Августовските трагедии на България и всички причини за тях

 

Август е прокълнат месец в българския политически календар. 

Някой поетично и много банално го бе определил като "следобедът на годината" и ако това е вярно, то трябва да кажем, че следобедите са мрачното време на българското общество. 

През август или стават големи трагедии като смъртта на 14-те войници от Транспортни войски през 1995 година или загиналите през 2013 година миньори в мина "Ораново" край Симитли, или държавата излиза от състояние на безвремие в което пребивава коматозно през лежерното си битие и минава в режим на политически гърчове, кризи, спазми и мелодрами. През 2020 година именно през август стана ясно, че държавата ще е безпомощна да се справи с втората вълна на коронавируса у нас и болниците са практически неподготвени да поемат повишения брой пациенти. Август, с други думи, е като рентгенова снимка на терминално болен пациент.

Сега в средата на "следобедът на годината" 8 годишно дете падна от парашут над морето в Несебър и загина на място. Една майка остана почернена завинаги, а покрай тази история стана ясно, че държавата от години нехае и не контролира нито един от морските атракциони. Почти като роман от Стивън Кинг звучат разказите на хора за прокъсаните колани на парашута, за липсата на сериозни предпазни мерки, както и за действията на един от хората в лодката, който хвърля в морето уличаващите доказателства. Както винаги държавата се сети, че съществува едва след като трагедията стана водеща във всички медии. И се разбърза да пише закон за регулация на такива морски екстри, което е похвално начинание, но с един-единствен проблем. Действията са безнадеждно закъснели и вече са платени с човешка кръв и живот.

Пак по същото време 18 годишен младеж удари с АТВ петима души, а резултатът от това е, че майка и четиригодишното й дете се борят за своя живот и не е ясно дали ще оцелеят след поредния случай на безотговорност и пълен обществен хаос. Из цялата страна имаше протести с искане нарушителят да получи строго наказание, което както и да го погледнем е продукт на пълно отчаяние, защото хората вече не вярват, че ако не излязат на улиците нещо ще се промени. Медиите рано или късно ще започнат да се занимават с друг скандал, на дневен ред ще се появи съвсем друга драма, единствено животът на почернените няма да бъде същия, защото са станали жертва на една държава, която практически не съществува.

На морето, пак на морето, пострада и 16 годишен младеж, който е бил пуснат на "банан", теглен от джет, без придружител и се контузва тежко. Оказва се, че там, където хората отиват, за да се откъснат от грижите, ги дебне цяло меню от нови опасности и те твърде лесно и твърде безгрижно могат да станат поредна жертва на вакуумът в който България съществува от години.

Август пак се превърна в кошмар и за Плевен, защото градът за поредна година бе хванат в клещите на огромна водна криза. В града и в околните села вода има само по три часа сутрин и вечер. През другото време хората живеят като през 19 век. Мога само да си представя контраста - по телевизията цяла палитра от папагали им обясняват за светлото бъдеще в еврозоната и митичното забогатяване, което им чака, а в реалността - сухите кранове и примитивното ниво на живот. Това е много драматичен проблем на България - ние сме част от един богат съюз, но ежедневието ни е задръстено от банални проблеми, които с години никой дори не се опитва да реши. Миналата година Плевен отново бе хванат в клещите на безводието и се очакваше, че новата власт ще е наясно с това и ще се задейства още от първия ден, за да могат хората да видят, че поне някой работи върху техния проблем, забелязва го и прави първите стъпки за решението му. Хвърлените по сградата на ВиК в града празни пластмасови бутилки от вода са най-отчаяният пърформанс на нашите дни. Те са израз на непосилно отчаяние, защото се оказва, че обикновеният човек продължава да е пленник на липсата на държава, на липсата на визия за години напред, заложници на баналната българската вечна нелепост.

Изправена през тази каскада от проблеми властта реагира с поредица от действия и изявления. Най-много хора се издразниха на философските умотворения на Бойко Борисов, че "регулацията започва в семейството" и даде като пример, че той не пуска внуците си да се качват на тротинетки. Проблемът е, че това не е обикновено изявление, а радикален опит отговорността да бъде прехвърлена върху хората. Атракционите си съществуват, никой не ги проверява, но семействата са виновни, че се решили да ги ползват. Те трябва да бъдат бдителни, внимателни, да проверяват всичко и едва тогава нещастията няма да се случват. Това изявление буквално заличава нуждата от съществуването на държава. Майната им на правилата и проверките, хората трябва да са нащрек. С подобно разбиране България е на път да се превърне в "Игрите на глада" в реалността. Всеки може да умре по всяко време, защото не е внимавал и следователно е занижил нивото на собствената си регулация. Точно обратен е смисълът от съществуването на държава - тя би трябвало да следи всички такива атракции, да ги регулира и да не допуска там да има сенчести практики, които буквално убиват.

В окото на бурята стана ясно, че много хора от години са призовавали властта да обърне внимание на всички такива атракциони, да въведе ясни стандарти за тяхното използване, но на дневен ред все са били по-важни неща и цялата тази сфера е оставена безконтролна и много опасна. Разбира се, част от критиките срещу Борисов също бяха отвратителни и нелепи. Една от тях дойде от Института за пазарна икономика, които очевидно са решили да се качат на вълната на обществено недоволство. Но ИПИ е организация, която с години инжектираше в колективното медийно несъзнавано, че всяка регулация е вид болшевизъм и, че малката държава е бижуто, което осигурява икономически растеж и просперитет. Днес те се сетиха, че в някои сфери трябва да има контрол. Твърде късно и твърде подло.

Проблемът е, че в България много от привидните стълбове на държавата са само имитация. И те са такива, защото страната ни наистина бе заразена от токсичните отпадъци на дясното разбиране за света. От една свръхцентрализирана страна каквото беше България преди 1989 година ние тласнахме държавата на съвсем противоположния край. И резултатът вече убива, защото с години се смяташе, че контролът е някакъв вид болшевизъм, а ние вече сме модерни, светли и космически, за да се нуждаем от това. Когато казваш, че икономиката трябва да бъде нерегулирана не можеш да твърдиш, че ще има регулация в която й да е друга сфера. Това е мелодрамата с която се сблъскваме в поредния трагичен август.

Психодясното тези дни, виждам, вече има категоричен отговор за това на какво дължим тази трагедия. Страната била олигархизирана, а Борисов и Пеевски като Сцила и Харибда задушавали нормалния живот. Само преди две години, в разцвета на бурната есемес любов между Пеевски и ключовите фигури на десницата, нито един от самозваните интелектуалци не бълнуваше по този начин. А и лесните отговори винаги са верни, но никога не изчерпват проблема докрай. Защото истинският болезнен и парещ въпрос е - кой направи Борисов и Пеевски възможни? Върху каква почва поникнаха те. И не, отговорът не е - Русия ги създаде. Защото липсващата държава е елемент от изцяло дясната патология на ума. Ние пренесохме пазарните елементи от западните страни, но пропуснахме да видим цялата система от икономически регулации и социални механизми, които предпазват техните общества от уродливите дефекти на капитализма. Аз заради това винаги съм се удивлявал на хората, които живеят и ползват социалните придобивки на западния свят, а после отиват и пускат бюлетина за някоя от нашите патологични десни партии, които вървят точно в обратна посока.

Приватизацията създаде олигархията, напълни я със собственост, а след това я освободи от контрол. Приватизацията за която десните умове и интелектуалци ръкопляскаха, защото я виждаха като ултимативно освобождаване от комунизма. Тогава тя ги пороби икономически и тласна България в най-грешния възможен крачол на времето. Това е голямата ирония на историята, онази ирония, която сега е стиснала и Плевен в сухата и палеща прегръдка. Инвестицията в нова водопроводна мрежа означава различно качество на държавата, означава различна философия за хората, означава, че държавата не е просто спомен за миналото, а реален инструмент за подобряване на живота. Точно това отсъства днес и тази липса превръща всеки август в някакъв вид трагедия, която не може да бъде заобиколена. "Вие не мразите понеделниците, мразите капитализма", иронично възкликват съвременните млади леви, които отдавна се опитват да променят катастрофалната посока на този свят. 

Ако приемем, че те се прави, то значи не в август е проблема. 

Тук няма никакъв фатализъм, нито пък звездите са наредени по кошмарен начин. 

Ние сами сме виновни, че оставихме десните експерименти с държавата да надделеят над здравия разум. 

Следобедът на годината е идеалното време да си дадем сметка за това.

 

Новият сезон

 

 

Първият ден на месец септември от години насам е символичното начало на новия политически сезон. Август очевидно го броим за изгубен, защото дори истеричната опозиция тръгна към плажовете и изостави битките и кметовете си в ареста за есента.

Времето неумолимо мина и ето, че на прага на септември ситуацията не е мръднала нито с милиметър. Отново виждаме, че опозицията не просто е разпарчетосана, а яростно скарана и антагонистично разделена. ПП/ДБ обявиха, че ще внасят вот на недоверие, а "Възраждане" кресна, че няма да го подпише. В зала те ("Възраждане") щели да гласуват срещу кабинета, но нямало как да дадат подписите си на тези лакеи. Би трябвало да очакваме дебатите по този вот като риалити-шоу, защото тепърва ще видим как опозицията вади кирливите си ризи и ги размахва обвинително в Народното събрание. За първи път след 90-та година си имаме парламент в който вотовете на недоверие се оказват по-голям проблем за тези, които не са в управлението отколкото за тези, които са във власта.

Всъщност това е и големият проблем на градската десница у нас - тя вечно развива някакви сантиментални и морални драми, които са важни, но като се появи близо до властта винаги с двата крака влиза във всички възможни капани и днес плаща солената цена на колаборациите си.

И тази скарана, морално прогнила и и смешна опозиция би трябвало да даде шанс на управлението да блесне, ако самото то често не затъваше в плаващите пясъци на своето неумение да работи както трябва по проблемите на хората.

Това не е опит за самоцелна критика, но правителството твърде често се дави по теми по които може да има както и политическо, така и морално предимство. Проблемът с водата на Плевен беше ясен още от кошмарното лято на миналата година, но увлечени в безкрайната политическа олелия, кабинетът в окото на бурята се сети да обръща внимание на големия проблем. И така бе принуден да се обяснява за неща отдавна сътворени от други. И по всяко време това щеше да е мелодрама с комедиен привкус, но днес България е на прага на еврозоната и освен водните кризи, тепърва обществото ще се гневи и настръхва от скачащите цени. Тоест държавата е между чука и наковалнята и всеки проблем е не просто политически тест, а знак дали управлението може наистина да произведе стабилност, а не само нейна имитация.

Всъщност отдавна не е имало есен с толкова висок залог. Защото в световната политика текат размествания на пластове, а България дори не е в състояние да погледне към голямата картинка и да открие своето място и интерес. Защото страната е заключена в дребните, битови проблеми, които провалят цялата идея за качествен и спокоен живот. И е крайно време някъде между медийните пиратки, вечните интриги, протестите, скандалите и изхвърлянията, всички парламентарни партии поне за миг да се сетят, че избирателите им заслужават различен живот. 

Нов сезон, различен живот.

Дали някога ще го доживеем?

 

Вот Номер Пет

 

Можете ли да си представите ситуация в която терорист похищава заложници. След това спецчастите идват, обграждат го, но после някой тях казва: "Ааа, ама то след два дни е август, хайде да продължим операцията през септември, че плажовете на Гърция ме зоват неудържимо..."

Точно това усещане създава вчерашното изявление на съпредседателя на "Да, България" Божидар Божанов, който патетично обяви, че темата на Вот Номер Пет ще е "завладяната държава". 

В нашето политическо безвремие сме длъжни да ценим помпозните формулировки. Но подобно на онзи герой на Тери Пратчет трябва да  настоявам политическите поети да носят отговорност за създадените образи.

Ако имаме завладяване и похищение, то къде бяха рицарите от светлина цяло лято?

Нима си спестиха цял месец от тази епична битка? 

Нима докато времето беше топло държавата спря да бъде завладяна, а наесен изведнъж отново се сещаме за злите сили. 

Целият този гибелен гняв бе разтопен от луксозните плажове, а сега изведнъж градската десница се завръща с гръм и трясък. 

И то пак се пени срещу Онзи на който му праскаха палави есемесчета докато бяха на власт и търсеха покорно всяко негово одобрение за водената политика.

Градските вегани много се дразнят от въпроса: "Къде бяхте, милички, цяло лято", но нима някой е чувал по време на война да има градска отпуска? Лятната политическа нега и безделие като минимум означава, че  от тях не вярва истински в завладяването. 

А това е политически маркетинг за стригане на соевия електорат, който по силата на своята психология не може да стои без да хвърля токсични плюнки и да се изживява като божествен пратеник по нашите ширини. 

Ето това е дефектът на българската политика - опозицията ни все едно е поръчана от "Тему" и срокът й на политическа годност е съвсем кратък. Десницата е в парламентарен капан, защото на епичния фон на политическите буйства, те все не могат да хванат ръка. 

Колкото й да ги подпират медиите, колкото й да се опитват да й налеят информационен адреналин, вродената им комсомолщина и подлост, винаги ги паркират на най-смехотворното място на бойното поле. 

И изобщо да чакаш градското дясно да реформира България е все едно да чакаш от умрял писмо. 

Това никога няма да се случи, защото рано или късно идва лято, а тогава тези герои никакви няма да ги има.

Но понеже Вот Номер Пет ми звучи като "Трамвай номер 5" се сетих за старата песен "Усмивката" и установих колко лесно текстът може да бъде пригоден, за да ни разкрие опозиционното величие на градското дясно:

 

Куплет 1:

 

Не знае никой от колко века

Вот Номер Пет се мъдри у човека,

но ето че в парламентарна нощ студена

идеята във мъки е родена.

 

Припев:

 

Вот номер 5 - той води двама млади

към пиар-агенции и есенни площади

Вот номер 5 - след лятната забрава

се сещаме за завладяната държава

 

Куплет 2:

 

И днес на твойте устни вот цъфти,

внасяй вот, за да бъдеш важен ти.

Не бива партия без вот да има,

че иначе какво ще правим цяла зима?

Пожарът на глупостта

 

Точно преди 35 години в центъра на София бе подпален Партийният дом. 

И до днес това събитие е обвито във всякакви мистификации, затрупано е под тонове медийна конспирация, а за него се сещат само птеродактилите на прехода, които са като блатни създания, заседнали в плитчините на историята.

И вчера така - никой не издума думичка по темата, а единствено от дълбините на колективния махмурлук на миналото изплува настоящият лидер на СДС Румен Христов, който избълбука, че с изгарянето на документите е изгоряла и истината за много хора, а това помогнало на БКП да трансформира властта си от политическа в икономическа.

В своето опиянение Христов ражда още един бисер, който ще преразкажем, защото буквалното му препредаване е невъзможно. Изпепелената истина и неосъществената лустрация били отговорът на въпроса защо България е най-бедната държава в ЕС. 

Свещена глупост, би възкликнал точно тук Христо Ботев. 

Защото в Христов като в рентгенова снимка са отпечатани всички десни простотии и обяснения за балъци. 

Значи не е виновна престъпната им приватизация, корупционните паяжини, които създадоха, унищоженото земеделие и тоталната деиндустриализация на страната, а пак са им виновни комунистите?

Именно в това мелодраматично хъркане е заключена голямата тайна на палежа... 

Пожарът на глупостта ни покоси, не нещо друго.

Но нека се върнем към събитията от драматичната дата накратко. 

Един позабравен герой Пламен Станчев, член на нововъзникнала гражданска инициатива, плаши, че ще се самозапали, ако до края на деня от Партийния дом не бъде премахната петолъчката. 

В гюрултията се намесва и Константин Тренчев, който даже дава ултиматум - до час петолъчката да бъде премахната и знамето от покрива да бъде свалено. 

Точно толкова бензин е необходим на десните истерици по улицата, които виждат в това своя шанс да се реваншират в очите си за години гънене на гумени гръбнаци при социализма. 

Тълпата нахлува в Партийния дом, а малко след това стаите пламват. 

И до днес съм убеден - точно десните динозаври имаха нужда от този огън, те имат най-голяма полза от него, защото пламъците заличават не една и две от истинските им биографии. 

И точно това екстремистко начало на бг-дясното е в основата на вечната му политическа импотентност. 

Те не знаят, нито могат да не бъдат в режим на ексцесия. 

Това важи и за едновремешните динозаври, и за бонзай-динозавърчетата днес.

Но именно заради такива медийни легенди днес всякакви останки от миналото могат да се упражняват на тема комунизъм и бедност. Автентичната дясна глупост ни захвърли в пустинята на бедността. 

И това с пожар няма как да го прикриеш.