Хлебарки на диктатурата

 

Франц Кафка е майстор на тънкия психологически ужас - на онова състояние на екзистенциален ступор, в който целият свят се стоварва като скала, а лирическият герой така и не успява да схване какво се случва и как се е озовал в паяжината на тези гръмотевични бури, които го лашкат като стъклена бутилка в развихрен океан.

Точно в кафкианска ситуация се е събудила България днес. 

В "Дневник" тези дни се появи статия, която носи заглавие като удар с чук в главата: "Спасението на Украйна е диктатура на Зеленски". 

Авторът е Деян Кюранов, човек, който дълги години паразитираше в общественото пространство като певец на либералната демокрация и патологичната русофобия, но пак от либерални позиции.

Днес от "либерализма" не е останало абсолютно нищо. 

Вестителите на свободата се оказаха политически копои, които са използвали идеологията за собствен просперитет и за нищо друго. Когато тази идеология зацикли, а светът изгради имунитет срещу нея, партийните работници на статуквото моментално показаха истинския си вид. Одата за диктатурата на Кюранов го доказва. 

До вчера ни приспиваха с песента, че силата на демокрацията е в свободните избори, днес вече свободните избори се оказват подъл хибриден инструмент на Кремъл. 

Както преди това свободата на словото се превърна в проблем, защото в света на деянкюрановците може да съществува Една Единствена Гледна Точка. 

Всичко вън от нея е пропаганда. 

Плурализмът е сатанизъм. 

Различното мнение те прави четирихилядник. 

Ако не вярваш в наритива на статуквото, значи си пета колона.

Този политически жандермеризъм доскоро беше ефектно прикриван, но войната в Украйна оголи хищната физиономия на пишман-демократите. Точно те спряха руските телевизии, независимо, че някои от тях направиха кариера със спомените за това как безбожните комунисти са ограничавали "Свободна Европа". Българско издателство спря да издава фантаста Сергей Лукяненко, защото политическите му позиции за Украйна били неправилни. Георги Лозанов само преди година с хищен глас обяви, че спецслужбите трябва да влязат в медиите, за да спрат руската пропаганда. И днес стигаме до логичния край - диктатура на либертариата. Диктатурата като свобода и демокрация. Дори Оруел с мъка ще приеме подобен плонж, но ние го виждаме пред очите си. Децата на старата номенклатура абсолютно нищо не са забравили, просто досега се преструваха, защото идеологическата власт беше в ръцете им. В момента в който я изтърваха доказаха, че са ченгета по манталитет, морал, разбирания и авторитаризъм.

Кафка има един разказ, който се казва "Превъплащението". 

Главният герой се събужда една сутрин и разбира, че се е превърнал в хлебарка. 

Точно това виждаме днес. 

Певците на свободата се оказаха хлебарките на диктурата. 

Певци на полицейската кубинка. 

Ако не беше така отвратително, може би щеше да е смешно.

 

Няма време

 

Има ли напрежение в мнозинството? 

Ще оцелее ли правителството след поредната буря в чаша вода? 

Тези въпроси избухнаха в медиите, след като стана ясно, че хората на Доган ще подкрепят бюджета, но същевременно искат оставката на председателя на Съвета за съвместно управление Костадин Ангелов. 

В България такова изявление е достатъчно да подпали знайни и незнайни анализатори и кръчмарски философи.

Истината е, че напрежението е неизбежно, защото действията на правителството се бавят. 

Бюджетът зацикли, споровете около него се изостриха, задвижването на държавните механизми започна да буксува. 

Ясно е, че след години на вакуум тръгването в конкретна посока не е лесно, но кабинетът повече няма време за губене. 

Хората все още чакат с надежда началото на някаква промяна. 

Но, ако тя се отлага за другата, а след това и за по-другата седмица, властта попада в капана на добре познати интригантски схемички. 

Това е любим спорт на някои политици - тихичкото изнудване. 

Нима някой вярва, че Бойко Борисов е само обикновен депутат? 

Нима са останали балъци, които да смятат, че Джевдет Чакъров и компания са политически алтруисти, които подкрепят управлението в името на светлото бъдеще?

Всичко това е капан. 

Едно трудно управление може да бъде унищожено в пожара на пазарлъците и ритането на кокалчета. 

За да не стане това е необходима работа. 

По същество. 

Веднага. 

Спешно. 

Тук и сега.

 

Eволюция на градското дясно

 

Чарлс Дарвин определено е напипал ключа към природата с неговата теория за еволюцията. 

А красивото в нея е, че тя прекрасно се вписва и в политическите процеси у нас. 

Идеален пример за това ни дава градската десница, която тези дни се събра на поредното геополитическо бдение пред фонтана на Президенството. 

Това е добре известен ритуал, който те извършват при всяка възможност през последните три години - от молитви към НАТО за упокой на душите им до призиви гадния президент веднага да връчва мандата на носителя на светлината Николай Денков...

Този път ритуалът бе посветен на Украйна, която получи възторжени и патетични речи, уверения за вечна подкрепа и политически танци в студа.

Въпреки това днес ситуацията е съвършено различна. Радан Кънев с политологична страст наскоро написа, че няма ефект Тръмп/Мъск на изборите в Германия. Може и да е прав, но ефект "Америка врътна палачинката" веднага е поразил бг-десницата. И това си личи моментално, ако проследим как партия "Да, България" отбелязва всяка годишнина от войната в Украйна от началото досега. Хванете се здраво, защото политическата екскурзия в тяхната еволюция ще друса здраво, напук на уверенията, че те са едни и същи и нищо не се е променило...

 

През 2023 година посланието е зашеметяващо. "Да, България" възторжено пише: "Подкрепата ни за Украйна ще продължи до самия край на войната. Вярваме в победата над агресора". Човек си неволно си представя десетки десни инфлуенсъри, които смятат, че всеки техен статус върши повече работата за победата от цели батальони на бойната линия.

През 2024 година текстът вече е пожелателен. "Агресорът трябва да бъде изгонен". Усеща се промяна в тоналността. Реалността е избухнала като бомба, контранастъплението на украинската армия е катастрофирало, нежните десни души се гърчат в киселинни съмнения и стават пленници на политическата меланхолия.

И така стигаме до 2025 година. "Да, България" вече е стигнала до възможния край на своето пътешествие в политическата нощ: "Българският национален интерес изисква да останем солидарни с украинския народ до постигането на справедлив мир."

Едва на третата година се появява думата "мир", така мразена от всички войнолюбци, които нямат никакъв, ама никакъв проблем с безсмислените жертви, които се дават на фронта. Но понеже геополитическият вятър се обърна, сега вече се вижда онова, което БСП говори от първия ден - конфликтът не може да получи военно решение и дипломацията е единственият инструмент за спиране на кръвопролитията. Някои разбират ситуацията веднага. На други им е необходимо три години. Три години кръв, жертви, разрушения и политически мантри на ужаса.

Еволюцията на градското дясно е изключително иронична. 

През 2026 година като нищо те първи ще честитят рожденния ден на Владимир Путин. 

Защото все пак палачинката се върти...

 

 

Фактчекинг за фактечекърите и партийните работници, които се представят за независими журналисти

 

Прокълнатият путинист и болшевик Владимир Маяковски се беше провикнал едно време с мощния си глас:

 

 „О, да има поне

още едно заседание

за изкореняване

на всички заседания!“

 

На мен ми се иска същото да направим с фактчекърите. И така дайте да оперираме направо гнойната язва.

Чета в "Медиапул" нещо като репортаж, нещо като есе, нещо като нищо на света, на Иван Радев от Киев.

Иван Радев очевидно е съвестен партиен работник.

Биографията му звучи като мокър сън на дясна инфлуенсърка. Човекът е зам-председател на АЕЖ, редактор във "Factcheck.bg". И текстът му е влажна смесица от хлипания, срещи с хора и лирични размишления.

Няма да се занимаваме с по-голямата част от него. 

Но партийният работник е решил, че сега е времето на покаже на Доналд Тръмп, че Зеленски е одобряван от собствения си народ. За целта политическият комисар вади спешно поръчаното изследване на Киевския международен институт по социология, което показва, че 69 на сто от украинците смятат, че Зеленски трябва да остане президент до края на войната. 52 на сто пък му имат доверие.

 "Доналд Тръмп невярно твърди, че Зеленски е "диктатор без избори" и има само 4% подкрепа. Това е не просто подвеждащо – то е повторение на кремълската пропаганда, целяща да подкопае държавността на Украйна", пише партийният и идеологически чиновник.

И го натъртва като очевидец. Човекът е бил в две кафенета в Киев и е абсолютно сигурен, че социологията е истинска.

Няма как да е по друг начин.

Нима Асоциацията на европейските журналисти не е блестящия колос на истината?

Нима фактчекърите ще ни опиват с лъжи?

Текстът на политическия чиновник е пуснат днес.

Значи впечатленията на лиричната душа са натрупани миналата седмица.

Но пък са истински, автентични и проверени, защото няма как впечатления от две кафенета да те лъжат, нали така?

Проблемът е, че точно днес Украинската Рада не събра мнозинство за резолюция, която да утвърди удължаването на мандата на Зеленски. 

И то пред очите на международни костюмари. 

Значи в кафенетата вероятно обожават своя президент, ама в Радата вече не чак дотам.

И, да, прекрасно знам, че този вот не е израз на внезапно развихрила се демокрация, а на това, че международните ветрове се смениха и депутатите видяха, че Зеленски вече не е любимецът на света, а е на път да бъде пратен предсрочно в пенсия. 

Радата постепенно взима курса на Тръмп, което като цяло показва й колко точно е нейното доверие в ЕС. 

А тя може да си позволи да вземе този завой, защото е наясно, че Зеленски практически няма рейтинг.

Не знам дали това е руска пропаганда, но партийният работник със сигурност не е разбрал в коя страна е отишъл.

Със същия политически успех можеше да напише текста си от офиса на АЕЖ в София, защото и без това не е докоснал реалността в Украйна ни на сантиметър. Не напразно текстът му носи заглавие: "Украйна вече спечели войната, която "не може да бъде спечелена". Сега е наш ред...".

Да, знам, партийните работници вече не са като онези от едно време. 

Тези са космонавти, които практически не стъпват в реалността.

 

51-ия конгрес или една нова оптимистична теория за БСП

 

След оспорвана битка, драматичен балотаж, среднощно висене в лабиринтите на НДК, в края на миналата седмица БСП си избра нов лидер. Атанас Зафиров застана начело на столетницата след като победи Борислав Гуцанов с 422 на 365 гласа. 

От не твърде голямата разлика в резултатите се вижда един категоричен факт, който дори и вечните хейтъри на БСП трябва да признаят - вътрешнопартийната демокрация се е завърнала триумфално в левицата. Направете си един мислен експеримент - можете ли да посочите друга партия, особено парламентарна, където цари такава атмосфера и лидерът не ясен предварително? 

Можете да си мислите каквото искате за БСП, можете да сте превърнал плюенете срещу нея в кариера, но това е незаобиколим факт и всеки истински анализ за левицата трябва да започне от него. 

Ще има достатъчно упражнения по омраза, десетки хейтърски статуси и мелодраматични вопли, заради това аз лично ще се опитам да погледна към позитивното в променящата се БСП и нейното място на политическата сцена в България.

През 2020 година в левицата за първи път лидерът беше избран с пряк избор. 

Това е радикално демократична форма, която обаче се отрази на БСП като проказа. 

Защото уставът бе направен така, че Корнелия Нинова буквално бе изстреляна в небесата от които нямаше кой да я свали, нито пък да коригира нейната политика. "Лидерът" концентрира толкова власт в ръцете си, че получи възможност да се саморазправи с цялата вътрешнопартийна опозиция, както и да влезе в десетки мини-войни с институции и други партии. Това самоизолира БСП от процесите в страната, направи я затворник на собствения й политически балон, а той и без това се смаляваше от година на година. 

От един момент нататък БСП престана да излъчва политически послания, а стана единствено източник на жълти новини за скандали, драми, изключвания, безобразия и поредната битка с джендър-идеологията. Лидерът излетял в облаците причини на БСП такива идеологически безумия като идеята за ляв консерватизъм и други епични експерименти със здравия разум. 

Резултатът от това се видя като в сюрреалистичен филм, който се прожектира пред напушена публика на бърза скорост - само за 4 години БСП се срина от близо милион до малко над 150 хиляди гласа. 

Или от партия, която с години се бореше за първото място, тя пропадна до нивото на пета политическа сила. Това я постави в позиция "партер" - от една страна левицата продължава да носи в себе си държавническия ген, експертното начало и мощните идеи, от друга страна се превърна в джудже от което нищо не зависи. Така БСП започна да участва в някакво състезание по опозиционно надвикване, но в една улична джунгла, където се бяха появили нови телевизионни хищници, които бяха по-опитни в оцеляването в подобно политическо риалити. И така БСП от ключова, системна и държавническа партия изведнъж се трансформира в някакво псевдополитическо образувание, което загуби собствен образ, достойноство, а дори и смисъл от съществуване.

Точно това беше прекратено през юни миналата година. 

Спомням си колко много журналистки ахкаха и охкаха заради скоростта с която Нинова беше торпилирана от своя пост, но това не беше реваншизъм, нито отмъщение, а инстинкт за самосъхранение. 

В БСП запищяха абсолютно всички аларми, че превръщането на партията в лидерска я води към тотална катастрофа и към гробището на историята. Всички подценяват БСП, но тя просто няма равна, когато се налага да оцелее. А когато една партия мине през радиционната зона на един харизматичен лидер с деспотична и авторитарна природа, след това се налага не просто прочистване, а пълна трансформация.

Точно това се случи на 51 конгрес на БСП. 

Партията мина в трансформационен режим, но понеже ние свикнахме да живеем в антиполитическа атмосфера, се налага да обясним какво точно означава това. 

След Нинова пред БСП възникнаха три огромни проблема, точно като три гнойни мехура - кого представлява тя като партия и на кои избиратели говори, на каква идейна основа лежи и как да направи така, че да може да се върне в голямата игра. И трите въпроса могат да получат истински отговор, едва когато БСП успее да се стабилизира структурно и започне да излиза от смъртоносния свредел в който е попаднала. И заради това на поредния конгрес нямаше сблъсък на харизми или визии, които са облечени с опияняващо слово. И четиримата големи кандидати, които застанаха един срещу друг не си позволиха да играят театъра с големите и бомбастични обещания. Просто и на четиримата им беше ясно, че днес БСП първо трябва да разреши проблема със своите структури, а чак тогава да види как да си изпълни с ярък идеологически живот.

Един приятел, философски скептик с афористична нагласа се опита да обобщи ситуацията така: "БСП за добро или лошо нямаше кандидат, който да вдъхва надежда. И в това е тайната сила на този избор. Носител на надеждата бързо ще бъде приземен в калта, защото няма чудотворна рецепта, която бързо да оправи проблемите на БСП. Значи е по-добре, че това са хора, освободени от багажа на надеждата. Тяхната мисия днес е оцеляването, а тя е много различна". 

Всъщност вероятно заради това няма да срещнете много статии, които да са пълни със светли анализи за БСП. 

Ще срещнете точно обратното - гръмокипяща проза, която е пълна с обвинения, криви, но насочени пръсти и безкрайно споменаване на думата "Пеевски". Пеевски е вечният кемитрейлс на либералната журналистика у нас. Всъщност този конгрес можеше да носи името: "Мисия "Оцеляване", защото неговата задача беше да се види дали в БСП е останал достатъчно живот, който да я задържи над водата, особено в ситуация в която партията е влязла във властта, за да види може ли това да й послужи като спасително въже. И всъщност този форум се оказа лакмус за неочаквана жизненост. Ако БСП беше гробище, пълно с призраци едва ли щеше да има 17 кандидати за лидер и да се стигне до такъв епичен сблъсък между Гуцанов и Зафиров.

Между другото мнозина се опитват да не видят политическия залог в тяхната битка, но имаше и такъв. Защото в тяхната битка се отразиха две визии за развитието на БСП. 

Зафиров е човек, който е тръгнал от недрата на партията и бавно, упорито, но неумолимо се е катерил нагоре. Мнозина отвън не виждат това като някаква харизма, но за човек от партията подобна биография респектира. Защото, нека да ви напомня отново, в БСП има достатъчно хора, които да решат идеологическото уравнение, но партията се нуждаеше от човек с достатъчно решителност, който да я избута от състезанието под надбягване с много по-големи професионалисти в опозиционните писъци. 

И Зафиров пое върху себе си тази отговорност. 

Мнозина се правят на слепи, че начинът по който само за няколко месеца бе направено най-голямото обединение на левицата от 2001 година, всъщност започна една автентична трансформация на партията. Тя няма как да е бърза, нито чудодейна, но стъпка по стъпка тръгна в правилната посока, защото на последните избори левицата за първи път не се яви скарана със самата себе си. Зафиров не се опита да заложи на харизма или да се прави на титаничен идеологически играч, най-малкото, защото неговата платформа бе подчинена на идеята, че времето на "лидера" в БСП е приключило. Днес партията ще трябва да се научи отново да живее в епохата на "председателя", който е пръв между равни. 

Именно във фигурата на Зафиров е отразено онова, което цяла партия трябва да научи отново - вътрешнопартийната демокрация, търсенето и формулирането на големи леви цели за България, и връщането в БСП на самочувствието на победител. 

И този път това няма да стане през дрогата на една харизма, защото левицата по кожата си усети всички странични ефекти от този подход. Може би точно тук се крие и ключът към неуспеха на Гуцанов. 

Зафиров е председателят, който не се се смята за по-различен от останалите. 

Гуцанов се опита да влезе в ролята на здравословен лидер, който ще е по-различен от Нинова. 

Но така или иначе БСП избра работягата, този, който обеща да стопи лагерите от работа на всички, но в името на това, че бъдещето ще е светло.

Мнозина са се опитвали да отпишат БСП и да я превърнат в страничен факт в обществения хоризонт. 

Но БСП винаги е успявала да покаже, че не напразно е най-старата партия на хоризонта. 

Тя е партия, която е минавала през трансформации и заради това много често е била идеен факел за цялото общество. 

БСП още се намира далеч от тази свръхцел, но един жив, буден, демократичен и изпълнен с неочаквани краища конгрес, показа, че левицата още знае как да бъде интересна, дори и когато не е харизматична. 

Това е истинската рецепта за бъдеще.