Влудяващо

 

Пленумът на БСП в събота не беше сатанинската вахканалия, която всички медии очакваха. По стълбите на "Позитано" не течеше кръв, не хвърчаха глави, нито пък имаше нарцистични изблици и разтърсващи скандали. 

БСП взе решение за бърз конгрес и всички журналисти завъртяха интригите натам.

Много по-интересно обаче, в политическият смисъл на думата, беше единодушно взетото решение на НС, че одобрява работата на БСП-ОЛ във властта и постигнатото от нея. Интересно и парадоксално, защото по време на дискусиите прозвучаха мнения, че обществото мрази правителството и гласът на 200 хиляди души по площадите трябва да бъде чут на всяка цена. Именно заради това се настояваше за бърз конгрес - БСП трябвало да реагира на вътрешния си глас и на гласа на протеста.

Успехът се измерва трудно в свят като нашия. Но отчетът за свършеното ни дава някаква база за това. Левицата е изпълнила 36 от 100 решения, които бяха залегнали в предизборната й програма. Говорим за петата политическа сила, с 19 депутати. И ако не вярваме на себе си, нека да повярваме на Румен Христов, лидер на СДС. Той каза: "Коалицията беше изключително трудна заради БСП". Това означава, че БСП съвсем не е била безгласна, безопасна и подчинена, както твърдят много хора. БСП е наложила своя социален вектор. И, да, никой не очаква аплодисменти. Но може би поне пред себе си трябва да признаем, че има с какво да отчетем своето присъствие.

За пореден път БСП е на политически кръстопът. И заради това много по-важен от смяната на ръководството е въпроса - какво трябва да прави една лява партия в раздрано и раздробено от безкрайна дясна политика общество. Заради това гласът на тези 200 хиляди души по площадите не е показателен, защото на първия протест тези, които излязоха повтаряха като зашеметени опорните точки на едрия бизнес - че повишаването на данък "дивидент" едва ли не ще събори държавата, че повишаването на доходи е проинфлационно, че комунистите пак искат да раздават пари на калпак. БСП трябва да е наясно, че всеки път едрият бизнес ще е срещу нея, а той има финансовите възможности за обществена мобилизация, а левицата отново тъне във вътрешни противоречия, които я обезсилват. Това не означава, че вътрешната демокрация е нещо лошо, но със сигурност е знак, че БСП трябва да е наясно със себе си. Че участието в правителството не беше грешка, защото противното би означавало за пореден път да се примирим с поредната дясна сглобка, която щеше да води унищожителна за социалните системи политика. Тоест БСП трябва да си даде сметка какво иска от себе си - да бъде вечно права, но заобиколима, или с цената на това да е постоянна мишена все пак да налага своите идеи в управлението. 

Да, труден избор. 

Влудяващ. 

Но без отговорът на този въпрос всяко следващо ръководство ще е в минно поле. 

Разговорът за това започна. 

Дано на предстоящия конгрес да продължи, въпреки, че часовникът тиктака, изборите идват като природно бедствие и едва ли ще има време за това. 

Но това е съдбата на БСП. 

Тя винаги действа в условията на цайтнот. 

Дано и този път това е да е правилният избор. 

 

 

Превъплъщения 2026

 

Американската терористична акция във Венецуела предизвика небивал ентусиазъм в н-ската политическа селищна система у нас. Първи на барикадата с ентусиазъм, възторг и небивала радост скочи Делян Пеевски. В патетично есе, маскирано като политическа позиция, той полегна на Доналд Тръмп и го обяви за "отличен пример за лидерство".

"Тръмп освободи Венецуела", наду вувузелата и Делян Добрев. Нещо повече - той вече видя огромен поток от американски инвестиции, които щели да повишат заплатите в страната и да й оправят социалните системи и здравеопазването. Ако не знаете - точно тук е необходимо да се леят радостни сълзи и три пъти да се целува фотото на американския президент.

В битката за сърцето на Тръмп като командос се метна и Радан Кънев. Той, оказа се в качеството си евродепутат, крепител на нашите ценности, нали така, не виждал нищо лошо в операцията на САЩ. Мадуро, казва Кънев, не бил самостоятелен зад него стояла хунта, наркокартели и паравоенни формирования. Разбирай - световния хегемон има правото да арестува всеки, когото си поиска. Да живее международното положение, да живее Тръмп, Мадуро - враг номер 1 на българския евродепутат.

Проблемът е, че в тази ситуация няма нищо смешно. Пред очите си виждаме как картонения декор на празните, но красиви думи се разпада пред очите ни...

В един великолепен разказ на Кафка главният герой се събужда и разбира, че се е превърнал в хлебарка. Абсолютно същото превъплъщение наблюдаваме на живо днес. Всички онези, които до вчера се обявяваха за рицари на международното право, днес слюнотделят пред окончателното му унищожение. Правото, разбира се, е инструмент на управляващата класа да налага своите интереси, но днес тази марксистка формула все по-ярко показва своята правота. Американците нямат нужда от международно право и превръщат света в ловно поле, а нашите самозвани идеологически поклонници веднага ръкопляскат, за да бъдат забелязани или най-малкото да получат покана за приема в US-посолството за 4 юли. Това превъплъщение става дори даже и без идеологическа подготовка. Марионетките на статуквото просто си сложиха нов софтуер в главите и вече са готови да приемат всякакви терористични действия и да пишат възторжени оди за тях.

Подобна липса на гръбнак в българския политически елит винаги е била най-отвратителното проявление на мизерията на прехода. За пореден път България показва невъзможност да устои на геополитическите бури, защото няма кой да формулира наш интерес, да го защити и да го отстоява. Ние сме политическия аналог на фейсбук - една джунгла в мрака в която бродят всякакви самодейци, които се надпреварват да бъдат забелязани и отличени пред строя. Ето това е големият успех на американците - те създадоха по цял свят такива елити, които не са в състояние да защитят собствените си страни. 

Да живеят Пеевски/Добрев/Кънев и техните политически клонинги! 

Но имам за тях една новина - няма да ги забележат. 

Хегемонът рядко забелязва обслужващия персонал. 

Дори и да ражда прекрасни есета. 

 

 

 

2025 – годината на обърнатите политически отражения

 

Началото на 2025 година е като обърнато отражение на нейния край. Година като маска на двуликия Янус – с една ухилена и щастлива страна и друга, която тъне в мрак и злост. Този спектакъл на отраженията и сенките, тази диаболична симетрия на надеждата и отчаянието, тази политическа амбвивалентност по някакъв зловещ начин ни подсказва, че ние все още сме по средата на блатото и не сме намерили не просто изход от лабиринта, но дори и нещастно пламъче, което да подсказва за края на тунела.  Годината, която преживяхме го доказва по безспорен начин.

На 16 януари Народното събрание гласува за 105-ото правителство на страната – кабинетът на Росен Желязков. Погледнато отстрани управлението приличаше на сюрреалистична фантазия  - в него се оплетоха ГЕРБ, партията-мастодонт, БСП, които с години бяха основен предводител и изразител на анти-ГЕРБ настроенията, както и ИТН, партията, която изкова думата „изчегъртване“ и под път и над път плашеше Бойко Борисов с нея. Напук на медийните изхвърляния на ПП/ДБ днес, те също искаха да бъдат част от тази политическа конструкция и почти се бяха съгласили с нея. Единствено безмерното им желание те да посочат премиер ги спря от участие, но все още не е ясно дали това наистина ще им донесе автентични политически точки, независимо от бурните и огромни протести в края на годината. Но за тях ще си поговорим накрая, защото както всичко в тези прокълнати дни и там има много ирония и абсурди.

Официална подкрепа за управлението в началото заяви и АПС, отломките клети от ДПС, събрани на сала на Ахмед Доган. Само два месеца по-късно обаче те със скандал изоставиха правителството и го обвиниха в задкулисна любов и заигравка с Делян Пеевски. Така 105-ото правителство стана правителство на малцинството, което зависеше от подкрепата на ДПС-Ново начало, ако иска да оцелее. В утвърдените демокрации, казват, всяко управление имало 100 дни толеранс, за да покаже каква визия за развитие иска да има и да се прецени може ли да се справи с поставените задачи. Бързо се видя, че новия кабинет няма да получи дори и два дни, за да си вземе въздух и да се опита да осъществи своята основна цел – да даде стабилност на страната, да подготви добре България за еврозоната и да сложи един път завинаги край на политическата криза. Вотовете срещу правителството започнаха да се редят по-бързо от стрелба с картечница – за 11 месеца той преживя 6 вота на недоверие в разтърсващ политически диапазон – от проблеми с политиката по околна среда до провал в икономическата политика и парадоксално оцеля при всички тях. Правителството подаде оставка малко преди гласуването на шестия, но най-вероятно и на него щеше да оцелее.  Това няма как да отмени абсолютно бурната история на кабинета, която беше като една спирала от кризи, която като мощна турбуленция в крайна сметка разби самолета в земята и го разпарчетоса завинаги. Нека само да се опитаме телеграфно да изброим някои от тях – безводието, което изтормози страната през лятото, бедствието в „Елените“, внезапно наложените американски санкции върху руския петрол, които пряко удариха „Лукойл“ и, разбира се, непрестанното покачване на цените през цялата година. Всичко това бе допълнително подлютено от самозабравянето на властта, от безкрайните тиради на Борисов, очевидно огорчен, обиден и неврастеничен от факта, че не е премиер, както и от всеприсъствието на Делян Пеевски и резултатът от това се оказа политическа катастрофа. Десницата, която в началото на годината едвам си поемаше дъх и приличаше на рахитичен гном, допълнително изтощен от корупционните скандали в София, изведнъж се нагълта с допинга на уличната енергия и сега дори си позволява да фантазира на глас за 121 депутати, все едно това ще й реши генералния проблем с патологичната й некадърност. Заради това всички, ама абсолютно всички бяха изненадани от големината на протестите, които възпламениха цялата страна и за първи път от много години насам извадиха на улицата дори и най-младите. Картината на този бунт ясно показа, че в политиката няма по-смъртоносна илюзия от това, че нямаш алтернатива, защото бавната отрова на това разбиране уби преждевременно управлението. Ако нямаш какво добро да кажеш за себе си, освен това, че алтернатива не съществува, то алтернативата я дават онези, които излизат да викат и искат „Оставка“, защото животът им е останал без перспектива, а се чувстват и излъгани от целия политически елит, продал надеждите им на борсата. ПП/ДБ се опитаха да се държат като куратори на целия протест и като негови идейни вдъхновители, но истината е, че по улиците шестваха и хора, които безкрайно ненавиждат градската десница с нейните вечни снобски претенции. Заради това годината завършва с гняв. Не знам дали той носи прилив на нова надежда за бъдещето, но е факт, че такава вълна от недоволство отдавна не бе разтърсвала умиращите телеса на България.

И всичко започна почти инцидентно – с парламентарни спорове около бюджета и това ли е най-подходящата план-сметка на държавата за следващата година. След това пожарът се разрасна до такава степен, че България ще се окаже единствената страна, която влиза в еврозоната без редовен бюджет, с нулева предсказуемост за развитие и с политическа система в която кризата не просто се е завърнала, а е станала водещ фактор.

Но нека да не се водим само по лесните обяснения. Всъщност проблемът на правителството бе заложен още в неговото създаване. Фактът, че Борисов бе принуден да предложи Росен Желязков за премиер е като удар с нож в гърба на една свръхлидерска партия като ГЕРБ. Така не само се формира втори център на власт, но и се създава шум по цялата система. Борисов направи и невъзможното да дава знаци постоянно, че той е движещата сила на управлението, че решенията идват пряко от него, че той не може да бъде заобиколен, но така кабинетът изначално бе в слаба позиция. Желанието на лидера на ГЕРБ да обърне политическата ситуация по такъв начин, че той пак да оглави правителството, беше постоянната котва на шията на управлението и всъщност протестите бяха завършека, но началото на края го сложи точно поведението на Бойко Борисов, който превърна парламентарните си беседи в нещо като медиен ритуал и никога не позволи на нито един българин да повярва, че го управлява независим кабинет, а не просто нещо като политически заложник. Пикът на тази мелодрама го видяхме след изборите в Пазарджик, където ГЕРБ останаха шести. Събитието бе ознаменувано с дълга лекция на Борисов пред своите депутати, а и премиерът Желязков нареден там, които като студенти да слушат тирадата. Точно тогава се изясни, че управлението е в екзистенциална криза, защото Борисов минава през политическа криза на образа си. Той така и не успя да разбере, че ролята му като лидер на парламентарна група е съвсем различна от ролята на министър-председател и точно тук още от средата на пролетта имаше заложена бомба в основите на правителството. Всичко останало бяха просто подробности, които преобърнаха кабинета и показаха, че политическата криза не си е тръгвала и продължава да броди из призрачната мъгла на нашия пейзаж. Иначе ПП/ДБ успяха да запишат и нещо като рекорд. Те са единствената партия, която се опита да свика протест след като правителството подаде оставка. И това беше фундаментален гаф, защото независимо от опитите хората да бъдат показани от максимално представителен ъгъл на всички стана ясно, че многолюдието на протестите не се е дължало на градската десница. И опитът им да си припишат това всъщност е като прострелване в крака.

2025 година ще остане в историята и като поредната година в която въпросът за митичната президентска партия вълнуваше всички съзнания. Темата за този проект не слезе от анализите в медиите, а след протестната вълна тя измести всичко останало. В края на годината тази неродена, но сънувана партия стана абсолютно задължителна компонента от всички анализи на политическата обстановка. И очевидно, ако Румен Радев не се яви на избори, то неговата партия ще продължава да бъде раздувана като медиен балон, като някакъв неясен обект на желание или отвращение, като някакъв пореден път, който българската колективна душа ражда, защото не може да понесе баналността на другото политическо битие. Годината започна с примирение, а завърши с гняв. Мисля, че това най-добре описва политическите цикли в които България се дави поне от 2020 година насам, без да успее да открие твърда земя на която да стъпи и пристанище, където да помисли наистина за своето бъдеще. 

Да живееш в интересни времена беше проклятие. 

Кой ли, по дяволите, е проклел България?

 

 

Подлост и отвращение

 

Космическо удоволствие е да видиш протест на десницата в защита на "свободата на словото" и персонално на Мария Цънцарова. 

Удивително е да изчетеш десетина моралистични есата на психодесни депутати колко са загрижени за правото на журналиста да има позиция. 

А най-вече и на госпожа Лена Бориславова. 

Това е същата дама, която измисли термина "четирихилядник" и го плясна в едно интервю. 

Четирихилядници в нейната мрачна митология били всички анализатори и журналисти с различно от нейното мнение, а то било различно, защото те били на заплата към Руското посолство. 

Въпросната боркиня за свободно слово не приведе нито едно доказателство, но за сметка на това сега протестира в защита на свободната журналистика.

Пред бТВ в студената петъчна нощ се бяха събрали някакви хора, които преди това с удоволствие участваха в пърформанси за свалянето на Петър Волгин от ефир. 

Които мълчаха като подлеци, когато Бетина Жотева съскаше и заплашваше колежката Къдринка Къдринова, а повечето от тях дори и тайно се радваха.

 Ето за такива защитници говорим. 

Хора, които могат да опорочат всяка кауза, безмерно цинични, мини-гьобелсчета, които знаят да редят правилните думи, но действията им винаги са били като на коменданти на концлагери. 

Такива хора не защитават абсолютно никакви ценности. 

Те просто парадират. 

Ето заради това протестчето им беше постно. 

Хората прекрасно ги познават.