Държавата на медийните слагачи

България съществува в алтернативна за здравия разум реалност. Мисля, че няма българин, който да не е наясно с това, но всеки път, когато получим доказателства за лудницата в която живеем, процесът е плашещ, а на всичкото отгоре става и все по-болезнен. Ето защо е добре да направим един кратък полет над проявите на политическа циклофрения. Това ще е нещо като разходка из психиатрията, която е вдигнала бунт, така че всякакви странични ефекти при сблъсъка с безумието са не само възможни, но дори и задължителни.

И така. Нека да започнем.

Миналата седмица в една от националните телевизии бяха поканили на интервю чудовището Пламен Орешарски. От медията вероятно се бяха сетили за него заради датата 14 юни и бяха решили отново да стреснат народонаселението с ваденето на бял свят на този черен демон, на този коварен изверг, на този братовчед на Сатаната, който накара цялата софийска снобария вместо да си гледа отпуските по Халкидики да прекара виновното лято на 2013 година на жълтите павета, че иначе щяха да си изтърват грантовете като едното нищо. Журналистката, която трябваше да го разпитва се беше подготвила добре с магически проклятия, коварни въпроси, политически ангажирани паузи, многозначителни коментари и качествена логорея. Явно си личеше как тв-водещата искаше да бомбардира Чудовището с неудобни въпроси, да намушка с кол в сърцето този вампир, да го пръсне със светена протестърска вода и той да започне да дими в национален ефир, а най-накрая да му размаха пред очите тениската, която Ивет Добромирова е носила на петия ден от протестите, когато се появи за първи път на тях и да го паркира безжизнен в пода на студиото. Уви, Демонът се оказа много жилав.

"Вие много обичате да прехвърляте топката", истеряса репортерката, вероятно сънувайки, че получава "Пулицър" за достойно поведение и за борба с тъмни духове. Причината за нейния гняв стана това, че Сатаната в човешки образ й каза да потърси отговорите за кандидатурата на Делян Пеевски от лидерите на двете политически сили, които бяха излъчили правителството. Само, че това очевидно не беше достатъчно - водещата искаше да блесне, да стъпче Гадът в калта, да му покаже откъде изгрява слънчето и тържествено да поднесе главата му на случайните сутрешни зрители на нейната медия. Заради това на Демона му бяха пускани кадри от първите дни на протестите (когато хората бяха много и имаше протестиращи, а не протестъри), той бе заливан с киселинна жлъч и обвинения, но пусто - Адската сила не се пречупи. Дори взе такова надмощие, че репортерката сигурно вече си е представяла как още на следващия ден я оставят без работа. Защото Орешарски каза нещо много важно: "Ако искате до края на участието можете да пускате репортажи и да си говорим за миналото, а да не гледаме днес и бъдещето". Той също така обясни, че правителството вкарва България в дългова спирала и я кара да тръгне по пътя на Гърция, но тв-водещата нямаше уши за това, о, не - тя толкова много искаше да препарира от ужас чудовището, което стои пред нея, че на практика се превърна в метафора на цялата българска журналистика. Тя (бг-журналистиката) не знае милост, когато трябва да се рови в кокалите на миналото, не познава граница, когато трябва да се занимава с неща, които историята, а и избирателите отдавна са решили като политически проблем, но виж, когато трябва да се изправят срещу сегашния премиер и да питат, тогава изведнъж раждат розови трели достойни за роман на Нора Робъртс.

Уви, желанието ни за блясък много често се разминава с досадната реалност. Демонът обаче се оказа не само жилав, ами и дяволски убедителен. Хвърли водещата толкова пъти в нокдаун, че по едно време даже стана скучно. Но имаше един момент в целият разговор в който Орешарски просто изкърти мивката на това, което се нарича българска журналистика днес. Когато тв-водещата за пореден път се опитваше да го върне към 14 юни и назначението на Пеевски (дело за което БСП и до днес плюе кръв, а и избирателите след това се изказаха) и мотивира това с факта, че "наближава годишнина", Орешарски я смаза с наблюдението: "Не забелязах да се занимавахте с годишнината от февруарски протести, дори не я отбелязахте".

Това интервю се оказа толкова епохално поради една много важна причина. Медиите се опитват да конструират реалност при която, оказва се топ-злодеянието на прехода е тридневното назначение на Делян Пеевски начело на ДАНС. Това е титанична, глупава и отвратителна грешка, но, ако тя изчерпваше безобразията на последните 25 години, направо с мед да я намажеш. Има една цяла прослойка от градски сноби обаче, бунтовници в името на луксозните ресторанти и капитализма, които не искат да се откажат от предъвкването на това събитие, защото иначе няма да могат да покажат нито един смислен ден в живота си. Раздуването на 14 юни до свръхсъбитие и днес обаче е изцяло в полза на статуквото и гербаджийско-реформаторския бълвоч, който трябва да минава за управление. Защото в светлината на корпулентната фигура никой не се занимава с огромните нови заеми, които обричат три поколения след нас да изплащат щуротиите на Борисов, гангстерските войни, които се завърнаха с холивудска сили и всекидневният дъжд от куршуми, пълният провал в усвояването на еврофондовете, тоталното безвремие на стабилността, здравната реформа, която успешно превръща болниците във фабрики на смъртта. И това не е апокалиптично преувеличение на реалността,а болезненото ежедневие, което всеки българин усеща на гърба си. Това са теми, които обаче не съществуват за българската журналистика. Тя се занимава с тях неохотно, нерадостно и плахо, защото в противен случай рискува да ядоса Бойко Борисов, който командва държавата с един единствен инструмент - телевизионното дистанционно в ръката си. Много по-лесно е да се опитваш да имитираш свобода като се упражняваш върху Орешарски. Именно тази подмяна сваля драстично нивото на журналистиката и трайно запраща България към последните места в класацията за свободата на словото. Но либералните съвести и охранените питомци на "Америка за България" никога няма да се отдадат точно на този анализ, защото той е изобличаващ за тяхната лакирана журналистика, която винаги се е плъзвала по повърхността на нещата. Но дори и краткото гостуване на Орешарски успя да изкара от нерви премиерът-слънце. В отговор на тежките диагнози на предишния министър-председател настоящият изригна: "Кой беше той? Не е ли един, който го изгони народът, и цяло лято в София не можехме да минем от него?". Език мой - враг мой. Защото този, който проклетисва също бе натирен от народа, ама сега удобно е изтрил този факт от паметта си. Както и журналистите между впрочем. Защото февруарските протести не се вписват в дясната митология на прехода, те бяха един отчаян социален вопъл на хора, които знаят, че властта не мисли за тях, а само гледа как да им бръкне в джоба. И отказвайки да припомнят протестите от февруари, медиите всъщност заеха страната на статуквото и на властта и това е мрачната тайна на българската психиатрия. 

Продължаваме с полета над кукувичето гнездо. Тези дни виртуалната българска общност бе разтърсена и от друго събитие. Във фейсбук се понесе съобщението, че се организира протест (да, беше обявен първоначално като протест, но после терминологията бе сменена на "митинг") под надслов: "ДА на България в ЕС и НАТО и НЕ на настъплението на Кремълската пета колона!". Битката с тая пета колона вече продължава толкова много години, че човек неволно започва да пресмята, че сигурно и след 300 години пак ще има хора, които ще скърцат със зъби на Путин и ще пускат клетви срещу хибридната война. Само в България обаче е възможно да се проведе митинг в подкрепа на статуквото. Само тук е възможно една шепа некъпани хора да се самовъзторгват от собствения си слугинаж и безкритично приемана на реалността. В цяла Европа има хора, които почват да поставят под съмнения основни положение в Европейския съюз, защото видяха, че при първата голяма криза той блокира, но в България готовите да превиват гръбнак излизат на оргазмичен митинг, за да се опитват за защитават незащитимото. В цял свят започва дебатът дали НАТО не се е отдалечило твърде много от своята защитна функция, само в България дежурните услужливци са готови да поставят на пиедестал агресивната организация.

А най-смешното е, че този протест бил вдъхновен от речта на Росен Плевнелиев пред Европейския парламент, която бе обявена за смела стратегическа, а всъщност си бе един апотеоз на европейското статукво и символ на всичко онова, което спъва ЕС днес. Речта на Плевнелиев може би наистина щеше да бъде иновативна,ако той се бе опитал да се съпротивлява на водещата политическа линия, да види Русия не като враг, а като партньор. Само, че измислените политици не могат да правят реална политика,те могат единствено да импровизират върху клишета. Това не беше реч, а интервю за работа, написа някой във ФБ. И фактът, че има хора, които могат да се възторгнат от тази реч сам по себе си е диагноза за статуквото у нас, за вечното ни давене в океана от лудост.

Обаче друго ми направи впечатление - покрай баналните клишета, тъпите повторения и досадното дрънкане Плевнелиев на практика се обяви в подкрепа на ТПТИ, без тази тема да е била обект на обществен дебат или поне на качествено парламентарно разискване. Вие как тълкувате тези думи: "Трансатлантическите отношения са много важни. Едно добро бъдеще за Европа е нов икономически модел, който да се възползва от новите възможности. Не бива да се страхуваме от електронната търговия, от споделена търговия".

На път съм да замисля петиция този човек да бъде отстранен от поста си, защото дори и вече като човек от миналото той продължава да се опитва да натика България в блатото...За пореден път Плевнелиев демонстрира великолепни качества на слагач и нито грам държавническо мислене.

Защо, Господи? С какво те разгневихме, че прати най-дефектните си творения да правят външната политика на България?

Мистификаторът Кристалина Георгиева

След като тази година президентът Росен Плевнелиев най-нагло фалшифицира Левски и си позволи да му припише думи, които Апостолът никога не е произнасял, гаврата с един от най-великите българи продължи на пълни обороти. Миналата седмица зам.-шефката на ЕК Кристалина Георгиева с патос достоен за жреца на Тангра Йоло Денев обяви, че нейният прадядо й Иван Кършовски е този, който е дал прякора Левски на Апостола на свободата. Каква невероятна исторически сензация! За място на обявяването на тази легенда бе избран подходящ декор - град Елена, където се провеждаше родова среща на потомците на болярина Кършо. Как човек да не се впусне в исторически импровизации и свободни съчинения?

Иван Кършовски наистина е от съратниците на Левски, изключителен ерудит за своето време, бунтовен и непокорен дух, но няма никаква данни, ама наистина никакви той да е "кръстник" на Левски. Произходът на прякора и до днес тъне в мистерия за историците. Има версия, че Дякона е получил своето име от Любен Каравелов, според други - хората спонтанно са му го дали, но така или иначе нито един сериозен историк досега, нито един от познавачите на Левски не е споменавал името Иван Кършовски като автор на легендарното име. Тук зее една празнина с която досега никой не се беше осмелил да спекулира, но ето, че Кристалина Георгиева го направи. Тя си позволи да пусне този фишек, а дежурните по любов медии го разпространиха със светкавична скорост. Заглавията по темата преливаха от захарна сладост и нажежена розова страст. И нито един журналист, ама наистина нито един не се осмели да попита госпожа еврокомисарката като как така досега нито един човек не е чувал за историческия факт, който тя оповести като сензация. Изобщо напоследък политическите елити на страната газят историята като булдозер девствен плаж, защото май единствено от лъжите за нея може да се черпи някаква остатъчна политическа легитимност. Един народ натровен от лъжи за светлото европейско бъдеще вече реагира единствено на заиграването с историята, понеже тя остана като единствен знак, че някога сме имали държава, държавници и герои.

Историческите пируети на Кристалина Георгиева обаче трябва да бъдат анализирани в политически контекст. Те съвпаднаха с една много странна и доста нелепа позиция на партия ГЕРБ. Пред журналисти заместник-председателят на партията Цветан Цветанов обяви, че формацията му вече има много разпознаваем и смислен кандидат за президент. Но той отказа да обяви името му, защото още имало време за това. От официалните изявления на Цветанов стана ясно, че ГЕРБ възнамеряват чак през септември да кажат кой е техния кандидат. В хора се включи и тежката артилерия на партията Десислава Атанасова, която подобно на садо-мазо господарка, изсъска, че има достатъчно време до изборите, тоест, че тяхната формация може да си позволи да излезе в кратка политическа почивка и да потъне в мистерия.

Това е нонсенс. Това е някаква изключителна аномалия. Едва ли има друга страна в Европа, където управляващата партия да може да си позволи до последно да пази в тайна името на своя кандидат за президент. И освен, че това е абсурд, това е и непочтено спрямо избирателите, които вместо да получат реална кампания за пореден път ще наблюдават тихо ритане по кокалчетата, интригантските заглавия и кампания на очернянето, а не на визиите.

Това отлагане до есента подсказва наличието на политически проблем в ГЕРБ. Подобен пирует съвсем не е знак за вяра в собствените сили, а по-скоро симптом за пълна политическа несъстоятелност. ГЕРБ сами се вкараха в капана на властта. Сега те нямат оправдания за провалите, но същевременно нямат нито енергия, нито въображение да осъществят някаква своя собствена визия или идея. ГЕРБ е партия-паразит. Те заемат чужди реформи, работят върху идеи, които не са техни, но когато нещата опрат до това да се оправят самостоятелно изведнъж цялата им стратегия се свежда до ремонт на пътища и рязане на лентички. Бойко Борисов и неговите хора проявиха инстинкт за самосъхранение, когато махнаха Росен Плевнелиев от пътя си, защото неговото кандидатиране щеше да е катастрофа, но изведнъж се оказаха в остър кадрови дефицит. Спекулирането с имената на Йорданка Фандъкова или кметът на Бургас Димитър Николов е дъвка за наивници. Образът на Фандъкова се напука като настилка, ремонтирана от фирма на ГЕРБ, покрай безбожната цена на билетчето, а Димитър Николов може да е популярен в Бургаско, но има още много работа покрай налагането му в национален план. А честно казано други изявени фигури, които не носят негативи ГЕРБ просто няма. Всички тези разсъждения са валидни са сценария при който Бойко Борисов наистина изпълнява своите думи и не би се кандидатирал за президент. Точно това изважда на бял свят митичната фигура на Кристалина Георгиева, неуспял претендент за шеф на ООН, политически балон и исторически мистификатор. Тя представлява последната надежда на ГЕРБ да имат кандидат с възможност да спечели избори. И всички знаци подсказват, че хората на Бойко Борисов гледат в тази посока.

Паразитирането върху историята, опитите да се пренапише миналото в стила на Дж. К. Роулинг и превръщането му в някакво фентъзи за идиоти е сигурен знак, че наесен ще ни поднесат Кристалина Георгиева като кандидат за президент. Между другото шансовете й не са за подценяване. Тя е безлична и телевизионна. По медиите непрекъснато говорят за нея, но нито един човек не знае какво точно е направила. Георгиева е медиен продукт и подобно на цялата брюкселска бюрокрация тя не съществува в реалния свят, а в света на климатизираните офиси, високите заплати и асистентите-кариеристи. На снимките в Елена, където тя измисли творческата биография на прадядо си, зад нея се вижда мустаката физиономия на една от най-истеричните фигури от виновното минало на прехода - режисьорът Евгений Михайлов, чието настояще е пълно с развиването на конспиративни теории и обвинения към комунистите, че са съсипали вселената. Което подсказва един друг интересен детайл в политическата драма. След като Плевнелиев освободи терена и бленуваната "проевропейска" коалиция на ДСБ се разпадна като картонен замък под дъжд, т.нар. традиционна десница остана с пръст в устата. В техните щабове (винаги съм си представял, че психодясното заседава в някое мрачно мазе, пълно с паяжини и портрети на Пиночет) най-вероятно са си дали сметка, че ако се явят сами на президентските избори резултатът им не само ще е едноцифрен, но и комедиен и заради това в последните седмици Радан Кънев под път и над път дава знаци, че иска обща кандидатура с ГЕРБ. Което е нещо като сапунена опера за разбунтувана психиатрия, защото официално ДСБ се водят в опозиция, но от опит съм се убедил, че съзнанието на психодесния е в състояние да побере много по-големи абсурди от този.

Ето защо от известно време насам всички десни бардове, шамани и врачки изграждат полубожествен образ на Кристалина Георгиева. Едни се опияняват от нейния независим ум, други просто приемат като откровение европейският й пост, трети я харесват, защото абсолютно нищо не знаят за нея, а четвърти понеже вероятно ги държат на хонорар и хранилка. Всъщност, ако ГЕРБ издигнат Георгиева ще могат да си решат проблема с конкуренцията вдясно, защото тя вероятно ще съумее да формира коалиция зад себе си.

Кристалина Георгиева обаче също е в капан, който още не е осъзнала. Тя трайно излиза на първите места в политическите рейтинги, защото не се намира в България. Нейният образ не е плътен, нито има съдържание. Участието в предизборна битка ще преобърне тази утопична медийна картина. Кристалина Георгиева ще трябва да влезе в реална битка, да защитава реални идеи и тогава вече ще може да се провери доколко рейтингът й е истина, доколко социологически розов балон. Говорим за една жена, която досега е пребивалала в политиката единствено като експерт и никога не се е борила за реална кауза. Нейната разпознаваемост може да бъде нож с две остриета, защото, ако тя се опита да събира гласовете на десницата или бъде кандидат на управляващите, върху нея моментално ще се стовари цялата тежест на "стабилността", така обичана от всички. При всички положения еврокомисарката започва своята кампания с фал, защото фалшифицирането на миналото не е добро начало, компанията на Евгений Михайлов още по-малко.

Когато говорим за изборите обаче не бива да забравяме и другата възможност. Може би с това отлагане за септември Бойко Борисов си дава още малко време, за да прецени дали не може той да влези в битката за президент. Независимо от медийните клетви и уверения всички са наясно, че той отдавна се стреми към "Дондуков" 2 въпреки отсъствието на конкретна власт в президентската институция. Отлагането на обявяването на име дава възможност за допълнителни маневри към тази заветна цел. И знае ли човек - Радан Кънев сполучиливо отстреля Росен Плевнелиев и го изхвърли от играта. Да не би сега същото да се случи и с Кристалина Георгиева? 

Политиката в България не познава милост, особено към хора, които приличат на лабораторен експеримент и се пукват като балон при първия си досег с действителността.  

Гаврата с помирението на Гарнизонното стрелбище в София

Тези дни с удивление научих нещо, което съм изтървал навремето. Гарнизонното стрелбище в София, мястото, където фашисткият режим в България разстрелва Никола Вапцаров, Антон Иванов, Антон Попов, Петър Богданов, Георги Минчев и Атанас Романов, е било преименувано на Музей на националното помирение. Не знам как съм изпуснал тази величествена новина...

Разбрах я от една попаднала ми книга, озаглавена "Превъплащенията на гарнизонното стрелбище в София".  Книгата ме грабна и ме всмука в своята алтернативна реалност. Нека да разгледаме как се стигнало до величествената трансформация. Авторите на идеята за "помирение" тръгват от факта, че мястото не било атрактивно за туристите в София заради "предишната идеологическа натовареност на обекта".

И как мястото за фашистки екзекуции е превърнато в символ на помирението? Просто по стените са сложили плочи и на трима-четирима царски генерали. Да събереш убийците и жертвите на едно място - това е титанична гавра, а не помирение. Това е върховна нечистоплътност. Помирение съвсем не означава да се опиташ да изтриеш паметта за престъпленията на онзи мракобесен режим, който днес ни го дават като пример за демокрация. Това е все едно Освиенцим да бъде превърнат в Музей на помирението.

И за какво помирение можем да говорим докато неофашистки реваншисти, сложили си маски на историци се опитват от девет дерета вода да носят, за да оправдаят престъпленията на българския фашизъм. Последният изстрел в черепа на здравия разум е книгата "Белият терор 1923 - 1925 г.: Три епохи на държавна репресия" в която авторите Христо Христов и Христо Петров се опитват да кадят тамян на престъпленията на Александър Цанков, наречен Кръволока и на терорът, който неговата власт осъществява. Да пишеш защитна реч за историческите чудовища на България - това съвсем не е знак за търсене на някакво помирение. Това е знак за друго - че под маската на помирението тъмният поток на неофашизма иска да си купи опрощение от историята, да се маскира като търсене на истината, като "историческа обективност".

И за да видите колко сбъркано е всичко в своята основа ще дам още един пример. Авторите на книгата "Превъплащенията на гарнизонното стрелбище в София" дават цитат от стихотворение на Вапцаров:

Тежи ми, Родино,

кошмарно жестоко тежи

димящата кръв

и аз ще те питам –

всичко това

за теб ли бе нужно,

кажи?

Според великите умове "стихът на поета изразява съмненията и болката му от политическата конфронтация в страната". Това може да го напише само някой с извънземен разум или същество от различен астрал.

Аз все пак съм чел стихотворението "Родина" и съм наясно, че в него няма грам съмнение и болка от политическата конфронтация в страната. Това стихотворение е един от най-силните текстове на ярост в българската литература, то не е продукт на болка, а на ясно знание, че родината е била отвлечена от "герои платени с чужди пари" и превърната в инструмент за убийства, изтезания и проливане на кръв.

Това не болка от политическата конфронтация, а призив за битка срещу този кървав режим, който е потопил родината в отчайваща бедност и хаос. "Родина" е много ярко политическо стихотворение, което изключително въздействащо описва не политическото, а по-скоро социалното разслоение - борбата на тези, които са останали без хляб и, които са превърнати в кървав курбан за властта. Къде видяхте, мамка му, идея за помирение в това стихотворение?

Това е великолепна поезия и никой няма правото да паразитира по този отвратителен начин върху нея. Вижте само колко е смислен Вапцаров - героят в неговото стихотворение разбира, че родината ти става близка, когато влезеш в битка за нея, когато преодолееш огромно страдание и осъзнаеш кои са мъчителите, кои са тези, които са превърнали живота в тегло и робия.

И точно заради това на гърба на Вапцаров да си правиш експерименти за помирение е удивително глупаво. И цинично.

Гарнизонното стрелбище в София никога няма да бъде символ на помирението. То ще бъде чудовищен знак за една власт, която ликвидира най-големия поет на България, уби го безмилостно, но никога, ама никога не успя да убие неговите светли идеи, които дори и в най-големия мрак, в най-свирепата буря продължават да плашат нечистите сили.

Вестителят на паниката

Поредна аларма за пълна паника се разнесе откъм черните земи на ГЕРБ, там, където стабилността се развива героично, тук-таме разнообразявана от изстрели, убийства, обири на пощи и банки, и други леки престъпления, на които черногледците и лузърите все обръщат внимание.

Говорител на тази внезапна тревога този път стана самия премиер Бойко Борисов, който на среща с бизнеса тези дни започна да вади заклинанията, клетвите и заплахите, за да търси подкрепа за клатещия се кабинет. Премиерът протягал ръка към бизнеса, защото те му били партньорите. Лиричното ме сърце не можело да понесе, че в политическата прослойка било пълно с "популисти, националисти и безспорни лъжци". И какво правели тези изверги, тези нечисти врагове на стабилността? Ами обещавали неща, които не можели да изпълнят...

 
Тук е необходимо да прекъснем преразказа на тирадата и да се опитаме да проникнем в този вопъл. Защото това с неизпълнимите обещания е патент не на друг, а именно на ГЕРБ. Все пак говорим за партията, която с излизането си едно време на политически небосклон обещаваше средна заплата от 1000 лева веднага. А пък, когато идваха на власт сега обещаваха скъсване на порочните модели, ярки реформи и светло пазарно бъдеще. Нищо такова не се мержелее на хоризонта. От терзанията борисови пред бизнеса става ясно, че премиерът няма нито един резултат от управлението, който да защити, нито една идея, която да лансира, нито една визия, която да рекламира. Точно заради това той отваря торбата със заплахите и започва да сипе проклятия върху опозицията и се връща далеч назад във времето, чак до 1997 година, за да вади аргументи за своето стоене на власт.

Политическото безсилие има много лица. 

Най-грозното от тях е, когато една партия стане лице на възможно най-гусното статукво и като цирей се впие в своите властови позиции, защото знае, че падне ли оттам повече няма да може да се върне на власт. Това е драмата на Борисов днес. Той вече няма силите да управлява. Зает е единствено с това да си осигурява алиби. 

Знае ли човек - може да му потрябва внезапно.

Билетчето на Фандъкова би по-алчност натовеца Ненчев

Ако някога Йорданка Фандъкова реши да напусне комфорта на своя кабинет и без свитата си от медиен и чиновнически слугинаж наистина се осмели да използва градския транспорт в София, то вероятно ще постигне чудовищни нива на самопознание и екстремност. Защото народът отдавна я подозира, че тя е само едно усмихнато лице-параван, което прикрива огромна и алчна клиентела и заради това я фолклоризира при всяко бедствие, което сполети изтормозената столица. Например, вече всички софиянци и гости на столицата казват, че снегът се сипе на фандъци, понеже отдавна е ясно, че дори един сантиметър сняг превръщат полиса в непроходима сибирска тундра, а тротоарите – в ледена епоха до ранна пролет. Вече взех да се замислям, че това нарочно се прави, защото иначе отдолу, пък лъсва гъста и кална маса, която в комбинация с изкъртен паваж диви чужденците, решили да прекарат по погрешка някой час на кибик извън зоната на летището.

Но след като зимата бе благосклонна към нас (заради глобалното затопляне) и не ни довърши, то далавераджиите от Столична община изглежда решиха да ни вземат спестеното за ток и парно.

Билетчето за градски транспорт без никакво обществено обсъждане и на тъмно бе вдигнато с 60 на сто, а настроенията срещу Фандъкова вече придобиват заплашителен характер, поне ако съдим от революцията на псувните. При всяко свое пътуване с тролей (гратис, мамка му, гратис!) научавам нови и нови подробности от тъмните щения на народа към майките на властта и всички роднини до девето коляно. Това е българският протест. Хората не се събраха на митинг, когато дясното мнозинство в София изкърти зъбите на бедните с новата цена, не се появиха на улицата и през целия май (месец даден от властта в София, за да види дали няма гневните да нахлуят в общината и да им опикаят кабинетите), но пък сега, когато се качат в тролей не само не дупчат билетче, ами псуват така все едно краят на света е наблизо и те трябва да разкажат на някой невидим зрител целия си протест срещу вселената.

Точно заради тези протестни настроения реших да прочета отново официалните мотиви за вдигането на цената на пътуването с обществен транспорт. Четях и плаках все едно случаен съпруг е бил вързан, за да изгледа епизод от "Сексът и градът". От мотивите за вдигането ме лъхна такава епохална мъдрост, че все едно някой ми застърга с бургия по черепа. Текстът ме убеди, че политическа конспирация у нас съществува. Вече съм убеден, че имбецилите са взели властта в София и раждат политически упражнения по сюрреализъм за сметка на хората. Два примера за това. Първо - авторите на текста са убедени (неясно откъде), че това 15 на сто от софиянци да се возят с билетче, а не с карта, е неразумно висок дял. Как точно стигнаха до този извод е мистерия. Откъде идва статистиката им? Защото в България по-лесно можеш да научиш секретните тайни на премиера и с кого си играе картите нощем, отколкото да разбереш какъв е процентът на хората в София, които използват карти за градски транспорт. Но както и да е, явно на столичната власт й трябваше някакъв мотив, за да вгорчи живота на всички.

Тук фарсът става пълен, защото над всичко това виси сянката на Центъра за градска мобилност. Службата прилича на непристъпния, мрачен и зловещ Мордор от романите на Толкин - охраняван отвсякъде и пълен с орки. Всеки, който е тръгвал да нищи тайните на тази тъмна цитадела се е сблъсквал със стена от мълчание и  бюрократична жестокост. А нерядко там свистят и куршуми покрай разпределението на бизнеса с паркинги и гаражи.

И второ - авторите на мотивите са убедени, че предложението им "мотивира хората да използват обществен транспорт" и, че ще намали броя на гратисчиите. Това размишление е от извънземен порядък. Самата община очевидно яростно не вярва на тези мотиви, защото наскоро станах свидетел на хайка от контрольори, които активно бяха пазени от полиция. Това не говори за знание, че гратисчиите намаляват, а обратното -  убеденост, че те ще са повече и въоръжени.

Първият случай не закъсня  – за да се защити от яростната атака гратисчия използва спрей срещу глобителите си. Българският бунт е индивидуален, отчаян и изобретателен.  А най-ужасното от всичко е, че градски транспорт се ползва най-бедните хора и част от т. нар. средна класа. От другата страна на барикадата като еничари с жълти елеци на контрола са поставени гладните, послушни безработни, които изкарват заработката си като рекетират, тормозят, гонят и бият бедните си събратя.

Хората са ядосани не само, защото им бъркат в джоба, а защото всички знаят, че това одиране на кожите е безсмислено. Столицата отдавна може да си позволи дори транспортът да е безплатен, но тогава корупционните схеми ще пресъхнат и котараците ще изтънеят като анорексички. Опитът чрез цената на билета управлението в София да запушва дупки в пробития като френско сирене бюджет на практика ще направи столицата кошмарен за живеене град. Експерти вече прогнозират как в епохата на никога несвършващите ремонти и блокирани кръстовища повечето хора ще се качат обратно на личните си коли и така ще превърнат целият град в непроходим лабиринт. Факт е, че сега да се придвижваш с кола в София стана по-евтино. А това вече освен социално стана и екологично престъпление.

Трудно е да си българин в тези подли и обирджийски времена. Това е постоянен сюжет в историята. Властта обича да се обогатява на гърба на тези, които са я избрали в името на по-добрия живот и по-яркото бъдеще.

Пример за това тия дни дава не само пародията наречена Столична община, която конкурира успешно военният министър, боецът срещу Путин, хибридният земеделец, евроатлантическия селянин Николай Ненчев. Преди часове буквално той успя да дотика мечтата на живота си до парламента - да накара НС да отдели 2,2 милиарда лева за модернизация на армията. Не се оставяйте да бъдете подвеждани - под "модернизация" нашата власт разбира закупуването на стари самолети и кораби, които ще ни бъдат представени като връх на техническото изящество, пък били и те произведени в средата на 70-те години на миналия век. Там, където има сделки за оръжие винаги има комисионни. Вероятно заради това перчемът на Ненчев се вее така бойко, пренебрегващ законите на гравитацията и на здравия разум. Принципно трябва да го запишем това като теорема - ако реформатор дойде на власт винаги дръж ръката си върху портфейла, защото иначе той по един или по друг начин ще успее да бръкне в него. Когато трошките дойдат Ненчев вече дори ще може да се пенсионира, дори да заведе актрисата, която му е шеф на кабинета на любовен круиз. Мисията ще е изпълнена, а българите одрани до кокал. Въобще струва ли си за куп старо желязо да се теглят заеми, които да отгладуваме ние и децата ни?

Но както е казал народът, рибата се вмирисва откъм главата. Нека тогава не се учудваме, че една чиновничка, каквато е шефката на инспектората на Министерството на здравеопазването Пенка Белева била взела 10 хиляди лева заплата за един месец. Нейният бос Петър Москов се направи на ударен, не знаел за случая. Но пък после здравният министър сподели, че "убивал персонала си от работа". Абе какви работни стават тия чиновници, когато трябва да си оправдават прибирането на народни пари, а? Знам, че някой ще каже, че това звучи опростенческо, но ми писна разни мошеници да ми обясняват кражбите по високоинтелектуален начин и задължително с наставнически тон. Алчността се разпознава по блясъците в очите, слюнките в крайчеца на устата и редовното желание народът да бъде изтръскван и държан на ръба, докато тия отгоре си развяват марковите байраци, пардон бардаци. Уж все няма пари, уж все държавата е на ръба, но когато се раздават комисионни всички си слагат траурните костюми, тъжните физиономии и се правят на препикани мушката. Гадна картинка. Гадна и подла.

И в заключение една история, която ми се вижда показателна за всичко. Ден преди цената на билетчето да стане 1,60 лв. репортаж по бТВ мина озаглавен помпозно: "Армия от контрольори погва гратисчиите в София". И този път като никога това не беше някаква медийна екзалтация или жълтория в реално време. Просто репортерката беше изкопирала едно към едно езика на Столична община. Когато видях как описаните малко по-горе 5-6 полицаи придружават трима наплашени контрольори, се замислих колко е истинско заглавието на тв-репортажа.

Властта знаят, че водят война срещу нас.

Кога обаче ще го научим и ние?

Александър Симов: Първанов и Калфин минират левия фронт

АБВ трябва да ги пожертва, ако иска да преговаря с "Позитано", казва Александър Симов

Ще има ли единен ляв фронт на изборите? Кои са най-добрите приятели на БСП? Как ще протече кастингът за червен кандидат-президент? По каква рецепта ще се лекува соцпартията? Какво се крие зад помощта на Бойков Борисов за паметника на Бузлуджа? На тези въпроси "Стандарт" потърси отговор от журналиста от "Дума" и член на Изпълнителното бюро на БСП Александър Симов.

- Лидерът на АБВ се държи като Мао

- Миков беше полезен като председател, защото формулира идеята за левия курс

- Политиката на плаващите мнозинства е политика на плаващите пясъци

- Г-н Симов, в БСП е насрочен вътрешен референдум с кого да върви партията на президентските избори. Какви са шансовете за създаване на единен ляв фронт?

- Аз съм от хората в БСП, които смятаха, че едновременно с вътрешното допитване как да се явим на президентския вот - дали в широк коалиционен формат или в теснопартиен, партията трябваше да започне да обсъжда и конкретни имена за кандидат-президент. В крайна сметка обаче Националният съвет /НС/ реши първо да мине допитването и чак тогава БСП да потърси и конкретния човек. Гласувах номинациите да започнат заедно с допитването, тъй като се опасявах, че партията ще изпадне в недостиг на време и няма да може да компенсира забавянето, но решенията на пленума трябва да се изпълняват. Добре е да знаем какво мислят партийните членове, но личното ми мнение е, че широкият ляв фронт не бива да се прави на всяка цена. Част от партиите, с които евентуално ще получим мандат да преговаряме към настоящия момент, се държат не само високомерно, не само като някакви аристократи, които искат БСП да бъде техен обслужващ персонал, но се държат и като политически саботьори, понеже се опитват да диктуват предварително и да извиват ръце. Така преговори не се водят и широк ляв фронт няма как да се получи. Иначе няма нищо лошо БСП да преговаря за широка лява коалиция, тъй като това е възможна печеливша формула срещу ГЕРБ.

- Раздразнение в червените редици предизвиква най-вече подходът на АБВ. Как Първанов да подходи правилно към "Позитано" 20?

- На първо място АБВ трябва да дадат своята жертва. Да покажат, че са готови да преговарят, като се откажат да налагат имената на Георги Първанов и Ивайло Калфин. Тези две одиозни фигури само разделят левицата, очертават разделителни линии и предизвикват единствено и само враждебност. Не смятам, че изобщо са в състояние да предложат програма за широка коалиция. Ако АБВ искат да преговарят наистина, те трябва да се откажат от идеята да налагат политика и фигури на БСП, и да намалят, ако обичат, менторския тон към нашата партия. Този менторски тон не приляга на партията, която до момента е била в крайнодясно правителство и която има много да обяснява на своите леви избиратели какви точно компромиси направи в рамките на година и половина. Онзи ден техен представител патетично заяви, че АБВ била малка, но интелигентна партия, а БСП била голяма, но тъпа. Така не се прави. По този начин лявото ще се яви с няколко кандидатури, но тогава виновна няма да е БСП, а вината ще бъде у политическото високомерие на хора, които са готови да влязат в каквато и да е коалиция, само и само да оцелеят.

- Тези зигзаги не напомнят ли на 90-те, когато Евролевицата се отцепи и на гърба на БСП влезе в парламента. После доверието към евролевите се стопи и те се примъкнаха обратно към партията майка.

- Този порочен модел трябва да бъде прекратен. АБВ живее на гърба на разцеплението, което предизвика, само че този ресурс вече се изчерпа. Цели организации на АБВ се разколебаха в доверието си към централното ръководство. АБВ се оглавява от един човек, който вече започва да си въобразява и да се държи като Мао Дзедун, и напълно се е самозабравил. Ако АБВ иска да съществува като самостоятелен политически субект в левицата, е добре да престанат да живеят единствено за сметка на БСП, но аз не съм видял такова желание у тях. Те и до днес основно се занимават със Социалистическата партия, вместо да се занимават със своя нов основен противник - ГЕРБ.

- Корнелия Нинова спази обещанието си да проведе допитване. В бюлетината са изброени и възможните потенциални съюзници - АБВ, Атака, Движение 21, Патриотичен фронт. Как ще преговаряте в зависимост от получените резултати?

- Приемам резултатите от допитването според това коя партия какъв процент натрупа като мандат за приоритетно водене на преговори с най-одобряваната от социалистите формация. Политическият ни живот е в толкова насипно състояние, че никой не може да гарантира предварително, че ще има убедителен краен резултат от преговорите. В България политическото съществуване е на ниво разбунтувана детска градина и малко е трудно да се получи нещо смислено. Ако, да речем, първи са АБВ, втори са Атака, а трети - ДПС, смятам, че трябва да се говори с формациите в този ред и да се види дали може да има обединение около ценности, принципи и фигура. Ако подобно обединение не се получи, да припомня, че БСП се е явявала самичка на президентските избори през 2001 г. в подобна ситуация. Тогава партията до последно се опитваше да направи широка коалиция, но тя не се получи. В крайна сметка кандидатът на БСП спечели вота благодарение на подкрепата на твърдото ядро. Тоест няма нищо страшно кандидатурата ни да е партийна. Така поне БСП ще успее да види какви са й и собствените сили и на какво трябва да наблегне в своята работа.

- След референдума по каква процедура ще се определи кандидат-президентът?

- Вероятно НС ще излезе със специално решение. Уставната процедура предвижда свикване на партийни конференции, които да дадат предложения. На базата на номинациите Националният съвет трябва да вземе окончателно решение. Пресяването на кандидатурите от пленума трябва да се съобрази и с резултатите от допитването, и с конкретната политическа ситуация. Надявах се кандидат-президентът на БСП да бъде обявен на събора на Бузлуджа на 1 август. Сега разбирам, че едва ли ще успеем. Тревожна е тенденцията най-големите партии да не бързат с номинации. Това е порок - фигурата въплъщава определен тип политика и ако я криеш до последно, както правят ГЕРБ, това означава, че или имаш проблеми или се опитваш да заблудиш някого.

- Нинова тръгна да гради общ фронт срещу ГЕРБ и в парламента? Сега ли е моментът?

- Инициативата е навременна и с нея Корнелия Нинова изпълнява друг свой ангажимент - да активизира максимално опозиционното поведение на БСП. Не съм от хората, които ще хвърлят камък срещу Михаил Миков - считам, че неговото лидерство беше много полезно за партията и най-вече формулираната идея за левия курс, която е жизненоважна за нас.

Миков обаче допусна малка грешка - идеологическият разговор в БСП трябваше да върви паралелно с ярки опозиционни действия, за да не се появи усещането у хората, че партията се е втренчила в своя пъп. Общият фронт срещу ГЕРБ е най-доброто, което може да се направи. Имаме парламент, в който опозицията извън БСП е доста проблематична - те подкрепят мнозинството за едно, а са опозиция за друго. По този начин ще видим кои партии вече смеят ясно да се обявят за опозиция, и кои предпочитат да пребивават в парламентарна шизофрения.

- Тръгвате да сваляте кабинета и да предизвиквате предсрочни парламентарни избори. В какъв времеви хоризонт ги разполагате?

- Ясно е едно - правителството не може да изкара мандата си докрай. Политиката на плаващите мнозинства е политика на плаващите пясъци - рано или късно затъваш в тях.

Съвсем нормално е през пролетта на 2017 г. да се проведат предсрочни избори, които по нов начин да поставят проблемите на България. И най-важното - хората да кажат своето мнение за тази стабилност на ГЕРБ, с която те толкова много се гордеят. Избори трябва да има в този хоризонт, тъй като има опасност следващата власт да завари напълно опоскана страна, потънала в огромни дългове.

- В Изпълнителното бюро на БСП попаднаха хора с различни нагласи и от различни лагери. Как виждате общия път пред вас?

- Не мога да отрека. Балансът е много труден за постигане, тъй като в ИБ са хора с различни, а понякога противоположни възгледи за развитието на партията. Превръщането на бюрото в екип е основната задача пред Нинова. От друга страна, има спойка между тези различни лидери на обществено мнение - те имат зад гърба си доста хора.

- Премиерът Борисов обеща да помогне за възстановяването на паметника на Бузлуджа. Вярвате ли му и какъв знак разчитате в неговото послание?

- Ако тръгна да вярвам на всичко, което Борисов казва, вече трябваше да живеем в държава номер 1 в ЕС с най-големите заплати и най-добрата социална осигуреност, която е водещ износител на газ и петрол. Разбирам, че Борисов може да го е казал като закачка, а може би се крие и нещо друго. Забелязвам, че в ГЕРБ напоследък има известна нервност. Те са в уникална ситуация - държат цялата власт, нямат идея какво да правят с нея, но вече нямат оправдание за провалите, които се случват благодарение на тяхната стабилност. Те се нуждаят от партньор, с който да споделят непосилната тежест на управлението. Много прогерберски анализатори обясняват, че ГЕРБ и БСП трябва да намерят допирни точки в своите политики, едва ли не да се гушнат и да управляват заедно България. Не изключвам вероятността с офертата за паметника на Бузлуджа Борисов да отправя някакъв царски жест към БСП. Моето лично мнение , че БСП никога, никога, никога не бива да влиза в коалиция с ГЕРБ и не бива да обръща внимание на такива елементарни подмятания от страна на премиера.

Защо ГЕРБ шикалкавят с кандидата си за президент?

Тези дни налетях на една много странна дискусия. Журналист, който е фен на ГЕРБ конспиративно бе размахал пръст за това, Антоанета Цонева, а след това и аз сме изразили сходна позиция. А именно, че е абсолютно ненормално най-голямата партия в страната, основната партия в управлението, да бави своя кандидат за президент чак до септември.

Този анонс бе направен от абсолютно невинния, ангелът със съдебно решение Цветан Цветанов. Знам, че за човек, който не е свикнал да решава логически ребуси е трудно да следи мисълта на зам.-председателя на ГЕРБ, но нека да припомня изявлението му едно към едно: "Структурите на партията са в кондиция и точно затова нищо не налага първи да обявим кандидатурата за президент. Знаем, че ранното оповестяване на кандидатпрезидентската двойка ще провокира повече политически популизъм, много политическо противопоставяне, а в момента държавата се нуждае от стабилност". Именно така звучи мотивацията на ГЕРБ. Което е все едно маратонец да каже - "да, сега се намирам в идеална форма и заради това изобщо няма да тренирам в оставащите до олимпиадата месеци, защото тялото ми се нуждае не от тренировки, а от стабилност". Според Цветанов ГЕРБ имали намерение да издигнат достатъчно разпознаваем кандидат и заради това можели да си позволят да не бъркат.

Фактът, че Антоанета Цонева е забелязала това и е влязла остро с бутонките на ГЕРБ само мен показва само едно - дори и тя понякога може да прави качествена оценка на действителността. Аз смятам, че забавянето на кандидата на ГЕРБ няма как да бъде оценено като стратегия. Това е политическа подлост. И малоумните обяснения от рода на огнянминчевите откровения, че ГЕРБ се бавели да не бъде подложен кандидатът им на силна атака от прокремълските сили, вероятно върши работа като обяснение в кварталните клубове на реститутките от ДСБ, но иначе е като извадено от книга "Politics for dummies".

Ако най-голямата партия има притеснения да извади кандидат, това е симптом за криза, дори и за безпътица. Нещо повече - подобно отлагателно действие показва, че ГЕРБ се опитват да си оставят някакъв път за политически изход, че нещо в предстоящата надпревара жестоко ги притеснява. Когато човек отлага взимането на решение това много, ама много рядко означава, че той е уверен в своите действия. По-скоро е обратното - той се притеснява, няма представа какво да прави и отчаяно се опитва да се откачи от кукичката на проблемите си.

ГЕРБ в момента с в политическа криза. Цялата власт попадна в ръцете им, но държавата изведнъж заора в калта на безвремието. ГЕРБ като партия почти никога не са били инициатор на някаква реформа или визия за развитие. Те са партия-паразит - могат да съществуват върху чужди идеи, но не раждат свои собствени. То заради това премиерът рано или късно прибягва до рязането на лентички - това е неговата представа за стратегия. И много често, дайте да бъдем честни, той се оказва прав. Един народ държан като осъден на разстрел на ръба на мизерията вече може да реагира само на елементарни стимули, отдава се само на визуалните знаци, без да търси дори и грам съдържание в тях.

Само, че президентският вот този път няма как да мине безидейно или дежурно. Страната е натровена от "стабилността" по толкова брутален начин, че повечето хора с гневни до възможния предел. Тоест президентските избори този път може и да не бъдат дежурното упражнение по празнословие. Те ще очертаят бъдещата визия за България, ще трябва да дадат отговор за посоката, ама не в геостратегически план както се опитват да се възбуждат насила евроатлантиците, а като посока на развитие, ако изобщо вече е възможно такова. Любимата поза на ГЕРБ "гледаме във всички посоки и правим мили очи на света" вече просто няма да работи. Светът влезе в турбуленция от която друса жестоко, а нас се опитват да ни убеждават, че повикът за гадене е част от стабилността. Заявката на кандидат за президент сега, което е честният подход за една управляваща партия, означава ГЕРБ да бъдат наясно със себе си и да произведат някаква реална идея и действие. А това е невъзможно. Което, уви, прави така, че възможните им кандидати са ограничени почти силно само до двама, защото единствено и само те могат да продължат безвремието и да дадат отсрочка за стоварването на гилотината - и това са самият Борисов или евентуално Кристалина Георгиева. И двамата могат да донесат много тежки негативи. Първият кандидат е любим обект на вицове, а това дава ефект на президентски избори, а втората е една политическа анонимница, в смисъл, че всички й знаят името, но никой не знае какво точно е направила.

Заради това ГЕРБ в момента са като играч на покер, чийто карти са отдавна ясни, но той се опитва да запази някаква остатъчна мистерия с надеждата, че ще отложи мига в който да плати солената цена.

Ето защо ми е трудно да разбера и притесненията на гербаджийския журналист заради това, че пак се формирал общ фронт "Всички срещу ГЕРБ". Най-малкото заради това, че десницата прилича на романтична проститутка, която при първия повей на романтичните ветрове пак ще отиде при силния си политически сводник, който навремето й даде постове в кабинета си. Гравитирането край ГЕРБ отдавна изсмуква силите на десницата и те емпирично ще видят това, ако влязат в капана да подкрепят Кристалина Георгиева, особено, ако тя влезе в надпреварата като кандидат на ГЕРБ.

Но това е отделен проблем. Със забавянето на кандидата си ГЕРБ демонстрира неочаквана слабост, идейна безпомощност и политическо паникьорство, което подсказва, че наесен може би ни чака развитие, неподозирано от никого и непредвещавано от досегашните политически знаци. А управляващите трябва да са наясни и с друго. Когато и да се появи техния кандидат, ако иска и 20 секунди преди самия вот, той ще плаща цената на стабилността и то по екстремен начин.

Президентски избори или конкурс за мис "Мокра фанелка"?

Ако човек разчита на медиите да се информира за състоянието на българския дух, то той като нищо би объркал предстоящите президентски избори с надпреварата за Мис "Мокра фанелка 2016".

До вота остават още поне 5 месеца, но вече всички анализатори и политически фокусници започнаха да се упражняват по тази тема с цялата стръв, с която похотлив тийнейджър би наблюдавал с бинокъл спалнята на палавата си съседка от отсрещния блок.

С известна тъга обаче трябва да признаем, че президентските избори у нас почти никога нищо не са решавали. Те са просто едно много скъпо социологическо проучване за определени нагласи, но като цяло българската конституция предвижда на държавния глава ролята на кротък воайор, който има право на мечти, но не и на тяхното осъществяване. Заради това президентската институция зависи изцяло от характера на човека, който ще я поеме, и от неговата визия, идеи и интелект.

Това са точно най-дефицитните качества в българския политически пейзаж днес и ако си даваме реална сметка за истинската интелектуална катастрофа, която се е случила в България, щяхме да чакаме изборите с ужас, а не с нездрав интерес.

Нашата страна обича да се къпе в екстремни емоции и да залага много политическа енергия точно на изборите, които не могат да решат почти нито един проблем на страната. Това донякъде е разбираемо. Сегашният президент превърна институцията в черна дупка, в едно перпетуум-мобиле за гафове, в една петгодишна инквизиция на мозъчните клетки и народът чака тази агония да приключи.

Истината обаче е, че дори да си изберем интелектуална суперзвезда на този пост, това пак няма да реши основните въпроси, които ни тормозят днес. Заради това президентските избори в България са толкова сюрреалистично изживяване. Те са като среща на цицоман с едрогърда девойка, за която по-късно през нощта емпирично се доказва, че е носила сутиен с големи подплънки - много очаквания, но разочароващ краен резултат.

Вотът тази есен обаче има още един нюанс, който не е за подценяване, защото може да предопредели политическата мода за няколко сезона напред. Изборите за държавен глава точно сега ще се окажат тест за всяка една от големите партии, които имат да решават много и специфични задачи. Не е тайна, че точно заради това те влизат в това състезание (уви, не за "Мокра фанелка) с голяма доза страх и в плачевна кондиция.

Така че след гласуването политическата картина в страната може да се избистри в непредвидима посока.

ГЕРБ концентрираха много власт в ръцете си и съвсем неочаквано това се оказа проблем. Властта в България разяжда и най-здравата стомана, и най-твърдото парламентарно мнозинство. Отказът на Росен Плевнелиев да се кандидатира за втори мандат (мистерия остава колко бой е изял, за да стигне до това решение) освободи място за нови и полезни маневри, но големите въпросителни остават. ГЕРБ разкараха ненужния политически баласт, но така дадоха поле за силна атака, че президентският им мандат е пълен провал.

И това ще бъде използвано много сериозно срещу тях. Бойко Борисов има интерес от силен резултат на вота, защото това ще му отвърже ръцете да реконструира управляващото мнозинство, а защо не и да тръгне към предсрочни избори. Всъщност залогът за ГЕРБ е най-голям, защото ако загубят мястото на "Дондуков" 2, то това ще бъде предвестник, че само в рамките на година след това могат да се простят и с изпълнителната власт.

Властта в България е опиум, който убива управляващите (в широк или тесен коалиционен формат), които в момента минаха цикъла на кефа и са в стадия на сънуването на кошмари. Така че тук дали Бойко Борисов ще се кандидатира, или ще подхлъзне някой друг като Кристалина Георгиева или Томислав Дончев, са подробности. Не е за пренебрегване и амбицията на някои министри от малките партии да му служат безропотно, като името на службогонката – образователната шефка Меглена Кунева, се налага от само себе си. Не е тайна, че тя е готова на всичко само за да влезе в стария клоунски костюм, ушит 5 г. по-рано за Плевнелиев.

БСП също влиза с голям залог на вота. Партията има нова лидерка, която е амбицирана да покаже, че с нейното избиране левицата се е събудила за нов живот и нови победи. Силен резултат на изборите ще даде така необходимият адреналин на социалистите да се опитат да атакуват властта отново. БСП се опитва да излезе от будната кома и след редица отцепвания на уж леви играчи, които набързо си спретнаха свои партии, зад чийто параван наесен с охота ще позират по предизборните плакати.

Така че президентските избори се оказват нова възможност за дефибрилация на обезкръвената партия-майка. Пред социалистите има и друго предизвикателство. Независимо че много се говори за ляво обединение, което да излъчи единна кандидатура, на този вот столетницата има по-стратегически интерес да докаже собствената си сила, която да е достатъчно голяма, че да всмуче отцепници като АБВ, без да има нужда от фактическа коалиция. Тези избори едва ли ще бъдат вотът на лявото единство. Още преди много години Ленин беше казал: "Преди да се обединим, да се разграничим". Което ще рече, че преди да се тръгне към съюз, всяка партия трябва да покаже собствените си идеи и тежест. Този процес в лявото пространство още не се е състоял.

ДПС пък има литературен проблем (като тук дори не визирам новоназначения им лидер Мустафа Карадайъ, който няма много правилен български и ако вземе че скокне на тези избори, ще се нуждаем и от преводач). Те като партия трябва да се изправят срещу своя двойник в огледалото - партия ДОСТ. Точно заради това Движението ще хвърли всички сили в изборите, защото имат да доказват на себе си, а и на света, че дългата ръка на Ердоган не е разклатила лодката по разрушителен начин.

И заради това с абсолютна сигурност може да се каже, че ако ДОСТ бъдат привлечени зад някакъв десен проект, то ДПС ще търси социална проекция и реализация на вота. Това е проблемът на огледалните образи - те са обречени да повтарят действията си, но в различни плоскости. От друга страна обаче, ДПС имат предимството на реализма, особено в сравнение с евроатлантическия догматизъм на ДОСТ и техните изтъркани полудесни клишета.

АБВ ще участва в изборите, защото лидерът им Георги Първанов и досега не може да си намери по-успешно пенсионерско хоби от политиката. Всичките му действия показват нова президентска амбиция, макар че той е конституционно съмнителен кандидат. АБВ са партия без лице, защото могат да участват във всякакви конфигурации. Не напразно Първанов се опита на тези избори да конструира една коалиция, пъстра като дъга или като панталон на участник в гей парад. Точно поради тази причина може да се прогнозира, че тяхното участие във вота ще е фиаско. Независимо кой ще се престраши да отнесе доматите на тълпата – дали бившият социален министър Ивайло Калфин или ляво-десният Първанов. Уморените коне ги убиват, нали?

На тези избори май е напът и да се случи невъзможното. Заговори се за коалиция между "Атака" и Патриотичния фронт. Което доскоро изглеждаше така невъзможно, като „Металика” и Тони Стораро да направят съвместен дует. Оказа се обаче, че старото приятелство между Волен Сидеров и Валери Симеонов е напът да се възроди, защото и двете партии имат да се борят за политическо оцеляване или поне да покажат на самите себе си, че още не са си купили билет за екскурзия до политическото сметище на историята.

Интересно е обаче на каква база ще стане това обединение, след като от години насам телевизиите на тези две партии враждуват с пълна сила и си викат „у-у-у“ под балконите. Хората на Симеонов намекваха, че Волен пиянства и буйства, защото е маниак. В същото време хората на Сидеров наричаха лидера на конкуренцията "най-големия разпространител" на гей порно. Изобщо, ако има любовна история, която ще си струва да се проследи на тези президентски избори, това ще бъде патриотичният романс. Дано да не е много мръснишки накрая и двамата тв лидери да се скарат кой да е президент и кой - вице.

Реформаторският блок го оставяме накрая, защото тяхната задача ще е най-трудна на вота. Благодарение на една удивителна интрига на Радан Кънев, Плевнелиев беше изхвърлен от игралното поле, но сега десницата е в остър дефицит откъм избираеми кандидати. Тоест няма да се учудя, особено ако следим засилените посещения на лидера на ДСБ в Шоуто на Слави, ако накрая вземат че кандидатират Дългия. Това е единственият начин на психодясното хем да участва във вота, хем да има дежурното оправдание, ако се провали.

Бедността не носи само син костюм...

Абитуриентските балове обикновено влизат в медиите основно като повод за възмущение. От много време насам любимият колективен спорт на народа е да качва снимки на млади девойки в карикатурни рокли и да се отдава на разсъждения колко много са западнали интелектуално и вкусово младите поколения. Яростта на подобни мнения понякога достига до епични крайности, които обрисуват една България, която само след 10 години ще бъде населена основно с полуидиоти, които слушат чалга, чекнат се пред колите, смъркат кокаин за добро утро и започват деня си с по три бири. Трудно е да се схване тази омраза. Левчев навремето беше призовал - "оставете младостта да бъде млада". В онези години това си беше направо бунтовен стих, защото се възпротивяваше срещу това младите хора да бъдат вкарвани в схеми и от тях да бъдат изисквани нетипични за възрастта им неща. Очевидно обаче историческото време у нас не помръдва, защото абсолютно същият призив би бил на място днес. Това е леко страшно. Точно както е страшна и историята, която премина като мълния през медиите миналата седмица. Става дума за случката, която жена бе описала във фейсбук. От терасата на апартамента си тя наблюдавала как абитуриенти се събират пред нейния блок, за да вземат класната и да я отведат на бала. На нея й направило впечатление едно момче със син костюм, което след след като тържеството пред входа отминало тръгнало пеш към метрото, за да отиде на бала си, защото никой от съучениците му не го взел в колата си. Жената така подпалила от тази случка, че се качила на колата си и завела младежа с нея на тържеството, а след това качи снимки във фейсбука и описа цялата история. По-късно стана ясно, че момчето живее с безработната си майка, която се принудила да изтегли кредит, за да му купи костюм, но младежът по никакъв начин не се опита да натрупа някакви дивиденти и дори обяви изумлението си, че подобна случка може да предизвика толкова масов интерес.

Разказаната история предизвика буря от реакции. Не остана телевизия, вестник, сайт, които да не се упражниха върху нея, да не се опитаха да измъкнат пикантни подробности от битието на младежа със синия костюм. Водещи се опитваха да измъкнат от младия човек мелодраматични детайли от неговия живот и живота на бедната му майка. Защото у нас сме стигнали до етапа при който за бедността се говори единствено под формата на сапунена опера. В алчното медийно око проблемът не е важен сам по себе си, а придобива ценност единствено като средство за изтръгване на някоя и друга сълза от случайните домакини, които хванат предаването. Младежът със синия костюм няколко пъти направи отчаян опит да се противопостави на този начин на представяне на историята, но уви отделният човек е безпомощен срещу цунамито. Думите му бяха удавени в любимият коктейл на бг-медиите от псевдоморализъм, фалшиви прихлипвания и абсолютната неспособност най-големият проблем на България да бъде осмислен качествено, а не в регистрите на розовите романи.

Забележителното обаче е друго. Жената от която тръгна историята във фейсбук описва случката с изумление, все едно едва сега, през 2016 година, разбира какво разяждащо неравенство има в България. Защото точно това е същината на тази история. Това не е история за благородството на човешкия дух или за лакомите медийни феи, това е история за неравенството. За това, че България отдавна се пържи в този свой ад, където богатите могат да си позволят всичко, а децата им се чудят в какъв по-келешки тоалет да се облекат или как да си направят първия лифтинг преди бала, или в каква екзотична кола да се появят, за да съберат очите на конкуренцията и приятелите си. Никой обаче не говори за останалите деца, чийто родители едвам събират пари, за да им купят костюм и с мъка отделят от залъка си да им платят кувертите. Именно това е неравенството. Именно това е бедността.

Заради това единственият интересен детайл в тази история остана абсолютно неосветен - нима жената, която е описала случката едва сега разбира, че в България има потресаваща бедност? Статистиката е безмилостна. България е първа в класацията в Евросъюза за страна с най-много хора, които живеят в риск от бедност. 48 на сто, това е половината население, живее на милиметър от пълното социално изпадане. Но проблемът е още по-голям, защото дори тези, които работят масово остават бедни. В България работата не ти осигурява билет към спокойният и добрия живот, а те вкарва допълнително в спиралата на бедността, защото както всички знаем в най-важната класация на ЕС (тази за доходите) България е трайно последна. И нима наистина един случаен зрител на класическа история за неравенство сега разбира, че то се е превърнало в част от ежедневието. Разбира се, жената от която тръгна историята, морализира на друга база - колко са студени съучениците, как не обръщат внимание на своя приятел от класа, как го оставят да хване метрото. Но това също е част от проблема.

Разбирам изумлението, разбирам и първичното възмущение. Ако жената не се е замисляла по този въпрос, тя не имала възможност да намери място, където се говори за бедността по смислен начин. Медиите не пишат за неравенството, телевизиите не обясняват нищо за него, по сайтовете никога няма да прочетете историите за тези, които изнемогват у нас и единственият им изход е да избягат в чужбина, за да берат ягоди, защото да останат тук е равносилно на мизерия. В медиите можете да прочете всякакви други истории - за ченгета, досиета, изборен кодекс, съдебна реформа, но никога няма да прочетете смислен анализ за това как да се преодолее бедността и как позволихме тя да достигне такива размери у нас. Този въпрос не се поставя и в политическите дебати. Тук до утре може да се говори кое правителство е положило повече асфалт, но никога няма да видите дебат за това кой кабинет е направил повече за преодоляване на неравенството. Темата за бедността сякаш не съществува. Тя сякаш е някаква мрачна тайна, захвърлена в стар гардероб и опасана с тежки оловни вериги. България е отказала да постави пред себе си своя най-голям проблем.

И едва, когато се появи история за абитурент със син костюм на автобусна спирка, някой с изумление разбира, че огромната част от България съществува именно в такова състояние. Само, че вълната от солидарност, която такава история предизвиква е кратка като медийна сензация. Тя кипи за малко, а след това отшумява. Българското общество е така разядено от неравенството, че солидарността е станала спорадична, появява се за кратко и след това отново изчезва в мрака. И именно това помага на античовешката политика, която се провежда у нас да триумфира отново и отново.

Понякога смятам, че отсъствието на темата за неравенството е умишлено. Когато приемеш бедността за естествена част от света наоколо, тогава е трудно да родиш идеята за бунт срещу това състояние. Когато не говориш за неравенството, тогава можеш да си сигурен, че младите хора никога няма да поискат промяна, а ще са готови отново и отново да си вписват в снобското статукво без дори да проскърца със зъби за несправедливостта на света. Именно така се раждат полуинтелектулците с мозъци на зеленчук, който могат три дни да говоря за дискурсът на постмодерността, но никога да не постовят радикално въпроса за промяната на света. Именно така  се раждат бъдещи грантаджии, които ще обявават бедността единствено като следствие на несъстоялата се митична съдебна реформа вместо да видят, че това е вроден порок на самия капитализъм. Затварянето на очите пред бедността обаче е социална мина с неопределен разрушителен потенциал. Този проблем не може да бъде заобикалян много време, защото нарастването на броя на тези, които едвам държат глава над водата води след себе си потенциален разпад на цялата държава. Нима друга страна по света може да си позволи да гледа как нейният народ или тъне в бедност тук или масово емигрира, за да се спаси? Тези, които бягат не бягат, защото са водени от морални мотиви или политическо възмущение. Бягат от бедността. Гнойната рана за която никой не говори. Туморът, който никой не иска да лекува...

Тази история има и един друг дразнещ аспект, който също не трябва да остава без внимание. Кога стана модерно, когато човек направи добро непременно да го снима и да се похвали във фейсбук? Кога стана последен писък на модата, когато направиш нещо нормално, след това да напишеш дълъг статус в който се самовъзвеличаваш като майка Тереза на новото време? Моралът трябва да бъде ежедневен. Правенето на добрини е тихо занимание. Когато се опитаме да дадем на правилните постъпки статут на сензация, тогава упорито девалвираме здравия разум и обезценяваме напълно направеното. Фактът, че една добра постъпка може да се превърне в медийна дъвка показва, че държавата ни наистина е деградирала, защото е всички са оставени на самотек и случайното добро се превръща в някакво чудо. 

Проблемът на чудесата обаче е, че те се случват толкова рядко, че хората отказаха да вярват в тях.