Способността на българския евроатлантически елит да обръща палачинката е една от най-зашеметяващите и предизвикващи гадене особености на българския преход. За 35 години се нагледахме на такива политически трансформации, че даже новините за радикалните интервенции за смяна на пола изглеждат невинни в сравнение с тях. Това подсказва само едно – българската политика живее единствено в конюнктурата, а не в света на идеите. Идеите са полезни на държава с гръбнак, а България определено придоби имиджа на гъвкава стриптизьорка на световната сцена.
Тази идеологическа смяна на пола си личи най-вече по свръхсветлинната скорост с която бе променено отношението към Украйна. Опитът на служебния премиер Димитър Главчев да получи парламентарен мандат за подписване на дългосрочното споразумение за сигурност с Киев, удари на камък. Срещу него скочиха не само БСП, „Възраждане“ и „Меч“, но дори и ГЕРБ. Първоначално плаха атака срещу договора дойде от бившия външен министър Даниел Митов, който обяви, че споразумението е безкрайно закъсняло, а и дори и да бъде подписано, това трябва да го направи редовно управление. После се чу и атомния взрив. Бойко Борисов пред журналисти каза буквално следното (поради историческия характер на изявлението ще го оставим изцяло в авторския вариант, без да се опитваме да го опростяваме):“ Преди шест месеца, когато беше сглобката, щяхме да подкрепим подобен договор. Сега, когато и Европа, и Америка, особено в изказванията на президента Тръмп относно прекратяването на войната в Украйна, ние малко като на 9-ти септември фабрика си купуваме…“.
Това е величествен обрат в позицията на Борисов, а в неговите думи са такава геополитическа акробатика, че несвикналите с пируети зрители могат да получат сърцебиене. Всъщност, ако сведем думите до тяхната същина от тях става ясно, че световното статукво се е променило и България бърза да вземе завоя. Борисов лесно изчислява, че Украйна се превръща в дългосрочен политически пасив, а това може да развали не само преговорите за правителство, но и да подкопае всяко следващо управление. Защото оттук-нататък Киев се разглежда не като обетованата земя на европейските ценности, а като котва на шията, която ще влачи цяла Европа надолу. Толкова за българския евротлантизъм и неговите дълбочини. Покрай това споразумение се получи и нещо иронично – Демократична България се опитаха да останат слепи за пируетите на Борисов, а „Продължаваме промяната“ запази аутистично мълчание, защото нали…декларацията за санитарен кордон е темата на темите на българския политически живот. Дежурните изявления за подкрепа не ги броим, защото от тях нищо не следва, освен галенето на твърдия електорат по перчемчето. Решителен отпор на този геополитически завой от страна на градското дясно просто нямаше. Даже техните инфлуенсъри не успяха да се възмутят качествено и написаха дежурните си статуси единствено и само, за да не помисли тяхната аудитория, че твърде рано са се отдали на коледен запой. Единственият твърд евроатлантически талибан, горд защитник на западните ценности и носител на украински орден се оказа Делян Пеевски, който се разфуча за коалиция „Москва“, но всички знаем, че когато в гърба ти е забит закон „Магнитски“ е живо чудо, че още не си запял американският химн пред медиите.
Бедният Зеленски!
Тепърва му предстои да научава, че със съюзник като България врагове просто не са му необходими.
Нека да припомним, че само преди година и половина ситуацията беше съвсем различна. Тогава украинският президент бе посрещнат в България като Исус Христос. Анализатори от всякакъв калибър със сълзи на очи и мелодраматични придихания обясняваха, че Зеленски валидира нашата политика, че той като истински геополитически патриарх благославя Сглобката и вкарва България в светлото бъдеще. Разни психодесни екземпляри се надпреварваха да му ръкопляскат, да превъзнасят словото Му и да си правят селфита с него. По едно време дори тръгна крилат лаф, че във времената на Сглобката нямаш ли селфи със Зеленски никъде няма да те вземат на работа.
Тогав Доналд Тръмп беше само неясно петно в американския политически пейзаж, любим герой за обругаване на либералните неофити беше Виктор Орбан, а президентът Румен Радев бе сочен с дълги, криви и обвинителни пръсти, че си позволява да споменава прокълната дума „мир“. Какви идилични времена само!
През януари тази година имаше второ действие на същата евроатлантическа пиеска. Тогава на една маса седнаха Делян Пеевски, Бойко Борисов и Кирил Петков, за да проведат видеоразговор с украинския президент. Зеленски реши да се раздаде. Той се обърна умилително към събралото се трио и обяви: „Във ваше лице имаме истински големи приятели“. Българската компания беше снимана как се разтапя от тези думи и се смее самодоволно. Борисов, същият за който днес темата Украйна е като фабрика на 9 септември, тогава обяви, че ще подкрепя Киев до последно. И че бъдещето на Киев е в ЕС и НАТО, двата кита на западния свят и седалището на евроатлантическите ценности.
Истината обаче е, че точно този тип приповдигната патетика, несъобразена по никакъв начин с интересите на България, доведе и до рязкото обръщане на палачинката. Бойко Борисов, който е като гайгер-мюлеров броят за световния климат, веднага разбра, че силните на деня вървят към някаква форма на сделка за Украйна. А и вероятно бързо схвана, че ако войната там продължи, то САЩ ще се оттеглят финансово от нея и ще я харижат изцяло на ЕС, който и без това се задъхва от поредица грешни решения, неясна политика и талибанско отношение към един конфликт, който със своята динамика може да разруши вътрешната политика на всяка една държава.
Истината е, че доставките на оръжие за Украйна, редовното тръскане на бюджетите на отделни страни не водят до никакъв решителен пробив на фронта. Напротив – руснаците съвсем целенасочено не бързат в своето настъпление, защото виждат как европейските икономики се задъхват, политическите процеси истерясват, а ръководството на ЕС от ден на ден се държи все по-неадекватно. Стигна се дотам, че Зеленски трябваше сам да признае, че Украйна няма сили да си върне Донбас и Крим. А точно това ни набиваха в главите всякакви самозвани експерти и кръчмарски евроатлантици. Само, че две години и половина по-късно реалността си зае мястото и красивите розови сънища свършиха. Единствено Пеевски обитава тази земя. Борисов емигрира от нея и това си личи от рязкото обръщане от всичко, което ни обясняваха до онзи ден.
Може би обаче в този случай връткането на палачинката не е най-лошото нещо на земята. Всички социологически проучвания, които бяха направени за отношението към конфликта в Украйна показваха, че българите имат специфично отношение към него. Най-малкото близо 65 на сто бяха за мирно уреждане на конфликта и категорично настояваха България да не взема страна в него. Малкото, истерично и медийно надрусано евроатлантическо котило обаче категорично отказа да се съобразява с мнението на своите сънародници. Когато сънуваш бъдещи грантове и украински ордени винаги така се получава.
Трябваше само малко да се смени световната конюнктура и виждаме една различна България. Дори и Главчев за който никой не е гласувал и може да си позволи безкрайна свобода, отказа да поеме отговорност за дългосрочен договор с Украйна. И така с две години закъснение българският политически елит чу своя народ, макар и да го направи, за да извие гръбнак пред силните на деня, а не пред тези, които им плащат заплатите.
Щом Борисов и компания обаче изоставиха Зеленски можем още отсега да видим каква ще е и съдбата на украинския президент в бъдеще.
Дано той да е запазил светли спомени за своите евроатлантически приятели у нас.
Че скоро никой от тях няма да се сеща за него.
No comments:
Post a Comment