В епохата на новото изкуство - гербаджийския реализъм

Великотърновският художник Стефан Йорданов едва ли някога е предполагал, че цяла България ще научи името му и ще коментира напрегнато, яростно и наженено последната му художествена творба. Но както се казва в пошлите романи стават и чудеса и изведнъж името на анонимния до вчера творец плъзна по всички медии из отечеството. Йорданов се прочу с особено творение - с портрет на Цветан Цветанов. За това се похвали самия лидер на депутатите от ГЕРБ във фейсбук и дори пусна снимка как художникът го дарява с картината. Ако не беше фотото вероятно новината нямаше да прозвучи толкова скандално и да пробие до първите страници на вестниците. Но уви - един път видяно нещо, то няма как да бъде заличено в паметта. Портретът на Цветанов всъщност не блести с абсолютно никакви художествени качества - сух, обикновен, статичен, дори пошъл. Изображението не прилича на художествена творба, а на кофти-препечатка от снимка и на неговия фон реалния Цветан Цветанов изглежда дори симпатичен. Още по-подтискаща става творбата и от избрания фон - бледосиньо отзад и в ъгъла българското и европейското знаме. Автентичното изкуство трябва да те сграбчва за душата, да те удря като юмрук в челюстта, да ти носи емоция, смисъл, радост и озарение. Застанете пред произволна картина на Ван Гог, за да видите за какво говоря. В този смисъл портретът на Йорданов е класическо антиизкуство, защото те изпълва с внезапното желание да си изчегърташ очите и да изпиеш две бутилки водка, за да умъртвиш огромно количество мозъчни клетки. Това е някаква нова форма на изкуство - бюрократичен барок, подмазваческо арт нуво, което да гали очите на началниците и да показва среден пръст на цялата останала публика. Портретът на Цветанов като едното нищо може да докара гърчове на трениран в изкуството естет със своята неестетизирана баналност и липса на всякаква дълбочина. Всъщност проблемът може да не е в художника, а в обекта на портрета, но така или иначе картината о такава степен не се вписва в каноните на онова, което разбираме като изкуство, че съвсем неусетно ни връща назад в годините, във времената на соцреализма, където трябваше да има такова канонично единство на форма и съдържание. 

Няма да задълбаваме в соцреализма твърде дълбоко. Темата е обширна, сложна и още не е получила автентичния си анализ, разбиране и осмисляне. Но аз имам един критерий за разграничение на отделните творби и той за ужас на модерните критици е пряко свързан с личността на автора. Ако един автор е останал верен на описваните идеи, подплатил е патоса си със своята биография, тогава приемам творбата му за абсолютно автентична и смислена. В този смисъл "Ода за СССР", един от върховете на соцреализма, на Орлин Орлинов е честно произведение. Нейният създадател никога не се отказа от нея, остана при своето произведение въпреки конвулсията на времето и заради това не мога да чета творбата му и да не се вълнувам. Но когато вложиш патос, а днес се държиш като човек, покосен от амнезия, тогава изчезваш от класацията ми. Моят пример е Стефан Цанев. Човекът, написал "Да говориш скучно за комунизма означава да говориш против комунизма" днес се опитва да се прави на отчаян вътрешен дисидент и това превръща цялото му творчество в пепел. Но се спрях на този пример, за да намерим поне някакъв политически критерий с който да оценим продукта на сопотския художник и да го впишем в канона на социалистическия, пардон, на гербаджийския реализъм. Заради това се порових малко в Гугъл и видях, че преди да се спре на харизматичната и интелектуална осанка на Цветанов Йорданов бил рисувал портрети на именити българи. И сред тях Левски, Ботев, Вазов изобразени по същия патетичен начин. Да си рисувал Левски и да минеш на Цветанов - това вече надминава границите на допустимото в изкуството прегрешение пред душата. И сега ще видим - ако продукцията на неизвестния художник удари исторически връх, значи той може да впише името си успешно като създател на нов вид хиперреализъм. Гербаджийски реализъм. Очаквач скоро цели иконостаси: "Бойко Борисов води народа към стабилност" или пък "ГЕРБ смазват гръбнака на наглата опозиция". Всяко изкуство трябва да бъде политическо, така че защо и художниците от Сопот да не получат висши държавни отличия и академични звания, че са уловили духът на времето. 

В интерес на истината всичко, което описваме отдавна даваше признаци, че ще се случи. Не беше ли пак Цветанов онзи меценат на изкуството, който като вътрешен министър продуцира мегахита "Нашата полиция", песен, която трябва да се пуска в изтрезвителите като мъчение за всички прегрешили с алкохола. Още тогава беше ясно, че Цветанов има сетива за това колко е важно изкуството за баналността на днешния ден. Защото то пренася до вечността не конкретни мигове, а образи и символи и заради това беше важно да се напише текст как нашата полиция дебне всяко "престъпно братство". И няма никакво значение, че в действителност става точно обратното. Каноните на гербаджийския реализъм изискват вникване в дълбочина, а не плъзгане по фактите.

Флиртът на ГЕРБ с изкуството вече има дълга история. През 2011 година Съюзът на българските художници поиска да направи Бойко Борисов свой почетен член. Вероятно тогава обществото още не беше привикнало към безвремието и стабилността като към амфетамини и заради това скандалът стана огромен. Тогава, за да извади от премиера от неудобното положение тогавашния министър на културата Вежди Рашидов обяви, че го е виждал да прави скици по време на зеседанията на Министерския съвет и го сравни с Пикасо. Днес можем да разглеждаме това дори като дисидентски акт, защото това сравнение лепна по Борисов като мазно петно и вероятно беше една от причините лидерът на ГЕРБ да откаже почетното членство и да гледа общо-взето да стои по-далеч от културната общност. Но арт-вирусът прихвана друг висш гербаджия - Менда Стоянова. Господарката на внезапните акцизи изведнъж стана "доктор хонорис кауза" на Музикалната академия в Пловдив в края на миналата година. Изобщо само някой да е посмял да каже, че тия са безкултурна партия, която мисли само за банковите си сметки. Ако се съмнявате - погледнете пак портрета на Цветанов. Такова благородство и мисъл за бъдещето! Направо да се разревеш от умиление в епохата на гербаджийския реализъм.