Имало едно време една малка книжарничка в друга държава

Имало едно време...

Даа, това е точното изречение с което трябва да започне тази история. Всяко друго би я  унищожило.

Но засега няма да прибягваме до него, защото светът и без това е наводнен с истории, които почват така.

Заради това да кажем просто - преди много, много време, в една друга епоха, в една друга държава имало един ученик, който изпитвал невероятно влечение към книжарниците. Откъде се е зародило то в него, днес вече е почти невъзможно да се предположи. Вероятно този ученик никога не успял да избие от главата си картината на първото си попадане в библиотека и опиянението от миризмата на много книги, събрани на едно място. Там, където има книги, има и жестокото усещане за памет, за тържество, за нещо правилно. На тази планета на пръстите на едната ръка можете да изброите местата, където човек е в състояние да се почувствува така. И този ученик никога не забравил усещането. Дори напротив. Връщал се отново и отново в библиотеките, защото самата идея да стои далече от местата, където има книги му изглеждала угнетително. Започнал да чете невероятно много. От това, разбира се, той не станал по-мъдър или умен, но поне усещал, че е развил някаква различна жажда на душата си. Жаждата за необикновен живот. А необикновения живот в този свят най-често идва с думите и с начина да си служим с тях. Всичко останало са просто  фантазии.

И заради това този ученик от отдавна изминалото време, далечната епоха и различната страна, започнал да обръща внимание и на книжарниците. В онези различни времена обачи и книжарниците били друга. В тях нямало този блясък, ефектен корпоративен дизайн и продавачки, които те гледат лошо, ако на мига не можеш да кажеш коя книга точно искаш да купиш. Онези книжарнички отдругата страна по-скоро приличали на магазинчета от фентъзи-роман, но без страничните ефекти, които тези магазинчета носят - магии, чудати същества и зли господари, които искат да поробят света. И продавачките на книги били други - оставяли децата да разглеждат дълго детските книжки и внимателно да подбират какво точно искат да четат. Заради това този ученик си създал особен маршрут - на връщане от училище (в онези времена децата можели да се мотаят доста без някой да се притесни, защото епохата изобщо било друга) минавал през поне три книжарници, които стоели  на пътя от училището му до вкъщи и гледал дълго шарените корици на детските книги, а после фантазирал как ги чете. Тогава все още този ученик, разбира се, бил в невинния стадий на своята биология и най-екстремните му мечти не били свързани със стриптизьорки, а просто с малко книги.

Тогава родителите на този ученик решили да се местят да живеят в друг град, постъпка, която можем да оценим като геополитически правилна, но тогава той много не бил наясно защо трябва да се прибягва до този ход. Защото това трябвало да означава и изваждането му от неговите начертани маршрути по книжарниците, от библиотеките, които познавал. Но понеже било по средата на срока му в училище, родителите отишли в другия град, а той останал да живее за два месеца при дядо си и баба си преди да се прехвърли на новото място. Това било добре дошло, защото

увеличаволо с два месеца идеята за обиколки из книжарниците, а в онзи конкретен момент от историята, ученикът не бил пълен с политически амбиции, а само с литературни такива.

И сега вече е време да разкажем историята, която е обикновена като сладолед в летен ден, но все пак трябва да я спасим от мъглата на историята, преди забравата отново да я потопи като кораб в ледени води.

Един ден ученикът се прибирал вкъщи и в джоба му дрънкали 40 стотинки. Влязъл в една книжарница и веднага видял нова книга, с невероятно заглавие: "Пук и Чук" от писателя Турбьорн Егнер. Нека да преварим действието и да кажем, че в тази жестока книга се разказва за живота на две бактерии, представени като човечета, които живеят в зъбите на едно малко момче. Тези зловредни бактерии ядат само сладки неща, а когато натрупат енергия с кирки започват да дълбаят в зъбите и тогава момчето усещало огромни болки. В крайна сметка обаче главният герой се престрашава, отива на зъболекар, а зъболекарят като супергерой с готино оръжие запълва всички зъби на младежа с пломби, а двете бактерии остават бездомни, а след това изтичат и в канала...Невероятен сюжет.

И тогава възникнала кратка беда. Оказало се, че книгата струва 50, а не 40 стотинки. Очевидно лицето на ученика е било прорязано от кратка болка все едно двете бактерии се намъкнали в сърцето му. И тогава книжарката, разбрана и кротка жена, му казала: "Ето вземи книжката, а утре като минеш ще оставиш още 10 стотинки!"

Ученикът така се зарадвал, изтърчал към вкъщи да чете, но, разбира се, от главата му изхвърчали всякакви икономически договорки, които бил постигнал. Изобщо не се сетил за тях. А 10 стотинки по едно време и в онази друга държава не са били много пари, но все пак при цена на билетчето от 6 стотинки, това ги прави не сериозен, но поне ясен ангажимент.

Ученикът прочел книжката за бактериите 3 пъти за една вечер. На другия ден отишъл на училище, минал покрай книжарницата, но изобщо бил забравил за договорката. На по-следващия ден отново. Едва след няколко дни, когато ученикът и дядо му отишли до магазина, паметта на младия кадър се събудила и минавайки покрай книжарницата го пробола като игла в тялото. Леле, момчето се почувствало като банков обирджия на ценни активи. Вината го ударила като тухла по главата. Дядо му разбрал, че има нещо, попитал го, а очевидно ученикът не е можел да издържи на пристъпите на угризение и разказал историята. Разбира се, че получил 10 стотинки. Дядовците и бабите са лицето на добрата сила във вселаната.

Момчето влязло в книжарницата и с треперещи ръце оставило 10-те стотинки. И тук друга изненада - продавачката дори не си спомняла за такава уговорка, нейната памет също я подвела и тя по никакъв начин не могла да се сети. Но пък ученикът с 10 стотинки пред нея я трогнал толкова много, че тя не само не му взела парите, но и му подарила друга книжка....

Тогава момчето разбрало, че ако в този свят наистина има магия, тя е възможна единствено и само покрай книгите. А това знание и до днес е най-ценното нещо, което е усвоил.

После историята тръгна твърде бързо.

По-бързо отколкото е прието да бъде описвана.

Аз отидох да живея в Пловдив. Страната в която живеех се побърка и обяви, че става друга. После се преместих в София.

Дядо си отиде. Стана толкова внезапно, че дори не успях да си поема дъх. Сега толкова много ме яд, че го няма, за да го попитам дали си спомня тази история. Дали пък не доизмислям нещо. А аз се сетих за нея преди няколко дни, когато най-накрая се престраших и отидох да си купя електронна читанка за книги. Изведнъж пред нея изпитах позабравеното вълнение на ученика, който заставаше пред книгите и можеше да изкара с часове в опияние пред тях.

Защото онзи ученик, на онези години наистина беше научил най-важния урок на земята, че книгите ти дават възможност да живееш толкова много различни животи, че имаш право да се оплакваш единствено от едно - че отреденото ти време е толкова кратко, тоест няма да ти стигне да изчетеш всичко, което си набелязал в този живот.

Стоях с електронната читанка в ръце, но ми стана изключително леко и радостно, че успях да си спомня нещо станало толкова отдавна, в друга епоха и различна държава. Паметта е единственото ни средство за пътуване във времето и сякаш за миг отново се пренесох в онази стара книжарничка, където така хубаво миришеше на нови книги, където историята не помръдваше и, където всички години пред мен изглежда неописуемо много.

Имало едно време.

Русия, каквато никога няма да я видите в новините

Eдва на място в Русия човек може да види с колко неверни клишета описват политическия живот на тази огромна страна западните медии. Контрастът между медийните анализи в Европа и реалната ситуация на място е толкова голям, че дори и да не иска случайният зрител веднага започва да се пита дали пък няма някаква голяма схема за манипулация, която цели напълно да разбърка мозъците на европейците.

Делегация от 15 млади българи от всички сфери на обществения живот – депутати, представители на партии, бизнесмени, журналисти, сред които и двама репортери на ДУМА  по програма на „Россотрудничество” и техния представител у нас Руския културно-информационен център получи възможност да опознае съвременния политически, обществен и културен живот на Русия. Посещението се оказа много повече от обикновена дипломатическа баналност, защото срещите бяха подбрани по начин по който не оставяше съмнение, че е търсена максимална възможност чужденците да видят в широчина непознатата до този момент за тях страна. Българската делегация се срещна с представители на местното самоуправление, с работещи в сферата на младежката политика и посети град Ярославъл. Там например не управлява партия „Единна Русия”. Точно обратното градът е известен със своята опозиционност. Кандидидатът на управляващите е загубил изборите с много, а новият кмет Евгений Урлашов тържествено е обявил, че Ярославъл е столицата на руската демокрация. Тоест повечето наблюдения на младите българи не се основаваха на някаква манипулирана извадка от обществото, а от истинския политически живот.

Коя е руската опозиция?

По време на всички срещи, където имах възможност постоянно се интересувах от въпроса за това какъв е характера на руската опозиция, какво иска тя встрани от свалянето на Путин от власт и какви са нейните планове за развитието на страната. Тук сериозно ударих на камък и причините за това се оказа абсолютно неверния медиен образ на руския политически живот, предаван от българските, а и от европейските медии.

Първо - никой никъде в Русия не прие моят термин „руската опозиция”. По новините у нас това понятие смело се обобщава, но на руска почва абсолютно никой не го разбра. Хората веднага ме питаха: „Коя по-точно опозиция?”.

Всеки руснак ясно вижда и осъзнава разграничителните линии в протестното движение и заради това никой не прие идеята за единна опозиция, както ни я представят тук. За тях определено има разлика в позициите и разграничение между един Алексей Навални, Ксения Собчак,  Михаил Прохоров или Сергей Удалцов. В редакцията на ярославълския вестник „Градски новости” журналистите, повечето от които настроени срещу властта на Путин, споделиха, че проблемът на тази опозиция е, че нейният съюз е нетраен, а и, че тя съществува и има влияние единствено в Москва.

„Хората от останалата част на Русия искат сигурност и заплати. В Москва вече забогатяха, те искат и свобода. Но това не означава, че можем да говорим за опозиционни настроения в цялата Русия”, сподели журналистката Людмила Дискова. Според нея руснаците искат да видят от опозицията някакъв план за развитие на страната, но всъщност не са получили нищо повече от недоволство. „И аз съм недоволна. Искам промяна. Но знам, че тя не идва от само себе си, трябва да знаем какво правим. Ако утре Путин падне от власт, има ли кой да го смени?”, риторично попита тя.

Повечето недоволни руснаци разсъждават по този начин. Те са наясно и с друго. Протестите срещу Путин са нещо естествено за една забогатяваща страна, която вече почва да мисли за нещо различно от своето физическо оцеляване. Големите градове в Русия имат проспериращ вид, а хората от по-бедните прослойки в последните години са увеличили своите доходи. Именно те са и социалната база на Путин, която никак не е за подценяване. Защото неговият успех на изборите не бива да бъде подценяван. Западните медии обичат да го отдават на фалшификациите на изборите и на контрола на властта, но това определено е изопачение на фактите. Трябва да си сляп и глух в Русия, за да не видиш, че Путин има подкрепа.

Парадоксално е, но част от подкрепата на Путин е протестна. Доста руснаци по никакъв начин не могат да приемат опозицията, защото виждат в нея лицата от старата елцинова олигархия, която отново иска да вземе властта. „Трябва да си луд, за да мислиш, че в Русия има носталгия по времето на Елцин”, сподели с мен един московчанин. Той е прав за себе си – от времето от края на Елцин досега Москва е станала истински европейски мегаполис. А за огромната част от московчани не е проблем да изкарат почивката си в Египет например. Или да си купят апартаменти в Созопол.

Как точно управлява Кремъл?

Идеята, че Путин е мракобесен диктатор също е идеална за фантазиите на българската десница, но всъщност нищо в политическия живот на Русия не подсказва такъв извод. Путин обаче управлява по доста различен от описания в европейските медии начин. Вместо да политизира, той деполитизира управлението на Русия. Ако човек забележи управленските кадри на средно ниво, веднага ще види, че те не са политически лица, а експерти, които имат твърде слабо отношение към политиката. Всъщност идеята на властта е по места да има хора, които решават проблеми, а не произвеждат политически клишета.

Технократизираните бюрократи вероятно са един изключително мощен генератор на корупция, но същевременно са и единственият ключ тази грамадна страна да работи.

С очите си видях как действа заместник-губернатор на област. Единственото политическо послание, което той отправи към българите беше, че му е писнало да гледа как всички говорят празни приказки и му се иска по-често да има хора, които просто си вършат работата. Името му беше Виктор Костин, заместник на губернатора на Ярославска област.

Заради това, когато се говори за политика в Русия е ясно, че този разговор не покрива дори и една трета от страната, защото голямата част от управлението е изместено в тази безпартийна или технократизирана сфера, където политическите идеи нямат смисъл, а само управленските действия по вертикала.

Руският управленски елит вече е добил самочувствие и никак не е за подценяване. Това са хора с план за света, с поглед към нещата, които са усвоили западните похвати са правене на политика. Нещо повече – около тях ясно си личи аурата на властта. В Русия е лесно да разпознаеш човека с власт, около него просто има силово поле. Май това е голямата трагедия на олигарсите – те трупаха пари, а всъщност единствената истинска валута, която се котира в Русия е властта. Според западните формули парите водят до власт, но руският случай както винаги е изключение. Путин направи това – сложи властта пред парите и олигарсите минаха на втора позиция. Между другото не казвам, че това е правилно, но това е политически факт за тази огромна и интересна страна.

А това дава плодове. Русия сериозно е изпреварила България по доходи, а статистика показва, че 2011 година е първата за тази държава, когато по-малко от 50 % от БВП е формиран от продажбата на нефт и газ. Властта търси начин да изгради различна от това икономика. Дали ще успее ще покаже единствено времето.

Другата държава

Русия вероятно е последното място на тази земя, където думата „българин” предизвиква положителни емоции. Дори у нас не сме настроени толкова позитивно към самите себе си. През последните 20 години казваха, че двата народа са изгубили връзката помежду си, че вече не е останало нищо общо, което се оказа просто поредния балон на прехода.

През цялото време се виждаше, че руснаците се интересуват от българското мнение, че искат да усетят как младите хора на България виждат тяхната страна. Просто Русия наистина е по-различна от държавата, която показват в новините. Там няма как да ти покажат, че една обикновена продавачка на сладолед ще откаже да ти вземе парите само, защото си българин, а тя толкова обича българите, че настоява да ти даде сладоледа безплатно.

В новините няма как да видиш, че руснаците съвсем нямат имперско усещане към България, а просто искат нормални човешки връзки, неусложнени от излишна истеричност и измислена идеологизация на неясна база.

Някои могат да кажат, че това е било показност и манипулация.

Но в България и без това се дрънка прекалено много.

Излишък от искреност

Честността е голямо нещо. Небесно. Толкова е хубаво да си искрен, че можеш да разрушиш вселената без да се усетиш.

Ние в България често се оплакваме от отровената от лъжи обществена атмосфера. Това е, защото не сме усетили радикалния чар на абсолютната искреност. Но, когато ни се демонстрира, човек може единствено да онемее от възхищение.

Пожар в сметището в Цалапица. 4-ти ден то тлее. И тогава директорът на Областното управление "Пожарна безопасност" в Пловдив комисар Румен Димчев обявява: "За да се стигне до погасяването му трябва или да се разгори изцяло или да падне обилен дъжд".

Величествена честност. 

Пожарникарят обявява, че единственият начин огънят да бъде спрян е той да обгори цялото сметище или да се очаква небесна намеса и дъждът да го изгаси. Ето това е ефектът на честността - след нея просто няма какво да кажеш.

Лъжата те заплита в безброй политически капани. Защото лъжите са красиви, те са поезия, полет на фантазията, но пораждат въпроси. А истината те прасва като паве по главата.

Това е все едно докторът вместо да дава напразни надежди направо да каже на болния: "Има два изхода за тебе - да си умреш сам или ние да те умъртвим заради неуспешна операция". Така де - нима трябва да мъчим хората с красиви лъжи, когато истината е така убедителна.

И кабинетът много бърка като лъже постоянно. Вместо да се прави на шаман, Дянков спокойно може да обяви за следващия бюджет: "Целта му е всички да минете на диета. И без това ядете твърде много, пък и многото пари развалят хората".

Така той може и да не натрупа финансови излишъци.

Ама пък какви излишъци от искреност се очертават...

Особености на руската национална кухня

Една страна може и трябва да бъде опозната не само чрез пътешествие в нея, но и чрез опитване на кулинарните й достижения

Човек дори и до болка да обича руснаците и особено рускините, чиито либерални възгледи за дължината на полите са знак за особена прелест във вселената, все пак ще има трудности да разбере изцяло традициите на руската кухня. Руснаците са имали прекалено много историческо време, за да развиват своята кулинария, в резултат на което обикновеният турист ще се сблъска с доста ексцентрични продукти, които са му сервирани на масата. В интерес на истината обаче трябва да споделим, че след като един път първоначалното смущение премине и културите, а и стомасите се напаснат една към друга, посетителите на Русия ще могат да открият много кулинарни вълнения и гастрономически чудеса, които ще удивят и най-префинения вкус.

Ах, този борш

Най-трайната особеност на руската кухня е, че няма начин да седнеш на маса и да не ти поднесат някакъв вид чорба. Това е по-задължително и от водката в руската гастрономическа традиция. В повечето ресторанти в Москва супата дори не трябва да си я поръчваш, а от заведението автоматично ти сервират подбраният от тях специалитет на деня. Най-често, разбира се, това е традиционният руски борш.

И точно тук трябва да се направят няколко уточнения. Това, което често в България минава за борш, изобщо няма нищо общо с руската супа. Именно това разминаване за векове напред е отвратило цели поколения от борша, което не е честно. Руският борш се прави от червено цвекло, в него не се слага никакъв друг зеленчук (тоест добяването на картофи и зеле е български патент), но при добро желание може да се сложи говеждо. Боршът също така се сервира задължително със сметана, а руската сметана е направо от различна галактика със своя прелестен вкус, тя омекотява вкуса на супата, разрежда сладостта на цвеклото и резултатът е едно много прилично и вкусно ядене.

Консумирането на борш в руска среда ще ви убеди и в друго. Тази супа по странен начин върви и с пиенето на водка. Високият градус на алкохола убива горещината на борша и ако човек не внимава, ще се окаже в особен кулинарно-алкохолен капан.

В Русия биха ви сервирали борш толкова често, че туристът трябва да е постоянно нащрек, ако желае все пак да опита по-голямо разнообразие от руската кухня. Типично руска е и супата от гъби, която се приготвя по много различни начини, но едно нещо в нея е неизменно - става страшно вкусна и върви невероятно с типичния руски черен хляб. Пилешката супа по руски също може да изглежда леко странна първоначално, защото в някои части на Русия тя се прави с макарони, но пък крайният резултат е доста питателен и насищащ.

Друго типично ястие за руснаците са пелмените. Това е варено тесто с различна плънка. Сервират ги в купичка, пак със сметана. Разбърканите в сметана пелмени имат незабравим вкус, особено ако са направени добре. В Русия успях да се сблъскам не с един и двама немски туристи, които от безкрайния руски език бяха научили единствено думата "пелмени", за да могат в произволен ресторант веднага да подчертаят кулинарните си предпочитания, а сервитьорите да не се бавят нито за миг в поръчката.

Салатата с гъби и боровинки е друг деликатес, който не трябва да бъде пропускан. На мен първоначално комбинацията ми се видя странна, руската кухня малко стресира със своята фантазия, но после човек се пристрастява към нейната неочакваност и започва да я изследва в дълбочина.

Магията, наречена "сгущенок"

Сгущьонката, известна традиционно като кондензирано мляко, е едно от нещата, които всеки попаднал в Русия търси. Там то е евтино, достъпно и го консумират буквално всички. Цената му е около 2 лева. Сгущьонката е гъсто, сладко, кондензирано мляко, което може да се използва за практически всичко - от това да бъде пълнеж на палачинки до това да бъде сипвано в кафето. При специална обработка (цялата консерва с кондензирано мляко, без да се отваря, се вари два часа в съд с вода) сгущьонката се превръща в много вкусен крем, който пък се слага на почти всички руски десерти. Тоест говорим за епохален кулинарен артефакт, който трябва да бъде опитан моментално щом човек за първи път попадне в пределите на Русия.

За разлика от сгущьонката, която не е много известна у нас, славата на руския сладолед вече няколко поколения се носи из въздуха. И знаете ли какво - тя е съвсем заслужена. Руският сладолед, наричан там с великолепната дума "мороженое", не прилича на нито един друг в света. А най-хубавият вид от него, наричан "пломбир", се прави от сметана и от масло. В Москва почти на всеки ъгъл има колички за сладолед, цената му никак не е висока и заради това трябва да си представяте повечето московчани със сладолед в ръката.

Ако човек тръгне с корабче по Москва-река, малко преди Кремъл ще види огромна червена сграда със запазен надпис: "Красный Октябрь". Там е прословутата фабрика за бонбони, която в България си е спечелила иконичен статус с производството на любимите на всички "конфетки" "Миша косолапый". Руските бонбони са толкова много видове, че за тях би могла да се напише цяла отделна книга, както и за това колко много ги харесват туристите. Пред очите ми японец почти разграби един магазин с бонбони. Притеснената продавачка на странен английски го предупреди, че взима твърде много и че вероятно в самолета след това ще надхвърли с много позволения багаж. Отговорът на японеца беше, че е готов да плати за свръхбагаж, но да отнесе повече бонбони с него. Самият аз като непосредствен участник в тази случка дори леко се притесних, че нахалният турист ще отмъкне пред очите ми всички бонбони и ще ме лиши от възможността да се докосна до този кулинарни чудеса на Русия.

Руска водка или руска бира

Съвсем естествено е един посетител на Русия да потърси и да опита руската водка. Нея също трябва да я броим за част от особеностите на кухнята. Руснаците са превърнали нейното пиене в особен ритуал, който може и да е малко странен за чужденците, но пък става идеално за филмиране на кино, и то за особено драматични сцени.

Местните пият водката от малки чашки, наричани "рюмчики" и не слагат лед в нея. Водката се сервира много охладена, а след това се разлива по чашите. Те са малки, за да може да се издържи на руската традиция да се пие на екс. В произволен кулинарен магазин човек ще се натъкне на толкова много видове водка, че ще му е необходима пътна карта, за да се ориентира във всички видове.

Руската бира, независимо че едва ли е от най-известните в света, също заслужава внимание. За мое собствено изумление прословутото жигульовско пиво още се произвежда и се радва на безсмъртна слава в Русия. Сега бирата се е обогатила с нови марки, които звучат като поезия: "Сибирская корона", "Байкал", "Белый медведь". Точно на тема пиене Русия винаги има коз в ръкава си. Обаче не си я представяйте като някаква свръхалкохолизирана страна. Правителството е взело мерки и за ограничаване на консумацията на алкохол. След 10 часа вечерта в магазините човек не може да си купи твърдо пиене и тази мярка като че ли работи.

И най-накрая човек в Русия задължително трябва да опита брезов сок. Това е вкусът на тази държава. Леко тръпчив, странен, но истински.

"Я в весеннем лесу пил березовый сок", гласи една уникална руска песен. Вън от нейния разтърсващ текст тя намеква, че Русия трябва да бъде опозната и чрез вкуса.

При това абсолютно задължително.

Подмолните крачки на диктатурата

Най-големият проблем на света е, че всички си представят злото зрелищно и със спецефекти и взривове като в холивудски блокбастър. А съвсем не е така. Природата на злото е банална, тиха и ежедневна и заради това голямото осъществяване на злодеяние много често е изненадващо и шокиращо. А после се оказва, че никой нищо не е подозирал, въпреки, че тихите и дребни признаци през цялото време са били налице.

В политиката също е така. Злото никога не се самообявава като зло. Но започва да действа с бавни и подмолни крачки, за да унищожи всяко нормално разбиране за представителност, общество и публична дискусия.

От новата формация ГОРД вчера се оплакаха, че властта тотално саботира техните опити за срещи с хората и описаха два случая, които могат да бъдат окачествени като шокиращи - как са забранили на евродепутата Слави Бинев да проведе среща в пенсионерски клуб и да посети ВМА - Плевен. Въпросът съвсем не опира до конкретната партия и до конкретния евродепутат. Независимо от това дали човек симпатизира или не на ГОРД тези случаи са уникална злоупотреба с власт. Откъде-накъде един кмет може да забрани на евродепутат да проведе среща с хората? Кое точно му дава такива правомощия? Отговорът е - абсолютно нищо. Властта обаче отчаяно се опитва да узурпира дори и такива обществени пространства, като паяк да оплете такава мрежа, която напълно да спре общественият живот.

Ето как започва голямото зло. С малката крачка да почнеш да ограничаваш хората, да извършваш абсолютно незаконни действия. И големият проблем не е, че такива действия има, в природата на властта е постоянно да се опитва да разширява своите граници. Проблемът е, че обществото започна да привиква към тези системни нарушения и дори да не ги забелязва. Опозиционните партии също. Вярно е посегателствата срещу нормалната политика станаха толкова много, че човек трябва да има фабрика за бърза реакция на безумията, ако иска да успее, но това не е извинение. Злото просто не идва с блясък и мълнии, а се прокрадва с тихи стъпки в нощта и се опитва да мине за нещо абсолютно нормално.

Заради това навремето Хана Аренд предупреждаваше, че дори и нацисткото безумие е започнало не като лудост, а като съвсем нормално внушавене на дълг. С което искам да кажа не, че ГЕРБ приличат на нацисти, а че всяка диктатура може да започне с такива малки знаци, които всички приемат за нормални и никой не реагира. Като това един кмет да забрани среща на пенсионери. Свободата трябва да бъде отстоявана всеки ден.

Защото другият вариант е всички да мислим злото за свобода. 

Килърите на БДЖ заслужават вечен позор

Планираното от поне година и половина убийство на БДЖ вече навлиза в своята последна фаза. Маските от лицата на наемните икономически килъри окончателно паднаха. За пореден път те вкараха БДЖ в умишлена криза, за да могат да осъществят отдавна бленуваното ошушкване на железниците, докато от тях не останат само три-четири ръждасяли вагона.

Кабинетът без всякаква причина внезапно спря субсидията, която трябва да дава на железниците за тяхното функциониране и изведнъж шефът на БДЖ Йордан Недев обяви, че без парите от държавата, ще трябва да бъде съкратен половината персонал и да спре 200 влака.

Какво ли му пука на него? С тези си изявление той всъщност показа, че от самото начало е пратен в БДЖ не да управлява дружеството, а да го готви за окончателен и пълен фалит. Когато преди година и нещо железничарите изригнаха като гражданска сила, бе обявено, че спасителната програма за БДЖ предвиждала приватизация на "Товарни превози", а с парите от нея укрепване на БДЖ.

Вероятно това е някакъв вид алтернативна икономика, която е недостъпна за простите мозъци на непосветените в мрака на дясната мисъл, но е трудно човек да не се попита - как може да бъде спасено едно предприятие, ако се продаде най-печелившата част от него. Откъде тогава след това БДЖ ще получава пари след като постоянно ни се казва колко много губят железниците от превозите на пътници. Къде е логиката да продадеш печелившата структура и да си оставиш лошата? Това е все едно да ти ампутират здравия крак с надеждата, че природата внезапно ще поправи другия болния.

Да не говорим и за това, че аз дълбоко не вярвам в идеята, че БДЖ е на загуба. Знам какво ни разправя ръководството, знам какво постоянно ни разправя кабинета, там е работата, че аз вече не вярвам на тяхното безпристрастно мнение. Кабинетът е част от тази игра, а не безпристрастен съдия. Правителството изобщо не иска да запази БДЖ, защото вероятно вече го е обещало на своята послушна олигархия. Ако в последните 20 години държавата не използваше БДЖ като златна кокошка, като постоянен източник на кражба, днес влаковете нямаше да бъдат в толкова трагично състояние.

Българската държава обаче е разядена от черен лобизъм. Автобусните превозвачи натискаха държавата да не се инвестира в БДЖ, самата държава също живееше с фантазията как продава половината сгради на гари и техника, как бърка постоянно в касата и резултатът днес е налице - опасни влакове, драматично ниско платен персонал, вагони от миналия век, липсата на нормални условия за пътуване и алчните погледи на определени бизнесмени, които вече само чакат  железниците да бъдат обявени във фалит.

Нека само да се опитам да обясня какво означава фалит на БДЖ.

Това съвсем не е най-баналното спиране на влакове и огромен, ама наистина огромен транспортен проблем за страната, защото пътищата на България са такива, че ще бъдат задръстени напълно. БДЖ това е огромна инфраструктура - гари, железопътни линии, влакове, вагони, огромен брой кадри, цяло Висше транспортно училище. Това е изстрел в цяла България, унищожаване изобщо на идеята за държава, край на фантазията, че страната има отговорно правителство. Евтини на брашното, скъпи на триците - точно това е ситуацията. Заради некадърността на един кабинет да осигурява приходи, ще бъде унищожена инфраструктура за милиарди, градена с години, в която е вложен труда на поне 10 поколения българи.

Железниците са гръбнакът на нашата страна, независимо от своя окаян вид в момента. Този вид е умишлен, БДЖ беше убивана в течение на години, за да може да бъде продадена евтино, с далавера, за да може последната апетитна хапка от предишната силна държава да бъде разпределена на хищната трапеза на частните предприемачи и техните държавни ортаци. Те никога не се искали да спасяват БДЖ, защото алчно си представяха каква апетитна хапка ще погълнат. Но това е кражба от всички българи. Унищожат ли БДЖ - те бъркат във вашия джоб. Опитат ли се да приватизират железниците - те отново щипват вашите пари. Правят ли далавери с нея, те не крадат от държавата, крадат директно от всеки българин и неговия живот.

Това е гадната картина на планираното отдавна убийство, което осъществяват пред очите ни. Гробокопачите вече дори не искат да се крият, а с ужасяваща медийна наглост дават изявления, че били безпомощни.

Преди много години култовият поет-железничар Трендафил Акациев, икононата на сатиричната съпротива в годините на тоталитаризма, колективният образ на младите студенти по журналистика бе написал следното стихче:

Марули, марули, марули

огромно зелено поле,

а сред тях седи и се пули

едно вдъхновено теле.

Хапни си теленце, хапни си,

цветенца и свежа роса,

как искам теленце, как искам

и аз да паса!

Българската държава обича да бъде извратено продължение на литературата. Сега в случая с БДЖ тя много настоява да ни накара всички да пасем и да приемем факта, че те са толкова некадърни, ама толкова некадърни, толкова прости и зли, че искат да продадат и последното нещо, което ни крепи като държава - БДЖ и транспортът, който те осигуряват.

Килърите на БДЖ заслужават вечен позор.

И ще го получат.

Виж Москва и живей!

Най-красивия град на земята, най-скъпия, най-противоречивия, най-развълнувания, столицата на Русия е всичко това, но и много повече

Русия е много по-различна от всички, добри и лоши, медийни клишета за нея. Тя не подлежи на обяснения с предварително замислени схеми и няма начин да бъде разбрана, ако отиваш предубен там. В това се убеди 15-членна българска делегация от млади хора, която получи шанса за 10 дни да посети Москва и Ярославъл и да се запознае от първо лице със съвременния политически, обществен и най-вече културен живот на Русия от XXI век. Посещението беше в рамките на приетата от тогавашния президент Русия Дмитрий Медведев през 2011 година програма за посещения на млади лидери на други държави. Програмата на цялото пътуване бе поета от „Россотрудничество”, организацията, която се занимава  с културните връзки на Русия почти навсякъде по света и техният представител у нас Руският културно-информационен център.

Едва ли някой от тази делегация всъщност е очаквал какво точно наистина ще види в Москва и как 10 дни в този град могат да променят предварителната представа за всичко, която си имал.

Бъдеще в историята

Москва днес е уникално съчетание на модерна и стара архитектура. Град, който се е разраснал до умонепостижими размери. Официалната статистика твърди, че в столицата на Русия живеят 14 милиона души, но неофициално всички са убедени, че населението отдавна превишава 20 милиона. Околовръстното шосе, което все още се счита за граница на Москва, въпреки, че градът отдавна се разраснал и отвъд него и то доста, е с дължина над 109 километра. Днес в Москва се строи с мащаб и въображение, защото новите сгради не могат да унищожат духа на старата столица. От парка пред Новодевичия манастир, запазен и до днес от стари времена (дори войниците на Наполеон не успяват да го разрушат) се вижда издигащото се ново Московско сити, което като бъде завършено ще стане най-големият финансов център в света, става дума за големина на офисна площ.

Обаче паметниците са запазени непокътнати. Едва ли има друг град с толкова много паметници. Паметниците на Ленин си стоят, не са свалени. Те съжителстват с паметниците на цяла плеяда от руски писатели, композитори, лекари. Всяко късче от историята е запазено, всеки градски обичай също. Руснаците имат интересна традиция. Когато младите двойки се женят те отиват при един от мостовете над Москва-река, близо до Кремъл, и закачват катинар на него. Днес тези катинари са толкова много, че от тях са направени своеобразни дървета, които са станали атракция сами по себе си.

Там пък, където е имало опит паметта да бъде заличена днес вече тече работа по възстановяването й. Така през 1931 година лично Сталин разпорежда храмът „Христос Спасител” да бъде разрушен. Църквата е била толкова голяма, че след това мястото е разчиствано година и половина от останките. Предвиждало се е там да почне строителството на небостъргач, обаче почва Втората световна война, плановете се провалят. След победата на мястото на църквата е имало голям басейн. След това през 1995 година се взима решение храмът да бъде възстановен и само след 5 години той е напълно построен отново. Днес това е огромна църква само за позлатяването на кубетата на която са отишли 150 килограма злато.

Най-скъпият град на земята

За Москва често се казва, че е един от най-скъпите градове на земята. Това е вярно, макар и неправилно казано. Всъщност Москва може да бъде да бъде един от най-скъпите градове на планетата. Но в нея могат да живеят и обикновени хора, въпреки, че за тях едва ли ще бъде достъпен луксът на богатите. Цените в централната част наистина могат да стреснат приходящите от най-бедната страна в ЕС. Дори самите московчани предупреждават, че на Арбат не е добре да се купуват сувенири, защото са поне пет пъти по-скъпи от абсолютно същите сувенирчета в по-краен квартал. Москва е град на контрастите. Скъпотията в нея също е част от модерния вид на града. При това едва ли ще намерите столичанин, който да не ви се оплаче от нея. Почти всеки втори започва да твърди, че при такава скъпотия не се живее. А след това добавя, че цяла Москва предпочита да си купува дрехи от Европа, отколкото от своя собствен град.

С един български лев човек може да си купи 20 руски рубли.  Минималната заплата в района на Москва е 10 800 рубли, което е около 520 лева, но това съвсем не означава, че някой може да намери работници, ако я предлага. Средната заплата на един учител е 18 000 рубли около 900 лева, но на много места тя е по-висока, защото в последните няколко години, въпреки кризата доходите се вдигат. И това е съвсем официална статистика. С изумление научих, че учителките в Русия спокойно могат да си позволят да пътуват и почиват в чужбина, а семействата от средната класа се ориентират да си купуват апартаменти в по-евтините европейски страни като България, защото в Москва цените на жилищната площ наистина са доста високи.

И все пак кратка разходка на репортера на ДУМА из московски квартал разкри прелестта на малките пазарчета в които се вижда, че дори в най-скъпия град на земята има цени, които радват окото. На този пазар правен всяка неделя зад Олимпийската зала в Москва бананите вървяха около един лев, доматите със същата цена, плодовете и зеленчуците бяха с цени по-ниски от българските. А дрехите (изненада!) се оказаха местно руско производство, а не китайски глобални стоки. Просто правителството на Руската федерация е въвело големи мита за чуждестранната продукция, за да подпомогне местното производство. Тази тема, както и членството на Русия в Световната търговска организация бяха обект на разгорещени спорове в местните медии почти през цялото време на престоя на делегацията в Москва и Ярославъл.

Туристически рай

Когато говорим за Москва обикновено не си я представяме като изключителна туристическа дестинация, което всъщност е изключително невярно. По Червения площад в произволно време на деня има повече чужденци отколкото местни. Особено е голям напливът на немски и японски туристи, които вече си приличат по това, че непрекъснато снимат с фотоапарати и на висок глас на своите езици превъзнасят прелестта на снимането. Туристическо-комерсиална атракция е и сградата, която се намира точно срещу мавзолея на Ленин – прословутият ГУМ. Достроен и разширен в годините след разпада на Съветския съюз днес ГУМ е уникална сграда в която имат магазини всички световни марки. Въпреки това сред московчани сградата е известна и като място за разходка. Тя е толкова голяма, че отделните коридори в нея са оформени като улички в различен стил, с пейки и фонтани, а обиколката из нея е радост за сетивата. Огромният хранителен магазин пък е запазен във вида в който са били хранителните магазини в СССР през 70-те години. Май единствената разлика е в това, че сега той е препълнен със стока. Нощем цялата сграда е обсипана със светлини, което прави вечерните разходки по Червения площад невероятно приключение. До малките часове на деня площадът е изпълнен с хора, а очевидно има специална организация немските туристи да посещават мястото вечер, защото може да се види как автобусите ги стоварват към полунощ и ги взимат обратно към 5 сутринта.

Опашките за влизане в Кремъл са титанични. Те се усложняват и от това, че всеки трябва да мине през специален детектор за метал, но въпреки това човек трябва да си отдели близо един час за чакане на такава.

Влизането зад стените на Кремъл обаче е емоция, която никога не се забравя. Уникалните църкви и музеи там, въздухът напоен с история създават атмосфера за абсолютен туристически рай. Организацията за посрещане на туристи е уникална. В Оръжейната палата на Кремъл, музеят, който пази дрехи, накити, подаръци и оръжията на руските царе, човек може да направи тур на почти всички европейски езици, може да си наеме екскурзовод или машинка, която да го води из музея и да му обяснява какво вижда.

Истинската Москва

Истинската Москва обаче е тази, която остава в спомените, когато си тръгнеш. Тя е градът, който не може да те остави на мира, защото толкова много красота на едно място просто няма къде другаде да се види. 

Знае се за старото пожелание: „Виж Неапол и умри!”. Москва предизвиква обаче желание за живот, защото всичко в този град е така мащабно, че ти казва, че един живот не е достатъчен, за да разгледаш всичко. Всичко в този град е история, всичко в този град е бъдеще. Москва е един самоуверен град, който е наясно, че бъдещето му принадлежи.

В делегацията от българи, които го посетиха имаше хора, които не разбират руски, жертва на геополитическия хаос в който пропадна България в последните 20 години. На десетия ден всеки един от тях правеше опит да говори на руски. И дори успяваше.

Москва е виновна и за това. 

Тя не вярва на сълзи, но има начин да кара хората да се чувстват специални. 

Вместо Българоубиец само Очеизваждача?

Преди време във фейсбук беше много популярен един статус, чиято цел бе да се сподели от повече хора. Този статус гласеше: "Казваш за някой, че е дебел, но всъщност ти не знаеш, че той може да има сериозно заболяване. Казваш на 15 годишно момиче, което държи сина си в ръка курва, но ти не знаеш, че тя е била изнасилена. Казваш на един мъж грозен, но ти не знаеш, че белезите по лицето му са в следствие на това, че той е спасил нечий живот. 85 процента от вас няма да сложат това на стената си. Но ти го постави, ако си срещу стереотипите и предразсъдъците".

Трудно е човек да не издържи и да не постави този текст в своя профил. Но, ако погледнем с критично око веднага ще видим, че изречението "85 процента от вас няма да сложат това на стената си" си е чист стереотип и то направо размазващ. Тоест темата за толерантността, предразсъдъците и стереотипите е много по-сложна отколкото изглежда на пръв поглед и не всеки, който се обявява срещу тях наистина е наясно какво точно прави.

В подобна странна ситуация се постави и Комисията за защита от дискриминация със своето изследване за това, че българските учебници възпитавали в стереотипи и толерантност. Прегледът на примерите за това обаче може да предизвика леко причудливи чувства. Например - нетолерантно било младите поколения да се учат на това, че сексуалното общуване става само между мъж и жена. Ако тръгнем по тази линия на разбиране на толерантността, това означава ли, че трябва да започне да се преподава цялата Кама Сутра още в първи клас. Защото, ако пропускането на факта, че сексът може да не е само между мъж и жена се възприема като стереотип, то вероятно като стереотип трябва да броим и липсата на информация за това, че сексуалното общуване става в различни пози.

От КЗД специално обръщат внимание за текст, посветен на св. Георги Софийски, който е изгорен от османлиите на клада. Според тях към тази история трябвало да бъде добавен текст, че агресивна е не самата религия, а политиката на империята. Още отсега смело можем да предположим, че именно обяснителният текст ще е този, който ще възпали лошите чувства. Младите поколения не са машина за запаметяване на обяснения, те са мислещи същества и пришитите и изкуствени възпитания в толерантност няма как да минат. Толерантността става естествен процес по съвсем друг начин, а академичните прийоми просто не играят. Защото по тази логика трябва да изкореним от учебниците прякора на Василий Втори - Българоубиец. Нима това не е стереотип? Нима смеем да кажем, че той е убивал само българи? 

Странната представа за толерантност и борба със стереотипите може да на натресе историческа промяна на прякора - само Очеизваждача, за да не насъкваме младите поколения срещу Гърция.

Не всеки, който идва с добри намерения може да направи добро. Това е класически случай. Толерантността се попива от самото общество, а не от учебникарските фрази. Историята не може да бъде пренаписана в стил на политическа коректност. Така тя просто за пореден път се превръща в проблем. И в стереотип, макар и с друга окраска.

А може би трябва да спрем да я учим, а? 

Опасявам се, че това предложение не стои далече по така начертания път. 

Телевизионната демокрация на тоалетната хартия

С леко закъснение видях една новина, която просто не може да не остане изкоментирана. Става дума за това, че Народното събрание дава 175 хиляди лева за тоалетна хартия за следващия парламентарен сезон. Ръцете веднага ме засърбяха да напиша нещо твърде първосигнално - че единственият резултат, който този парламент досега е дал наистина спешно заслужава титанични количества санитарни материали. Политиката на ГЕРБ толкова сериозно прилича на думата, която се опитвам да премълча, че дори се учудвам на ниската сума, която се хвърля с цел прикриване на крайния очевиден резултат...

Но това са дребни, гадни и гнусни шегички. Ще се върнем към тях в края на текста.

Темата всъщност е малко по-сложна. Ние живеем в телевизионна цивилизация, която трайно е фиксирана в продуктите на отходната човешка дейност. Ако мислите, че преувеличавам просто пуснете произволна телевизия по време на рекламната пауза - поне две трети от рекламите ще бъдат за тоалетна хартия, обещаващи извънредна мекота за чувствителните части, за лекарства срещу хемороиди или срещу разстройство и запек. Телевизионната демокрация очевидно пряко зависи от здравословното състояние на червата и заради това е изключително загрижена за тяхното добро състояние и функции. С други думи българският парламент се вписва сериозно в постмодерната културна ситуация на света, която трайно се интересува от последната забранена територия на човешката телесност. С други думи - не искам аз да съм първия футурист, който ще се опита да обрисува как ли ще изглеждат тоалетните от 22 век, но не съм далеч от мисълта, че дори и там, в това кътче на извоювана тишина и спокойствие, съвсем скоро няма да има мира за духа човешки, а той ще бъде безкрайно тормозен, анализиран и атакуван с реклами в момента в който даде свобода на отделителната си система.

Преди да преминем към политическите послания, нека да поговорим за философската основа на темата. Лайното, казва Милан Кундера, е много по-сложен богословски проблем от злото. В книгата си "Непосилната лекота на битието", чешкият писател сериозно анализира темата и то по съвсем неироничен начин. Ако злото в света можем да отдадем на свободната воля, която е експлоатирана по неправилен начин, то за лайното е отговорен изцяло създателят на човека и света. Ако приемем, че това е някаква Висша сила, а не стихийната еволюция, значи в богословските факултети вместо да четат Кант и псалми, трябва да се концентрират върху рекламите за тоалетна хартия и да ни обяснят защо в битието си всекидневно човек се сблъсква с подобен странен продукт и какво трябва да ни говори той за космическата природа на живота.

Не възприемайте това като нещо гнусно. Проблемът е наистина сложен. И, което е най-интересно, пак от Кундера научаваме, че в Средновековието не един или двама богослови са се опитвали да го разрешат. Така например Йоханес Скот Еригена, богослов от 9-ти век е твърдял, че в Рая човекът не е отделял изпражнения, а погнусата му е дадена като наказание за пречупването на волята Божия. Прословутият гностик Валентин, наречен от Борхес, йересиарх номер 1, също е виждал много ясно проблематиката е бил категоричен, че Христос е ял и пил като обикновените хора, но съвсем необикновено никога не е ходил до тоалетната. Подчертавам това като свивам отново разсъжденият на Кундера, за да се види, че лайното е в пряко противоречие с религията, което означава като минимум, че телевизионната демокрация на тоалетната хартия определено е взела някакъв неправилен завой в тъмните векове на историята.

Умберто Еко в коварната си книга "Тайнственият пламък на кралица Лоана" също се спира достатъчно широко на темата и подчертава, че всъщност лайното е единственото нещо, което човек не дели с никого другиго и вероятно именно от тук можем да вземем базата за критика срещу обявената парламентарна новина.

Човекът може да бъде разглеждан като благородно създание със звездни пориви. А може и да бъде сведен единствено до производител на екскременти.

Всичко зависи от литературния контекст и политическата ситуация. А това Народно събрание се е разположило в такъв контекст, че от тази новина не може да следва абсолютно нищо хубаво. 175 бона за тоалетна хартия е като диагноза. Това парламентарно мнозинство е производител целенасочено единствено и само на това.

С други думи - лансираната цифра може да бъде разлеждана като фукня, в епохата в която българите определено са разредили миговете си на подобно усамотения заради трайния глад и дърварска дясна политика.

Значи едната - преуспялата част от народа се фука със здраво храносмислане и отделяне. А другата - седящата в глад и замразени доходи може да преглъща леко завистливо. И като казвам преглъща имам предвид основно фигуративния смисъл на глагола. Но не отричам и буквалното му тълкуване. Политиката също като хората може да бъде разглеждана понякога като един процес на безкрайно отделяне на отпадъци и някой трябва да поеме бремето на това да бъде наблюдател и жертва на това злодеяние.

Казано с други думи, очевидно и през този сезон напъването ще бъде основна цел на парламентарното мнозинство, а описаното крие остра опасност през 2013 година, в България единствената тема, която да е останала е окончателното превръщане на страната в кенеф. Извинявам се за грубия израз. Но парламентът е по-груб от мен. 175 бона са това, очевидно ще има много какво да си види...

Ако се върнем пак към Кундера, той смята, че изкуството е родило опозиция на света в който има изпражнения. И това е кичът. Кичът, казва чехът, това е свят, който е освободен от лайното. И заради това изглежда така идиличен, пасторален и невъзможен.

Ако е кичозно да се отърваваш от постоянния източник на такава телесна агресия, значи трябва да си пожелаем едни кичозни избори през 2013 година.

Крайно време е телевизионната демокрация да излезе от тоалетната тема.

Като начало – нека да се освободим от фабриката за лайна.

Една страна, където слънцето не залязва

Десет дни в Русия промениха живота ми изцяло. Просто най-накрая схванах, че наистина едни страни са по-близки на човек от други. На мен Русия ми се оказа безкрайно близка, разбираема и красива. Не исках да си тръгвам от там. В самолета на връщане ми се плачеше. Казвах си, че ако сега вселената прояви магическата си природа и отнякъде ми паднат 200 хиляди евро, ще ги инвестирам в едно-единствено нещо – ще направя една огромна обиколка на Русия. От границата й с Полша чак до Владивосток. Навремето в учебниците по-руски четяхме, че Русия е страна в която слънцето буквално не залязва. Владивосток се буди, Москва още спи. Москва се разсънва, Владивосток ляга да спи. Ще обиколя Русия от граница до граница, защото знам, че това е ефектен начин да благодаря на небесните сили, че са изсипали толкова много красота на едно място.

Страната, където слънцето не залязва.

Същото, разбира се, може да се каже и за Фейсбук. Там винаги има дежурни по вселена, които бдят за мислите на пътешествениците и за техните вдъхновения. Това уникално разширява света. Аз успях да споделя моята Русия с Фейсбук и така я разширих до възможната крайност. В нея никога няма да залезе слънце, защото много очи са втренчени натам и чакат още някоя изненада.

Влакът Пловдив - София. Във Вакарел в моето купе се качиха четирима приятели на около 60 години от шоплука и проведоха толкова уникален разговор, че бързам да го споделя из ФБ. Разговорът беше носталгичен, пълен с тъга за годините на прехода и за хора, които вече ги няма сред нас. Изведнъж с ужас установих, че всеки втори спомен на тези хора почва с фрази като: "Спомняш ли си онази братовчедка на съседката, където я убиха с брадва", "А пък стринка ми, където мъжът й умря, когато една тухла му падна на главата", "Онзи от горната махала, където магарето го ритна в стомаха и той умря два дни по-късно, нали го знаеш", "А балдъзата ми, която я бутна кола на шосето и й строши краката, сещаш ли се", "Съседът ми, където брат му го наръга с нож, когато се напиха"....Лелееее, казах си аз, тези хора от Шопско преход ли са изживявали или роман от Стивън Кинг. А представете си потреса ми, когато тези хора, обръгнали на смърт, кръв и ужаси, най-накрая започнаха да плюят Бойко Борисов. Яко сме се натресли с тази власт, якоооо....:)))

----------------------------------------------------

Чета заглавие: "Хвърлят камериерките в борбата с тероризма". Йес! Винаги съм знаел, че неоправеният правилно чаршаф разстройва тежко психиката на терористите и те се записват в манастир, за да подтиснат лошите спомени :))))) Също така не бива да се подценява трайният антитерористичен ефект на непочистената хотелска баня - терористът се депресира, липсата на шампоан го психира, а отсъствието на нови хавлии го убеждава, че тя страната и без това е трайно прецакана, има ли смисъл да пуска бомбите....:)))))) А на следващ етап чакам заглавие: "Камериерките само по жартиери - така терорът ще бъде трайно разсейван" :)))

---------------------------------------------------

Чета една статия за най-странните секс-закони по света. От нея научих впечатляващи неща за човешката сексуалност - като тази, че в САЩ е незаконно да използваш за секс животни от застрашен вид, с изключение на насекоми. После как да не повярваш на теорията, че американските президенти всъщност са бръмбари от далечна планета - оставили са си вратички за извънземни бръмбарски оргии. Въобще кой ли ня

кога си е помислял, че квантовата физика ще ни даде отговорът за вселената. Истинският отговор ще ни го даде по-скоро Кама Сутра :))))) А в Пловдив има неписано градско правило, че хванат ли те да правиш секс с една девойка, си обречен на вечно презрение, Непреходната слава на града изисква да си лягаш поне с две представителки на нежния пол едновременно :)))))

-------------------------------------------------------

Гледах по телевизията как ГЕРБ се опитват да атакуват кметицата на Перник Росица Янакиева заради това, че те, именно Те, не си свършиха работата. Долу ръцете от най-успешния управленец на БСП! Тези психари май не са научили основния урок във вселената - никога не се закачай с перничанка, особено, ако топките ти не са от желязо :)))) Май не им стигна това, че тя ги отнесе два пъти на избори като фен на Металург бутилка с бира, май искат още от винкела - е, ще си го получат :)))

-----------------------------------------------------

Първи сблъсък с българската реалност след 10 дни. Текат новините: реколтата от жито щяла да бъде най-добрата от 20 години насам и с най-добро качество. Нооооо, това съвсем не означавало, че цените щели да паднат, защото цената на зърното се определяла от световния пазар, а пък България била миниатюрна част от нещо, като мозъкът на Цветанов съотнесен към общия обем на черепа му...Значи, ако ще 5 милиарда тона отгоре добиви да има, българите пак ще плащат хляб скъп като роклите на фолкпевица. Това ли е великата справедливост на пазара? Каквото й да стане - потребителите да го отнасят? :))))

-----------------------------------------------------

Последен ден в Русия. Москва е слънчева и жизнена, продават сладолед на всеки ъгъл, московчани забързано не спират с темпото нито за миг, а московчанки, ах тези московчанки, се обличат по начин, който би докарал инфаркт и инсулт на всеки евангелистки проповедник. Цял ден обмислям, но не си спомням да съм виждал нещо по-хубаво от този град. Едва сега разгадах и една от големите тайни на руската лит

ература. Винаги съм се чудил защо тези руснаци (особено поетите и писателите сред тях) като отидат в емиграция, така въздишат по родината и по-специално по Москва. Прочетете емигрантската поезия, там са излети повече сълзи за Москва, отколкото за загубени любими или пропиляно богатство. Вече разбрах защо е така. Защото, дорогие друзья, Москва поставя пред отделния човек един огромен проблем. И той е - как изобщо ще живееш без нея отново :)))))))

------------------------------------------------------

За 8 дни в Русия бях в толкова църкви, църквички и манастири, че като се върна в София задължително трябва да отида на стриптийз клуб. За да се балансират енергиите. Май твърде много ме пречистиха тука :)))))

---------------------------------------------------

7 часа обиколка на Ярославъл. Научих всичките им князе, всичките им битки, всичките им църкви (а те са 50), а в процеса на това историческо пътешествие опознах и три марки руска бира. Историята и алкохолът вървят ръка за ръка, каквото й да ви говорят академиците. С очите си, най-накрая, видях и Волга - река огромна като главата на Цветан Цветанов. Градовете от Золотое кольцо России са все около Волга, защото, поне според мен, при гледката на огромната река в душата на руснака става удивително чудо - човек гледа безкрайната природа, диви се на творенията божии, удари един кръст пред позлатените кубета, пък най-накрая отива в първата кръчма да удари две бутилки с водка. Защото, както се казва, историческият човек е неясен и мъглив. Но пък пиещият такъв винаги е готов да ви говори за история и да ви попее избрани руски романси, с очите си го видях....:))))

--------------------------------------

Бях на среща с журналистите от един малък градски вестник в Ярославъл. Разговорът започна обичайно с леко подозрение на страните една към друга. След 50-тина шоколадови бонбона, няколко кипятока вече говорихме по всяка тема по познатата вселена - опозицията в Русия, плюсовете и минусите от влизането на България в ЕС, дължината на краката на младите руски студентки, положението в Сирия и всички див

отии, които двата прехода - българския и руският са натресли на народите. Най-накрая едната журналистка удивено възкликна: "Нее, ние наистина сме братя". Знаете ли, това изречение обобщава всичко, което може да се каже - колкото и да го отричаме ние наистина сме братя :)))) А най-накрая поднесох на редакцията една бутилка с крушова ракия. Журналисти, алкохол, политика - беше живо чудо, че срещата свърши само за около 3 часа :))))))

--------------------------------------------------

Старият репортер смени адреса си. Днес той се намира в град Ярославъл. До него се стига след тричасово пътуване с влак, което е невероятно изживяване. Руската природа наистина обича брезите и рябините, а сред тях се сгушват малки къщички. Имах чувството, че постоянно виждам тези къщички по пътя към Ярославъл. Самият Ярославъл е град като картичка. Изящен е като кратък Фейсбук-статус и всичко в него е толкова руско, че чак се чудиш дали не е една измислица. Все едно си в град, който едно към едно е изваден от филма "Гара за двама" :)) В Русия постоянно ми се пее. И да, не е страничен ефект от водката. От въздуха е, мама му стара :))))

----------------------------------------------

Руснаците имат особено отношение към властта. То е изпълнено с иронична двойственост. Поддръжниците на Путин например са разбрали, че не е комерсиално пред чужденци да хвалиш президента и заради това първо започват с ирония към него, с няколко шегички, с бързо охулване на цялата власт в Кремъл, а чак най-накрая си позволяват да кажат и няколко хубави думи. Опозиционерите са на обратния полюс - поч

ват с хвалбите и най-накрая завършват с критиките. Според мен заради това западните журналисти и анализатори изобщо не могат да схванат Русия или пък поне малко да разберат политическите процеси в нея. Руската политическа душа като герой на Достоевски прекалил с водката се изплъзва от подредените политически обяснения. Да не говорим, че на маса - и феновете на Путин и антипутинистите, рано или късно започват да говорят като преродения Бакунин и стигат до извода, че властта е изначално зло и трябва да живеем в безвластнически свят...Как да не получават западняците инфаркти, когато се сблъскат с това? :)))))

------------------------------------------------------

Русия е фабрика за сбъдване на интелектуални мечти. Разходих се по улица "Арбат", видях театърът на Вахтангов (той е кръстен на него, разбира се), видях продавачите на книга, продавачките на сувенири, паметникът на Окуджава и се сетих за онази негова песен, в която той казваше - "Пешеходы твои — люди невеликие" и се почувствах част от цялата поезия за Москва, от целия този град, който е толкова го

лям, че ти трябва цял живот, за да го опознаеш и обходиш. Съвременната разходка из Арбат също е занимание интересно. Защото поетичните проблясъци, които те обземат от паметника на Пушкин и Наталия Гончарова малко по-нататък са прекъснати от девойки с листовки, които те канят да посетиш музея на еротиката или пък музея на телесните наказания...Това е Русия, казах си аз философски, поезия, слънце, еротика и бой в едно. Важно е баланса между всички тях да е подсигурен. Тогава можеш да разхождаш по Арбат без да се опасяваш за някоя част от тялото си...:)))))

---------------------------------------------------

Когато човек влезе зад червените стени на Кремъл, едва тогава може да схване историческата съдба на Русия. Просто нищо в тази страна не може да бъде малко. Там има пространство за всичко - за мечтите, за дивотиите, за светците, за диктаторите, за девойките с къси поли и за девойките с изрязани деколтета. Всичко в Русия е голямо и заради това тази страна не е състояние да не се държи епично :)))) С

амо в Оръжейната палата в Кремъл (това е музей в който се държат дрехи, аксесоари, подаръци и превозни средства на руските царе) има толкова злато, че ако го махнат от витрините сигурно ще могат да си купят половин Африка и да получат Сейшелите като бонус. Не го казвам да хваля руснаците. Просто се опитвам да обясня, че Тютчев навремето изобщо не е бил патетичен или романтичен като е казал, че Русия не може да се разбере с ума. Не е дрънкал празни приказки този пич. Русия трябва да бъде почувствана....

----------------------------------------------------------

Москва е място, което трябва да се види. Всичко тук е голямо. Мащабно. В един кораб-ресторант по Москва-река налетях на един бивш полковник Сергей, който с жена си и още две приятелски семейства празнуваше рожденния си ден. Като видя, че съм от България, Сергей (на първата си водка) започна да споделя впечатления от всички градове у нас, където е бил. На втората водка вече ми разправяше за българс

ките момичета с които е спал. На третата водка руснаците и българите вече бяхме братя, свързани в исторически съюз не само от пиенето, но и от поривите на кръвта. На четвъртата водка Сергей вече разтревожено казваше, че дъщерята на съседа му е на 25 години и все още е "холостая" (неженена) и настояваше да ме води на гости, за да ме запознава с нея...След като видя, че все още не ми се жени, човекът обаче настоя да ми даде телефоните си, за да му отида на гости. "За какво са ми всякакви други европейци", сподели този кадър - "На мен ми е приятно да си пия с българи" :)))

---------------------------------------------------

Време е да отлитам. Москва не чака, а казват, че и не вярва на сълзи. Значи в Москва се влиза единствено с радост. Пора улетать! А, както казваше поетът Игор Северянин (едно много нафукано, но страшно талантливо копеле):

Мой взор мечтанья оросили:

Вновь – там, за башнями Кремля, –

Неподражаемой России

Незаменимая земля.

Битката на една истинска перничанка

В последната година от своето абсолютно провалено управление, ГЕРБ започнаха безпрецедентна атака срещу местната власт и най-вече срещу кметовете от опозицията, които не ходят всеки ден при Дянков, за да му правят финансови поклони, нито пък през седмица възславят името на премиера и неговото неспирно свеждане на цялата възможна политика в изливането на асфалт и то по некачествен начин. Тази необявена война се води по всички най-мръснишки начини и с прийомите на жълтата преса – с интриги, подмятания, чудовищни, но недоказани обвенения, заплахи с прокурори, арести, нова порция сензационни заглавия и тотално окаляне. ГЕРБ са способни да водят политика единствено на такова примитивно ниво и заради това техните битки приличат на сапунена опера, написана от някой нелек почитател на хероина, който системно го комбинира с некачествена водка.

Основен обект на атаката на тази власт се оказа най-успешният кмет на Перник от началото на прехода досега, един от най-способните управленци на БСП, непримиримата и идейна перничанка Росица Янакиева.

На нея й се падна да бъде кмет в тежко време. Земетресението, което удари Перник беше изключително коварно. Слава богу, то се размина без жертви, но причини достатъчно щети по къщите и блоковете на хората, че да не могат да се справят сами, без държавна намеса. А след като неуспокоената земя още няколко пъти разлюля града, ситуацията стана още по-кризисна.
Нека да припомня. Първият човек, който отиде при перничани още в нощта на земетресението беше Росица Янакиева. Тя направи това, което всеки добър кмет би трябвало да направи – отиде сред хората, за да получат те увереност, че над тях има някаква държава, която ще помисли за бедите им в кризисното време. Всяка друга форма на държава – премиер, министри, депутати се изсипа в Перник едва два-три дни по-късно, когато хората отдавна бяха изживели първоначалния ужас и вече се сблъскваха с ужас от различен вид – как ще дочакат зимата в къщи, които могат да паднат всеки момент.

Отговорност на държавата, нека да повтаря – на държавата, е да се справя с последиците от такова бедствие. Местната власт, хронично недофинансирана и удушавана от злодейската политика на Симеон Дянков, не разполага с ресурсите, за да помогне да хората. Просто няма откъде да ги взема. Това е българска политическа перверзия – хората гласуват мажоритарно за един кмет, вярват му, той е лицето на държавата за тях, но всъщност градоначалниците все още са заложници на държавата. А държавата днес е като южноафрикански сегрегатор от времето на апартейда – за Бургас винаги се намират пари, защото кметът е от ГЕРБ, но за бедстващия Перник бяха отпуснати смешни финанси, които дори не бяха раздадени докрай.
Бойко Борисов отиде до Перник само, колкото да се снима с хората и да не го обвиняват, че го е страх да се появи, президентът Плевнелиев избра среща с папата пред това да се появи в града и отиде много дни по-късно, само, колкото да го снимат и него там. С това се изчерпа цялата държавническа грижа за бедстващия град. Нито една медия не обърна внимание на тревожните предупреждения на Янакиева, че властта бави парите за пострадалите, че се правят всевъзможни спънки за тяхното взимане, че държавата тотално е игнорирала Перник, че премиерът си е намерил нови забавления и събития и е забравил всичко, което е обещавал на изтормозения и люлян град.

Само, че земята не може да бъде успокоена с популистки възгласи пред камерите и с шаманските уверения на един финансов министър, че за Перник е помислено. Земетресенията продължиха, тревогата на хората се усили и тогава ГЕРБ разбраха, че трябва да си намерят виновник, ако искат гневът на перничани да не ги помете като винкел софийска стъклария. В тази война бяха пуснати всички общински съветници от групата на ГЕРБ в Перник, които предадоха своите съграждани, като се обявиха срещу кметицата, а не срещу истинския виновник. Изведнъж Янакиева се оказа виновна за всичко – за липсата на средства, за недовършените ремонти, за това, че държавата спря да дава пари и беше живо чудо, че не я обвиниха, че лично тя е предизвикала земетресението с цел да саботира героичните усилия на кабинета да поддържа финансова стабилност. Янакиева се оказа на фронта внезапно, пресечна точка на нечистия интерес едно бедствие да бъде използвано с политическа цел. Атаката срещу нея в момента допълнително пречи на Перник, защото не позволява на общинската власт да върши своята работа с малкото средства с които разполага.

Аз лично не се съмнявам в способността на Янакиева да удържи фронта. Тя е доказала своята способност на управленец, не се поколеба да уволни и свой заместник заради това, че не се справя добре с работата по преодоляване на щетите. Защото ГЕРБ не са разбрали най-важния урок на вселената – никога не е добра идея да се закачаш с перничанка, особено, ако топките ти не са от желязо.
Перник е политическата болка на ГЕРБ. Помислете си – за цели 15 минути тяхната кандидатка Ирена Соколова се изживяваше като кмет и разливаше шампанско. После стана ясна истината – перничани гласуваха за своята Росица, кметът, който за два мандата успя да промени града, въпреки наследените хронични финансови проблеми. Ако Бойко Борисов се хвали, че е побеждавал Станишев, където го е видях, то той определено не може да се похвали с друго – че някога изобщо е побеждавал Росица Янакиева. Тази жена се оказа по-силна от цялата държавна машина на ГЕРБ, от всички интриги, които й спретнаха, от всички жълти клюки с които я заляха, защото перничанките са по-могъщи от винкел, те са с вродено чувство за реализъм, със здрави ръце и знаят, че работата трябва да бъде свършена днес, а не утре.

Битката на ГЕРБ с Росица Янакиева не е само битка на ГЕРБ с БСП. Това е битка на държавата срещу независимостта на местната власт. Това е опит за окончателно подчиняване на кметовете, за стъпкването на идеята за нещо независимо от кабинета. Опитът за стоварването на отговорността за несвършената от държавата работа върху плещите на един кмет е висша политическа интрига и е нещо много опасно. Защото, ако ГЕРБ окончателно стъпчат местната власт, няма да има никакво значение кой ще спечели следващите парламентарни избори.
В този смисъл Янакиева днес е последната надежда на независимо мислещите българи за някакъв отпор на полицейската държава, която подмени политиката с интриги. Изуми ме правилната реакция на кметицата – тя не се скри, не тръгна да прави дипломатически завои, а откровено се конфронтира с централната власт. С което се доказа като политик от голяма класа. Като управленец, който е разбрал, че властта има смисъл само, когато наистина защитава хората, а не се оставя да бъде мачкана от демоничното разбиране за дясна финансова политика и премиер, който прекарва повече време в телевизиите, отколкото на работното си място.
Големият проблем е защо Росица Янакиева остана сама в тази битка. Защо БСП веднага не скочи да й помогне? Левицата трябва спешно да защити своя най-мощен управленец без да губи нито минута, защото този фронт е решителен и е от жизнена важност. Вместо това обаче виждаме, че Янакиева е оставена сама да се оправя срещу репресивната машина. Което едва ли е проблем за една истинска перничанка, но определено е проблем за една нерешителна БСП. Вярно е, БСП има грях към Перник – неуместните фейсбук-статуси на Антон Кутев, който се подигра с трагедията и до днес са като отворена рана, но това не може да е извинение за забавената реакция. БСП оставя една социалистка самичка да води битка от която зависи бъдещето на партията. Този път левицата няма право да извръща поглед встрани и да се прави, че Перник не е част от България. БСП трябва да разбере, че „четирите паднали комина в Перник” наистина са национален проблем, че кметицата на Перник трябва да получи подкрепа, че от изхода на битката зависи в каква България ще живеем. Ако левицата не е разбрала това, трябва спешно да си зададе въпроса дали изобщо някога е разбирала нещо.

А иначе Янакиева има правото да е със самочувствие. Досега тя винаги е побеждавала ГЕРБ. Където ги хване, когато ги хване. Магията на винкела още работи. Нищо не подсказва, че и този път няма да ги помете жестоко.
Както правят само перничанки.