Предизвестения провал на срещата във Варшава

Всеки път, когато в България някой повдигне темата "НАТО", обикновеният читател е принуден да броди в един безизходен лабиринт от клишета, мантри, евроатлантическа патетика и цяла орда от орки, пардон, от анализатори, които обясняват, вещаят, прогнозират и размахват криви пръсти. Ако човек иска да се ориентира в каква посока се движи Северноатлантическия алианс и дали изобщо осъзнава какво прави трябва да сведе до минимум гледането на емисии български новини, където млади репортерки с минижупи сричаха от аутокюто каквото са преписали от агенциите, без ни най-малко да ориентират публиката дали изобщо схващат политическата ситуация. Иначе срещата във Варшава бе организирана като медиен спектакъл. От два месеца насам слушаме как Алиансът ще вземе исторически решения, които ще променят Европа и направо ще преподредят политическия пейзаж в конфликтните зони. Чухме как щели да заложат на политиката на "сдържане" на Русия, което е красив евфемизъм за това, че има цяла редица от държави, които трябва да бъдат превърнати в горещи точки от реална фронтова линия. Знайни и незнайни грантови активисти като натовски папагали заповтаряха от какво значение е срещата във Варшава, как руската заплаха ще получи достоен отговор и как няма да остане ненаказано зло. Целият този фон обаче звучеше като карикатурно повторение. И преди да кажем няколко думи за това какво следва за България от натовския форум, нека да върнем малко лентата назад, защото паметта днес е автентичното реално дисиденство в света, който си въобразява, че е започнали преди две секунди.

Преди лидерите от НАТО да се съберат във Варшава тази години, през 2014 година те се събраха в Уелс. Тогава България се намираше в особено политическо състояние. На власт беше служебното правителство на Георги Близнашки, тоест пълен кадрови подбор на президента Росен Плевнелиев. Служебните правителства не подлежат и на парламентарен контрол, така че на срещата в Уелс държавният глава потегли със същия ведър оптимизъм, който тресе евроатлантиците днес. "Най-важният резултат за България от Срещата на върха в Уелс е приемането на План за готовност за действие на НАТО, който включва конкретни мерки за защита на всяка държава-членка", обяви след събитието Плевнелиев с очакване репортерките да припаднат от щастие. Това, което стана официално скрито, а след това се разбираше на час по лъжичка бе следното - държавният глава бе поел ангажимент за сериозни военни разходи, които да стигнат до 2 на сто от БВП, а също бе пожелал националният център за командване и контрол във Варна за наблюдение на акваторията в Черно море да бъде превърнат и надграден като изнесен команден център на НАТО. Нека пак да повторим - държавният глава не бе получил мандат от никого да поеме тези ангажименти, те бяха изцяло продукт на собственото му слагачество. Половин година след срещата в Уелс се разбра и за друго обещание на държавния глава - в България да бъде разположена американска военна техника. Българите научиха за това не от своите собствени институции, а от министъра на отбраната на САЩ Аштън Картър, който информира, че процеса започва. Точно тогава се навдигна толкова масова вълна от народно възмущение и започна подписка срещу подобно действие, че властта се уплаши, а обичайният заподозрян за дивотии в кабинета Николай Ненчев побърза страхливо да обявява, че такива обещания няма. У нас все пак дойде американска техника, но в доста по-малко количество от зареченото. Вероятно заради подобна тиха съпротива навсякъде из Европа срещата в Уелс бе обявена за пълен провал и то само месец след нейното приключване. Страните от Европа в голямата си част отказаха да изпълнят американските искания. А НАТО, колкото и да се пънат да го обрисуват като колективен съюз, все още означава предимно и само САЩ.

Форумът във Варшава започна по същия медийно олигавен начин. Което обаче не попречи да се види, че днес в НАТО има едно голямо политическо разделение. Страни като Германия, Франция и Италия никак не бързат да заемат агресивна позиция срещу Русия, защото почнаха да осъзнават, че тя е в противоречие с техните стратегически интереси. В ролята на ястребите днес се изживяват освен дежурните военни фанатици, трайно заседнали в епохата на Студената война от САЩ, държавите от Източна Европа и някъде в тази група можем да открием и Росен Плевнелиев. Той пък все едно е заседнал във времето от срещата с Уелс - пак чухме дежурните приказки за засилването на военното присъствие в Черно море, идея, която е на път отново да разпали ярко политическо напрежение в България.

Именно покрай това прословуто военно присъствие в черноморската акватория видяхме, че властта у нас е заложник на собствената си шизофрения и външни влияние. От една страна още преди Варшава видяхме отново соловата акция на Плевнелиев и Ненчев на които само няколко дни не им стигнаха да набутат България в съвместна флотилия с Турция и Румъния. Бойко Борисов се принуди да свиква брифинги по спешност и да говори, че тези, които искат да водят война трябва да пратят децата си на бойните кораби. След това Турция и Русия успяха да се разберат и да изгладят противоречията помежду си, но сега старата идея се появи в натовска форма. Премиерът, който май не отиде нарочно във Варшава, въпреки, че със сигурност основно него са чакали там, отговори с идеята за Черно море като "демилитаризирана зона". Това е романтично предложение, но наивно до крайност. В тази конфронтационна обстановка подобна идея можеше да бъде лансирана само след съвестна подготовка и геополитическо търпение. Очевидно е, че тя бе родена, за да се балансират политическите страсти тук, но колкото повече НАТО дрънка оръжие за глупости, толкова повече страстите ще се изострят.

В крайна сметка обаче бг-ястребите не разочароваха със своето поведение. Прочетоха каквото им беше написано, а то нямаше нищо общо с дадения мандат. Българският слугинаж се развихря в чужбина. Защото се отървава от досадната идея да дава обяснянения за превития си гръбнак.

 

Едва ли дори и най-големите ястреби в НАТО вярвят, че Русия ще нахлуе в Източна Европа, или пък, че именно тя е основната заплаха днес. Въпреки това страните от Алианса отново и отново се давят в мухлясалото разбиране, че светът отново се връща в епохата на студената война. Де да беше така. Студената война бе проблематична епоха, но осигуряваше относителна световна стабилност. Днес ситуацията е взривоопасна и както наскоро каза анализаторът Валентин Вацев, тя много повече напомня на времената отпреди Първата световна война. Русия обаче е необходима като плашило, защото НАТО днес функционира все по-трудно. Всъщност основната задача на форума във Варшава не беше толкова патетичните декларации, а опитът да бъдат събрани 15 милиарда долара. Това става по изпитания начин - новите членки взимат заеми и купуват стари натовски самолети. Заради това беше такава радост, че Черна гора влиза в НАТО - кой ще изпусне шанса да има още една страна, която да вземе заем? НАТО е инструмент за влияние на САЩ в Европа, но напоследък той им излиза доста скъпо, защото редовно се налага именно Вашингтон да покрива задълженията на Алианса. То май и заради това редовно се вади картата Русия, защото това е последният ефективен начин някои страни да бъдат накарани да развържат кесиите.

Медиите у нас обаче обикновено са толкова задръстени с клишета, че трудно човек може да пробие през мъглата от манипулации и да постави критични въпроси. Като например - нима Алиансът от година на година не загърбва защитната си роля и не се превръща в основен фактор на нестабилност в много части на света. И докога всъщност НАТО ще се прави, че не забелязва проблема със световния тероризъм, който окървави доста европейски столици. Армията не може да бъде свръхефективно средство срещу асиметрична заплаха, но докато не съществува реален анализ за истинските източници на нестабилност, то Алиансът ще пребивава в някаква своя собствена сюрреалистична реалност.

Въпрос на време всъщност е срещата във Варшава да остане в историята като поредния провал. Тя е обречена на неуспех, защото Европа вече две години се пържи в огъня на огромна конфронтация и това не само отслабва ЕС, това заплашва неговото съществуване. Доскоро се смяташе, че НАТО и ЕС вървят ръка за ръка, но май все повече това ще звучи като твърдение от миналото, защото точно сега е необходимо ясно разграничение. Разбира се, нашите ястреби няма да загреят скоро за този процес. Тук Плевнелиев дори и в пенсия ще продължи да лее сълзи за военни кораби в Черно море, а Соломон Паси да сънува американски военни в най-тайните си и страстни сънища. Все пак има и лъч светлина. Толкова много медийна боза се опитаха да излеят в мозъците на този нещастен народ, а пък той още продължава да мърда и да не приема, че Русия може да бъде заплаха за него. Ястребите на войната все повече се оформят като истинската заплаха пред националната сигурност. 

Защото, когато дрънкаш с оръжие трудно можеш да докажеш, че се защитаваш. 

Александър Симов: Може да има съюз БСП-АБВ, но без Първанов и Калфин

Интервю за сайта "Гласове"

- Поводът за това интервю е ясен - какво става в лявото. Но, за да не "хващам бика за рогата", както тези дни държавнически по някакъв повод се изрази премиерът ни, ще започна с молба да си поясните мисълта от ваш пост във фейсбук, съвсем скорошен: "По различни стени от една седмица насам забелязвам тежки, драматични и екзистенциални спорове за носталгията по соца... Как така носталгията придоби толкова огромна сила в нашето общество, откъде се появи тя? Носталгията всъщност е нещо като контракултура, съпротива срещу историческото безумие, срещу опитите за подмяна. Вижте дори как са го казали в рекламата: "Кренвирши от онова време". Онова. Забраненото време. Сатанизираното. Времето, което се помни напук. Времето за което спомените днес са дисидентство. Ето това е култовата ирония на цялата ситуация. Аз я намирам за забавна."  Забавна?

- Да, именно забавна. Това е част от голямата подмяна в която живеем. Днес тези, които до утре ще ви убеждават какви проповедници на свободата, демокрацията и евроатлантически ценности са, се опитват със страстта на цензори да преследват всеки, който се осмели да си спомни миналото по неконфликтен начин. Пред очите ни се извършва един грандиозен опит епохата на социализма да бъде сатанизирана докрай. И заради това носталгията днес е дисиденство. Това не е обикновен блян по младостта, носталгията тук е алтернативна памет. Хората бяха притиснати до стената и с нацистка страст им се казва, че трябва да изличат всеки спомен за нормален живот преди от себе си, а ето, че те отказват да се примирят с това. Търговците първи го усетиха. Носталгията носи енергия, това не е търсене на изгубения рай в набоковския смисъл на думата, а опит за съпротива. Заради това рекламите за "онова време" имат дори бунтарски характер. Носталгията е бунт срещу статуквото, срещу постмодерните лакирани писатели, които направиха много пари, паразитирайки върху миналото, гаврейки се с него. И когато днес някой от дежурните папагали се изправи и почне да къса косите си в пиянско кресчендо как комунизмът не бил изучен по обективен начин докрай, това всъщност не е порив за истината, а хълцане по нов диктатура. За пореден път България живее в епоха в която миналото е неудобно и в която паметта е основен начин за съпротива срещу безумието. Та темата за носталгията, според мен, съвсем не е толкова проста и едноизмерна. Това е темата за провала на този преход. Единствената легитимност на новите елити бе в това, че те трябваше да осигурят по-добър живот, просперитет и хоризонт за бъдеще. Днес България е в историческа дупка. Живеем в смазваща бедност, в патологично неравенство, в медийна истеризация и непрекъснат срив. Пълен провал. Заради това носталгията се превърна в такъв фактор. Тя е последната памет за това, че един друг свят е възможен. Пък бил той и битово несъвършен и без банани по магазините. И тази памет хвърля в ужас много хора. Защото в миналото сегашните сатанизатори и цензори са били в основната си част безгръбначни кариеристи, дечица на номенклатурата, която живее с елитарното съзнание, че трябва да контролира този прост и носталгичен народ. Не им се получава.

- Във вторник БСП и АБВ дадоха да се разбере, че тръгват към съюз за общ кандидат-президент - това, след драматична раздяла и всеки по пътя си. Правилно ли тълкувам думите на Корнелия Нинова: "С АБВ се обединихме около целта да променим модела на президентската институция наложена от ГЕРБ, спечелвайки изборите."

- БСП и АБВ все още не тръгват към общ съюз. Двете партии просто седнаха да преговорят, за да видят дали има допирни точки между тях. Вижте, ако говорим за електорати, то аз съм убеден, че между избирателите на АБВ и на БСП не съществуват никаква съществени различия. И едните, и другите са от най-пострадалите от прехода, вълнуват се от едни и същи неща, ядосват се на едни и същи хора. Виж в лидерските висини съществува проблем. Ето вчера след преговорите видях, че една агенция цитира ето тези думи на Първанов - "Общата кандидатура зависи от характера на номинациите и преговорите за личността на бъдещия държавен глава". Цял ден търсих хора, които да ми обяснят какво се крие зад този дзен-коан. В крайна сметка аз си го преводох така - ако аз не съм кандидат, то общ кандидат няма да има". Но нека да не продължавам, че върху мен ще увисне отговорността за провала на преговорите. Само ще добавя, че репликата на Корнелия Нинова, която обиди и Калфин и Първанов, че те не могат да бъдат кандидати за президент всъщност изразява много автентично отношение в БСП към тях. И според мен беше съвсем естествено те двамата да се отдръпнат назад, ако искат реален съюз наистина да има. Иначе аз не виждам нищо лошо в това две леви партии да търсят заедно път за промяна на модела, за изчистване на президентската институция от вредните изпарение на росенплевнелиевщината.

- Приехте да станете член на ръководството на партията, но кажете какво му е нормалното в същото това ръководство да са хора като Георги Гергов. За Костадин Паскалев ми е отделен въпросът - той определено е харизматичен, но според материалното му състояние, придобито неясно как, е далеч от лявото. Пропуснах Кирил Добрев.

- Надявам се да ми позволите да не влизам в персонални оценки. Мога да го направя, но това ще превърне този разговор в нещо като сапунена опера, защото ще постави тезите ми на личностна основа, което ще ги олекоти.

Да, в Изпълнителното бюро сме хора, които имат разминаващи се, а понякога дори и притовоположни възгледи за това как трябва да се развива БСП. Разглеждам това като предизвикателство. Същевременно хората за които говорите кипят от енергия, виждам у тях желание за работа и няма как да пренебрегнем факта, че те също са изразители на определени тенденции в БСП, зад тях стоят симпатизанти.

И ето как стигам до моето участие в Изпълнителното бюро. Приех да вляза там с два мотива - да се уча, защото сега установих, че имам още много да се развивам, за да бъда на висота и, за да мога в решителни мигове да не мълча, а да казвам моята лява гледна точка и да се надявам, че тя ще бъде приета и разбрана. Политиката в БСП днес не може да бъде продукт на една-единствена група, тя се ражда в тежка дискусия, понякога досадно дълга дори. Но след конгреса в БСП има ясно очертани две части, които изпитват подозрения една към друга, а същевременно трябва да родят ярка, силна и социална алтернатива на ГЕРБ. Тоест задачата е достатъчно тежка, за да приема днес и сега да водим персонален спор. Този спор няма да бъде избегнат и съм убеден, че в БСП той отново ще бъде поставен, но едно е да водиш спор в партия, която е спечелила президентските избори, съвсем друго във формация, която не може да намери пътят към победата.

- Говоря с леви хора - те казват: "Мишо Миков дръпна партията в ляво. Сега убиват партията." Говоря с грамотни и доста ядосани леви хора. Как бихте им отговорили?

- Да, Михаил Миков дръпна партията в ляво. Смятам, че неговото политическо наследство е много ценно. Изобщо идеята за ляв курс беше спасителната инжекция на БСП след драматичните и пълни с грешки 2013 и 2104 година. И понеже виждам, че в БСП има хора, които смятат левия курс за някаква куха фразеология, нека да обясня как разбирам левия курс аз.

Левият курс беше едно грандиозно усилие БСП да бъде поставена наистина на идейни основи. Наскоро срещнах твърдението на един анализатор, че ние живеем в постфактологичния свят. Светът, в който фактите вече не са важни. Според мен не е напълно прав - ние живеем в постидейния свят. Светът в който се опитаха да убият всяка идеология, а това е зловещо. Идеите осигуряват на човека хоризонт за бъдещето и познание за историята. Без идеи съществуването е сведено от ден за ден. Това е светът в който заглавието във вестника е по-важно от реалното съдържание на политиката. Светът се разлюля така жестоко днес именно, защото остана без идеи, тоест остана без бъдеще. И това е глобален процес, който тепърва ще ни поразява със своята жестокост.

Ето защо аз считам, че всеки опит за връщането на една партия към нейните идейни основи не е път за никъде, а единствен начин за истинско съществуване. Левият курс е единствената гаранция, че в БСП повече няма да съществува шизофренията - красиви обещания в опозиция/досадна дясна реалност на власт. Тоест идеите на Миков изобщо не бива да бъдат отхвърляни с лека ръка.

С частта за убийството на БСП обаче не съм съгласен. Корнелия Нинова има правото да мине през своите изпитания, политически битки и защита на каузи. Тоест всяко предварително раздаване на оценки е израз на неясна обида, но не и на реален анализ. Нейният стил е по-различен. Тя е действена, енергична и иска нещата да стават веднага. Това е приятно разнообразие в БСП. Смятам, че истински пелившата комбинация е точно това - партия на идейна основа с кипяща енергия.

- Защо беше нужен този референдум, реален ли е и кой как ще се съобрази с него?

- Допитването беше идея на Корнелия Нинова, която тя разви по време на своята кампания за лидер на БСП. Още като чух за тази идея тогава тя ми изглеждаше странна, защото според мен допитване за коалиционна формула, а не за личност, звучи прекалено странно. Нинова спечели конгреса и максимално бързо организира допитването. Обикалях из страната и видях, че то предизвика интерес, събуди енергия, а и активността, която мина 70 на сто показва, че то е минало успешно. Това е трето допитване в БСП за 26 години - очевидно е, че партията се опита да покрие дефицитът на демокрация. Допитването помогна на БСП да се ориентира с кои партии има мандат да преговоря в опита да бъде сформирана коалиция за изборите. След като видях резултата ми стана ясно, че социалистите не са някакви тесногръди сектанти. Те дадоха максимално широк мандат за преговори. И ако цялото проучване трябва да бъде сведено до една формула, тя звучи така - "Широка коалиция - да, но не на всяка цена".

- "Ние сме се разделили и евентуалната обща работа в тези избори и в много други неща, които не са избори, не означава да се съберем отново. Единодействието, общите действия, съвсем не означават организационно сливане и няма нужда от такова." Това каза Татяна Дончева след срещата във вторник за общ президент. Как да тълкуваме това?

- Татяна Дончева очевидно пази организационната самостоятелност на своята партия. Но БСП не предлага сливане, а общи политически действия. Никой не иска да връща Татяна Дончева на "Позитано", но аз разбирам нейните опасения.

БСП е голяма партия и остана голяма въпреки, че всякакви недоразумения по време на прехода искаха да я забраняват, закриват, наритват, унищожават и раздробяват. Но мисля, че след целия този път БСП е научила урока как да уважава достойнството на по-малките от нея партии и да не държи да ги поглъща.

- Не ви питам кой е възможният кандидат-президент на БСП. Но е интересно как след толкова колизии бихте приели АБВ обратно. Проф. Искра Баева в интервю ми каза в прав тест: "Ако АБВ и БСП се разберат, защо са се разделили - заради принципи или за постове."

- Много вярно твърдение на проф. Баева. Но отговорът тук го дължи АБВ. Когато АБВ се отдели от БСП си спомням какви високоморални речи държаха хора, които гравитират край Георги Първанов, какви размахани криви пръсти имаше за коалициите в които влизала БСП. Спомням си тогава едно писмо на Ивайло Калфин, който напусна делегацията на българските социалисти в ЕП в началото на януари 2014 година, където каза, че негов основен политически противник остава ГЕРБ. Само девет месеца по-късно той стана вицепремиер в кабинета на основния си политически противник. Припомням тези неща не от реваншизъм или злоба, а от желанието да се знае кой от какви изходни позиции тръгва. АБВ дължат знак, че са разбрали своята грешка, иначе наистина въпросът на проф. Баева ще продължава да тежи със силата на мълчаливо обвинение.

          

- Като журналист. Какво се случва оттук насетне?

- България не успя да изгради своя собствена провинциална утопия, която да съществува извън историческото време. Снишаването вече не е спасителна стратегия. Превиването на гръбнак вече не е добра възможност за дългогодишна кариера. Изтеглихме късата клечка. Трябваше да се присъединим към клуба на богатите и красивите, а пък светът пак полудя - икономическа криза, геополитическо противопоставяне. В момента сме в капан. Духат яростни ветрове, а премиерът ни е като вентилатор - оставя се да го носят теченията, отчаяно се опитва да изглежда герой, балансьор и баща на нацията, но тази медийна маска се пропуква. На България й предстоят турбулентни години, за първи път от много време насам политиката да вървим с най-силните е подложена на толкова голямо изпитание, че ще рухне като колос с глинени крака. И тогава ще започне мъката - как да направиш от един спомен за държава реална държава отново? Как да възкресиш онова, което вече е забравило какво е било? Съжалявам за метафоричния отговор. Не съм врачка, за да предскажа събитията, но пък с цялата си кожа усещам бъдещия политически климат. В него има и доза красота. Старите истини рухват и се раждат нови. Проклятие е да живееш в интересни времена, но пък не бих ги заменил за нищо на земята.

Ненчев – българският Пиночет, който халюцинира Путин и хибридни войни

Всеки нормален човек, който отвори да види какво предвижда новият антитерористичен закон, би побягнал зад граница с писъци още при първите параграфи. Кафкианската фантазия на законодателите е родила алтернативна реалност - в нея органите за борба с тероризма ще имат право да нахълтват в частни имоти, да спират коли на улицата и да ги отнемат, както и да задържат личните документи на всеки заподозрян в тази тъмна дейност.

Юридическият трилър обаче не спира дотук.

Оказва се, че органите на реда получават правото да ограничават гражданските права при необходимост, а президентът (опитът от личността на сегашния държавен глава показва, че трябва много да се внимава какви права се дават на тази институция) ще може да обявява извънредно положение. За капак на всичко при последното обсъждане на закона министърът на отбраната Николай Ненчев евроатлантически се разпени и че армията ще участва в антитерористичните операции, като получи правото да обискира гражданите, както и да използва оръжие.

Ненчев май вече се изживява като Пиночет. Защото включването на военните в подобен тип неясни антитерористични операции вече започва да прилича на хунтата в Чили, която навремето изтрепа стотици мирни граждани, за да установи властта на една мрачна неолиберална диктатура, от която латиноамериканската държава и до днес не може да се възстанови. Чили много пъти е бил даван като автентичен пример за прилагане на шоковата доктрина, смазване на крехкия опит за народна демокрация и замяната й с мракобесно политическо насилие, продължило десетилетия.

Пиночет - това е незаконната и тайна фантазия на българския антикомунист. Той може да е страшно толерантен в проектите, които защитава пред "Америка за България", но късно нощем, когато го хване изпитият литър водка, той започва да си мечтае за пиночетова България, където всеки несъгласен да бъде изкарван на стадиона и разстрелван дори и само заради левичарско мигване с очи. Този еротичен политически блян отдавна клокочи в колективното несъзнавано на психодясното, но ето виждаме, че вече получава опит за законодателна материализация. Не е възможно човек с демократична нагласа да произведе толкова налудничаво погазване на демокрацията, пък било и то в името на битката с тероризма.

В крайна сметка какъв е смисълът да се биеш с "Ислямска държава", ако превърнеш своята страна в някакво нейно подобие в името на тази битка? Самият факт, че една власт е в състояние да произведе нещо толкова недемократично, вече е достатъчен повод да се иска оставката й и да бъде ритана, докато не почне да плюе кръв. Защото в крайна сметка нищо не може да оправдае това методите на една хунта да бъдат вкарани в закон. Това е посегателство не само срещу правата на хората, а срещу самата демокрация.Няма нужда да търсим литературна аргументация на възмущението. Този път ще се разходим до Холивуд, за да опишем в каква България бихме живели, ако такъв закон бъде приложен на практика.

През 1998 г. по екраните се появи филмът "Блокада", който само три години по-късно бе разглеждан като пророчески и болезнено актуален. В него се описва въвеждането на военно положение в Ню Йорк след терористичен акт и използването на армията като инструмент за преследването на терористи. Командващият генерал (великолепна роля на Брус Уилис) в началото предупреждава: "Армията е меч, а не скалпел", но никой не го чува и резултатът е страшен. Тероризмът е асиметрична заплаха и заради това трудно може да бъде атакуван с военни средства.

Идеята на филма е да покаже какво би се случило, ако военните получат полицейски правомощия. Резултатът плашещо прилича на управление на хунта. И не защото военните сами по себе си са с тоталитарна нагласа, а защото когато вдигнеш мъже с автомати и униформи да вършат работата на полицията, това вече е вид политически провал и говори за криза на управлението.

България има свръхраздут щат на МВР. При толкова много полицаи, пита се в задачата, кое налага и армията да бъде натоварвана с антитерористични задължения. Ако това пък е някаква инициатива на Николай Ненчев, негова политическа импровизация в името на трупането на точки към нещастния му и невидим рейтинг, тогава той си реве за оставка, и то моментално. Защото следващата стъпка, ако продължим тази логика на евроатлантическия селянин, е направо да слеем МВР и Министерството на отбраната, за да може всички антиутопични оруелиански страсти на властта да бъдат осъществени в един-единствен миг.

Така и не стана ясно обаче как новоизлюпеният БГ Пиночет си представя тероризма. Той образа на Путин ли носи, защото това е любимият герой на Ненчев, който често си позволява да халюцинира каква жертва на хибридната война на Кремъл е, или носи образа на случаен български левичар, който се съмнява в политиката на военния министър. Един специалист по военно дело щеше да е наясно, че ролята на армията е да пази страната от външни заплахи, защото е супер антидемократично да бъде натоварвана с вътрешни задачи. Една военна част може да бъде използвана за помощ при бедствия, но военна част с полицейски функции - това вече е началото на диктатура.

Много е интересно да се наблюдава и еволюцията на "антитерористичното мислене". Малко преди атентата в Сарафово през 2012 г. Бойко Борисов беше убеден, че България е защитена, защото на всеки ъгъл има дюнерджийница. Тогава и дума не се споменаваше за използването на армията вероятно защото е имал тайното знание, че ароматът на соса на дюнерите държи всеки терорист далече от България.

Сега изведнъж обаче се отиде в другата крайност. Отбранителните ни дюнери вече не вършат работа и се налага да пуснем армията из българските градове. Проблемът е, че ефектът ще бъде също толкова съмнителен. Не е нормално да се дават толкова права на една власт, особено ако признаем пред себе си факта, че държава на практика няма. България живее със спомена за държава, а в реалността се задоволява с нелепи институции, карикатурни управници и законодателна власт, която работи в полза на монополите и едрия бизнес. И всичко това да получи свръхправа за потъпкване на свободата? Дори Пиночет би завидял на това мислене.

Най-лошото от всичко обаче е, че голяма част от десните активисти, тези, които обикновено се изкарват персонални говорители на свободата, не реагираха на това законодателно мракобесие. Част от тях написаха хилави съпротивителни мнения, но понеже грантовете им ги дават да изкарват Русия основна заплаха, повечето от тях така и не повториха протеста си. А срещу този закон трябва да се води битка, трябва да има яростна съпротива на опита на държавата в юридически правила да си даде такава свръхвласт. Ако има хора, които не искат да се събуждат по стадионите в някоя ранна утрин, тогава те трябва да протестират до последно.

Светът бавно полудява. Дрънкането на оръжие е станало основната геополитическа мелодия. Цяла Европа колективно напомня на времето преди Първата световна война, когато неумолимо и досадно банално върви към въоръжен конфликт. А България продължава да се занимава със своите собствени демони. С мечтите на нереализирани пиночетовци да имат върховната власт за саморазправа.

Какъв късмет, а?

Персийската авантюра на Бойко Борисов

Политическият стил на Бойко Борисов винаги е бил, когато му стане напечено под краката и скандалите завалят като мълнии, той да отпрашва в чужбина или да влиза в болница. Все пак пред нас стои един политически персонаж с животински инстинкт за оцеляване и със способност бързо да завива зад ъгъла, когато жегата дойде, подобно на героя на Робърт де Ниро от митичния филм "Жега". Заради това, когато казусът "Белене" започна да цъка като бомба и да отброява минута след минута времето до окончателния провал на правителството Борисов се отправи на спешно пътешествие към далечен Иран, за да се опитва да замита следите от неговото собствено местопрестъпление. Този път обаче номерът няма да мине. Паническият пиар, медийното облъчване, нагласените снимки няма как да прикрият факта, че персийската авантюра е просто зрелищен финал на едно политическо фиаско.

Преди да продължим с изводите около това поведение, нека да припомним малко цифри. България бе осъдена да плати на "Атомстройекспорт" малко над 1 милиард лева от арбитража в Париж. Уви, присъдата не спира дотук. Всеки месец забавяне носи на България допълнителни лихви в размер на 10 милиона лева или 167 хиляди евро на ден. Вероятно именно това скъпо цъкане на часовника накара Борисов спешно да търси изход от лабиринта в който сам се натика. Уви, ситуацията е такава, че колкото и да се опитва да изчисти своето следи от местопрестъплението, премиерът няма да успее, защото казусът има дълга документална история.

Самата идея, че реакторът на "Белене" може да бъде продаден на Иран прилича на лирично стихотворение на гимназистка, която римува есен с песен. Реакторът за България е от тип АСЕ-2, а Иран нямат такъв тип ядрена централа и следователно, ако целта на пътешествието наистина е била да се търси сделка, това са напразно изхарчени държавни пари и някой трябва да настоява Борисов да ги плати от джоба си.

Нека да припомним още няколко неща. Позицията на ГЕРБ за "Белене" мина през три етапа.

Етап 1: "Ще строим. Как няма да строим?

Това е времето в което Бойко Борисов обикаляше телевизионните студиа в едни отдавнашни безоблачни времена и обясняваше, че историята няма да му прости, ако не остави поне една ядрена централа след себе си. Дори сочеше Турция за пример - колко централи строи.

Етап 2: "Това е гьол".

Тук вече се прехвърляме във времето, когато американците започнаха да изпитват засилен интерес към спирането на проекта за "Белене" и оказването на натиск върху управлението. Това вече не е теория на конспирацията, нито пък някаква фантазия. Това бе доказано от изтеклите имейли на Хилъри Клинтън. В един от тях ясно се вижда, че нейното посещение у нас в началото на 2012 година е имало за основна цел именно да спре "Белене". От същия текст става ясно и това, че първата работа на Николай Младенов, тогавашния отговорник за външните работи, е била лакейски да докладва, че задачата за спирането е свършена. Но сами знаете как е - геополитическият натиск у нас трябваше да бъде преведен на банкянски диалект. И така се роди "гьола". Има ли по-елегантен начин от хулиганския език да хвърлиш прах в очите на тези, които реално ощетяваш?

Етап 3: "Борисов спря три големи проекти с участието на Русия".

Името на този период е взето от едно лъчезарно и налудничаво интервю на Румяна Бъчварова в което тя чистосърдечно и голяма доза слугинска радост обяви Борисов за унищожител на тези проекти. Това е интервю, което премиерът сигурно много иска да изличи от миналото, защото то и до днес му разваля кефа от това да обвинява Орешарски за спирането на централата.

Към тези три етапа трябва да добавим една дяволита подробност. Позицията на ГЕРБ може и да е еволюирала, но в годините 2009 - 2013, когато полицейската кубинка на първия кабинет на Борисов колеше и бесеше, в проекта "Белене" са налети 385 милиона лева. Тоест пари са давани и когато централата беше "гьол" в съзнанието Му, както и когато е работил като рицар да събаря руските хибридни крепости у нас, пък били и те под формата на проекти.

Става още по-налудничаво. Въпреки тези изсипани в средства ГЕРБ в крайна сметка със сила наложи парламентарен мораториум върху строежа на централата. Днес този мораторуим се оказва като политически капан, който яко е захапал стъпалата на Бойко Борисов. Нека да повторим  - след арбитража в Париж освен сумата от 1 милиард лева, България всеки месец се натоварва с лихва от 10 милиона лева. Това е непосилна сума за НЕК.

Борисов се опитва да се състезава с часовника, но както казваше човечето от "Минута е много" - "Няма време". Бомбата цъка, а изходът е само един - "Белене" трябва да бъде строена, защото това е най-безболезненият вариант от този лабиринт. Но за целта трябва да имаш премиер, който не си мени мнението на всеки 15 секунди. Въобще всеки път, когато криза почука на вратата Борисов се пропуква и започва да прави глупости.

Пътешествието до Иран е именно част от това пропукване. Премиерът си търси алиби, оправдание по спешност, а това е сериозен елемент от кризисната политика, която разтърсва България като епилептична треска. Грандиозността на заглавието се сблъска с неумолимата реалност. В крайна сметка се оказа, че цялото пътуване е просто една имитация на някаква дейност, опит един ден на подсъдимата скамейка тук посоченият политически персонаж да има с какво да отклонява вниманието на прокурорите.

ГЕРБ влязоха сами в своята самозатворена лоша безкрайност. Узурпираха властта, но днес преживяват това, която всяка партия сънува в своите кошмари - трябва да плащат за грешките от миналото, които идват като призраци и не можеш да се отървеш от тях. Виж, ако посещението в Иран е целяло да намери шиитски проповедник, който да направи някоя древни магия за прогонване на демони, тогава от него щеше да има повече смисъл. Защото сега едно такова неприлично се получи. Премиерът отиде да търгува ядрен реактор, а най-накрая гордо обяви, че ще доставяме на Техеран пчелен мед. Не знам защо каквото и да предприеме България крайният резултат все е като вица за компютрите и компотите.

Свикнете с мисълта, че "Белене" ще бъде строена. Проблемът, че ГЕРБ я строят по най-болезнения начин - след като са изяли боя, излизали солта и са прецакали всичко, което са се сетили да прецакат.

Как „Нощните вълци” се превърнаха в медиен кошмар за психодясното?

Ако човек си причини смразяващото и екстремно преживяване да се информира за света единствено от статусите и мненията на най-култовите представители на психодясното, то той със сигурност днес вече щеше да бъде убеден, че моторизираните батальони на Владимир Путин колят и бесят из земите български и търсят евроатлантически девици за ритуално обезчестяване. От три седмици насам виртуалната българска десница живееше в потрес и ужас заради това, че няколко рокера от руската група "Нощните вълци", заедно със свои български колеги ще направи мотопоход за мир у нас. Писъците и истерията минаха границите на нормалния разум. Едно съвсем обикновено събитие, което в много други страни би преминало под знака на почти пълното медийно игнориране, освен някоя и друга снимка, тук се превърна в гръмогласна тема, дала шанс на десетки представители на кукудясното да направят своя дебют из телевизионните студиа и да се опитат да заслужат малко чужди пари като измислят нови и нови начин за стресиране на изтормозената телевизионна аудитория. Не напразно дори водачът на руската група у нас Андрей Бобровски (официалният лидер Александър Залдостанов, наричан Хирурга, е в санкционния списък на САЩ и не може да пътува из ЕС) обяви, че много рядко е давал изявления пред толкова много камери и журналисти. Трудно е да не го разбере човек - в залата на Руския културно-информационен център, където се проведе пресконференцията на рокерите имаше над 60 журналисти, които чакаха да видят на живо що за путински чудовища са тези мотористи и дали веднага ще тръгнат да превземат Министерския съвет или първо ще пият по една българска бира. Повечето от тях обаче бяха разочаровани - пред медиите се явиха едни млади и мощни хора, които обаче не говореха за политика, а за мир. За тях беше по-важно да кажат, че са се поклонили на Шипка, отколкото да се занимават с отправянето на някакви политически послания. Говореха с трепет за посадените липи у нас и за посрещането им в Троянския манастир и отказаха да разберат хищния устрем на либералните журналисти, които искаха да измъкнат от тях информации за конспирации, кланета и военни акции. На един такъв въпрос Бобровски сподели откровено, че не е участвал във военни акции в Донбас, но, обяви, че е ако е бил роден там със сигурност е щял да се включи в битките. Голяма част от залата го аплодира, което хвърли в лек ужас журналиста, който така много искаше да измъкне нещо скандално от рокерите. Изобщо целият шум около "Нощните вълци" се оказа един режисиран медиен балон, който целеше свръхистеризация на темата за Русия и евентуално да бъде използван като опит да се сплоти разкъсаният от лъжи, отчаяния, съмнения и интриги десен електорат на последната възможна основа - основата на страха.

И понеже България отдавна се пържи в този ад на медийните отровни пари и хибридно хищничество, в този текст ще се опитам да опиша цялата схема по която се нагнетява напрежението, защото за читателя/зрителя вече е важно да си дава сметка кой иска да си играе с неговия мозък и да му пуска злостни видения. И така - темата започва отдалаче. Много е важно в първия етап на пангара да бъде сложен някой от десните маргинали, някое момче за всичко, което така е свикнало да изпълнява поръчки, че да се чувства безсмилен, ако не го потърсят. Тази роля в случая бе поета от блогърът Асен Генов. Разбира се, тук "блогър" е фигуративно понятие, защото това какво точно работи Генов да се издържа е по-голяма тайна дори от това коя фолкпевица колко силикон си е сложила. Та Генов започва да бие камбаната в обичайния си стил, който е палава комбинация от ярост, злост и зле оркестриран патос. Именно той обяви, че "Нощните вълци" ще идват в България и дори пусна снимка на питането си до Румяна Бъчварова от която настояваше тя да го уведоми по какъв маршрут ще минат рокерите. На този етап обаче имаше известен проблем. Психодясното все още нямаше представа, че трябва да се страхува от "Нощните вълци", а 85 процента от тях дори не знаеха какво е това. Акцията запецна тревожно. Точно тук на помощ дойдоха "либералните" медии, които трябваше да опишат каква огромна заплаха за човечеството са руските рокери. Ден след ден сайтовете пишеха тежки материали в които рокерите бяха изкарвани нещо като моторизиран отряд на Владимир Путин, бойци на Кремъл, нещо като аванпост на евразийските варвари, които искат да нахлуят по българските земи. Лично аз прочетох поне пет статии, където "Нощните вълци" бяха изкарвани православни канибали, панславистки агресори, изобщо фигури с които младите представителки на Реформаторския блок плашат злоядите си деца.

Сега вече ситуацията започна да се поправя - психодясното разбра от какво трябва да се бои и понаучи част от имената на рокерите, за да може да ги използва в пръскането на виртуални слюнки. Въпреки това обаче истерията не беше достатъчна, понеже все още нямаше достатъчно медиен отзвук, а съответно нямаше как политическата задача да бъде изпълнена. Заради това трябваше да се намесят "Господари на ефира", които да предадат монументално звучене на поръчката. Там направиха психеделичен репортаж, който като всяка добра пропаганда се състоеше от 25 процента истина и шизофреничен коктейл от намеци и внушения. Да, никой не отрича проблемите, които "Нощните вълци" са имали със закона при това в Русия. Което като минимум би трябвало даже да ги изкарва дисиденти и то въпреки кадрите в които Путин кара мотор съвместно с тях. Защото междувременно в България стана ясно, че всеки престъпник, който Русия издирва за тероризъм у нас получава статут на политически бежанец. Точно така е станало с организатори на атентатите на Истанбулското летище Ахмед Чатаев, който е бил заловен в България, но съдът отказва екстрадацията му в Русия. Значи всеки, който има проблеми с руския закон би трябвало автоматично да бъде произвеждан в светец по нашите земи. Но е трудно да искаме логическа последователност от най-истеричната политическа общност, която обитава България днес.

След като предстоящото събитие е било напоено с медийна отрова следва политическият етап от акцията. В случая първо се обадиха дежурните по нищоправене от парламентарната група на РБ Мартин Димитров, Петър Славов и Методи Андреев и внесоха питане за огромната заплаха, която виси пред България. След това господин "Анализът ми пак не се оказа верен" Илиян Василев бе длъжен да роди черното фентъзи - че това не са обикновени руски рокери, ами пратени лично от Путин зелени човечета, които да направят преврат у нас. Мнението му се родееше с мнението на онази анонимна протестърка, която заподозря, че моторите на "Нощните вълци" носят скрити картечници и лесно се трансформират в танк. А най-накрая общинските съветници от Реформаторския блок в София поставиха последната черешка в тортата - внесоха питане за това защо Йорданка Фандъкова е позволила на путинските моторизирани изверги да влязат в София. Ето как медийната интрига успя. Тя проникна като раково заболяване в цялото дясно, че се стигна до там група от 100 души (обичайните психари на София) да се появят на площада през "Александър Невски", за да "бранят" храма от руснаците. Особено ярко в защитата на храма се отличаха един кришнар, а именно Асен Генов, който после писа сълзливи статуси за това как будните граждани отбранявали оскверняването на църквата и издънка рода Халваджиян, сниман как християнски показва среден пръст на хората събрали се да посрещнат рокерите с хляб и сол.

И тук стана нещо много интересно. Тези, които уж идваха да всяват паника, да превземат институции, да бъдат зелени човечета, не пожелаха да влизат в храма, за да избегнат такава налудничава конфронтация. Именно тогава рокерите доказаха, че тяхната мисия е мира, а тези, които бяха вътре в храма с изкривените си физиономии доказаха, че са кучета на войната. Върховната истеризация около посещението на "Нощните вълци" вероятно ще сплоти психодясното, но неговият проблем е, че то трудно минава 2,5 процента на избори. Същевременно всеки нормален човек няма как да не се е удивил на изсипаната медийна отрова, на постоянното плювачество, на тоновете черна злоба. Те издават не защита на определени позиции, а автентичен страх. Както каза един познат - 5 руски рокера ги накараха да пикаят газ, а какво ли щеше да бъде, ако рокерите бяха 10?

Нищо, повтарям, нищо от черните намеци и гнусните интриги около руснаците не се оказа истина. Те получиха цветя, изчакаха добродушно десетките, които искат да си снимат с тях да свършат и след това потеглиха по новите маршрути на своя поход. Този истеричен медиен махмурлук на психодясното обаче трябва да е предупреждение. Тези хора могат да работят и съществуват единствено в ситуация на крайно разделение и маниакална психодрама. Проблемът е, че номерата им започнаха да се изтъркват и всеки път трябва да измислят нови и нови страшни и тъмни истории, за да могат да парализират електората си от ужас и като овце да го тикат към урните. Но тези механизми ръждясват, започват да скърцат зловещо. И още отсега можем да прогнозираме, че тези политически инженери няма да се откажат от любимата си дрога. Още отсега чакам кога ли младите рускини, които идват на туризъм у нас ще бъдат обявени за ходещи еротични агенти на Путин и кой ли ще е първият психодесен, който ще заплаши със самозапалване, ако техния поток не бъде спрян?

Св. Борисов и усещанията за корупция

Всички сме наясно, че модерното проклятие не е да живееш в интересни времена, а да имаш за премиер активен телевизионен зрител. Това не е демокрация, а диктатура на дистанционното и заради това животът в България се е превърнал в екстремно чалга-риалити.

От заседанието на Министерския съвет тези дни обаче разбрахме и още един любопитен детайл - Бойко Борисов е и читател на социологически проучвания. И какво се получава - от едно такова проучване министър-председателят разбрал, че корупцията била завладяла България и стояла на едни и същи нива от 16 години насам. Заради това медиите с богобоязливо възхищение пресъздадоха неговите заповеди към министрите да я хващат тази корупция за гърлото и да я преборват. Именно там обаче Борисов произнася една фраза, която остана недооценена. Той говори за "размерите на корупцията в различните им варианти и усещания". Схващате ли? Корупцията е само усещане, някаква народна фантазия, халюцинация, която Министерския съвет може да пребори с две участия в сутрешен блок. Точно така ще бъде борена тя, уверявам ви - с приказки и клетви, че е преборена. Това ще е единствената стратегия на ГЕРБ.

Читателят на социологически проучвания, който от време на време е и премиер наскоро получи солидно оправдание и от другата извънземна власт на България - президентът. Само преди два дни Плевнелиев обяви, че кабинетът на Орешарски бил на корумпирания, а кабинетът Борисов-2 започнал да поправя нещата в тази сфера. Това е като удар с брадва по врата.

Орешарски ли взе заем от 16 милиарда с неясна цел? Орешарски ли сключи съмнителната сделка за МиГ-овете? Орешарски ли взе заложници в зала "Арена-армеец"? Орешарски ли удължи срока на концесиите почти до безкрайност? Орешарски ли се опита да въведе скандалната схема за отпечатъците в болниците? Орешарски ли превърна матурите в полицейщина? Орешарски ли вдигна пенсионната възраст? Орешарски ли превърна ремонтите на пътишата в безкрайна печатница на пари за наши фирми? Орешарски ли превърна парламента в ковачница на лобистки закони?

Най-лошото от всичко е, че нито едно социологическо проучване няма да накара Бойко Борисов да си зададе тези въпроси. А и медиите ще му спестят. 

В името на борбата с корупцията.

Хилъри Клинтън и трилърът за българската геополитическа прислуга

Имейлите на Хилъри Клинтън се оказаха вълнуващи като трилър за геополитическата прислуга и нейната роля в американския свят. Тези дни из информационното пространство се развъртя един от тях в който е замесена и България. Сюжетът на писмото е потресаващ.

Схемата за доставка на информацията е следната - в писмо до Клинтън зам.шефа на нейния кабинет й предава информация от Ричард Морнингстар, който по онова време е специален пратеник на Държавния департамент по въпросите на енергетиката в евразийския регион.

Морнингстар от своя страна разказва, че е получил обаждане от тогавашния външен министър Николай Младенов, който му се обадил скоростно, за да рапортува, че проектът АЕЦ "Белене" е спрян. Дори и само това е повод за национален срам.

Само забележете - американската марионетка у нас няма право пряко да се свързва с висшия началник, а действа през двама посредници. Това ясно показва всъщност колко ниско са българските политици в хранителната верига. Тях дори не ги считат за достойни за пряк разговор, а думите им се филтрират, за да може Големия шеф да прочете само есенцията и да не обременява мозъчните си клетки. Тях не ги считат за достатъчно еволюционно извисени, че да заслужават директно внимание. Мрежата работи така, че местният слугинаж да бърбори пред тези, които могат да синтезират накратко.

От информацията става ясно, че при посещението на Хилъри у нас именно "Белене" е била основната тема на разговорите. Очевидно е - Вашингтон са направили максималното да прекратят единственият високотехнологичен проект, който България се беше опитала да развива. Клинтън се е появила в България да подсигури дръпването на шалтера.

Иначе в началото на 2012 година медиите почти не извеждат акцент за "Белене". Всичко минава под обтекаемата формулировка, че срещата е била за посветена на "двустранното сътрудничество между САЩ и България, ситуацията в региона на Северна Африка и Близкия изток и енергийната сигурност". Само от едни случайно изтървани думи на Бойко Борисов, че България вече е дала 1,3 милиарда за "Белене" става ясно, че темата за ядрената централа, а не шистовия газ е бил в основата на разговорите.

Днес вече заради богът на хакерите можем да видим, че са ни продавали медийни пуканки. Визатата тук е имала конкретна цел, а изпълнението на задачата разкрива пълната зависимост на властта от САЩ. Зависимост дълбока като садо-мазо страст.

Всъщност това отношение на американците показва всъщност колко точно им пука за развитието на България. Те се интересуват от територията, от нейното геостратегическо положение, ама пет пари не дават как ще живеят хората тук. Територията е интересна, ама държавата им е безразлична.

То заради това във външната ни политика постоянно изникват антропологични клонинги на Младенов - безсъдържателни костюмари взети на външно управление, безмозъчни марионетки, чиято единствена задача е да рапортуват дали са изпълнили правилно поставените задачи.

Всичко останало е само някаква илюзия за самостоятелно управление и суверинитет. И този имейл до Хилъри Клинтън трябва ясно да бъде закован на вратите на апартаментите на всички, които стават и лягат с идеята, че Кремъл коли и беси у нас. Сега ясно се вижда истината.

Тя е грозна и безпощадна.

В историята за имейлите обаче има още един интересен аспект за ситуацията по територията българска, където шефа на Държавния департамент се разпорежда кой какъв е. Реших да направя един бърз преглед на това как либералните медии са отразили новината. И го направих не от хейтърство. Просто смятам, че важно някои журналисти да бъдат на висотата на своите претенции. И когато твърдят, че искат обективна, а не корпулентна журналистика, трябва да покажат своя истински мащаб. И така пътешествието ми започна.

Отварих "Клуб Зет" и потърсих новината от изтеклите имейли от Уикилийкс, които показват как Николай Младенов е рапортувал на Клинтън през посредници за спирането на АЕЦ "Белене".

Тишина, тишина, само тя ми остана след теб...

Там имаше много статии за това как трябва да си върнем държавата обратно, но нито дума за директният американски натиск върху властта.

С леко вълнение и политически плам отворих "Медиапул". В очите веднага ме удари тежка новина срещу Вежди Рашидов - опитал се да цензурира журналисти и му искат оставката. Започнах да издирвам дописка за Николай Младенов, защото там, където има бунт срещу цензурата трябва да има кристална свобода, нали? Издирвах новината мъчително като Робърт Скот Южния полюс, но затънах в безнадеждния лед.

Тогава отворих "Дневник" с убеждението, че няма начин там да не ме информират качествено за действията на Младенов. С вълнение прегледах сайта, но и там имаше само една пустота с която обикновено се характеризира дълбокия космос. Търсих като сондата "Вояджър" извънземен живот, но ударих на камък като Цветан Цветанов като се удря по главата.

Ей, страхотно е да живееш в страна с качествена, свободна, безкомпромисна и принципна журналистика!

Тъмната европейска история на терориста Ахмед Чатаев

Има истории, които са като мълнии. Блясват от нищото, прогонват грантовия мрак и показват цялата политическа мизерия на днешния свят, който ни представят като връх на цивилизацията. Точно такава е историята на Ахмед Чатаев, човекът, организирал кървавия атентат на летището в Истанбул, който взе над 45 жертви и порази света със своята жестокост. Когато стана ясно, че прокълнатият чеченец е основният двигател на злодеянието сигурно много лидери в Европа са усетили как ледена пот се стича по гърба им и са ги полазили тръпки на ужас. Но нека да караме хронологично.

Чатаев влиза в полезрението на руските спецслужби по време на втората чеченска война в периода 1999-2000 година, където в битка губи едната си ръка. Отличава се в боевете и така бързо расте в терористичната кариера. Става специален представител в Западна Европа на Доку Умаров, считан за терорист номер 1 от Русия. Още тук трябва да ви заболят зъбите. Чеченските терористи си имат специални представители в Западна Европа. Представете си само. Това е все едно "Ислямска държава" да си открие посолство в Париж. Защото още от началото на века беше ясно, че чеченските терористи се отдават на радикален ислямизъм, а Саудитска Арабия им праща проповедници, които да ги открехнат на пътя на джихада и салафизма. Въпреки това обаче чеченците бяха посрещани с отворени обятия в Европа, защото там ги разглеждаха като политически бунтовници, опълчили се на Русия и съответно заслужаващи най-топъл прием. И само една подробност - именно Доку Умаров, който си е имал специален пратеник в Западна Европа, пое отговорност за кървавия атентат в московското метро през 2010 година. Това е важно да се знае, за да се види с какви хора е готова да си стиска ръцете Европа в името на своите руски фобии.

След като руснаците успяват да умиротворят Чечения през 2003 година Чатаев получава убежище в Австрия. Пред властите там разказва лиричната история за това как е загубил ръката си при тежки мъчения в руски затвор. Австрийските власти е трябвало да направят само малка проверка (а кой знае може и да са я направили), за да проверят и да видят, че историята на Чатаев звучи като приказка на братя Грим. Въпреки това обаче той получа статут на политически бежанец. Как да не дадеш убежище на една "жертва на кървавия путински режим", нали? Звучи толкова правозащитно.

Чатаев обаче не е човек, който може да стои мирно и тихо. През 2008 година  е задържан заедно с други чеченци в шведския град Трелеборг. Полицията открива в колата му автомати Калашников, експлозиви и боеприпаси. Това го праща за една година в шведски затвор. Все пак човекът е политически бежанец, как да му дадеш по-голяма присъда? Чатаев излиза от затвора пълен с енергия и продължава своя смъртоносен поход из Европа. Някъде по това време обаче руснаците започват да му хващат следите.

През 2010 година Чатаев е хванат в Украйна. В телефона му властите намират подривни планове и много снимки на хора, загинали при експлозия. Точно тук се намесват руските власти и официално искат неговата екстрадиция в Русия. Европейският съд по човешките права обаче разпорежда обратното. Според тях имало голям риск терористът да поручи несправедлив процес и изтезания. Амнести интернешънъл също настоява чеченецът да не бъде предаван на Русия. Мисля, че това не се нуждае от коментар.

Тук вече идва българското участие в черния спектакъл. През 2011 година Чатаев е задържан при преминаване на границата между Турция и България. Русия отново настоява да й бъде предаден. Само че тук настава мощен правозащитен вой. Нека вместо мен по темата да се изкаже българския адвокат на Чатаев: "По време на процеса срещу Чатаев всички правозащитни организации бяха много активни. По настояване на негови близки защитникът уведоми съда в Страсбург. Оттам изпратиха писмо да ги държат в течение за делото. Австрия също наблюдаваше процеса, защото Чатаев бил със статут на политически бежанец там. Заради това на втора инстанция пред Пловдивския апелативен съд прокуратурата не поддържа искането за екстрадиция в Русия и Чатаев е пуснат. Обаятелен и интелигентен". Да, България отказва да предаде Чатаев на руснаците. Но тук има един детайл, който трябва да се изясни докрай. Самата България има своите основания да разнищи докрай биографията на чеченеца, защото почнаха да излизат данни, че Чатаев е бил свързан с групировката, отговорна за отвличането и обезглавяването на двамата български шофьори Ивайло Кепов и Георги Лазов в Ирак през 2004 година. България обаче е така обзета от либералния дух, че предпочита да се отърве от един терорист, спасявайки го от истински процес. Чатаев е пуснат. Правозащитниците тържествуват. Спасили са един терорист, как да не отварят чашите с шампанско?

През 2012 година Грузия се записва в списъка на страните, които отказват да предадат Чатаев в ръцете на руските власти. След атентата в Истанбул обаче тук излезе една зловеща подробност. Оказа се, че чеченецът официално е бил вербуван за агент на грузинските специални служби при управлението на Михаил Саакашвили. После според официалното обяснение той бил "излязъл от контрол".

Тук си заслужава да кажем няколко думи. Сега се вижда какво точно е вършил Саакашвили по времето на своето управление. Той е търсил начин да вербува потенциални терористи, които да действат срещу Русия. Точно заради това му е бил необходим Чатаев - осигурявал му е така необходимата връзка с радикалните ислямисти. Това е важно да се знае, защото днес Саакашвили се е вживял в ролята на политически мъченик и проевропейски губернатор на Одеса, въпреки, че контактактите му с такива терористи го изобличават като изпълнител на дребни мокри поръчки. И сега, когато се разследват атентатите в Истанбул някой ще си направи ли труда да разпита грузинеца с каква цел неговите служби са вербували Чатаев, какво са искали да постигнат? И нима всъщност това не е бил опит терорът да бъде обърнат срещу Русия, а? Саакашвили побърза да се изкаже по темата във фейсбук и обяви, че по негово време Чатаев бил арестуван, а не вербуван. Което всъщност е доста съмнително понеже дори и през 2012 година Саакашвили беше президент, а спецслужбите бяха под негов контрол. Но това е вътрешногрузинска драма, тук е важен факта, че руското правосъдие отново остава с празни ръце. Чатаев е спасен.

И така се стига до неговият поход към Сирия, където се присъединява към Ислямска държава, а след това и до юни 2016, когато бомбите удариха летището в Истанбул.

Усещате ли гняв, когато четете тази съдебно-политическа сага?

 В нито един момент нито една европейска държава не се опитва да постави дори под миниатюрно съмнение версиите и биографията на Чатаев. Цяло десетилетие и отгоре той минава за политически бежанец, което му развързва ръцете да се занимава с тероризъм. Защото Чатаев е бил наясно, че политическият климат в Европа е такъв, че винаги може да разчита на някоя правозащитна организация да се изкаже в негова полза и да търси начини да го отърве от отговорност. Европа и до днес не е в състояние да подреди правилно истинските заплахи срещу себе си. Защото модата е да се твърди, че Русия, а не ислямския екстремизъм е основната заплаха, въпреки, че Русия жертви не е взела, а терористите бесният из Европа и стават все по-опасни и кървави.

И ние тук в България имаме своето съучастие в тази драма. У нас съществува една прослойка, която до утре ще ви обяснява как Кремъл коли и беси в България, но тогава как ще обяснят, че правосъдието пуска един терорист на свобода? И ще поеме ли някоя от тези европейски държави, които са дали на Чатаев да се движи свободно и да планира злодеянията си, вина за атентата? Защото това е вина - мръсна, нечиста, подла вина. Сега се оказва, че май Русия през цялото време е имала основания да иска Чатаев, защото тя е знаела, че в Европа той винаги ще бъде спасен. И сега ли злобното джудже от Кремъл се е опитвал да саботира Европа, а? Защото, ако поне само за миг някой си бе направил труда да чуе какво точно иска Русия и как аргументират своето желание да им бъде предаден Чатаев, правозащитните вопли по тероризма нямаше да тежат чак толкова. Но Европа обича да робува на клишетата, да вярва в кабинетните схеми и резултатът от това е, че "политическият бежанец" се оказа един злокобен и обикновен терорист. Сега България, Австрия, Швеция, Украйна, Грузия би трябвало да се гордеят, че са го спасили, нали? Правозащитно е. 

И толкова виновно.

Меглена Кунева в минижуп - карикатурната диктатура на пиара

Българската политика отдавна прилича на сметището край Суходол - напомня на шантав извънземен пейзаж, някои стават мултимилионери и крале на отпадъците, а всички останали наоколо се боят, че ще хванат тъжна и странна болест, ако се задържат твърде дълго край нея. Заради това повечето правителствени решения се посрещат от народа с физиономията, която имат пациентите, когато им съобщят, че са хванали СПИН. Политиката у нас носи усещането за отчаяние, за скрит ужас, за глобално прецакване - нещо като да пуснат Индиана Джоунс в Храма на обречените въоръжен единствено с джобно ножче и малко китайско фенерче.

Именно витаещата атмосфера на зловеща мистерия развърза ръцете на политическите елити у нас да не правят нищо в полза на хората. Това беше върховната подмяна, която ни уцели в сърцето като сребърен куршум. Отчаяните хора най-лесно се водят към пропастта. Бедните са идеални за манипулация, защото надеждата е последната им останала форма на съпротива срещу действителността. Ето как портите адови се отвориха и днес вече имаме пълна диктатура на пиара у нас. Политиката бе наритана и изгонена в ъгъла. Днес политиката вече не се състои от идеи, а от "знаци". Това ще рече, че е важно какво говориш и какво обещаваш, а не какво правиш след след като си изрекъл гръмогласните думи. В епохата на медиен хаос отделната избирателна единица е като човек загубен в кафкиански замък и вече дори не е в състояние да се грижи за собствения си интерес. Това допълнително подсилва пиара като новата форма за управление на масите. "Мислете с главата си, а не с телевизиите", гласеше един култов белградски графит и трябва да поздравим анонимният автор за това, че е схванал целия проблем на политическото битие днес. Днес живеем чрез телевизиите, а изтеглихме късата клечка и да си имаме премиер, който е телевизионен зрител. Авторитаризмът на сутрешните блокове трайно предопредели и изкривената реалност в която попаднахме. Това е реалността на телевизионните дъвки, а не на смислените действия.

Но стига толкова празни приказки. Нека да дадем най-грандиозния пример за пиар тази година. Негов автор стана вицепремиерката и министър на образованието Меглена Кунева. От самото начало беше ясно, че импулсивния и кариеристичен дух на бившата еврокомисарка няма да се задоволи единствено с организация на матурите. Нищо подобно. Политик като Кунева, който няма грам идейни убеждения и живее с мегаломанското усещане, че става за всичко, е като наркоман. Той се нуждае от нови и нови дози медийно внимание, защото в противен случай започва да се държи като лунатик. Точно така тя роди идеята за огромен учителски събор, където да бъде поканен даже и президента Росен Плевнелиев, който да си прочете каквото му е написано на листчетата, а след това самата Кунева да блесне като свръхнова политическа звезда. Това не е прост пиар, а пиар на стероиди.

Ето как 12 хиляди учители се оказаха пленници на медийното събитие и бяха натикани в зала "Арена Армеец" да бъдат част от мегаломанията на образователната министърка. Учителският събор имаше ефект и изглеждаше мащабно. Част от педагогическите кадри дори бяха доволни, защото отдавна никой не им е обръщал внимание. Което не е обвинение към тях, а тъжна констатация за политическото състояние на родината. И именно там Кунева избра да хвърли бомбата. Тя се понесе по крилата на славата, усети тръпката на фолкзвезда по минижуп пред публиката и обеща увеличение на учителските заплати с 10 процента. Следваха ръкопляскания, тлъсти заглавия, помпозни изводи. Някъде встрани остана фактът, че масрафа за този пиар е излязъл над 100 хиляди лева. Кой ще се занимава с такива досадни подробности, когато вицепремиерката се къпе в медиен блясък и информациона пудра?

Опиянението трая много кратко. Само ден по-късно премиерът Бойко Борисов на пожар тръгна да обяснява, че пари в бюджета за вдигането на заплатите няма. Дали трябва да наречем това "ефекта на пожарникаря" - да люснеш кофа с ледена вода върху такъв изящен медиен спектакъл, върху така добре оркестриран пиар? Разбира се, самият премиер също е за критикуване. Значи държавата има 2,2 милиарда за стари натовски самолети и някакъв кораб, но 250 милиона за учители няма, така ли? Може подобно сравнение да звучи популистки в ушите на снобите от жълтите павета, но въпросът е съвсем адекватен. Кои са точно са приоритетите на тази държава? Нали образованието е темата, която най-много вълнува и младо и старо, защо тогава за него не се отделят пари? Което показва едно - Кунева перфектно бе насочила своята стреличка. Тя си иззе ролята на доброто ченге в този спектакъл, въпреки, че го направи под формата на невероятна гавра с учителското съсловие. Да трупаш точки по този начин е нова форма на падение и то във време, когато повечето хора смятат, че вече никаква различна подлост не може да бъде измислена.

В крайна сметка обаче губещите от този пиар са педагозите, защото те бяха употребени като кърпичка за еднократна употреба и хвърлени по вятъра. Българската политика днес вече може да ражда само знаци и никаква реална политика. Само, че това са знаци за его, а не за промяна. Това е политика на патетичните жестове, които нищо не означават и след тях нищо не следват. А примерите в тази посока са десетки.

Нали си спомняте речта на шефа на ВКС Лозан Панов. Медиите на "Америка за България" я разнасяха като пример за гражданска доблест, автентичен героизъм и политически кураж. А се оказа, че това е просто една реч. Нищо повече. Прах по вятъра. Безсмислен жест неподлатен от адекватни действия. Всички гледат думите, които блестят като фойерверки и пропускат да видят, че отвъд тях зее леден студ и празнота.

Цялото министерстване на Петър Менгеле, пардон Москов, също е апотеоз на пиара. Всяка негова намеса в публичния живот е опит за изсмукване на медийно внимание в полза на голямото его. От крясканиците, че няма да праща линейки в циганските квартали до коварните идеи за данък върху вредните храни - всичко у Москов е един хаотичен пиар, организиран около неговата личност. Точно заради това, междувпрочем, здравеопазването е в насипно състояние. В тази сфера жестовете не важат. Именно там се вижда колко е катастрофално отсъствието на реална политика и подмяната й с пиар.

И може би трябва да се опитаме да потърсим отговор на въпроса как се докарахме дотук. Как стигнахме до ситуация в която думите напълно подмениха действията.

Мисля, че българската политика е в насипно положение поради една много проста причина. Никой не е автентичен. Левите се държат като десни. Десните най-много обичат държавните поръчки. Либералите за нищо не стават. Националистите спешно се нуждаят от хапчета. А тези, които минават за центристи имат проблем с мозъчните си клетки. Явор Дачков от периода си на предаването "Гласове" имаше една велика мисъл: "В България само маргиналното е автентично". Всичко останало е театър, имитация на политика, криза на смисъл. А това се дължи на факта, че натресоха на българите капитализъм, който подмени всички стойности. Заради това виждаме леви капиталисти, десни популисти, националистически измекяри и либерални терористи. Изобщо свят без устои, център, ценности, да не говорим за това, че дългокраките блондинки се насочиха към Терминал 2. Описанието ми не е песимистично. Точно обратното. Ние искахме лъскава демокрация и се провалихме. Трябваше от самото начало да си правим демокрация на маргиналите. Това беше нашия шанс за спасения от диктатурата на нарцисите, които могат да мислят само за себе си. 

Но пък може би и сега не е късно за действие.