Пет стихотворения, които открих наскоро

1.

Защо кръст?

Усмивка, дълбока рана.

Виждаш ли колко е просто,

когато любовта е голяма.

Това е стихотворение от полският поет Ян Твардовски. Той е католически свещеник, но с някакво изключително светло усещане за живота. Това, което ме трогна в неговото творчество е съвсем неуловимото преливане на разговорът за постоянните въпроси, които измъчват човека с територията на чувствата, която по призрачен начин също тормози всеки. Твардовски е симпатяга, защото не дава отговори, а ни прави свидетели дори и на неговите съмнения. В едно от другите ми стихотворения, което е посветено на кучетата, той ги наблюдава и съвсем не по католически казва, че не може тези невинни и красиви създания да нямат души.

Ето още едно стихотворение от Твардовски. Дано да го прочетат всички, които толкова много настояват за илюзорната си независимост, когато говорят за чувства

Когато говориш

Не плачи в писмото си.

Не пиши, че съдбата те е подритнала.

Няма на земята ситуация без изход.

Когато Господ затваря вратата -

отваря прозореца.

Отдъхни си и погледни -

от облаците падат

малки големи нещастия, нужни за щастието.

А от обикновените неща се учи на спокойствие

и забрави, че си, когато казваш, че обичаш.

2.

СПОМЕН ЗА МАРИЯ А.

Бертолт Брехт

1

През оня ден на синия септември

Под млада слива аз държах смълчан

В прегръдките си бледата любима,

Безмълвна и красива като блян.

А в лятното небе високо горе

Над нас се рея дълго облак бял.

Когато после пак глава повдигнах,

Подирих го - той беше отлетял.

2

От оня ден изминаха години.

Без шум отплуваха към вечността.

Изсечени са сливите навярно

И питаш ти: "Що стана с любовта?"

Повярвай ми: не мога да си спомня

И знам какво си мислиш в тоя час.

Наистина лицето й забравих,

Знам само, че целунах го тогаз.

3

Целувката май също бих забравил,

Ако не беше онзи облак бял.

До днес го помня, ще го помня вечно -

Над нас сред синевата затрептял.

Пак сливите цъфтят. А на жената

Навярно седми син се е родил.

Но облакът цъфтя минути само,

Подирих го - той беше се стопил.

Изчел съм толкова много от политическата поезия на Брехт, а това стихотворение го бях пропуснал. Вероятно, защото не е политическо. Брехт го пише през 1920 г. Не разбирам точно, защо ми харесва.

Може би, защото говори за облаци, когато трябва да говори за любов. Има красота в това изместване на обектите. Брехт е култов поет и драматург и е един от малкото, чиято поезия винаги намира начин да ме вдъхнови и да започна да мисля.

3.

"Защото тя през него не минава"

Фернандо Песоа

Реката Тахо е по-хубава, отколкото реката в моето село,

ала за мене Тахо не е по-красива от реката в моето село,

защото тя през него не минава.

По Тахо плават кораби огромни

и днес по него продължават да се движат,

за хората, които виждат всичко,

не съществува спомена за стари лодки.

Реката Тахо слиза от Испания

и в Португалското море се влива.

Това на всеки е известно.

Но колко хора знаят моята река

къде извира или къде се влива?

Понеже малко е позната на света,

за мен е по-свободна тя,

реката в моето село.

По Тахо се отива към света,

оттатък Тахо се намира и Америка,

където ходят щастие да търсят.

Но кой ли си е мислил за това,

какво ли би могло да съществува

отвъд реката в моето село?

Реката в моето село ме кара да не мисля нищо.

и който е край нея, просто е край нея.

За първи път в живота си четох португалска поезия и това стихотворение ме изуми. Някъде в себе си аз съм изпитвал същото чувство, че реките край тебе са по-важни от реките далече, ако трябва да останем в стилистиката на Песоа. Стихотворението ми харесва и заради друго. Поезията не се нуждае от сложни думи, за да бъде голяма. Нито от неразбираеми метафори.

Песоа доказва, че поезията е естествен процес и му завиждам, че е толкова добър.

4.

Палачът в своя дом

Жак Превер

Какво мисли палачът, когато

се прибира след работа в къщи?

Когато с жена си, с децата

край масата сяда, пие чаша кафе,

яде своя омлет? Ще го питат ли те

как е минал денят и дали

е работил добре? Може би

тази тема отбягват, говорят

говорят за бейзбол, за времето, за политика,

за романа в картинки от вестника

и за новия филм? Те ръцете му гледат ли,

когато кафето си взема или реже омлета?

Ако малките кажат му: "Татко,

да играем на конче, ето въжето." -

отговаря ли той на шега:

"Май за днес на въже се наситих."

Или светва лицето му, сякаш

озарено от радост и казва:

"В хубав свят, в чуден свят ний живеем".

Ако белият лик на луната

в тиха стая надникне, ако лунни лъчи

се вплетат във косите на спящо дете -

палачът, какво прави палачът тогава?

Може би му е лесно. Може би

за палачите всичко е лесно.

Винаги съм харесвал Превер, но не бях чел това стихотворение. Върху него няма да говоря, защото, когато се разпаля да пиша за Превер, минавам границите и на най-големите графомани.

5.

Игра на съблазнител

Васко Попа

Някой милва крака на пейката

Докато пейката не помръдне

И не му направи с крака си приятен знак

Друг целува ключалката

Целува я само как я целува

Докато тя не му върне целувката

Трети стои настрана

Блещи се в ония двамата

И клати глава клати

Докато главата му не падне

Сюрреалистичната образност на това готино стихотворение говори сама по себе си. Напоследък харесвам поезия със странни и ексцентрични образи. Те все едно ти отварят вратата към паралелна вселена. Гледаш към света, но от невероятна перспектива. И това те изпълва с различен смисъл. Заради това харесвам Попа - той знае как да гледа към нашият живот по невероятен начин.

Малко нездрав оптимизъм

Да бъдем честни – от 2009 година насам в България няма много поводи за оптимизъм. На власт дойдоха най-тъпата банда от милиционери, които някога се е раждала на тези географски ширини. След 10 години вероятно всички вече ще сме убедени, че по-глупаво, некадърно, шантаво и авторитарно управление България едва ли е преживявала в лъчистите гърчове на прехода за който постоянно ни убеждаваха, че ще ни изведе на светла магистрала и хубав дом. Магистралата обаче се оказа медийна халюцинация на един премиер с полицейска психика, а светлият дом – просто полицейски участък.

Да не говорим за това, че от 2009 година БСП също не вдъхва много поводи за лъчезарно мислене. Една година левицата прекара в състояние на будна кома – даваше някакви признаци на живот, но те бяха така нереални, че никой не смееше да им повярва. За БСП се изговориха толкова много думи, че ако ги съберем на едно място сигурно ще бием с няколко обиколки култовият за Русия и света епос „Война и мир”.

За ГЕРБ не ми се пише, защото започва да ми се гади. А темата за БСП ми е толкова болезнена, че ме изкарва от нерви. Защо се случи така?

Днес вече ни казват, че БСП е стъпила на краката си, отворила е очи и е осъзнала своята мисия. Анализатори твърдят, че левицата е будна и съвсем скоро (било въпрос на броени месеци) може да бъде припозната като най-истинската алтернатива на ГЕРБ и да се поздрави с победата. Опарих се веднъж, заради това не искам да вярвам в светлите думи.

Днес БСП наистина е много по-добре, отколкото в началото на 2010 година например. Но това не означава, че нещо позитивно се е случило. Това единствено е индикация, че онези другите, които управляват държавата, се сринаха така шумно и ненадейно, толкова очебийно демонстрираха своята неадекватност, че ефектът е леко сюрреалистичен и много труден за осъзнаване.

Подобен взрив обаче не бива да ни заслепява със светлина. Опитвам се да питам всеки оптимист – какво се промени в БСП от 2009 година досега? Каква е причината да смятате, че БСП може отново да спечели изборите? Избройте ми поне 5 промени, които са станали и, които хората са запомнили? Кажете ми какви са разликите между БСП от 2009 година и БСП от 2011 година?

Не мисля, че съм получил качествени отговори. Няма как да ги получа.

Обаче аз все пак реших да бъда оптимист. И сега ще ви кажа защо. Случката е банална, вероятно не е интересна, може и да не развълнува никой. Самият аз нямах много време да обърна внимание на ставащото, само профучах оттам със светлинна скорост, но пък страшно се впечатлих и реших, че трябва да опиша какво видях в Борисовата градина навръх 1 май и да споделя своя оптимизъм, който определям като нездрав само, за да не разгневя прекалено много боговете на политическият късмет.

Когато протестът на БСП приключи и шествието на левицата се изнесе към Борисовата градина попаднах на един импровизиран кът, където се бяха събрали хората, които подкрепят кандидатурата на Иво Атанасов за президент. Прекалено често съм се сблъсквал с това колко е трудно да организираш хората в България да направят нещо. Всеки опит за нещо подобно се сблъсква с имплантираното насила в съзнанията ни недоверие, че колективното действие е в състояние да промени нещо в света.

Обаче напук на това недоверие, напук на природата на самата реалност, обикновените хора в левицата бяха взели нещата в свои ръце, бяха се организирали и направиха така, че техният глас да се чуе. Те не го направиха като митинг, кряскане или истерия, направиха като тържество, или казано с езика на младите – като купон. Обикновени хора, които не искат много – искат думата им да се чуе.

Заради това се трогнах като видях торта с надпис „Иво Атанасов президент”. Това ми се стори най-силното послание от целият дъждовен и пролетен 1 май.

Стори ми се силно, защото не идва от някаква институционална висота, не е продукт на някаква централа, върху това послание не са умували пиар-стратези и вманиачени медийни социолози. Каузата за Иво Атанасов се роди пред очите ми във Фейсбук и за съвсем кратко време придоби граждански характер. Тя отиде отвъд обикновените партии, защото съумя да привлече гражданите с красивата идея, че тяхното мнение има значение.

И тогава осъзнах, че ако в левицата има промяна ще е голяма грешка да я търсим по върховете. Върхове се променят трудно и прекарват повечето си време засипани в сняг.

Хората в левицата, обикновените хора са тези, които единствени могат да бъдат носител на истинската промяна. А тази промяна започва с много малко – просто с една идея, с едно мнение, изказано на висок глас, с една цел около, която се обединяват.

Когато осъзнах това в същия миг (историята страшно си пада по холивудските съвпадения) видях нещо, което потвърди наблюденията ми. Изведнъж съзрях любимката на народа (хаха) Мая Манолова, чиято социална траектория се въртеше в радиус на метър около кътчето, посветено на Иво Атанасов. Лявата депутатка (да припомня само преди два месеца тя сътвори своят кратък манифест озглавен в традициите на Леополд фон Мазох „Да ги наритаме”) изведнъж се оказа запалена фенка на каузата и дори изявила желание да подкрепи Иво Атанасов.

Няма да си позволя да тълкувам това, че природата е тръгнала срещу себе си. Ще го тълкувам по единственият възможен начин – дори депутатите са безсилни пред силата на обикновените хора в левицата. Тези обикновени хора, които се събуждат трудно, но един път събудени повече не могат да бъдат успокоени с клишета, политически упойки или депутатски ритници.

Когато видиш хората зад една кауза и ги опознаеш, тогава политиката придобива мечтаното си човешко лице. Отдавна искам политиката да не прилича на истеричен сериал, а да бъде точно това – тържество.

Е, аз избрах да бъда оптимист, защото станах част от тържеството.

Беше много хубаво.

Нещо светло

Eдна новина заля като цунами информационните агенции и предизвика цяла серия от моралистични, иронични и възмутени коментари - при операция срещу проституцията столичните полицаи задържали и начална учителка, която заработвала допълнително като компаньонка.

Равнището на граждански гняв в интернет срещу жената мина всякакви форми на обществено приличие и с целия риск на това да се защитават социално непопулярни идеи, някой трябва да каже няколко думи в защита на жената.

Ние сме възпитани в цял кръг от светли ценности, които обаче в момента ни пречат да видим реалното състояние на нещата. Срамен труд няма. Особено във времената, когато хората са докарани до ръба на оцеляването, до самия край на пропастта. Учителката не е убила някого, нито е откраднала нещо. Тя просто оцелява. Как се живее с 400 лева на месец? За какви други ценности, хуманни пориви и светли чувства можем да говорим пред озъбената и зловеща реалност? Така че - по-внимателно с моралните оценки и силния патос на заклеймяването.

Няма как да говорим за нещо възвишено, когато всекидневието е в състояние да убие всичко светло в един човек. Всички сме се досещали, че тоталната българска криза, която не е спирала от 20 години насам, унищожи цял един свят на ценности, разбирания, размишления и много други слънчеви пориви, но едва при такива случаи можем да си дадем ясна сметка за състоянието на нашия свят. След като една учителка може да избере проституцията като начин за оцеляване, това не е морално, а социално падение на цялото общество. Хората трябва да оцеляват напук на липсващата държава и напук на непукисткия кабинет, който се мотае в розовите облачета на измисления си оптимизъм. Оцеляването е най-първичната потребност, заложена е най-дълбоко в нашите гени, и когато се обади то, всичко останало потъва в мрак. Ние живеем по-скоро с илюзията за светла България в очите си, без да си даваме ясна сметка колко тъмно е положението и колко рядко има лъч на надежда в една реалност, доведена до абсолютното си дъно. Дъното, в което учителките трябва да проституират, за да могат да издържат.

Един разказ на Хемингуей "Там, където е чисто и светло" описваше подобна ситуация. Двама герои наблюдават старец, който всеки ден стои в кафене. И най-накрая стигат до извода, че този тъжен човек стои в кафенето, защото иска да прекара поне част от живота си на чисто и светло място встрани от мрака на самотата си. Сега всички българи са като този герой.

Всички жадуват за нещо светло.

А то почти никога не се случва.

Адриатика пред прага на сърцето

(едно балканско пътешествие от сивите улици на София до непостижимата синева на морето)

Пътешествието е много вълнуваща форма на емоционален устрем. Човек оставя цял живот зад себе си, за да открие нови светове, нови пейзажи, нова бира, нови вълни, нови блондинки и нови начини за творческо вдъхновение в областта на безкрайния мързел, които най-често се случват, когато вселената е слънчева, цветята цъфнат, а митничарите се разнежат. Точно в този смисъл открих, че безкрайно много се радвам на пътуванията, защото в тази част от космоса не е измислен по-качествен начин да си починеш от самия тебе и то просто като започнеш да бродиш из света и да се дивиш на гледките, хората и цените.

Така внезапно, точно покрай великденските празници, аз се оказах на път. Нека да ви подготвя за нещо. В моите сънища аз хиляди пъти съм виждал това пътуване – чувал съм за далечния Дубровник и историческата магия край него, разбира се, чувал съм за древният историк Мавро Орбини (роден е в Дубровник), който пръв почва да изследва историята на славяните и често е цитиран от Паисий в неговата „История славянобългарская”, знаех, че това е перлата на Адриатика, туристическата картичка на цяла Хърватия и сборна точка на туристи от цяла Европа и да ви кажа – впечатлен съм от Дубровник, невероятен град, прежурящо слънце, повече история на едно място, отколкото може да понесе сърцето, но моето лично откритие стана една друга малка, китна, мързелива и невероятно свежа държава – Черна гора.

С ужас установих, че май трябва да захвърля позите на знаещ човек щом толкова малко познавам собствения си полуостров, нашата люлка, нашето малко парче земя от Европа, която боговете на географията са ни отпуснали и тъжно се запитах дали след като не познавам Балканите мога да претендирам, че изобщо познавам нещо от света. Но, едно по едно.

Първо: автобусът тръгва съвсем рано от София и още преди човек да може да каже „Добро утро” на синьото небе и да потърси конска доза кафе, за да даде знак на тялото си, че е жив, изведнъж пейзажът става сръбски, а България остава далеч назад.

Сърбия в розово

Ходил съм в Сърбия точно два пъти, но никога не бях стигал по-далече от Пирот. Голяма грешка. Сърбия е изумително красива държава. Пейзажът прилича на българския, но все пак е различен, а това държи възхитеният разум буден през цялото време. Защото докато автобусът навърта километрите в съседната държава, съзнанието автоматично отбелязва разликите – няма запустели земи, пътищата са по-хубави и навсякъде има акации. Във всеки двор по пътя се белеят акации, които изпълват въздуха с удивителен аромат. Разбира се зад стъклото на автобуса нямаше как да усетя този мирис, но си го представях съвсем ясно. Точно, както си представям мирисът на акации докато слушам една разтърсваща песен на Джордже Балашевич в която пеещият призовава: „Не, не сечете акациите ми, без тях ще литна с вятъра”...

Сръбските села са различни от българските – в тях все още има някакъв живот. Къщите също са различни.

Те са малки, спретнати, много китни. Тези в източната част са такива. Тези в западната част напълно приличат на къщите по нашите села. Оградите са ниски, а селяните сякаш са си обявили състезание за това кой ще окичи повече цветя в двора си. Усещането е страхотно – все едно пътуваш през цветна картичка. В дворовете има единствено асми. Никъде няма засадени други зеленчуци. Хората наблягат на красивата равна трева, която радва очите. Да не говорим за това колко много къщи има извън населените места. Или сърбите си падат по индивидуалния живот или масово хората са строили домове по специални за сърцата им места.

Но имаше и причини за изумление. Сръбските селяни масово боядисват своите къщи в розово. Това изумява очите на страничния наблюдател. Поне в България няма нищо подобно, а розовото ме преследваше през целия ми път през територията на бивша Югославия. По едно време дори на висок глас започнах да споделям теорията си, че заради това Сърбия загуби Косово – станали са твърде нежни и изтънчени, за да задържат едно парче земя.

Въпреки това именно в Сърбия видях вероятно последният мачо на тази земя. През едно село, което минавахме (няма как да възпроизведа името му, а и името не е важно) забелязах удивителна картина. 12 часа на обед – един старец стоеше на маса под асмата на сянка и с интерес наблюдаваше околния свят и преминаващите автобуси, а до него бабата переше в един леген. Красива балканска идилия, която вече изгубихме. Традиционни семейни ценности, които глобализацията разпиля като кокаин на светско ВИП-парти.

И като стана дума за глобализацията – едно мрънкане от страна на консервативният турист в мен. Светът започва да се уеднаквява по отвратителен начин. Дори и в Сърбия човек не може да избяга от досадните вериги бензиностанции – ОМВ, Лукойл (руснаците са нявсякъде), Шел. Навсякъде продават едно и също, изглеждат по един и същи начин, и нека да благодарим на биологическата рулетка на разнообразието – поне обслужването варира от страна до страна. За мен идеята, че можеш да стигнеш до всяка точка на света като ядеш едно и също и пиеш едно и също е заредена с емоционално и политическо възмущение. Хората са различни и заради това е прелестно да си жив.

Днес обаче да си различен започва да се разглежда като вина. Виновен си, защото не си като останалите. Не може да има различна храна, различна политика, различни държави...и всичко това започва с идеята за уеднаквения свят. Както й да е.

В името на политическия плурализъм трябва да спомена, че има и друга гледна точка. Спътничката ми в това пътешествие – една млада дама със замечтани очи, пък се оказа фен на глобализацията. Нейното мнение също има някакви основания – че човек трябва да разчита на някаква еднаквост, защото иначе разумът ще се самовзриви в усложняващия се свят.

Донякъде приех нейната позиция, защото се сблъсках с един признак на различието. По пътя започнаха усилено да ни рекламират печеното свинско месо и то по начина по който го приготвяли сърбите. 6 евро един килограм, каза екскурзоводката, ама е супервкусно. Изсипаха ни пред едно такова заведение. Аз съм лакомник обаче като видях как изглежда месото дори не се престраших да го опитам. Имах чувството, че са нарязали нещо извънземно, което ни поднасят цинично студено...

Пътешествието продължи покрай град Ужице (аз веднага се хванах за името на града – спомних си за това как един герой на Милорад Павич започва пътешествие именно от Ужице, за да обиколи целите Балкани в едно удивително магично пътешествие) и най-накрая след около 7 часа път и след много, ама наистина много розови къщи, автобусът спря в удивителния планински курорт Златибор. Златибор е нещо като меланхолична версия на Боровец, курорт замръзнал в края на 80-те години като хотели и дръпнал много напред в бъдещето като луксозни къщи за богати хора. Няма никакво презастрояване. Въпреки, че сезонът не е почнал в курорта има достатъчно хора. Сръбкините са удивително красиви жени. Бирата е хубава, пивка, студена. Точно в центъра на курорта има малко изкуствено езерца и много пейки край него. Ако човек заседне с две бири там, просто няма да стане никога. Това е удивителното на туристическия ум – той много иска да пътува, но знае как да цени миговете на кротка почивка, когато трябва да накараш мозъка ти да свикне с гледката на новата държава, на новия живот, на новите хора.

Днес пътешествията са сведени до цяла серия от кичозни занимания и до закупуването на цяла поредица от ненужни стоки – магнитчета за хладилници, традиционна сувенири, изрисувани чинии, питиета в странни бутилки. Въпреки възмущението си от това аз също се поддадох на манията да си взема сувенирчета. Просто човешкият ум се нуждае от доказателства, че е бил на нова място, че е дишал друг въздух. В този смисъл магнитчетата за хладилници имат много по-голяма стойност от доста други полезни стоки. Те са маркерите на нашата памет.

Моята държава – Черна гора

На следващия ден автобусът потегля към Черна гора. Колко удивително сляп съм бил! Аз си представях Черна гора като някаква шантава държава, поразена внезапно от колективна лудост през 2006 година, когато обявиха независимост. Тази държава има население малко над 680 хиляди души и аз просто не успявах да предположа как нещо толкова малко, ама наистина толкова малко е в състояние да функционира правилно. Друг интересен факт, който знаех е, че без да е член на Еврозоната, Черна гора е въвела еврото като парична единица на собствената си територия, но това не е толкова странно за страна, която разчита основно на туризъм, за да води кроткия си и тих живот. Чувал съм и легендата (а може би истината), че Черна гора е най-контрабандистката държава в Европа и си спомних, че предишният премиер Мило Джуканович бе привикан пред италианските власти да дава обяснение за контрабанда на цигари.

Оказа се, че Черна гора е истинска перла. Една страна благословена от географията по забележителен начин. Тя уникално съчетание от удивително красиви планини и крайбрежна ивица, която спира дъха с красотата си. Границата между Сърбия и Черна гора е в планините. Но какви планини са това. Те са стръмни, страскащи и същевременно приветливи. Пътят се вие сред невероятно запазена природа, която те прострелва в сърцето и те оставя безмълвен. Ефектът е като да си пушил наргиле.

Автобусът се движи над такива пропасти, че сърцето на човек може да спре. А отдолу се вие река Морача, реката с най-удивителния син цвят, който някога съм виждал. Баналното обяснение, че цветът се дължи на скалите покрай, които реката се движи никак не задоволява романтичното ми въображение, то вижда в цвета някаква форма на природна магия, на географско вълшебство, на това, че целият свят е създаден специално за мене, за да ме изуми точно в този миг, точно с този прелестен цвят на водата. И аз направих своето откритие, че бих могъл да живея в Черна гора, защото всичко в тази държава съвпада с моето вселенско умонастроение. По-късно в туристическите будки открих и друго потвърждение на моето усещане. Навсякъде се продават картички с 10-те черногорски заповеди. Сред тях има велики бисери като: „Обичай кревата си като самия тебе” или „Почивай си през деня, за да можеш да спиш през нощта”, или „Като видиш някой да си почива – отиди да му помогнеш”.

Един пример за широтата на тези души – на два пъти при прекосяването на черногорската граница нито ни поискаха документите, нито в автобуса се качи митничар, за да огледа за подозрителни физиономии. Просто така се работи там. Полека.

Черногорци са високи и бавни хора. Времето наистина тече по съвсем друг, алтернативен на Запада начин. Напечени от слънцето (да, след като прекосите планините идва слънчевата част на тази пленителна държава) черногорци не бързат за никъде, освен за големият купон във вселената. Ама им се получава.

Умирах от завист докато прекосявахме столицата Подгорица – град потънал в зеленина и удивителни къщи. Архитектурата вече става типично средиземноморска – все едно си в Италия, но без дефектите на голямата страна. В дворовете се появяват палми, хората все по-често си почиват на сянка, а времето не помръдва изобщо. Пътят от Подгорица до Адриатическото крайбрежие също е много странен. Покрай пътя не спират да се редят къщи. В Черна гора те дори не им слагат огради, боядисват ги в меки, пастелни цветове и са много хубави. Фантазията на архитектите е работила добре.

О, да, замалко щях да забравя. Не стига цялата останала красота, ами Черна гора е благословена с още един джакпота от боговете на красивите държави – Шкодренското езеро, най-голямото езеро на Балканите, което черногорците си делят с Албания. То е диво и непокорно и заради това хотели край него отсъстват. Виждат се малки островчета и далечни хоризонти. Изумителна прелест. Толкова много вода в толкова малка държава.

И най-накрая идва величественият миг – аз видях с очите си Адриатическо море.

Непостижимата синева

Природата обича да си играе със синия цвят. Твърде често го избутва пред очите ни по палав начин и му придава всякакви разновидности. В сините цветове човек усеща дълбочина, мекота и топлина, която обикновено не може да извлече от другаде. Денят беше слънчев, лъчите си играеха по синевата, а Адриатическо море беше с умонепостижим син цвят. Много пъти съм си мечтал за тази гледка, а когато най-накрая я видях не можах да й повярвам от първи поглед. Очите се гърчат от толкова наситено син цвят, мисълта бяга от него, а душата (ех, заговорих като стар романтик) отчаяно не иска да повярва, че е открила нещо, което съвпада едно към едно с всички сънища и фантазии.

По-късно схванах коварството на Адриатика. При опита да се поразходя по плажната ивица в която пясъкът е по-нарядко от парче месо в супа в ученически стол. Да се движиш бос по камъни е невероятно болезнено и всяка нестинарка по земята би разбрала моите мъки. Камъните са невероятно живописни, но престава да ти пука за тях, когато те измъчват толкова много. Твърди се, че ходенето по тях е висша форма на масаж заради нервните окончания в тялото. След 15 минути разходка значи мога никога да не си правя планове да ходя на тайландски масаж – масажираха ме за цял живот и нервните окончания в стъпалата ми трябва да са доволни, че съм ги подпомогнал в тяхното качествено стимулиране.

Черногорската Адриатика е окупирана от руснаците, а това ми подейства мило по някакъв начин. Навсякъде надписите на сръбски (в Черна гора май има хора, които се опитват да прокарат идеята, че това е черногорски, ама хайде молим!) и на руски. Руснаците са там и няма да си тръгнат скоро, а и никой не иска да ги гони. Те строят невероятни сгради, основен процент от туристите са, а и е супер да чуваш руска реч.

Черна гора е избягнала демона на презастрояването на плажната ивица, въпреки, че процесът, мамка му, е неизбежен след като толкова много пари са на път да се концентрират там, но имат и спорни решения поне за мен. По пътя към една от перлите на Черна гора Будва се минава покрай известния остров Свети Стефан с всичките му около 20 къщи, строени в далечните тъмни времена. Този остров сега бил даден под аренда на сингапурец, който е спрял свободния достъп до него. Смятал да го прави луксозен ВИП-курорт за отбрани светски личности. Екскурзоводките като папагали цитират имената на Силвестър Сталоун и Клаудия Шифър, които от време на време се отбивали там, за да отдъхнат от блясъка и славата. Никой обаче не споменава, че това е било и любимо място за отдих на Тито. Изобщо при посещението из този Балкански край не чух почти никой да говори за Югославия, сякаш това е страна безвъзвратно потънала в историческия мрак. Може би само с едно изключение – в Дубровник налетях на карта, която с перверзни подробности описваше как точно е бил бомбардиран града в първата югославска война от 1991-1992 година.

Будва също се оказа мое лично откритие. Тих град, спохождан от много ветрове и още повече туристи. Старата Будва е типичен адриатически град – заобграден с крепостни стени. Уличките между къщите в затворения град са тесни, сенчести и създават усещането, че всички хора са наблизо. Там, където преди е кипял някакъв друг живот обаче в момента царува изцяло туристическата индустрия. Нявсякъде има кафенета, ресторанти, барове, което не е толкова лошо – времето на пиратите е свършило, дошло е времето на пиячите.

В Будва навръх Възкръсение посетих дори и литургия в православната църква в града. Интересно усещане за един атеист. За разлика от България на службата мъжете бяха много повече от жените. Сигурно потомците на моряците в гените си носят вярата, че трябва да има сила, която да бди над тях докато те се носят по синьото море от пристанище на пристанище. Чувах зад мен как черногорци повтарят думите: „Христос возкресе из мертвих, смертю смерт поправ” и не знаех какво точно усещам. Може би съпричастие. Може би бях близо до идеята, че хората трябва да вярват в нещо. Аз не споделях техните мисли, но можех да разбера тяхната надежда. А пък надеждата, независимо какво са мислили древните гърци, е най-ценното нещо, което човек може да развие през живота си.

Адриатика trip

Когато видях Дубровник в далечината разбрах, че независимо от опозицията в мен вече трябва да изкарам списъка си помпозно наречен: „2 милиона неща, които трябва да свърша преди да умра” и да отбележа с чавка нещо в него – посетих Дубровник. Това май е топлото лице на Хърватия. Трябва някой ден да отида и в другата част на страната, но засега искам да си представям Хърватия като слънчев рай, като потънало в зеленина място, като пейзаж с маслинови и портокалови дръвчета и като бездънна синева.

Паричната единица на Хърватия се казва куна, на нея обикновено са изобразени мустакати мъже, гледащи лошо в пространството, а Дубровник днес може да засмуче куните ви (еврото е дори за предпочитане) без да се усетите изобщо. Всичко си има цена. Изкачването на крепостните стени – 10 евро. Влизането във францискански манастир – 3 евро. Попадането в музей – 4 евро. Лифт до крепостните стени изградени от французите – още 10 евро. Не ме разбирайта погрешно – комерсиализацията не ме дразни, тя е неизбежна част от постомодерната дивотия на света. Искам да кажа друго – че отвъд цените, заведенията и музеите, Дубровник е място със стресиращо количество история. Твърде много хора в Европа, а и по света, са бленували за него. И, ако усетите дори за малко това невероятно количество от история като порив на бриз, дошъл от някой далечен остров, няма да останете излъгани от своето пътешествие до това място. Мисля си, че аз го усетих.

По едно време, точно в Хърватия се усетих гражданин на света и каталогизирах това чувство в своята собствена енциклопедия на малките щастия. Изведнъж се разширих до размерите на един цял полуостров. Напуснах България наум или поне се научих да виждам по-широкият свят наоколо. Това е страхотно усещане, защото ти дава една мъдрост, че можеш, ако се напънеш наистина можеш, да побереш целия свят в главата си и така той завинаги да стане твой.

Уфф, разфилософствах се, което не е добре. Заради това е време да приближаваме драматичния финал на това откровение.

След Дубровник посетих още едно адриатическо градче – Котор. Още една перла, още една планина, още няколко мига на извисяване.

След тези пет дни се прибрах в България, но ми погодиха гаден трик. Когато усетиш широкия свят, не можеш да се примириш с теснотата на ежедневието. Трябва като древна империя да разширяваш собствената си територия постоянно, защото иначе просто ще експлоадираш. Е, очевидно нямам друг избор – трябва пак да пътувам. Иначе ще е тъпо и досадно. А никой няма полза от още един тъпанар и досадник в този прелестен свят.

Един сръбски поет Васко Попа е успял да каже по-добре от мен това, което имам да споделям:

Погледът ми учуден разлиства се

Сянка от слънцето никне

Светът е пред прага на сърцето

Малките щастия

По време на пътуването си чух мисъл, която цял живот съм знаел, че е вярна – че човек трябва да може да цени малките моменти на щастие, които изпитва. Малките моменти правят голямото щастие всъщност, а животът прекаран вън от щастието е студен, беззвезден и глупав.

И заради това човек трябва да е в състояние да описва малките си мигове и да създава вселена от тях. Да се топва в тези мигове и да забравя всички останали. Малките мигове на светлина могат да огреят драматично целият мрак на галактиката, че и да осветят друга.

Ето няколко малки мига: да чувстваш морският вятър в лицето си. Да топнеш крака в много студената вода на Адриатика, за да можеш да си честен към вселената, когато казваш, че си се топил в повече от едно море. Да опиташ студена бира в нагорещеният като повърхността на Меркурий Дубровник и да се чувстваш гражданин на целия свят. Да си събереш малко камъни по красивия плаж, където няма много хора, но пък синята вода ти стига за компания. Да се наслаждаваш на преминаващите кораби и луксозни яхти, но като запазваш стриктно пролетарското усещане, че е много по-добре светът да ти принадлежи без пари, отколкото да си плащаш за него. Да обикаляш до грохване из адриатическите градове, но да усещаш как всички впечатления създават усещането за цял различен живот у тебе. Да стоиш на хотелската тераса и да зяпаш залеза над град Будва като се чудиш дали всички тези палми и цялото море не е създадено в твоя чест. Да се возиш на носа на лодка в Которския залив и пръските от морето да те обливат като в морски роман или поне като в разказ от Хемингуей. Да заспиваш с блеснал поглед и да сънуваш всички острови по тази планета. Да се оставиш слънцето да те обгори, но да не ти пука, защото няма за кога да се пазиш, а трябва да се опита от всичко, има толкова много места за обхождане и толкова малко време, че ако има начин трябва да си непрестанно на път, поне наум и да не спираш за нито един миг или една секунда.

Много малки мигове правят цял човешки живот. И пътешествията ти помагат да изпълниш този живот със светлина, възторг и всички останали радости.

Или поне да опиташ да направиш точно това.

Американските сини мечти

(една политическа утопия)

Лидерът на ДСБ Иван Костов се пробуди в пролетната утрин в дома си в квартал "Джордж Буш" и сънено потърка очи. Вгледа се мрачно в портрета на Джеймс Уорлик, който висеше над семейната спалня и тъжно се попита дали и днес ще бъде на висотата на идеалите завещани от свети Джеймс при чудодейното му пребиваване по българските земи. В сините редици с боговение се говореше за чудесата извършени от американският пратеник за които имало достоверни свидетелства: видели го да влиза в по обед в кабинет на български министър и да тропа по бюрото, десни адепти в полуалкохолен транс пък твърдяха, че са видели свети Джеймс да натиска млада българска актриса в центъра на София, което ги убедило в неговата божественост, а се говореше и, че Светиня му искал да надупчи цялата Стара планина за шистов газ, което караше сините редици да потреперват в праведен ужас от величието на силата Му...

Костов тръсна глава и се изправи. Отвори прозореца - пред очите му се ширна улица "Арнолд Шварценегер". Калта по нея му се видя божествена и озарена от духа на 4 юли. Взе джиесема си и веднага набра номера на шефа на сините общински съветници. Отсрещната страна вдигна телефона с обожание:

- Слушам ви, премъдри ръководителю!

Костов се подсмихна, но веднага зае делова поза:

- Докъде докарахте последната ни идея? - попита рязко той, за да държи редиците в напрежение.

- Ъъъъ - отговори с притеснение попитаната страна. - Онези пари от сделката съвсем скоро ще бъдат доставени в централата, въпрос на време е и на...

Костов изпуфтя досадно:

- Тоест докъде докарахте предпоследната ни идея?

Отсреща на телефона се почувства пролетно размразяване все едно модел на "Плейбой" се бе отървала от дрехите:

- О, нещата са изпечени. Сините общински съветници единодушно подписаха решението за прекръщаването на София на "Вашингтон-джуниър". "Александър Невски" вече ще носи името "Сейнт Джон Нюйоркски" в чест на откривателя на хамбургера с двойно кюфте, площад "Александър Батенберг" ще бъде прекръстен на "Калифорния скуеър", а градинката пред Народния театър ще се казва: "Роналд Рейгън" - решихме, че само една алея в "Южния парк" (нашето предложение за него е да се казва "Джена Джеймисън") не е достатъчно. Площад "Независимост" пък ще го кръстим "Корпорация", а площад "Журналист" просто "СиЕнЕн". Кметицата обеща да прокара, щяло да даде добър знак към нашите американски приятели за всеотдайността ни към заветите на 56-ата поправка на американската конституция...

Лидерът на ДСБ радостно затвори телефона, обърна се към потрета на свети Джеймс Уорлик и се прекръсти няколко пъти, за да е в хармония със знамето със звездите.

После набра телефона на Мартин Димитров, за да провери как са настроенията в предишната му партия. Отсреща вдигнаха, но първоначално не се осъществи разговор. Държащият телефона очевидно водеше тежък диалог с някаква нечиста сила. От слушалката се чуваше само:

- Оооо, Сатана, махни се от тука, изчисти земите, сатана проклет, оооооо...

Костов тръсна глава и изсъска по телефона:

- Мартине, спри веднага, ако не искаш на следващото заседание на двете партии да кажа, че си руски агент....

Воят веднага спря.

- Къде си? - попита Командира.

- Приковал съм се с вериги на табелата на град Белене и пръскам със светена вода срещу руските ядрени интереси, които лично Сатаната предвожда - отговори младият лидер стегнато, после пак изцикли и продължи - Ооо, Путин, няма да те пусна да ми вземеш очилата, неее, нямааа, не ме ритай Путин, не ме ритай, само през трупа ми ще направите ядрена централа тука, не ми пукааааа, че ми пращаш газове, които ме карат да се откачам от верига през 7 минути, за тичам в близките храсти, аз ще издържаааа, Сатанааааа....

Костов реши, че е безполезно да продължава разговора. Затвори телефона. Отиде до бюрото си и прегледа последната си реч. Вдъхновено изчете на глас частта в която предлагаше да се вдигне паметник на "Кока-Кола" в центъра на София, а отстрани скулпторна група представяща величествения подвиг на Бил Клинтън и Моника Люински. Хареса му. Последното изречение утвърждаваше идеята, че янките винаги са били кармични близнаци на българите, а двете нации съвместно имали сили да покорят космоса и да подобрят вкуса на пуканките, направени от ГМО-царевица.

Командира взе дистанционното и пусна телевизора. Вървяха икономическите новини. Млад експерт от Института по пазарна икономика с лакирани нокти и копринено шалче около врата говореше пред едрогърда репортерка на 16 години.

- Трябва да разбереш, муци, че това е сензация. Ние отново направихме изчисления за цената на АЕЦ "Белене" и разбрахме колко сме бъркали като обявихме, че тя е 11 милиарда евро. Всъщност като взехме предвид дължината на прическата на Медведев, интезивността на развитие на руската порноиндустрия, скоростта на растеж на мустаците на шивача на Путин, умножихме това по коефицент изчислен въз основа на големината на бюста на Ана Чапман и като приложихме библейски подход, стигнахме до извода, че АЕЦ "Белене" ще струва 951 трилиона евро плюс още 300 евро хонорар за младежа, който дойде да ми лакира ноктите, докато правех последните изчисления. Това ясно показва колко икономически неизгоден е за страната този проект и какъв удар ще нанесе на традиционната ни иконимика и перспективния бранш на свещолеярството...

Командира изключи телевизора, отпи от кафето си, после се провикна на жена си:

- Ленчееееее, дай ми боксерките с американското знаме. Днес само с тях ще отида в парламента.

После погледна към портрета на свети Джеймс. Знаеше, че ако за миг отклони поглед от бюста на българската актриса свети Джеймс би пролял радостна сълза за него....

Срамежливо завръщане

Четиво за политически носталгици: 128 души са дарили кръв в проведената кампания за безвъзмездно и доброволно кръводаряване в София.

Как се стигна дотук?

20 години слушахме, че всичко, което е безплатно, е порочно, сбъркано и направо намирисва на безбожен болшевизъм. "Безплатен обяд няма" стана новата мантра на нововъзникващите пазарни екстремисти. Оказа се, че на 21-ата година от прехода кръвта все пак e безплатна, както и се намериха хора, които да я дадат безвъзмездно. Така ставаше преди. Във времето, в което се твърди, че е имало само мрак и ужас.

Само преди седмица общината направи шумна кампания за почистването на София. Интересно - вместо да плати, ръководството на града реши да апелира към гражданите да излязат и да почистят през уикенда. Преди на това му викаха съботник и дори вървеше заедно като фраза със сатанизираното прилагателно "ленински". Хората излязоха. Чистиха.

След толкова години във вакуум ясно се усети дефицитът на леви ценности, които единствени могат да държат едно общество сплотено и солидарно. Сега ги е срам да ги назоват с истинските им имена, но това са именно онези стари ценности, които уж трябваше отдавна да са на политическото бунище.

Хората могат да се обединяват и на други принципи освен печалбата. Могат да вършат неща, които не са мотивирани от финансов интерес. И това не може да бъде изкоренено от тях.

Но нека само да припомним нещо. Като сте казали "а", трябва да карате до края на азбуката. Има още неща за правене - безплатното здравеопазване, безплатното образование, достъпните цени. Това също е част от логическата верига, започната с безвъзмездното даряване на кръв.

Това вече дори не е носталгия. Това трябва да стане осъзнат политически интерес.

Защото всичко останало ще означава, че дарената кръв е отишла на вятъра.

Светът на излишния лузър

Една реклама броди из телевизиите. Човек не трябва да обръща внимание на рекламите, но тази е уникална с това, че преподрежда по изцяло нов начин познатият ни свят. Нейният сюжет е следния: известен и талантлив футболист не успява да влезе на търг на картини, официалните лица дава път на друг човек, представен ни като "Господина от Лондон". Същото се случва след това на самия търг, дори и в бара, където се сервират питиета. Най-накрая мистерията на "Господина от Лондон" обаче е разбулена - оказва се, че той не никаква мистериозна сила, просто притежава правилната банкова карта.

Завършекът e стилен, но се нуждае от известно тълкуване, защото блясъците, които хвърля може да са заслепили за известно време съзнаниета. Епичният край на рекламата подсказва, че човек не се определя от своя талант, способности, ерудиция и култура, а се определя единствено от наличието на банкова сметка.

Човек е само този, който има пари.

Очевидно това е идеалът на новата епоха. Парите определят победителите. Всичко останало няма значение за рекламният свят, който ни е предлаган.

Тази реклама в своето политическо величие твърди, че банките всъщност определят стойността на хората. Това е начин да бъде закачено етикетче с цена на всеки човек. Тези с банковите сметки имат предимството, останалите да чакат навън, да не вдигат много шум и да притесняват излишно света със себе си.

Дори и да не влагаме политически протест срещу подобно разбиране за света, идеята, че човек се определя само от своята банкова сметка е извратена. През годините в училище цяло поколение учителки, носещи все още духа на хуманните идеи, ни повтаряха една след друга, че за човека са важни душевните му характеристики, неговата жажда за знания, неспокойният дух, добротата, съпричастността към другите, солидарността дори. Днес можете да изхвърлите тези разбирания за боклука и да им махнете меланхолично за сбогом. Светът принадлежи на хората с пари. А те вече искат това да стане обществено достояние. Играта е свършила. Победителите искат да празнуват.

Рекламата, която ни е поднесена описва точно такъв свят - единствено преуспелите имат значение.

А какво трябва да представляват тогава всички останали според тази рекламна логика? Останалите са исторически лузъри, за които е по-добре да не се говори. Лузърът е феномен от който всички се боят като от средновековно проклятие. За лузърите не се говори, те са без значение, дори и тогава, когато 95 процента от целия свят може да бъде вписан в графата "губещ". Или пък да преведем думата "лузър" със звучната българска дума "загубеняк".

В рекламният свят, който ни е поднесен загубеняците нямат никакво място. Те са излишните хора в лъскавия свят, който цени единствено мраморната стерилност на банките и кухият свят на привилегерованите.

Това май не звучи като супер реклама, нали?

Възхвала на Фейсбук

Напоследък забелязвам, че сред софийската интелигенция (неясна прослойка, със съмнителни резултати в осмислянето на вселената, но държаща рекорд на Гинес по бързо унищожаване на алкохол и по плюене на простотията на хората) се е настанила нова културна идея – тоталният разгром на Фейсбук и изобщо на присъствието в социални мрежи.

Най-ярко това, е разкрито в една статия на която налетях тези дни (естествено попаднах случайно на нея, неясно как докато се опитвах да изровя от дълбините на мрежата снимки на млади рускини, които се опитват да се разхождат без дрехи сред безкрайния простор на родната си страна). Нямам представа какво представлява авторът на текста, който така зловещо заклеймява Фейсбук, но пък за целите на възхвалата не е и необходимо да сме наясно с неговата личност. Думите много по-добре от всяка автобиография осветяват душата на един човек. И когато в тази душа има повече мрак, отколкото са здравословните дози за едно съзнание, се получават такива шизофренични пристъпи срещу най-голямата придобивка, която ни отпусна глобализацията – социалните мрежи и неспиращият поток на комуникация и купон в тях. Но текстът е добър с едно – в него са събрани накуп всички фалшиви оплаквания от Фейсбук, които чувам в последната година, така че ще го използвам като отправна база за моята виртуална апология.

Авторът започва с теза, която ми е близка. Че триенето на профил в мрежата е вид самоубийство, но по ексцентричен начин. И се хвали, че го е извършил доброволно и съзнателно, което подлежи на скептична преценка, защото тия от интелигенцията много си падат по позите, особено, когато искат да се изкарат герои на недокоснатата от пролетарски интелект култура.

Профилът на човек е естествено продължение на личността му. Но веднага възниква големият въпрос – доколко твоят виртуален профил изразява едно към едно личността ти в реалността. Голямата драма на софийските писатели и фейсбук хейтъри е, че те не са наясно със себе си в прекрасната реалност, а това веднага води като следствие, че профилът ти също ще е в плен на подобен тип шизофрения.

Това е парадокс, който не мога да си обясня. От един творец на думи човек очаква да има литературно вдъхновение поне за три профила, които да развива едновременно и при това с постоянното усещане за творчески екстаз. Но, именно тук опираме до най-важният урок, който ФБ може да даде – няма как да станеш нормален в мрежата, ако си ненормален извън нея. Профилът ти става свръхогледало на личността ти и трябва да си изключително мащабен и последователен лъжец, за да успееш да измамиш виртуалното общество за себе си.

А, това вероятно е известно на всички, има хора, които не търпят истината за себе си. И очевидно интелигенцията от жълтите павета, която обича своя свят на депресивен махмурлук, не може да живее виртуално, защото е неспособна на живот и в реалността. Заради това повечето от техните профили (които твърдят, че самоубиват) всъщност са мъртви, кухи, нереални и приличат на къщи обитавани от призраци.

Триенето на профил в този случай е само миг на закъсняло самопризнание, че един човек не е в състояние да води постоянен и последователен живот.

Следващото обвинeние към Фейсбук ми е любимо – в него се губело много време. О, да, както казваше Горан Брегович „на Балканите няма смисъл да правим нещо, ако не изгубим малко време”. В този смисъл Фейсбук може пък да послужи като лека форма на балканизация на западния свят, нека и те да видят, че времето може би е пари, но пък изгубеното по качествен начин време е безценно – него дори милиардите на Бил Гейтс не могат да ти го осигурят.

Второ, колкото и да се напъвам да бъда обективен – не виждам дори грам рационалност в този аргумент. Дали губиш време или не преценяваш самия ти. Поставен интелектуално въпросът обаче изведнъж внушава, че съществува едва ли не някакъв демон на ФБ, който те е приковал пред компютъра и с огнен бич в ръката те кара да пускаш статуси, линкове, клипове и задявки с околния свят. Според мен не можем да наречем това изгубено време. Фейсбук всъщност е нещо малко по-сложно – той е врата към участие в световното време. Можем да си го преставим като съзнание, което не спира да мисли, развива и да създава позиции и мнения. Ти се включваш от време на време в него, за да поемеш своята доза свят, своята доза мисъл и в крайна сметка своята доза свобода.

„Марк Зукърбърг създаде създаде Фейсбук, но човекът е сътворен със свободна воля”. Моля всички морални заклеймители да си запишат тази моя мисъл и седнат да преговарят уроците по виртуални светове. Всеки сам определя своето присъствие в социалните мрежи, ако твърдите обратното – имате тежък проблем със съзнанието си и е хубаво да рестартирате изобщо разбиранията си за света.

Заради това мога да кажа какво ми дава на мен Фейсбук. Скоростен достъп до информация, възможност да се запозная със статии, които съм изтървал, опияняващо усещане за свобода, възможност за участие в дискусии и забавление, което не може да ти осигури дори и западащият в интелектуално отношение Холивуд.

Фройд (онзи драматичен стар австриец, който ни накара като луди калинки да търсим неща, които ги няма в нашите съзнания) е описал едно чувство с което съм съгласен – чувство за съпричастност със света. Фройд нарича това чувство океанистично. Фейсбук е океанистично занимание. Прави те световен, дава ти усещането за глобалност, приближава те повече към самия теб и те кара винаги да си в част с катаклизмите в собствената ти психика.

Особено силно интелектуалецът от цитираната по-горе статия е възмутен от плитката комуникация във Фейсбук. Оплакването щеше да има някакви основания, ако предположим, че светът вън от ФБ е пълен със задълбочени философи, които не спират да се тревожат за вечния спор между Хегел и Шопенхауер и на чаша бира редовно обсъждат последните теории на Стивън Хокинг за черните дупки или пък дали са били прави сюрреалистите така упорито да разрушават романтичните представи за поезията.

Като хвърлим поглед в красивата реалност обаче, която очевидно авторът е преоткрил като свой основен интелектуален тотем, ще видим, че е изтъкана от плитка комуникация. Човек през своя възторжен живот не може да се отдава единствено на възвишени разговори и постоянно тревога за разбягването на галактиките. Плитките разговори държат реалността в едно и помагат на хората да преживяват дните си в коварния капитализъм. В този смисъл Фейсбук все пак е едно стъпало над тази комуникация, защото виртуалното пространство се стовари неочаквано върху хората и ги принуди отново да започнат да пишат, да се изразяват, да търсят ефектни сравнения, да бъдат убедителни, да защитават себе си, своите светове и идеи.

Човек може да бъде опознат само, ако сам позволи това. Ако решиш да издигаш стени около себе си и като древен крал на Англия да ръсиш разтопен метал върху враговете си, то и четири Фейсбука няма да ти помогнат да отвориш вратите за слънцето. Това е моят отговор на другия оплювачески аргумент – че връзката с приятелите била мит. Не е. Фейсбук просто ти позволява да ги опознаеш по различен начин, да си в течение на целият им мисловен процес, нещо, което комуникацията в реалността трудно може да ти даде. Това опознаване е възможно, но ако човекът желае. Ако е обратното, може би наистина присъствието във Фейсбук не е твоят път. Но всичко опира до хората, а не до репресията на компютъра.

Благодарение на Фейсбук обаче аз се запознах с хора, които иначе можеше и да не срещна. Виждам техните мисли, те виждат моите, говорим, спорим, понякога дори се караме по неща, които смятаме, че са важни. В този смисъл изобретението на Зукърбърг създава усещането за общност. И още нещо – тази общност е на 7 години, да се надяваме, че тя ще има много време да се развива, но да не бързаме да я натоварваме с непосилни за възрастта й задачи.

И най-накрая идва най-елегантното обвинение. Авторът стоял във Фейсбук, но чувството за самота никога не го напуснало. Самотата е коварно явление в душевния свят на постмодерния човек. Какво ли не я предизвиква? Бездушната политика, корпоративните акули, постоянните експерименти, кичозната архитектура, песните на Веселин Маринов...

Не мисля, че някога Фейсбук е бил рекламиран като хапче, което изцерява самотата. Самотата е тревожна болест, но лечението й също е в ръцете на самия самотен човек. В крайна сметка, ако възприемаш самотата като проблем, то дори и присъствието ти на десетки шумни купони няма да те отърве от нея. Тя е по-упорита от полтъргайст и настоява да й обърнеш внимание. Обаче защо трябва да изсипваш проблема върху ФБ? Социалната мрежа е като океан – сам си избери дали искаш да бъдеш на изолирано плажче или да си сред хората на големите плажове, където постоянно има шум, а при по-добро стечение на обстоятелствата и държавата – жените мразят сутиените и са въстанали срещу тази вечна робия.

Не карам никой да се имплантира изцяло върху профила си във Фейсбук. Реалността си има своите предимства. Реалност – това все още е единствено място, където можеш да пиеш бира.

Но пък е странно и глупаво да приписваме вътрешните си противоречия върху това откритие на човечеството.

Нека да завърша патетично като в американски филм и да размахам знамето с лика на Зукърбърг на финала (моля някой спешно да доведе до знанието на милиардера какво съм написал и да му намекне, че българската интелигенция се гърчи под ударите на кризата и някой и друг милион ще дойдат като силна доза вдъхновение, ако бъдат пратени навреме). От два века насам хората съвсем открито мечтаят за космоса. Това е била последната граница, непроученото пространство, загадката над главите ни. Те са жадували със сърцата си този пробив и ето, че на 12 април 1961 година и тази граница падна. Винаги е хубаво да си пионер, защото това изпълва душата с възторг от собственото й величие.

В онези първи космически дни хората не са предполагали, че има още граници за покоряване тук на прекрасната ни планета. Тази граница сега е пред очите ни – ние влязохме в мрежата и трябва да се изживяваме като пионери.

Не бих позволил на никого да ми отнеме това радостно усещане.