От 9 юли насам една мистерия терзае колективната душа на българския народ. Къде е Бойко Борисов? Стотици хиляди протестиращи се извървяха под прозорците на Министерския съвет, а дори и в най-палещите дни на софийското лято енергията на недоволството не замря и не се разтвори, а премиерът потъна в политическите бездни, за да се превърне единствено и само в телевизионен образ. Да, през това време го гледахме на живо във фейсбук в циклофреничните му обиколки из страната, станахме свидетели на ръмжащата му реч за нова конституция и Велико народно събрание, четяхме за негови телефонни разговори и политически тиради, но малцина са тези, които са имали привилегията да видят светлия му лик на живо.
Ето дори и тези дни, когато страната отбелязваше своята независимост, Борисов предпочете да остане в нелегалност. Вместо него Цвета Караянчева трябваше да посрещне вълната от масова народна любов, която не спря да скандира "Оставка", докато тя се опитваше я надвика с дежурното си дрънкане по повода. А от министър-председателя нито звук, нито зов...
Тази огромна липса особено отчетливо си личи в София. От 9 юли насам никой не е виждал Борисов на събитие в столицата. Имам усещането, че той като ранено животно бяга от всяка проява тук и предпочита да навърта безсмислен километраж в провинцията, където местните костюмари от кликата му осигуряват добре режисирани срещи с партийния актив на ГЕРБ. Ситуацията е култово литературна. Има един велик роман на Виктор Пелевин, наречен "Generation П". Като всеки текст на този ексцентричен руснак този не подлежи на подреден преразказ, но в края му се разбира, че цялата политическа реалност всъщност е нещо, което се случва единствено по телевизията и никъде другаде. Политиката като медийна халюцинация. Инжекция с виртуална реалност за изтормозените маси. Ето точно в това се е превърнал Бойко Борисов. В един дигитален премиер. В Бойко Борисов - Пиксела. Заради протестите, заради недоволството, заради огромната вълна от гняв министър-председателят се превърна единствено и само в нелеп телевизионен образ. А след това питат "дали протестът победи?". Протестът е този, който дигитализира Борисов. Протестът успя да го превърне в заточеник на социалните мрежи, който чрез ежеседмично риалити от джипа се опитва да ни убеди, че още дава признаци на живот. Единственото събитие на което можеше да бъде засечен Борисов в столицата бе августовската сбирка на актива на ГЕРБ в "София тех парк", а последствията от него още парят в душата на министър-председателя, бъдете убедени. Днес едва ли някой си спомня какво и как бе изречено там. Днес едва ли някой може да възпроизведе какво са казали неговите политически лакеи. Но всички помнят как на това събитие бяха бити журналист, как бяха хвърляни техните телефони, как една група от мускулести младежи се опита да страхува протестиращите, които се възползваха от своя шанс да кажат на Бойко Борисов какво мислят за него в лицето му. От тогава насам премиерът напълно изчезна от столичния живот. Кабинетът му пустее. Той прави всичко възможно да е някъде далече, да е на перманетна обиколка из страната, за да не попадне очи в очи с народната любов. Между дигиталния премиер и народа е вдигнат висок щит от жандармеристи с щитова и шлемове. Те действат не просто като физическа охрана, а като последна възможност на Борисов поне малко да имитира, че функционира като политик от тази реалност. Бойко Борисов вече е нещо, което дават по телевизията. А това е знак за реална политическа агония, особено в страна като България.
Това е другата голяма заслуга на протеста. Придворните медии заради това ненавиждат протестиращите. Как ли не бяха наричани те - "пияници", "безделници", "хора с жълти книжки", "търтеи", "простаци", "хулигани", "ненормални", "отрепки"... Как да не се сети човек за безсмъртната поема на Гео Милев "Септември", където лексиката на официалната и фашистка власт е предадена по абсолютно същия начин:
груби простаци
безимотни
неграмотни
профани
хулигани
глигани -
скот като скот:
хиляди
маса
народ
Разбира се яростта на жълтата преса няма нищо общо с хората на площада. Защото всички видяхме как най-забравеното поколение, онова на хората между 17 и 28 години, тези, които трябваше да бъдат като политически зомбита, се появиха, за да заявят присъствие. Това е протестът на младите, които дадоха искрата на такива като мен да не се отказват и да продължават да изразяват своя гняв. Точно тези млади хора дадоха на моето поколение мисията да останат в историята с нещо позитивно - като отстранят Борисов от политическата сцена и изрежат напълно властта на мутрите, както и тяхната кошмарна арогантност. Именно това дигитализира премиера. Той изчезна от реалния свят, защото няма да може да победи в сблъсъка с него. Дори един-единствен път Борисов да бъде приклещен някъде от протест, това ще е пълният крах на медийната митология за него. Ето как джипът се превърна в политическо средство за комуникация, а в бягство. Фактът, че министър-председателят се виртуализира вече е знак за неговото поражение. Фигури като Борисов могат да бъдат ефективни единствено, когато твърдят, че представляват неясния обект на желание на голямата част от народа. И това включва редовните срещи на живо, патетичните тиради, безкрайните монолози. Всичко това отдавна е приключило. Днес премиерът е само образ от екрана и то образ, който плещи глупости с очарователна неудържимост. Точно така станахме свидетели на просташкото включване с реплики от типа: "Добре ли е с 50 лева към пенсията, а?". Преди сигурно това щеше да бъде изкарано като висш порив на държавническа комуникативност. В новата България на протеста обаче това е бездънна глупост и самоунищожение. Борисов прилича на богаташко синче, което отчаяно се опитва да си купи любов, тоест още политическо време. Но понеже вече е единствено и само видеогерой, той е в капан. И това си личи по двата наратива на властта. От една страна имаме безкрайното дърдорене за единство и единение, а от друга разплюнчените призиви на придворните медии за брутална саморазправа с протестиращите. Но дори и те (слугинажът) прекрасно усещат, че Борисов е голямата липса в тяхното уравнение. Той просто е изчистил сцената от своето присъствие и вероятно разчита това да го спаси от вълната на недоволство. Тук обаче той отново е в цайтнот. Защото от 10 години насам медийната машина за промиване на мозъци работи на пълни обороти да ни убеди, че Бойко Борисов е политическият център на държавата. Той раздава пенсии, той строи магистрали, той бори престъпността, той води висши дипломатически разговори, където вдига 200 от воле. Днес Борисов не може да избяга от своята медийна сянка. И емиграцията му в дигиталния свят е най-доброто доказателство за това. Той е един пиксел, когото всички ненавиждат. А най-лошото е, че премиерът май е склонен да вярва в театъра, който неговите придворни му организират, а това е класическа грешка. Да повярваш в собствената си пропаганда е като сепуко.
Но това е съдбата на дигиталните премиери.
Дигиталният премиер в неговия собствен лабиринт.
No comments:
Post a Comment