Тези дни върху мен се стовари културно-религиозният гняв
и бяс на "интелектуалния" флагман на "Америка за България"
един сайт на име "Площад Славейков", който с вледеняващо есе се е
опитал да изсъска презрително по мой адрес, както повеляват новите традиции на снобското хейтърство. За да ви разкажа обаче поводът за гнева ще трябва да ви
дам малко контекст. На последното заседание на Комисията по култура и медии в
Народното събрание поставих въпроса за съдбата на "Червената къща" в
София, защото при мен дойде подписка с над 200 подписа, които настояват тя да
бъде превърната в музей. "Червената къща" е родната къща на
легендарният скулптор Андрей Николов, която неговите роднини даряват на
българската държава, за да бъде постоянно място за експозиция на неговите
творби. По времето на кабинета на Иван Костов обаче тогавашната министърка на
културата Ема Москова пусна частни наематели в сградата, които създадоха Център
за култура и дебат "Червената къща" и през годините мястото се
превърна в нещо като втори бъбрек на умно и красивата градска снобария, които
обичат да се събират там на колективно съпреживяване на общите си фобии.
Дълбоко уважавам правото на колективен живот на всяка общност и нямам нищо
против умните, красивите, богатите, съвременните и бляскавосияйните да се
събират и да дебатират произволна тема от вселената, просто смятам, че къщата
на Андрей Николов не е мястото за това. Тази година се навършват 140 години от
рождението на гениалния скулптор, а в края на август изтича и договора на
наемателите и точно заради това смятам, че сега е времето волята на дарителите
на бъде уважена и къщата да стане музей. А колкото до Центъра за култура и
дебат - убеден съм, че той може да действа навсякъде другаде, с цялото си сърце
вярвам в движещите сили, които стоят зад него. Но да се върнем на темата - по
време на дискусията в комисия споделих едно свое притеснение. Казах горе-долу
следното: "Това, че не уважаваме волята на дарителите ми се струва като
форма на поругаване на паметта на Андрей Николов. А това е много неприятно,
защото се вписва в една тенденция, която виждаме все по-ожесточено да се
развихря днес - да не се оценява приносът на творци, допринесли за българската
култура. Това го показа и сатанинският танц върху тялото на Светлин Русев,
медийното разпространение на пълното с презрение мнение на един човек, който не
се е доказал, някакъв анонимник от Канада...".
И тук бурята започна. Както сами ще видите изобщо не съм
споменал името тео ушев (защо го пиша с малки букви можете да прочете ТУК,
тъкмо да стане нещо като метатекст). Сайтът "Площад Славейков" обаче
безпогрешно разпознава кой се крие зад фразата "сатанински танц върху
тялото", защото те дадоха трибуна на моралното мародерство на ушев и
прекрасно знаят какво са направили и в какво точно са съучастник.
Но тук няма
да говорим за това какво направи ушев. Изобличителният текст на културния
официоз на "Америка за България" обаче ни дава повод за няколко бързи
естетически размишления върху природата на българската действителност. Вижте
само какво е заглавието: "За какво завижда Теодор Ушев на Св.Русев?", а вътре с прокурорски тон върху цялата БСП е приписано
обвинението, че не уважава наградите "Оскар" и "Сезар".
Няма да намесвам БСП в този разговор. Изразеното мнение беше лично мое,
неповлияно от никого, мнение, което винаги съм готов да защитя. "Площад
Славейков" обаче има нуждата от марката "БСП", защото се опитва
да гради политически параклис на един общо-взето непознат творец, който си
търси ореола на обществен дисидент, на едва ли не прогонен от постсоциализма
арт-капиталист, открил призванието си насред свободния пазар.
От текста на "Америка за България" (знам, че
преувеличавам, но както за мое мнение могат да напишат БСП, така и аз за мнение
на "Площад Славейков" мога да кажа "Америка за България")
става ясно, че всеки, който не мисли като тях и има наглостта да не уважава тео
ушев или недай си боже да говори срещу него подлежи на морално и метафизично
заклеймяване. Това е точно синдромът на сектата. Всички трябва да мислим като
носителите на правата линия. Всички трябва да слюноотделяме пред
"Оскара", всички трябва да стенем пред "Сезара", всички
трябва да обичаме до полуда тео ушев, защото в противен случай изпадаш от
класациите за модерност и стил. Всъщност икононите на това обществено движение
винаги са свързани с нещо навън. Те органически мразят факта, че са българи и
самото напомняме за това ги докарва до кататония. Заради това се опияняват от
глобалните дъвки и от консуматорските миражи, представени ни според западната
матрица. В този смисъл само тео ушев може да е звезда, защото е аниматор в
Канада.
Това не е преклонение пред изкуството. Това е все едно да
биеш чело пред хамбургер. Или да коленичиш в параклиса на силиконова кукла.
Всъщност ушев не ги интересува като човек. Пет пари не дават за него. Той обаче
е идеална възможност да се впишеш в групичката на богоизбраните, които въздишат
пред неща, които не разбират, нито харесват особено. тео ушев е знак за
престиж. Те не виждат персоналния тео ушев. Те виждат "Оскар"-а (то е
само номинация за "Оскар", но важното е, че фигурата му е осветена от
селебрити-блясъка, тази величествена дъвка за глобални консуматори). Пет пари
не дават и за анимациите му. Те се опияняват от "Сезар"-а.
Не напразно "Площад Славейков" изтъква точно
това като защита на тео ушев. Не че е добър аниматор, не че е талантлив
художник, а че има "Сезар". Това не е защита на изкуството, това е
защита на марката. И точно тук се разминаваме с флагмана на "Америка за
България". Аз изразих естетическо мнение, а те маркетингово. Едното се
опира на ценности, а другото търси рекламен пазар. Аз се опитах да защитя
паметта на един творец, а "Площад Славейков" брани групова снобска
идентичност. Това са понятия от различни вселени.
Има един прост начин за определяне на силата на един творец.
И това не е пазара, както твърди Ушев, който ако тръгне да разчита на пазара
сигурно ще умре от глад. Аз залагам на популярността. И заради това ви
предлагам да тръгнем сред хората, за да питаме кой творец познават - Светлин
Русев или тео ушев. Убеден съм, че за втория ще срещнем цяла серия от учудени
погледи. Което не е пожелание за провал. Желая на ушев един ден да може да
стигне поне до една пета от авторитета на Русев, но знам, че това няма как да
се случи с ядовито тропане с крачета върху отворен гроб. Ето това е моето
несъгласие с тази новопровъзгласена звезда. Той не даде възможност тялото на
Светлин Русев да изстине, когато започна да излива хейтърството си. Според
"Площад Славейков" това било равносметка. Интересно защо тяхната звезда
не направи тази равносметка приживе? Защото нямаше как да спечели двубой с жив
противник. Толкова е простичко. Истинската културна дискусия е съживителна, тя
е като адреналин, който може да събуди и най-заспалото общество, но изисква
равностойни мнения. А едната страна избра да чака притихнала в мрака докато
другата си отиде и чак тогава да се заяви като алтернатива. Ето защо смятам,
постъпката на ушев е отвратителна. Това беше безпомощен опит на човек, който не
се самодоказал пред най-важната инстанция - самия себе си. Използването на
смъртта на друг като опит за самореклама е търговски трик, който много върви
пред българските полулиберални медии, които виждат в гаврата бунт, в цинизма -
дисиденство, а в арогантната посредственост - зачатъци на гениалност.
Това, което ми е най-трудно да разбера е абсолютната
безпомощност на "Площад Славейков" да обясни какво точно наистина ги
е ядосало в моето мнение. Може би е неуважението към "успелите"
българи. Ето как в територията в която трябва да си говорим за идеи се промъква
нов търговски термин "успял". Успехът е изменчива величина. Ван Гог
никога не постига "успех" приживе. Но ако тръгнем по линията на
"Америка за България" трябва да въздишаме по всичко модно, по всичко
чуждо докато националната ни идентичност напълно бъде изтрита и всмукана в
машината за производство на глобални идиоти. Ето защо с радост приемам факта,
че "Площад Славейков" почна да съска срещу мен. Това е сигурен знак,
че съм на прав път.
Благодаря ви!
No comments:
Post a Comment