Алексей Навални и големият демократ Бойко Борисов

 

Дори и в най-големите си кошмари и мъчителни сънища Алексей Навални едва ли е подозирал, че ще се превърне в тема на вътрешнополитически дебат в България. А това е по-мъчително дори и от подхвърлянето на новичок в бельото. Всеки, който е минал през това чистилище знае, че баналното изтъпяване и на най-големите теми има ефекта на нервопаралитечен газ, който се всмуква в нервната ти система и може да те доведе до състояние на будна кома. Точно това се случи и този път. Голямата геополитическа сага започна с един кратък статус на Бойко Борисов, който обяви, че настоява за освобождаването на Навални. Следващото изречение обаче е толкова историческо, че си заслужава да го цитираме изцяло, за да не би да се загуби из канализацията на български обществен живот, а трябва да го спасим за следващите поколения: "В днешния демократичен свят е изключително важно да не бъде заглушаван гласът на опозицията."

Представете си само - за това колко е важно да не се заглушава "гласът на опозицията" говори човек, който в средата на 2019 година съвсем целенасочено оряза партийните субсидии, за да обезкърви финансово опозицията за местните избори. А след това направи и невъзможнот, за да отгледа и свое крило в нея. Тази спецоперация се провали при БСП, но успя при толкова много други партии, които бяха пратени на политическото гробище като жертви на вампир, който ги е изсмукал напълно. Изявлението е толкова потресаващо, че самият Навални вероятно сам би поискал да му удължат престоя в ареста, за да не се сблъсква повече с него. Но Борисов продължи да настоява за своето. Няколко дни по-късно той реши, че трябва да атакува президента Румен Радев по темата с изявлението, че държавният глава оглушително мълчи за ареста на руския опозиционер. Президентът отговори моментално, че е много странна загрижеността на Борисов, който не се трогна нито за битите български протестиращи, нито за съдбата на уволнените журналисти, както и за това, че премиерът се прочу като предава на турските власти опозиционерите на Ердоган. Това обаче не е просто поредната размяна на изстрели между двете институции, а част от по-дългосрочна игра с пряка цел парламентарните и президентските избори. Защото е много важно да отбележим времето в което дойде тази странна жалост по Навални. Натрупаха се няколко интересни факта, които ще отбележим съвсем набързо. Започнаха срещите на опозиционни партии за осигуряването на честни избори. Това е много надпартийна тема, която пряко засяга абсолютно всички политически формации в епохата на ГЕРБ. И стана така, че партии, които доскоро дори не можеха да бъдат произнесени заедно в едно изречение изведнъж намериха общо поле за действия. Легендарно в това отношение стана едно интервю на лидера на ДСБ Атанас Атанансов, който намекна, че е възможно да се говори дори с БСП за подкрепа на едно бъдещо правителство от средите на градската десница. Да, каза го увъртяно и с много условности, но смисълът беше кристално ясен. Нещо повече - изяви на лидери на същата тази десница показа и сериозно одобрение към президента Румен Радев, който се превърна в основен рупор на натрупания гняв от смазващото статукво и политическо безвремие. Подобен ситуационен съюз е смъртоносен за ГЕРБ. Защото, ако си направите труда да проследите силовия път на тази партия в българската политика ще видите, че техният коронен номер е съвсем друг - да предлагат максимално обединение срещу БСП. И то въпреки факта, че в из ръководните селения на партията на Бойко Борисов е пълно с бивши членове на БКП. Това беше разчитането на един елементарен инстинкт на градското дясно, които винаги са били готови да зарежат всякакви принципи, идеи, визии, демократични инстинкти и здрав разум щом става дума за "проклетите комунисти". Всъщност това е беше една от основите на българския преход - прокарването на пропаст между левицата и десницата, която да не позволи нормален диалог по нито една голяма тема на съвремието. Точно заради тази пропаст като праисторически организми се появиха ГЕРБ и буквално узурпираха цялата власт. Левицата и десницата сами по себе си бяха достатъчно отслабени, за да се противопоставят по отделно, а съвместни действия между тях бяха практически невъзможни. Да не говорим, че десницата беше зажадняла за власт, а Борисов им я даде като биберон. В крайна сметка това се оказа пир с отровна храна, но историята винаги е тъжна като я четем от гледна точка на бъдещето.

В средата на миналата година самозабравянето на ГЕРБ във властта направи и невъзможното - изкара левите и десните на един и същи протест. Точно с това ще останат митингите в историята. Леви, десни, националисти, свободни радикали се събраха на един и същи площад с едни и същи искания - оставката на Борисов, оставката на Иван Гешев. Нека пак да повторим, този процес е потенциално катастрофален за ГЕРБ, защото отнема основният им коз и може да ги остави без живителната им среда - изпълнителната власт. Точно заради това Борисов реши с изявлението на Навални да събуди най-старата и първична страст на градското дясно - паталогичната русофобия. За Борисов можем да кажем много лоши неща, но едно е сигурно - достатъчно добре познава десните, за да знае как да се заиграва с техните фобии, мании и комплекси. И този удар сработи, макар и само донякъде. От сектата на старите костовисти вече започнаха да се питат в тревожни статии и емоционални фейсбук-есета дали си струва да подкрепят Радев, може ли да се оправдае инвестицията на доверие в нея? Старата плоча с Решетников се изтърка и сега премиера просто я актуализира с ново подмятане. И нека да бъда разбран правително - Румен Радев може да бъде преизбран и без гласовете на градското дясно. Те сами се докараха до състояние на микроскопичен фактор в обществото, но тук говорим за нещо различно - България можеше да постигне един морален анти-ГЕРБ съюз. Не говорим за управленска коалиция, а за партии, които са обединени от разбирането, че паяжината на ГЕРБ в страната трябва да бъде разградена напълно, ако искаме да имаме нормално бъдеще и демократични устои. Цялата тази изтъркана песен за Навални цели предотвратяването на подобен взаимодействие. Дали Борисов ще постигне целта си все още е трудно да се каже. Ударът е премислен, но пък издава и голямо количество слабост. Защото само си представете - Борисов вече трябва да прибягва до външнополитически аргументи, за да разделя своите противници. Което е показател за отслабената сила на управлението и за това, че то наистина преминава през криза. В крайна сметка е трудно да се обявиш за успешен управленец в страна в която хора умират пред болниците. И какво ни остана - да вземем една външна тема като Навални и да се опитаме да я превърнем в център на националния дебат. Това е трайната слабост на българската политика. При нас много често не съществува автентично осмисляне на световните събития, България е като коркова тапа, понесена от цунами и заради това вероятно твърде често следенето на българската политика предизвиква гадене като при морска болест.

Всъщност хвърлянето на Навални на масата е опит и да се отклони дебатът в съвсем различно русло. ГЕРБ нямат интерес да се говори за състоянието на икономиката, растящата безработица, бедността и неравенството. Защото това са проблеми, създадени от тях, нерешени от тях. За пореден път една партия, която се срива се опитва да промие мисленето на обществото с чужди и външни теми, за да може да оцелее за четвърти пореден път във властта. Убеден съм, че самият Навални би отхвърлил такава подкрепа, такава мотивация и такова нечисто попълзновение към неговото име. Хубаво е, че Борисов се изрисува като фен на голямата демокрация, но беше добре един път да демонстрира това у нас, да го покаже наистина. Вместо това той предпочита оттеглянето си във виртуалния свят и залагането на елементарни интрижки. Но може би това е добре. Българското общество е изправено пред тест за самото себе си. Ще се освободи от прахта на историята, за да потърси бъдеще или пък ще поиска да се удави в блатото на некачествения асфалт и безкрайните тиради на един изтощен, уморен и абсолютно безполезен премиер.

 

Алексей Навални – проваленият тест за независимост на Европарламента

 

"Евродепутатите от БСП пропуснаха резолюцията в подкрепа на Навални и против "Северен поток 2", изгърмя тези дни с назидателен тон "Свободна Европа". Едва ли се струваше да обръщаме внимание на такива размахани пръсти, ако тази стилистика не се вписваше в ожесточените събития на българска почва. Все пак станахме свидетели как от политическо безсилие да измисли каквато й да критика към президента, Бойко Борисов тръгна да се пени, че Румен Радев подозрително мълчал за ареста на Алексей Навални. Това послужи като сигнал. Всички нахранени болонки на властта точно като кучето на Павлов започнаха да слюноотделят и да кипят по темата, така че страничен наблюдател ще остане с впечатлението, че цялата страна става и ляга с блога на Навални и не минава ден без мастити притежатели на апартаменти, колкото футболни игрища, да се възмущават от корупцията на властта в Русия. Но това е тема на отделен разговор, а ми се струва, че анализите за този екзотичен парадокс на българската душа вече идват в повече дори и на най-закаления читател.

Въпреки това обаче си струва да анализираме вота на българските депутати и най-вече в частта му за коалицията ГЕРБ, ДПС, ВМРО и Радан Кънев, които като пионерчета вдъхновено са гласували "за" резолюцията. Всъщност опитите на европейския парламент постоянно да се занимава с приемането и писането на политически есета може спокойно да бъде разгледано като една от причините за разклатеното доверие в бъдещето на Съюза. А самодейните занимания с политика само усложняват този процес. Всъщност влизайки в темата "Навални" по този начин евродепутати не правят голяма услуга на опозиционера. Защото по същество те стават съучастници в един мащабен показ на двойни стандарти и ехидно политическо лицемерие. Ако приемем, че битката за демокрация, прозрачност и свобода е мисията на костюмарите от ЕП, тогава трябва да се запитаме съвесм основателно къде е тяхната резолюция за Джулиан Асандж? Колко от тях се загрижиха за преследването на Едуард Сноудън? Или тях не ги броим за дисиденти и борци за демокрация, а дежурно ги прикачаме към клишето и лъжата "слуги на Кремъл"?

Всъщност Европарламентът действа конюнктурно, схематично и изтъркано и вместо ярък блясък на политическа мисъл произведе поредното картонено клише без смисъл. На всичкото отгоре подебно документи не вършат работа и в самата Русия, защото те не отчитат истинската биография на Навални, а не медийната пудра, която е посипана отгоре му. Давам ви само един пример - Навални в по-голямата част от политически си живот е буквално изтрещял руски националист. И то до степен до която е произвеждал фрази, че мюсюлманите са като хлебарки и "Стига сме хранили Кавказ". Руската федерация е многонационална държава и подобен тип разбирания са буквално като коктейл "Молотов" за нея. Писателят Григорий Чхартишвили, известен със своя псевдоним Борис Акунин, въпреки, че днес е сред защитниците на Навални, преди време беше написал великолепно есе срещу него заради това истеричен национализъм. Едва след като с него заработиха западни политтехнолози, а и чужди централи, Навални спря беседите по тази тема и се отдаде на антикорупционни разследвания, но не като любов към истината, а като павиране на пътя към властта. Уви, колкото и на западната преса да й се иска той да е лицето на руската опозиция, популярността на Навални съвсем не е такава, че да е в състояние да застраши каквото й да е в Русия. Дори и поредната демонстрация, която се организира в негова защита го показа. Да, събраха се няколко хиляди души, имаше вълнение, арести и сблъсъци, но дотам. И тук вече виждам прединсултните физиономии на кръчмарските антикомунисти и градски алкохолици - "как може полицията да арестува протестиращи, какъв е този бесен и мрачен евразийски сатрап?". И така попадаме в другия капан, който Европарламентът сам си постави - защо не приеха декларация и за насилието във Вашингтон на 6 януари. Там протестите завършиха с 6 жертви за разлика от тези в Русия, които се разминаха без смърт. Някой дори предложи ли декларация за смазването на протеста, но и не само. И до днес американските медии са пълни с последващи арести на хора, които са били на изразяването на недоволство. Къде е резолюцията за това?

Всъщност евродепутате, които са изпълнили своя лакейски дълг и са подкрепили един съмнителен документ не помагат на каузата на свободата, а показват зависимостта на своята институция от САЩ. Защото дайте да не се лъжем - точно от там се дирижира спецоперацията "Свобода за Навални". Тоест хората, които бяха ужасени, когато американци нахлуха в Капитолия, но които иначе горещо поощряват подобно поведение във всяка друга точка на планетата. Но така или иначе с тази резолюция Европарламента се опитва да каже, че трябва да има хора, които да са недосегаеми за закона. Защото срещу Навални в Русия няма повдигнато политическо поведение. Него го разследват за отклоняване на дарения за лична полза и се предполага, че правосъдието трябва да си свърши работата. Но Навални е сред богоизбраните. За него цели резолюции пишат...И заради това ми е чудно дали нашите представители от ГЕРБ, ВМРО, ДПС и ДБ изобщо са обмислили какво гласуват. Или просто са участвали във вота на тълпата, а и нали е срещу Русия, значи ще донесе някакви дивиденти сред старите реститутки и техните потомства.

Всъщност неучастието в такъв вот е най-доброто решение. Това е ясен знак, че отказваш да играеш в чужди игри, чужди схеми и натрапени идеологически клишета.

Защото например в България ние си имаме достатъчно проблеми и собствени блата, че да си внасяме напрежение отвън и да го превръщаме в поле за битка. Навални е в правото си да се бори за власт, а честно казано част от филмчетата му в ютюб са симпатични и се гледат с интерес. Но Европарламента можеше поне веднъж да покаже, че е горда и независима институция, която не затъва в плаващите пясъци на двойните стандарти. Поне веднъж можеше да се постави в ролята на горд играч със собствена позиция, а не на рециклираща машина за чужди тези и идеи. динственият достоен изход тук е да откажеш да гласуваш.

Чест им прави на евродепутатите от БСП.

 

Слави Трифонов – обитателят на сенките

 

Много политически интриги, жлъч, злоба и ярост се изсипаха като кален потоп из медиите заради проведените при президента консултации за датата на изборите. Българското общество стана свидетел на един абсолютно изнасилен и измъчен дебат и то по тема, която е толкова незначителна, че фиксацията в нея издава някакъв голям тектоничен кипеж, който се случва и който ще можем да видим вероятно едва след като хората застанат пред урните. Направиха ни зрители на всякакви политически пошлости - от абсолютно измислената опорка, че на 4 април е католическият Великден и това бил удар с нож в гърба на българските католици, до телевизионните излияния на госпожа Цвета Караянчева, която с глас на киборг обяви, че президентът не бил мотивирал датата. Това, разбира се, е холивудска пушилка. Управляващите вече драматично закъсняват с подготовката на вота и отчаяно се опитват в последния момент да прехвърлят вината на някой друг, разчитайки на своята месомелачка от лакейски медии и придворни политически шамани. Това е изпитана технология за бягство от отговорност, за паническо напускане на местопрестъплението и вероятно във всяка друга историческа епоха изпечените престъпници може би щяха да получат шанс за спасение. Но сега сме в окото на бурята, пандемията като земетресение разтресе българското общество и ГЕРБ практически нямат шанс за опрощение. Стискаме палци и се борим за този резултат.

Но покрай консултациите изникна един друг много интересен сюжет върху който си струва да порасъждаваме. На всички журналисти направи впечатление, че една-единствена партия отказа разговорите й с президента да се излъчват пряко. Една-единствена. Всички останали изказаха своите мнения пред очите на хората. Добри или лоши позициите им бяха публични и всеки български избирател имаше възможност да ги чуе непосредствено, сам да си направи изводите и размишленията. Единствено кандидатите за политическо чудо на следващите избори, формацията "Има такъв народ" на Слави Трифонов предпочете да говори далеч от камерите и журналистите.

Дребен детайл, ще си кажат някои.

E, какво сме тръгнали да им търсим кусури още отсега, ще се ядосат други.

Трети ще изсъскат, че партиите на статуквото още отсега са тръгнали да громят рицарите от светлина на промяната, които идват под звуците на чалга и бесновато маане.

Този детайл обаче не е просто подробност за партията на Слави. Той е напълно метафоричен за това какво представлява цялата му политическа формация - тя тъне в сенките и никой не знае нищо за нея. Помислете си само в каква абсурдна ситуация се намираме днес. Социологическите агенции дават на "Няма такъв народ" трето място на предстоящите избори. Някои твърдят, че партията ще вземе между 7-9 и процента, други смело й дават между 10-13 на сто. Ако приемем това твърдение за истина, а не за някаква извратена социологическа манипулация, то с леден ужас трябва да разберем, че ние не знаем твърде много неща за партията, която ще се бори за бронзовия медал. Някой може ли да ми каже поне 5 души от партията на Слави? Убеден съм, че 95 процента от хората ще отговорят на този въпрос с тишина. Какво смятат Слави и компания за здравната система у нас и как да се решат нейните проблеми? Имат ли позиция за вдигането на доходи? За пенсиите? Какво трябва да правим, за да измъкнем от зловещата социално-икономическа криза? Някой някога да е виждал програмата на "Няма такъв народ"? И не питам воден от злоба, защото наистина положих огромни усилия да намеря някаква реална идея на партията на Слави, вън от това, че парламентът трябва да е от 120 депутати. Не успях. Провалих се. Вероятно, ако бях тръгнал да търся Светия граал щях да се справя по-успешно с моята мисия или поне тайната самоличност на Мата Хари, която бе снимала премиерските чекмеджета, а и неговото полегнало върху спалнята туловище. Заради това твърдя, че партията на Слави Трифонов съществува в полусенките, защото част от гневните хора разполагат върху нея своите антисистемни очаквания, а нямат абсолютно никакви гаранции, че има кой реално да ги чуе и да им обърне внимание. Политиката днес е много по-сложна от едно телевизионно шоу. Тя изисква тежки отговори на кървящи проблеми, а виждаме, че "Няма такъв народ" системно бяга от това да отговаря. Нека да не забряваме, че това беше единствената партия, която пак така се учреди само за половин час, но без никакви медии. Сякаш нещо в журналистическото внимание притеснява новоизпечените партийци. Вероятно ги тревожи дребният проблем, че трябва да дават отговори.

Закриването на консултациите при президента по тяхно искане в този смисъл е абсолютно симптоматично. Това беше първата възможност на цялото общество да види какво мисли тази формация по наболял проблем. Аз лично исках да чуя за тяхното отношение към ГЕРБ, анализът им на това какво се случва в България днес, както и дали имат решения на поне една част от посочените проблеми. Вместо това получихме радиомълчание. Хората на Слави предпочетоха сенките и потайността. А атмосферата на секретност никога не е добро начало на политически проект. Или поне издава, че зад него няма чак толкова светли пориви, колкото твърдят рекламните му създатели.

Всъщност "Има такъв народ" е първото наистина постмодерно и хиперчалгарско явление в българската политика. И, моля ви, не разбирайте това непременно като обида. Това е констатация на явен факт. Партията уж възникна пред очите на всички, върху нелепите останки на едно телевизионно шоу, но досега освен голямото думкане на тъпана за референдума ние не сме чули нещо друго от Дългия и неговата политическа банда. Партията възникна като протесто явление, което обаче отказва да се развие в нещо повече. И самият факт, че има хора, които искат да гласуват за такава формация е симптоматичен за нивото на отчаяние в страната. За преминатите граници на търпението. Иронията е очевидна. Слави Трифонов е едно от емблематичните лица на целия преход, а днес ни го рекламират като човек, който ще приключи с него. Това е партия, която знае как са направи концерт с бира и кебапчета, но не и как да развие реална икономическа програма за обществото. Подозирам, че точно заради това хората на Слави предпочетоха сенките и изключването на камерите. Запазването на мистерията е единственият им начин да поддържат някакво ниво на интерес към самите себе си. Но този рекламен трик си има своите граници. България е страна изтормозена от експерименти, политически чудотворци, управленска чалга и властова бруталност. Единственият възможен отговор на този разпад е някой, който е доказал с биография и последователност отстояването на алтернатива. А Слави Трифонов едно време се прегръщаше с Бойко Борисов, двамата се тупаха по гърбовете и се чешеха взаимно, а сега искат да ме накарам да повярвам, че Дългия е носител на алтернатива. Алтернативата обича светлините и публиката. Всички, които предпочитат сенките са по-скоро като хлебарки. 

И това пак не е обида. 

Предупреждение е.