметка информацията стигна до публиката. И как пък никой не се сети да го попита като как така луксозните джипове за горските стопанства са били бронирани. Какво, ще пазим чуждите богаташи от наши елени със снайпер ли?

За да се опита да изчисти своите отпечатъци от местопрестъплението Борисов хвърли историята с убийството си. Отново. Това е изпитаният му начин да отклонява внимание от себе си. Но случката с безразсъдното харчене на държавни пари е просто поредното потвърждение, че Борисов обича да пилее, а след това да тропа с крак, когато му се потърси сметка. "Винаги съм разсъждавал, че държавните пари са нещо свято и трябва да се пазят", изрепчи се на журналистите той, но това все още не е обяснение кой е измислил схемата с джиповете и най-важното защо. А и, ако се върнем малко назад ще видим, че това са държавните пари и светостта в тяхното пазене е просто една романтична измислица, която трудно намира потвърждение в реалността.

Когато в средата на май 2015 година медиите започнаха да търсят сметка на Борисов защо и използвал хеликоптер за полет до Разград и то за откриване на стадион. В Лудогорието бе замислен мащабен пиар-спектакъл, но изпуснатите нерви на гербаджийския бизнесмен Домусчиев и крясъците му срещу спортен журналист развалиха тържествения блясък. Тогава премиерът бе принуден да дава сметка колко пари е изхарчил за полета. А това беше последното нещо на света, което той искаше да направи. Ще припомним части от потока на съзнанието му тогава, защото той пак е ярка демонстрация на безкрайния опит за самосъжаление. "Направи добро, изяж дърво, изказа екзистенциалното си огорчение Борисов и попита като герой от песен на Азис - "с камила ли да бях тръгнал към Разград?". После се разфуча, че журналистите му се заяждали за някакви дребни 2900 лева. Само да припомним - тези 2900 лева всъщност бяха поредната поетична измислица. Полетът струваше много повече, но за премиера тогава конкретните цифри бяха обида към вродения му аристократизъм. Всъщност и тогава си пролича, че Борисов обича да измества проблема. Защото въпросът за това дали не е изразходил тези средства абсолютно неизгодно го поставя в губеща позиция, той го обръща към вечния размисъл за народната неблагодарност. И гадното е, че имаше журналисти тогава, а и сега, които се правят на интересни и се нахвърлят срещу тези, които броели залците на премиера. Ами, да, щом някой стане министър-председател трябва да свикне с идеята, че ще бъде гърчен докрай, защото това е смисълът на демокрацията.

Връщаме се назад в историята, защото в светлината на новите факти можем по-добре да осветим цялото управление на което сме били свидетели. Всъщност в нощта след избора на Радев за президент с разгромяваща разлика журналисти от един сайт бяха обиколили в най-дълбоката част от нощта министерствата, за да установят, че в повечето от тях необичайно светят прозорци. Какво ли са правили тези работни пчелички така посред никое време на работните си места? Дали пък цялата медийна пиротехника, която ГЕРБ и Борисов стовариха върху съзнанията на хората всъщност не е техният начин да забавят още малко реалното си падане от власт, защото има какво да се прочиства от архивите, има какво още да се заличава, че историите за международни босове са на приключване, а и Ахмед Доган вече е само почетен председател и медийната машина се намира в остра криза на нови злодеи. А всичко описано по-горе трябва да служи като доказателство, че този път е необходима реална ревизия на цялото управление, разтърсващо разследване за всички политически импровизации и скрито въртене на пари за луксозни играчки. Няма начин. Времената са такива. Хората настояха за истината. С гласа си на изборите го показаха.

А колкото до Борисов - той за пореден доказа, че прави с държавата каквото си поиска. 

Ако премиерът в оставка се опита да приложи на жена това, което прави с институциите, не му мърда обвинение за изнасилване...