Илюзията за „лидерския дебат“ – новата утопия на българската политика

 

И тази кампания у нас мина в преследването на големия бял кит, на големия и вечно изплъзващ се призрак на лидерския дебат. За него бленуват анализатори, журналисти, кръчмарски специалисти, тънки познавачи на цялата вселена, душевни естети, градските вегани и цялото настръхнало колективно българско несъзнавано. Гледахме даже клипче как лидерите на ДБ Ивайло Мирчев и Божидар Божанов преследват из разбитите улички на някакъв град Румен Радев, за да го питат кога, как и къде ще ги ощастливи да им даде лидерски дебат. После десните инфлуенсъри разпространяваха видеото с треперещи пръсти, точно както тийнейджърите си споделят порно със зрели жени, без да си дадат сметка, че Радев ги намачка солидно в този патетичен сблъсък и им даде да се разбере, че няма намерение да дебатира с микроорганизми като тях, защото не са му на нивото. Точно в това поведение и точно в тази поза той е неуязвим и непобедим и е много желко, че градските десни така и не успяха да го разберат. Радев добре разбира, че пряк сблъсък с него би ги легитимирал като претенденти за световната купа, а докато го преследват и джафкат като улични болонки, те открито разкриват собствената си природа – партия от „Б“ група, която е надрусана с толкова медиен кокаин, че си е повярвала, че е нещо много повече.
Но темата беше друга. За пореден път „лидерския дебат“ се оказва онова величествено гурме, което публиката страстно желае, но никой не иска да й предостави. И много партии са се хванали за тази тема като за спасителна сламка – че сам по себе си телевизионен спор между лидерите на най-големите партии по някакъв начин ще ощастливи публиката, ще поправи нередностите в кампанията, ще даде липсващите отговори и ще излекува политиката един път завинаги от нейните шокиращи дефекти и гнойни рани. Това започна като красива илюзия, мина през етапа на засяване в общественото съзнание и днес вече е нещо като преидизборна утопия. Фактът, че Божанов и Мирчев пуснаха цял клип по темата ясно показва, че те са убедени във възможността лидерския дебат да реши изхода от изборите, а народът магически да разбере кои са добрите и кои са лошите в целия страшен и мъчителен филм.
Колко ми се иска това да беше вярно! Уви, реалността е по-жестока и перверзна от политическите телевизионни фантазии. Аз лично си спомням последният лидерски дебат в телевизионния ефир – сблъсъкът между тогавашния премиер Сергей Станишев и претендентът за поста Бойко Борисов. На двамата им беше позволено да имат секунданти, тоест хора, които да им помагат в развиването на тезите. Общото мнение беше, че Станишев избърса пода с лидера на ГЕРБ. В онзи дебат ясно се видя, че Борисов има само най-обща представа за управлението, а първоначалните идеи на неговата партия са смешни, нелепи, дори карикатурни. В онези първи дни на ГЕРБ те дори не бяха все още ясно изразена дясна партия. Бяха антисистемно формирование, което се появи на хоризонта с блестящ антикорупционен патос и неясното обещание, че ще бъде отмъщението за целия провален преход.  В телевизионния ефир това ясно си пролича – Станишев беше подготвен и експертен, Борисов беше магичен и залагаше на лафовете. По всички правила на политическата игра ГЕРБ загуби с гръм и трясък. Това не само, че не се отрази на резултата на партията, а дори напротив – лидерският дебат не се оказа върховният измерител на подготвеността, той беше просто театър със сенки, който абсолютно нищо не реши. Резултатът го знаем – ГЕРБ вдигна вълна на изборите, влезе с гръм и трясък в парламента, а Борисов стана премиер и повтори това още два пъти. Онзи му първоначален образ до тогава степен се е отпечатал като нещо хубаво в съзнанието му, че днес мнозина анализатори твърдят, че той се опитва да се пресъздаде, да бъде пак онзи невинен хъшлак, който дори загубеният лидерски дебат не спря.

Спомняме си и опитите за лидерски дебати преди това – никога, ама никога лидерския дебат не е бил решаващ фактор, нито пък панацея за дефектите на политиката у нас. И заради това ми е много странно това днешно умопомрачение, което търси на всяка цена сблъсъкът на лидерите. Но това всъщност не е опит за рационализация на политическия процес, а за неговата варваризация. Във времената на социалните мрежи лидерския дебат би трябвало да е заместител на гладиаторските двубои - да начеше страстта на публиката за леене на кръв, за унищожаване пред очите им на цели политически имиджи и довеждането на политиката до състояние на брутално шоу, за да може да бъде по-лесно смляна от стомаха на жадната и гневна публика. Заради това поне като се иска лидерски дебат е добре да се казва истината, а да не давим всичко това в опити за нелеп и несъществуващ прагматизъм.

Идеята, че дебатът помага на кампаниите, почива на наивното вярване, че хората стоят пред екрана с бележници и сравняват проценти от БВП, гледат програмите на отделните парти и като суперкомпютри или поне като ChatGPT сравняват коя би сработила и коя не. А това са откровени глупости. Никога, ама наистина никога лидерският дебат у нас не е бил спор за бъдещето. Той е гладиаторска битка с пластмасови мечове. Там не се печелят нови избиратели. Там всяка фен-група чака своя вожд да изстреля някой по-пиперлив лаф, за да го превърне в меме и да залее социалните мрежи с триумфални викове. В този смисъл дебатът е карнавал, а не инкубатор за политики. И винаги е бил. Между другото – дори това, което ни дават като пример за тв-дебат (битката между Никсън и Кенеди през 1960 година) е сблъсък на идеи. Просто тогава политтехнолозите схващат силата на телевизията. Срещу скучния сухар Никсън застава младият, страстен Кенеди и той не печели публиката с битка на идеи. Той я прелъстява с визия. Той гали не разума на американските избиратели, а тяхната настръхнала кожа и да, процесът се родее не с мисленето, а с еротиката.

В много отношения дори превръщането на лидерския дебат в култ е вредно, защото подменя съдържанието с опаковката. Когато издигнеш телевизионното присъствие в култ, ти не търсиш държавник, а търсиш актьор. Можеш да си най-подготвеният икономист, да имаш решения за демографската катастрофа, но ако по време на дебата ти се развърже връзката на обувката или се изпотиш под прожекторите, ти си загубен. Телевизионната демокрация се превърна в кастинг за „Евровизия“ – важно е да пееш в тон, нищо че песента ти е куха.

Вместо партиите да ходят при хората, да газя калта по селата и да чуват реалните псувни на народа, те се затварят в стерилните студиа. Дебатът е безопасният начин да правиш кампания. Там няма неудобни въпроси от протестиращи, има само пудра, грим и предварително написани опорни точки. Това е илюзия за активност. Партия, която чака един дебат, за да блесне, всъщност няма какво да каже. Тя се надява на случайна грешка на противника, а не на силата на собствените си аргументи.

И накрая – тези дебати са вредни, защото винаги завършват с едно и също: всеки се обявява за победител, а зрителят остава с усещането, че е гледал долнопробна латиноамериканска сапунка. Когато политическият сблъсък се сведе до 90 минути надвикване между двама, трима или четирима души, които органически не се понасят, единственият губещ е парламентаризмът. Това е краят на политиката на здравия разум и началото на политиката, която отчаяно се опитва да имитира риалити.

Заключението е просто: лидерският дебат е залъгалка за софийския хайлайф и за скучаещите кибици в мрежата. Днес сме се концентрирали върху него, защото това е удобен отговор на въпроса защо партиите не забелязаха най-големите проблеми на хората. Защо имаше сблъсъци за това колко са агентите на ДС в една или друга листа, но не и за това как да бъдат укротени цените и да бъде спряна инфлацията.

Българската политика е станала инфантилна и наистина се е свела до серия от тик-ток клипчета, които не са в състояние да очертаят приемливо решение на нито един въпрос и проблем.

Истинската кампания се прави сред хората, с идеи, които миришат на живот, а не на студиен лак за коса. Тя не е в раздаването на листовки на крак и опит за спечелването на внимание за 5 секунди. Всъщност с търсенето на този лидерски сблъсък много партии разкриха, че те всъщност нямат какво друго да предложат. Реалната политика се оказа далеч по-сложна и заради това всички колективно искаха да дадат само зрелища и кръв на българската публика. 

Аз лично донякъде се радвам, че това не се случи.