Лятното турне на Симеонов – симулация на държава и симулация на вицепремиер

Всички знаехме, очаквахме, предвкусвахме и тръпнехме, че като дойде лятото вицепремиерът Валери Симеонов пак ще тръгне на своя поход срещу шума по морските курорти. Предният му тур миналата година роди безброй вицове, шеги и колажи. Моят личен фаворит е една карикатура на войниците на Симеон, които запяват "Край Босфора шум се вдига", а Валери Симеонов ги апострофира моментално: "Но не и след 22 часа, нали?". Сега лятото отново дойде на власт и старата песен се повтори на нов глас. Още в първия ден на сезона Симеонов тръгна на нощни проверки из заведенията, за да може да бъде сниман как садистично дава акъл на знайни и незнайни собственици. Разберете ме правилно - всъщност битката с шума рано или късно трябва да бъде проведена, но когато тя се извършва по такъв кампаниен начин просто винаги е подозрителна. Държавата или намира механизми един път завинаги да се справи с проблема или правителството си признава, че е безсилно да се справи. В противен случай сме обречени постоянно да гледаме един и същи филм, а медиите да се държат като пациент с амнезия, който не помни, че всичко това се случва за пореден път отново и отново. Между другото - избраният подход е нож с две остриета. Миналата година доста хора разказваха историята за това как в момента в който влиза в дискотека на Слънчев бряг, Валери Симеонов е посрещнат с мощно освиркване, крясъци и псувни. Това е лош знак, защото по дискотеките обикновено ходи аполитичната аудитория. Да превърнеш нея в политическо животно е опасно, защото те отиват да гласуват единствено водени от гняв и омраза. 

Всъщност абсурдното на ситуацията се състои в това, че Валери Симеонов очевидно не осъзнава стратегическият замисъл на своя пост. Ролята на вицепремиера не е да бъде контрольор на място, а да задава линията, да осигурява условията проверките за шум да не са формалност или нещо извършвано проформа. Самият факт, че има нужда визитите по заведенията да бъдат с вицепремиер начело, по същество е ярък знак за блокирала държава. И нещо повече - за държава, която самият Валери Симеонов не вярва, че функционира както трябва. Живеем в епоха в която висшите управленци не могат да огреят навсякъде, но въведеният стил означава ли, че Валери Симеонов трябва да виси по строежите, за да гарантира качество, да виси в управленията на МВР, за да подисгури разкриваемост на престъпленията, да пие кафе в болниците, за да е сигурен, че болните получават качествени грижи? Всъщност фокусирането на политиката до една личност е див популизъм и вицепремиерът всъщност се опитва да прави точно това. Това е изкусен начин за изграждане на медийна популярност, но в политически план е направо катастрофа. Ако е имало нужда да се даде пример значи е достатъчно медийното шоу да бъде направено веднъж, но очевидно на Симеонов му хареса светлината на прожектори, насочените микрофони, вниманието на медиите. То в България всъщност не е много трудно да накараш журналистите да слюноотделят като кучето на Павлов - достатъчно е темата да е безгрижна, весела и да има екшън и отразяването ти е в кърпа вързано. А пък дежурните държачи на папките на Симеонов изведнъж получават картбланш да го възпяват като уникален борец с олигархията и с мутренското самозабравяне. Но честно казано да се опитваш да се бориш единствено и само с шума по морето е все едно да атакуваш шофьора на някой мафиот или мияча на прозорците му. 

Популисткото поведение на Сименов обаче вече създава и сериозни политически проблеми за правителството. Това го казвам само като констатация, без да влагам в нея оценка. Все пак опозиционната ми душа знае как да извлича наслаждение от тези процеси. Защото нощните обиколки из курортите на вицепремиера моментално се превърнаха и в атака срещу министърката на туризма Николина Ангелкова. А тя, няма как да не забележим, не гравитира около патриотите, а е от квотата на ГЕРБ. Може би в това се крие другият смисъл на медийните акции - Симеонов дава знаци, че иска контрол върху целия туристически сектор и няма да се спре пред нищо, за да го постигне. Дори и цената на това да е разклащането на правителството, защото това е сериозен политически трус. Най-малкото за първи път в 28 годишната кошмарна история на прехода имаме случай в който вицепремиер дава цяло едно министерство на прокурор. И това по никакъв начин не е антикорупционен процес, това е феодална борба за територии, маскирана като загриженост за шума по морето, развитието на туризма и какви ли още не луксозни опаковки.

Всъщност летните разходки на вицепремиера са и зловеща метафора за същността на управлението днес. Само то трябва да бъде разследвано за вдигането на твърде много шум, далеч над разрешените нива. То представлява едно безкрайно биене на тъпана, една канонада от фанфари, тъпани и похвални статии, но в края на деня остава единствено горчив вкус в устата, нещо в джоба и тежкото усещане, че си бил подведен от ало-измамници. Това е същото като да си дойде премиера от Албания и да обяви, че сме надделели над Макрон, а после със закъснение да осъзнаем, че съвсем не е така. Същото е и със заведенията по Слънчев бряг и техният "любим" клиент вицепремиера Валери Симеонов. Опасявам се, че всяко лято оттук-нататък ще гледаме този ситком, без реален резултат, без реални действия, които отново и отново ще ни доказва, че живеем единствено в симулация на държава. Със симулация на вицепремиер.

Как разгневих културният флагман на "Америка за България" "Площад Славейков"?

Тези дни върху мен се стовари културно-религиозният гняв и бяс на "интелектуалния" флагман на "Америка за България" един сайт на име "Площад Славейков", който с вледеняващо есе се е опитал да изсъска презрително по мой адрес, както повеляват новите традиции на снобското хейтърство. За да ви разкажа обаче поводът за гнева ще трябва да ви дам малко контекст. На последното заседание на Комисията по култура и медии в Народното събрание поставих въпроса за съдбата на "Червената къща" в София, защото при мен дойде подписка с над 200 подписа, които настояват тя да бъде превърната в музей. "Червената къща" е родната къща на легендарният скулптор Андрей Николов, която неговите роднини даряват на българската държава, за да бъде постоянно място за експозиция на неговите творби. По времето на кабинета на Иван Костов обаче тогавашната министърка на културата Ема Москова пусна частни наематели в сградата, които създадоха Център за култура и дебат "Червената къща" и през годините мястото се превърна в нещо като втори бъбрек на умно и красивата градска снобария, които обичат да се събират там на колективно съпреживяване на общите си фобии. Дълбоко уважавам правото на колективен живот на всяка общност и нямам нищо против умните, красивите, богатите, съвременните и бляскавосияйните да се събират и да дебатират произволна тема от вселената, просто смятам, че къщата на Андрей Николов не е мястото за това. Тази година се навършват 140 години от рождението на гениалния скулптор, а в края на август изтича и договора на наемателите и точно заради това смятам, че сега е времето волята на дарителите на бъде уважена и къщата да стане музей. А колкото до Центъра за култура и дебат - убеден съм, че той може да действа навсякъде другаде, с цялото си сърце вярвам в движещите сили, които стоят зад него. Но да се върнем на темата - по време на дискусията в комисия споделих едно свое притеснение. Казах горе-долу следното: "Това, че не уважаваме волята на дарителите ми се струва като форма на поругаване на паметта на Андрей Николов. А това е много неприятно, защото се вписва в една тенденция, която виждаме все по-ожесточено да се развихря днес - да не се оценява приносът на творци, допринесли за българската култура. Това го показа и сатанинският танц върху тялото на Светлин Русев, медийното разпространение на пълното с презрение мнение на един човек, който не се е доказал, някакъв анонимник от Канада...".

И тук бурята започна. Както сами ще видите изобщо не съм споменал името тео ушев (защо го пиша с малки букви можете да прочете ТУК, тъкмо да стане нещо като метатекст). Сайтът "Площад Славейков" обаче безпогрешно разпознава кой се крие зад фразата "сатанински танц върху тялото", защото те дадоха трибуна на моралното мародерство на ушев и прекрасно знаят какво са направили и в какво точно са съучастник. 

Но тук няма да говорим за това какво направи ушев. Изобличителният текст на културния официоз на "Америка за България" обаче ни дава повод за няколко бързи естетически размишления върху природата на българската действителност. Вижте само какво е заглавието: "За какво завижда Теодор Ушев на Св.Русев?", а вътре с прокурорски тон върху цялата БСП е приписано обвинението, че не уважава наградите "Оскар" и "Сезар". Няма да намесвам БСП в този разговор. Изразеното мнение беше лично мое, неповлияно от никого, мнение, което винаги съм готов да защитя. "Площад Славейков" обаче има нуждата от марката "БСП", защото се опитва да гради политически параклис на един общо-взето непознат творец, който си търси ореола на обществен дисидент, на едва ли не прогонен от постсоциализма арт-капиталист, открил призванието си насред свободния пазар.

От текста на "Америка за България" (знам, че преувеличавам, но както за мое мнение могат да напишат БСП, така и аз за мнение на "Площад Славейков" мога да кажа "Америка за България") става ясно, че всеки, който не мисли като тях и има наглостта да не уважава тео ушев или недай си боже да говори срещу него подлежи на морално и метафизично заклеймяване. Това е точно синдромът на сектата. Всички трябва да мислим като носителите на правата линия. Всички трябва да слюноотделяме пред "Оскара", всички трябва да стенем пред "Сезара", всички трябва да обичаме до полуда тео ушев, защото в противен случай изпадаш от класациите за модерност и стил. Всъщност икононите на това обществено движение винаги са свързани с нещо навън. Те органически мразят факта, че са българи и самото напомняме за това ги докарва до кататония. Заради това се опияняват от глобалните дъвки и от консуматорските миражи, представени ни според западната матрица. В този смисъл само тео ушев може да е звезда, защото е аниматор в Канада.

Това не е преклонение пред изкуството. Това е все едно да биеш чело пред хамбургер. Или да коленичиш в параклиса на силиконова кукла. Всъщност ушев не ги интересува като човек. Пет пари не дават за него. Той обаче е идеална възможност да се впишеш в групичката на богоизбраните, които въздишат пред неща, които не разбират, нито харесват особено. тео ушев е знак за престиж. Те не виждат персоналния тео ушев. Те виждат "Оскар"-а (то е само номинация за "Оскар", но важното е, че фигурата му е осветена от селебрити-блясъка, тази величествена дъвка за глобални консуматори). Пет пари не дават и за анимациите му. Те се опияняват от "Сезар"-а.

Не напразно "Площад Славейков" изтъква точно това като защита на тео ушев. Не че е добър аниматор, не че е талантлив художник, а че има "Сезар". Това не е защита на изкуството, това е защита на марката. И точно тук се разминаваме с флагмана на "Америка за България". Аз изразих естетическо мнение, а те маркетингово. Едното се опира на ценности, а другото търси рекламен пазар. Аз се опитах да защитя паметта на един творец, а "Площад Славейков" брани групова снобска идентичност. Това са понятия от различни вселени.

Има един прост начин за определяне на силата на един творец. И това не е пазара, както твърди Ушев, който ако тръгне да разчита на пазара сигурно ще умре от глад. Аз залагам на популярността. И заради това ви предлагам да тръгнем сред хората, за да питаме кой творец познават - Светлин Русев или тео ушев. Убеден съм, че за втория ще срещнем цяла серия от учудени погледи. Което не е пожелание за провал. Желая на ушев един ден да може да стигне поне до една пета от авторитета на Русев, но знам, че това няма как да се случи с ядовито тропане с крачета върху отворен гроб. Ето това е моето несъгласие с тази новопровъзгласена звезда. Той не даде възможност тялото на Светлин Русев да изстине, когато започна да излива хейтърството си. Според "Площад Славейков" това било равносметка. Интересно защо тяхната звезда не направи тази равносметка приживе? Защото нямаше как да спечели двубой с жив противник. Толкова е простичко. Истинската културна дискусия е съживителна, тя е като адреналин, който може да събуди и най-заспалото общество, но изисква равностойни мнения. А едната страна избра да чака притихнала в мрака докато другата си отиде и чак тогава да се заяви като алтернатива. Ето защо смятам, постъпката на ушев е отвратителна. Това беше безпомощен опит на човек, който не се самодоказал пред най-важната инстанция - самия себе си. Използването на смъртта на друг като опит за самореклама е търговски трик, който много върви пред българските полулиберални медии, които виждат в гаврата бунт, в цинизма - дисиденство, а в арогантната посредственост - зачатъци на гениалност.

Това, което ми е най-трудно да разбера е абсолютната безпомощност на "Площад Славейков" да обясни какво точно наистина ги е ядосало в моето мнение. Може би е неуважението към "успелите" българи. Ето как в територията в която трябва да си говорим за идеи се промъква нов търговски термин "успял". Успехът е изменчива величина. Ван Гог никога не постига "успех" приживе. Но ако тръгнем по линията на "Америка за България" трябва да въздишаме по всичко модно, по всичко чуждо докато националната ни идентичност напълно бъде изтрита и всмукана в машината за производство на глобални идиоти. Ето защо с радост приемам факта, че "Площад Славейков" почна да съска срещу мен. Това е сигурен знак, че съм на прав път. 

Благодаря ви!

Как изгърмя първата пешка в кабинета "Борисов-3"?

Още когато "Борисов" - 3 се забъркваше във вещерския бульон на политическото инженерство, мнозина наблюдатели се изправиха пред един парадокс. Много от тях се запитаха защо му е на ББ да пълни кабинета си с министри, които са абсолютни анонимници, съмнителни експерти и напълно обществено непознати, хора без политически опит и с нулева популярност. Но ето че тези дни успяхме да видим защо е така.

Кризата с майките на деца с увреждания започна бързо да излиза от контрол. Жените този път не повярваха на голи обещания. Мелодраматичните тиради на премиера, че е хлипал пред тв-екрана докато е гледал трагедиите на живо не дадоха плод. Срещите с разни министри зациклиха в нищото. Гневните майки издигнаха шатра пред парламента и обявиха, че няма да мръднат от там докато не получат конкретно решение. Тогава стана ясно, че трябва да бъде пусната кръв. И именно това е механизмът на оставката на Бисер Петков. Социалният министър бе жертван, защото от първия миг той няма друга роля в правителството.

На Борисов му трябваха пешки, които могат да бъдат отстранени, бушони, които да спасят него самия, заменяеми хора, които да насочат огъня в друга посока. Половината правителство е просто баласт, който трябва да бъде изхвърлен, когато жегата дойде. Пред нас имаме власт, която е конструирана в името на задържането на управлението, а не за някакво развитие. Този път Борисов реши да се окопае надълбоко, а това винаги става с цената на пожертвани мишени, които да го скрият. Точно заради това във властта бяха натрупани анонимници. С тях раздялата е по-лесна. И това става още по-очевидно, ако се окаже вярно, че Петков е приел всички искания на майките, а след това е бил посечен от касапското дуо Борисов/Горанов, които са отказали да финансират тази социална мярка. Всъщност още от ден номер едно на протеста беше ясно, че ключът към решението не е в социалния министър, а във финансовия. Само че Горанов обича да се изтегля зад кулисите, когато се случи нещо подобно, защото знае, че той е тези, които ще бъдат запазени.

Министрите за заколение са механизъм за оцеляване и алиби за нищоправене. Бисер Петков изгоря, а сега неговият заместник ще трябва да има дълъг период на адаптация, на разучаване на детайлите, на ориентиране. През това време майките няма да получат нищо.

Стабилността се превръща в мъртво вълнение, което те влачи към дъното.

Тоест има само една оставка, която може да промени нещата.

Долу Бойко Борисов!

Неонацисткото ръмжене за „терористката“ Вела Пеева

Всеки читател у нас е наясно, че има сайтове, които трябва да се отварят единствено с противорадиационен костюм, а след това спешно да се дезинфекцират срещу буболечки в мозъка. Това е голямата трагедия на информационната епоха - тя има своите прелести и своите сенчести зомби-места, където дебнат чудовища и откровени плътоядци. Точно такъв сайт е неонацистката трибуна "Фактор" - някаква гъргореща комбинация от налудничав антикомунизъм, психодясна екстатика и прогерберски стенания. Или както се изрази един мой приятел: "за тия всичко различно от Адолф Хитлер е мракобесен комунизъм". И, да, знам досадно и самотно занимание е да се опитваш да опровергаваш поредната порция нечистотии и лъжи, които се бълват там и, повярвайте ми, нямаше да го сторя, ако не бях попаднал на нещо толкова отвратително, че плуването в септична яма изглежда като кротко удоволствие в сравнение с него. "Фактор" в духа на своите нацистки традиции тези дни е пуснал статия с гръмкото заглавие: "Велинград реабилитира комунизма - издигат паметна плоча на шумкар, унищожил 134 102 досиета на ДС". Текстът е написан в добрите стари маниери на Йозеф Гьобелс, напълно смесвайки факти, коментар, пропаганда, шизофрения и остър пристъп на деменция. Става дума за това, че във Велинград Общинският съвет е гласувал да се постави паметна плоча на къщата на ген. Атанас Семерджиев. Няма да пресъздавам реториката на "Фактор", защото такива неща обикновено говорят единствено и само пияниците след като останат без качествен алкохол. Генерал Семерджиев почина през 2015 година, а нашите нацисти се опитват още отсега да му сложат кофти историческа оценка. Не са познали. Историята обича да бъде безмилостна към всички, които се напъват преждевременно да й бъдат одитори. Все пак е ясно едно - Семерджиев е извоювал своето място в историята, дори и само с това, че беше първият вицепрезидент на Република България. Добър, лош, спорен, безспорен - това са политически прилагателни. Историята запомня фактите. В този смисъл - велинградчани имат пълното право да отбележат с плоча неговата къща. Но всъщност потресът ми съвсем не дойде от опитите за окалване на името на Семерджиев. Той и приживе се бе наслушал на тъпотии, тоест посмъртно те едва ли го притесняват. В края на текста обаче има изречение, което съдържа култивирата мерзост на написаното. То гласи: "Странно как във Велинград подрастващите ще учат, че комунизмът е едно от най-страшните престъпленията срещу човечеството през 20-ти век, а градът им ще продължава да носи името на терористка и да се издигат паметни плочи на борци срещу демокрацията, какъвто е и Атанас Семерджиев".

Градът носел името на терористка?! 

Това може да го каже единствено човек, който е в пряка роднинска връзка с Джак Изкормвача. Защото той обявява за терористка една млада девойка, чийто жизнен път приключва безмилостно и жестоко само на 22 години. И понеже живеем във времена, които са оперирани от памет искам да ви припомня само с няколко думи за живота на тази голяма "терористка" Величка обезсмъртила се като Вела Пеева. Тя е млада, интелигентна, идеалистична девойка, която от първите мигове на присъединяването на България към пакта на Хитлер започва своята съпротива срещу безумието. През 1943 година, едва 21 годишна заедно със сестра си минава в нелегалност в отряда "Антон Иванов". През март 1944 година Вела Пеева е предадена. Оттук-нататък нейната история е достойна за филм. Тя заедно с друг партизанин се оттеглят към планината, но спътникът й е ранен и заловен. Младата девойка след това близо месец се крие в планината - премръзнала, гладна, а както ми припомни и Уикипедията, и без очилата си, което е кошмар за нея, защото тя страда от силно късогледство. Най-накрая жандармерията попада на следите й, защото те на практика не спират да я издирват. Вела Пеева е обкръжена, но въпреки всичко цели 5 часа държи жандармеристите на дистанция, които изпитват налудничав страх от нея. Краят обаче идва. Вела Пеева остава без амуниции и с последния патрон слага край на живота си. Това обаче не е достатъчно за "силите на демокрацията" - един от жандармеристите реже главата на девойката, за да я представи на своя командир. След това още по-демократично и извисено главата й сложена за всеобщ показ. Ето за каква "терористка" говорим. И да не забравим още един демократичен детайл от светлото минало - по заповед на шефа на жандармерията главата на Вела Пеева е използвана, за да пребият с нея заловеният й преди това другар. В раничката на терористката намират само подривна литература - Ботев, Яворов, Смиренски. Истинска заплаха за великото царство България, какво да ви кажа. И това безчинство е солидно заплатено. Този, който й отрязва главата получава юдинските 100 хиляди лева.

Да твърдиш, че една млада, умна, идеалистична и невинна жена е терористка означава на практика да точиш радостно слюнки пред нейните убийци и пред садистичната им жажда за кръв. В друга държава Вела Пеева щеше да е заслужила много повече от име на град, но напук на неонацистите тя влезе в пантеона на безсмъртния полк и показа, че един човек, дори и само на 22 години, може да бъде смел, решителен и да презре смъртта в името на идеите. Нещо, което пияницата от "Фактор" сътворил халюцинацията никога няма да е в състояние да разбере. Но днешната реабилитация на джакизкормвачите, които са рязали глави никога не трябва да бъде прощавана. Защото това е основната хибридна война, която се води срещу България днес - хибридната война на садистите, които искат да подменят напълно онова, което е светло и смислено и да го заменят със своя вътрешен мрак и глупости.

Никаква прошка!