Световната история на една снимка от цветните революции

В теорията и практиката на всички опити за оранжева революция отдавна е ясно едно - визията е с пъти по-важна от политическите послания. Идеологията е тъмна, страшна, неясна и драматична сфера, където много неща могат да се объркат. А и обикновено крайните резултати напомнят на неясен генетичен експеримент, така че по-добре е да се бяга от всяка форма на конкретика. Виж визията е нещо съвсем друго. Тя е изящна, изчистена, многопластова и подлежи на най-свободни интерпретации. Всеки вижда в нея това, което иска, а тя формира и групове идентичност. Точно заради това при летните пърформанси от 2013 година при нас режисьорите и политкомисарите толкова много държаха на визията - бели рояли, манекенки с разголена плът, шеговити лозунги с измъчена ирония, подредени и чистички богаташчета, които да сервират на медиите среднокласовото си разбиране за държавата, костюмирани клоунади и какво ли още не. За тях беше важно да се изживяват като интелектуален елит, като група от свръхпосветени, които са наясно какво трябва да стане с България, като умни, красиви, прекрасни и съвременни. И точно заради тази естетика, а и заради тази визия протестът им остана самотен, ограничен единствено до жълтите павета. Колко пъти неговите автори се опитваха да възпламенят провинцията, но тя остана глуха за техните призиви. Те просто си бяха самодостатъчни и им личеше. Но именно заради тази групова елитарна идентичност те имаха нужда от символ на своята битка. Опитът с разголената манекенка не сполучи. Той се разруши естетически, а пък и така не стана ясно какво точно искат да покажат с него. Заради това беше въпрос на време да родят друга визия, която да се опитат да продадат на общество. Така се стигна до прословутата снимка на младата протестърка Деси Николова, която през плач е хванала полицай с каска и щит. В годините след тази акция фотото доби култов статут. Видях го дори във филма "The Giver" (Пазителят) с което стана ясно, че авторите са улучили някаква международна струна и сигурно са отваряли шампанско от кеф. След това прочетох и някакъв текст за полицая-участник в него. Че той бил полицай-интелектуалец, но пазел страшна тайна - бил хомосексуалист. След този протест захвърлил полицейската палка и се отдал на истинското си призвание. Няколко години след това се появи и друга снимка - същата девойка и ексченгето, но вече снимани радостни на поредния гей-прайд в София. Толкова е холивудско, че се чудя как още не са снимали филм по тази история. Но никога не е късно.

Говорим за ето тази снимка:

Едва ли има политически активен българин, който да не я е виждал. Смисълът й избожда очите като острие на масов убиец - носителите на промяната срещу репресивната власт. Бездушието на монолитното управление в което една тухла от него все пак се е разхлопала, проявила е човещина пред очите на страданието. Да, знам звучи като мокър сън на млад протестър, но нека да не изпадаме в колективна заблуда за интелектуалните достижения на световния потребител на политически дъвки. Още тогава беше ясно, че това е сценографирана снимка, в нея няма нищо естествено. Тя не представя документален образ, а наглася реалността според мелодраматичните разбирания на градския сноб за политика и протест. Нашата жълтопаветна групичка имаше отчаяна нужда да се представи като жертва, да се изрисува като мъченик и заради това стигна именно до тази снимка. Всичките им други опити се провалиха. Припомнете си, че след като всичко свърши те много пъти се опитаха да доказват, че са били подслушвани, следени и тормозени (операция "Червей", която по-скоро би трябвало да кръстим "Червеи в мозъка), но всичко отмина като пролетен вятър, защото не беше истина. Те имаха комфорта да протестират безнаказано и това днес им тежи. Защото никой не може да се пише реална жертва на системата, а щеше да е толкова приятно.

Снимките обаче имат собствен живот. Нашето родно фото заживя в паралелна реалност. Един път видях, че я представят като кадър от венецуелските протести, което вече ме настрои подозрително, защото там, където има търсене на такава визия, винаги нещо подсказва чужд пръст. Тази естетика е лабораторно родена и върху нея има патент. Който иска да приема думите ми с недоверие, но както ще видим историята се повтаря и като глобален фарс.

Съвсем наскоро същата снимка бе представена като кадър от протестите в Букурещ. Получи се смешно, нелепо и странно. И според мен дори и някои румънци загряха, че не се прави така. Заради това нашите северни съседи решиха просто да повторят ситуацията. По абсолютно идентичен начин. Смазващо идентичен. Ето това е резултатът от повторението:

Както виждате хореорграфията е потресаващо идентична. Не знам как да го тълкуваме - като изящно политическо епигонство или като сценаристко безсилие. Май е второто. Глобалната фабрика на такива образи е зациклила, защото нейният проект за бъдещето на света е подложен на тектонични вълнения. А понеже зад него не стои реална идеология, нито политика, той минава през своята криза, защото повторението не е майка на знанието, а знак за абсолютна импотентност. Което не означава, че протестиращите румънци нямат адекватни искания, а че към техния протест със сигурност са се прилепили политическите паразити, които ще го обезкървят, унищожат, обезсилят и в крайна сметка ще го съсипят. Ако не вярвате - спомнете си какво стана у нас. Заради това всички ние, които ядохме подобно криво дърво имаме право на своята ирония и скепсис. Там, където се мисли основно за визия винаги има нещо нечистоплътно, което мечтае не за различна държава, а за налагането на определен геополитически интерес. Цветните революции са вече досадно познати и изучени, за да не бъдат тайна. И заради това патосът на лозунгите, енергията на моралистичните мантри ми действа като дребна шарка. Зад тях обикновено стоят още по-гадни маниаци, които си мислят, че по този начин могат да осъществят своите планове. И им се получава, уви. У нас им се получи.

Между другото точно заради това не приемам умните и красивите, господарите на визията днес да леят сълзи по протестите в Букурещ и да изпълват социалните мрежи с меланхолични есета на тема "Как го правят румънците". Тези пичове или са изпаднали в жестока амнезия за собствените си постижения или вече са се научили да лъжат както дишат. Нали в още по-виновното лято на 2014 година те празнуваха от радост, възклицаваха и се самоубеждаваха, че протестът им е свалил Орешарски. Когато Росен Плевнелиев назначи Георги Близнашки за служебен премиер цялата "Протестна мрежа" отиде да се снима с него пред Нардоното събрание:

Сега виждам, че се опитват да се откажат от своята победа, от своя голям триумф, от огромното си постижение. О, не така, мамини сладки. Ще си изгълтате успеха докрай. Той си е изцяло ваш. 

Защо пищите като изнасилени девици?