Ако си мислите, че в България има свобода на словото, свобода на мненията и изразяването, помислете пак. Защото откакто избухна войната в Украйна се оказахме заклещени в един влудяващ лабиринт в който всички демократични и либерални съвести на обществото само за една нощ се събудиха като Велики инквизитори и пропагандатори на Единствената гледна точка. И това в началото беше смешно, но колкото повече време минава се превръща в радикален проблем на цялата западна цивилизация и специфично на България, където и без това няма все още чак толкова здрави традиции в демократичното мислене и правото на себеизразяване.
Интересно е обаче, че тази битка бързо се пренесе от политиката и в културния живот на страната, там, където най-много би трябвало да се цени богатството от гледни точки. В началото се започна почти пародийно – едно издателство отказа повече да публикува фантастът Сергей Лукяненко. Причината – той подкрепял руската специална операция в Украйна. Според нашите самозвани културни специалисти това се оказа престъпление.
Лукяненко, разбира се, едва ли се е разболял от притеснение заради този отказ, той има милиони читатели по цял свят, но действията на издателството са проблем. Защото се оказва, че писателят се оценява не по неговите творби, не по качеството на прозата му, а по това какви политически убеждения има. А точно същите хора, които го направиха дълги години твърдяха, че именно в това се е криел и големият проблем на комунизма. Там писателите били държани отговорни за това как мислят. Бяха ни давани примерите със Солженицин, изпратен принудително на Запад, с Пастернак, който е трябвало да се откаже от Нобеловата награда, изобщо с цялата система, която държи съвестта в окови, а духът във вечен затвор.
Но ето, че у нас и Лукяненко беше пратен във фризера. После по телевизията започнаха да шестват хора, които твърдяха, че е възможна само една гледна точка към събитията в Украйна и, че всеки, който мисли различно е агент на Кремъл, прикрит путинист и участник в хибридната война на страната на злото.
Пълна подмяна на демокрацията.
Преди дни у нас гостува талантливата и непокорна пианистка Валентина Лисица. Чу се мракобесен вой срещу нея. Концертът й трябвало да бъде забранен, защото тя използвала език на омразата към Украйна и подкрепяла Путин.
И никой от тези крякащи микроорганизми така и не се поинтересува да разбера, че Лисица всъщност е украинка и прекрасно познава реалностите в своята страна. Че тя още от 2014 година няма никакви илюзии за властта в Киев и, че изрязяването на политически позиции не е поклон пред Кремъл, а искрено страдание за всичко, което се случва в нейната държава.
Но у нас това няма значение. Мракобесите искат да забраняват. Само така се чувстват живи.
Миналата седмица видяхме още едно такова кафкианско превъплащение. Манол Пейков, но в качеството си на издател и един от шефовете „Жанет 45“ написа специален статус във фейсбук. Сюжетът му е мелодраматичен, но ще се опитам да го преразкажа накратко.
В него Пейков се „разграничава“ от политическите позиции на писателката Бойка Асиова, един от най-популярните писатели на издателството. Асиова имала наглостта да споделя на собствената си стена във фейсбук мнения на Петър Волгин, Валентин Хаджийски и много други неправилни хора. И заради това Пейков изригва. Войната в Украйна била морален вододел и той не можел да търпи някой да има обратно мнение.
Представете си само – цял статус е бил написан, за да коментира политическите убеждения на една писателка. Не нейните романи и проза. А това какво мисли тя за света и то на личната си стена във фейсбук.
И заради това е крайно време да нямаме самозаблуди. Това не е морална позиция. Това е политическа ченгесарщина.
Откога един обикновен издател има право да оценява политическите разбирания на един творец? Че и да излиза със специална позиция, която да звучи не просто като текст на възмущение, а като донос, каквато всъщност е. Това е възкресяване на нелепата комсомолщина на миналото, която днес се опитва да мине за висок морал и възвишена обществена позиция.
И фактът, че много медии се възторгнаха от парламентарните простотии на Пейков, който обяви Костадин Костадинов за „късопишковец“, но нито една не обърна внимание на неговия цензорски бяс е изключително притеснителен. Защото всеки нормален човек би задал следния въпрос на великия „демократ“ – ако утре Бойка Асиова напише не исторически роман, а проза в която изразява позиция с която той не е съгласен, би ли я издал. Би ли захвърлил на боклука всичките й читатели, нейният успех и то само, защото има против политическите й убеждения.
Това е ключов въпрос.
Оказа се, че българската култура е задръстена от псевдоинтелигенция, която се изживява като садо мазо господарка с кожен камшик. Подобно бичуване на различното мнение може да съществува единствено и само в авторитарна среда. Никъде другаде.
Демократичният дух не означава да си съгласен с другите, но да приемаш тяхното мнение и да спориш с него.
Манопейковщината не иска спор. Тя иска да изкорени всяка следа от различие. И най-накрая всички да се окажем пациенти в усмирителни ризи в абсолютно еднаквите коридори на психиатрията на евроатлантическите ценности, превърнати в диктатура.
Като чета експлозиите на Пейков си представям
буквално текст от Георги Марков, който в тези среди обожават. Нали именно
Марков беше описал спарената атмосфера на Съюза на писателите, баналното и
клиширано мислене, вечните метани пред партията, бюрократичната тъпанарщина и
задушаване в тази гъста политическа мъгла.
Но днес ни предлагат от абсолютно същото. И заради това българската литература
е стерилна, защото съвсем очевидно издателската прослойка не търпи никакви
политически различия. Дълго време съм се удивлявал защо постоянно ни натрапват
като върховен бог на литературата плосък и банален писател като Георги
Господинов. И днес вече имаме отговора – той е инженерно творение. Буквално е
изваден от калъп, който да хвърли в емоционален оргазъм всеки буржоа от жълтите
павета. Едни умозрителни тъпотии, които
ще бъдат забравени още следващата година, но за сметка на това всички грантови
издания колективно въздишат пред тях.
За сметка на това различните писатели, писателите с убеждения биват тъпкани
като някакви дисиденти от миналото, бичувани със статуси и подлагани на медийни
мъчения заради това, че се отличават.
Това е триумф на пошлостта и ни го организират всички онези, които направиха
кариера с плювните по комунизма и миналото. Сега разбирам защо е така – това е
техният начин да го възкресят, макар и с различна идеология.
Много пъти съм писал за тази чудовищна трансформация.. Носителите на демокрацията се оказаха обикновени ченгета. Съвестите на нацията – доносници.
Умните и красивите – просто политически хлебарки.
Културтрегерите – коменданти в концлагер.
И те искат да превърнат държавата в свой образ и подобие. Не трябва да оставяме нашата родина да се превръща в държава на мълчанието, каквато искат да я видят столичните мракобеси и кандидати за цензори, защото тогава нищо повече няма да има значение…
No comments:
Post a Comment