Началото на 2025 година е като обърнато отражение на нейния край. Година като маска на двуликия Янус – с една ухилена и щастлива страна и друга, която тъне в мрак и злост. Този спектакъл на отраженията и сенките, тази диаболична симетрия на надеждата и отчаянието, тази политическа амбвивалентност по някакъв зловещ начин ни подсказва, че ние все още сме по средата на блатото и не сме намерили не просто изход от лабиринта, но дори и нещастно пламъче, което да подсказва за края на тунела. Годината, която преживяхме го доказва по безспорен начин.
На 16 януари Народното събрание гласува за 105-ото правителство на страната – кабинетът на Росен Желязков. Погледнато отстрани управлението приличаше на сюрреалистична фантазия - в него се оплетоха ГЕРБ, партията-мастодонт, БСП, които с години бяха основен предводител и изразител на анти-ГЕРБ настроенията, както и ИТН, партията, която изкова думата „изчегъртване“ и под път и над път плашеше Бойко Борисов с нея. Напук на медийните изхвърляния на ПП/ДБ днес, те също искаха да бъдат част от тази политическа конструкция и почти се бяха съгласили с нея. Единствено безмерното им желание те да посочат премиер ги спря от участие, но все още не е ясно дали това наистина ще им донесе автентични политически точки, независимо от бурните и огромни протести в края на годината. Но за тях ще си поговорим накрая, защото както всичко в тези прокълнати дни и там има много ирония и абсурди.
Официална подкрепа за управлението в началото заяви и АПС, отломките клети от ДПС, събрани на сала на Ахмед Доган. Само два месеца по-късно обаче те със скандал изоставиха правителството и го обвиниха в задкулисна любов и заигравка с Делян Пеевски. Така 105-ото правителство стана правителство на малцинството, което зависеше от подкрепата на ДПС-Ново начало, ако иска да оцелее. В утвърдените демокрации, казват, всяко управление имало 100 дни толеранс, за да покаже каква визия за развитие иска да има и да се прецени може ли да се справи с поставените задачи. Бързо се видя, че новия кабинет няма да получи дори и два дни, за да си вземе въздух и да се опита да осъществи своята основна цел – да даде стабилност на страната, да подготви добре България за еврозоната и да сложи един път завинаги край на политическата криза. Вотовете срещу правителството започнаха да се редят по-бързо от стрелба с картечница – за 11 месеца той преживя 6 вота на недоверие в разтърсващ политически диапазон – от проблеми с политиката по околна среда до провал в икономическата политика и парадоксално оцеля при всички тях. Правителството подаде оставка малко преди гласуването на шестия, но най-вероятно и на него щеше да оцелее. Това няма как да отмени абсолютно бурната история на кабинета, която беше като една спирала от кризи, която като мощна турбуленция в крайна сметка разби самолета в земята и го разпарчетоса завинаги. Нека само да се опитаме телеграфно да изброим някои от тях – безводието, което изтормози страната през лятото, бедствието в „Елените“, внезапно наложените американски санкции върху руския петрол, които пряко удариха „Лукойл“ и, разбира се, непрестанното покачване на цените през цялата година. Всичко това бе допълнително подлютено от самозабравянето на властта, от безкрайните тиради на Борисов, очевидно огорчен, обиден и неврастеничен от факта, че не е премиер, както и от всеприсъствието на Делян Пеевски и резултатът от това се оказа политическа катастрофа. Десницата, която в началото на годината едвам си поемаше дъх и приличаше на рахитичен гном, допълнително изтощен от корупционните скандали в София, изведнъж се нагълта с допинга на уличната енергия и сега дори си позволява да фантазира на глас за 121 депутати, все едно това ще й реши генералния проблем с патологичната й некадърност. Заради това всички, ама абсолютно всички бяха изненадани от големината на протестите, които възпламениха цялата страна и за първи път от много години насам извадиха на улицата дори и най-младите. Картината на този бунт ясно показа, че в политиката няма по-смъртоносна илюзия от това, че нямаш алтернатива, защото бавната отрова на това разбиране уби преждевременно управлението. Ако нямаш какво добро да кажеш за себе си, освен това, че алтернатива не съществува, то алтернативата я дават онези, които излизат да викат и искат „Оставка“, защото животът им е останал без перспектива, а се чувстват и излъгани от целия политически елит, продал надеждите им на борсата. ПП/ДБ се опитаха да се държат като куратори на целия протест и като негови идейни вдъхновители, но истината е, че по улиците шестваха и хора, които безкрайно ненавиждат градската десница с нейните вечни снобски претенции. Заради това годината завършва с гняв. Не знам дали той носи прилив на нова надежда за бъдещето, но е факт, че такава вълна от недоволство отдавна не бе разтърсвала умиращите телеса на България.
И всичко започна почти инцидентно – с парламентарни спорове около бюджета и това ли е най-подходящата план-сметка на държавата за следващата година. След това пожарът се разрасна до такава степен, че България ще се окаже единствената страна, която влиза в еврозоната без редовен бюджет, с нулева предсказуемост за развитие и с политическа система в която кризата не просто се е завърнала, а е станала водещ фактор.
Но нека да не се водим само по лесните обяснения. Всъщност проблемът на правителството бе заложен още в неговото създаване. Фактът, че Борисов бе принуден да предложи Росен Желязков за премиер е като удар с нож в гърба на една свръхлидерска партия като ГЕРБ. Така не само се формира втори център на власт, но и се създава шум по цялата система. Борисов направи и невъзможното да дава знаци постоянно, че той е движещата сила на управлението, че решенията идват пряко от него, че той не може да бъде заобиколен, но така кабинетът изначално бе в слаба позиция. Желанието на лидера на ГЕРБ да обърне политическата ситуация по такъв начин, че той пак да оглави правителството, беше постоянната котва на шията на управлението и всъщност протестите бяха завършека, но началото на края го сложи точно поведението на Бойко Борисов, който превърна парламентарните си беседи в нещо като медиен ритуал и никога не позволи на нито един българин да повярва, че го управлява независим кабинет, а не просто нещо като политически заложник. Пикът на тази мелодрама го видяхме след изборите в Пазарджик, където ГЕРБ останаха шести. Събитието бе ознаменувано с дълга лекция на Борисов пред своите депутати, а и премиерът Желязков нареден там, които като студенти да слушат тирадата. Точно тогава се изясни, че управлението е в екзистенциална криза, защото Борисов минава през политическа криза на образа си. Той така и не успя да разбере, че ролята му като лидер на парламентарна група е съвсем различна от ролята на министър-председател и точно тук още от средата на пролетта имаше заложена бомба в основите на правителството. Всичко останало бяха просто подробности, които преобърнаха кабинета и показаха, че политическата криза не си е тръгвала и продължава да броди из призрачната мъгла на нашия пейзаж. Иначе ПП/ДБ успяха да запишат и нещо като рекорд. Те са единствената партия, която се опита да свика протест след като правителството подаде оставка. И това беше фундаментален гаф, защото независимо от опитите хората да бъдат показани от максимално представителен ъгъл на всички стана ясно, че многолюдието на протестите не се е дължало на градската десница. И опитът им да си припишат това всъщност е като прострелване в крака.
2025 година ще остане в историята и като поредната година в която въпросът за митичната президентска партия вълнуваше всички съзнания. Темата за този проект не слезе от анализите в медиите, а след протестната вълна тя измести всичко останало. В края на годината тази неродена, но сънувана партия стана абсолютно задължителна компонента от всички анализи на политическата обстановка. И очевидно, ако Румен Радев не се яви на избори, то неговата партия ще продължава да бъде раздувана като медиен балон, като някакъв неясен обект на желание или отвращение, като някакъв пореден път, който българската колективна душа ражда, защото не може да понесе баналността на другото политическо битие. Годината започна с примирение, а завърши с гняв. Мисля, че това най-добре описва политическите цикли в които България се дави поне от 2020 година насам, без да успее да открие твърда земя на която да стъпи и пристанище, където да помисли наистина за своето бъдеще.
Да живееш в интересни времена беше проклятие.
Кой ли, по дяволите, е проклел България?
No comments:
Post a Comment