Теодоре Ушев с политкомисарски патос прави разследване във фейсбук: колко български музиканти ясно и публично са изразили подкрепа за Украйна? Обвинението е очевидно - нашите музиканти, доколкото ги има, си налягат парцалите, снишават се, а съвестите им трябва да са пламтящи поне колкото статус на Козилата...
Отдолу в коментарите градските комсомолци веднага се опитват да докажат, че не е така - Васко Кръпката били изразявал подкрепа (друг е въпроса кой изобщо слуша Кръпката, но за това ще си затворим очите), някаква звезда Котарашки бил помагал за организирането на митинги и нещо като певица на име Мила Роберт. Човек все едно хваща машина на времето и тя директно го телепортира в 1979 година на комсомолско събрание в столично училище.
Казвам това не, за да се заяждам.
Всеки има право на политическите си убеждени, дори и тогава, когато не разбира абсолютно нищо от сложните процеси, а те са продиктувани единствено от соевия мейнстрийм и киноа-културата на вечните вегани.
Но тук си проличава едно отчетливо разбиране - личността няма никакво значение, песните нямат никакво значение, единствено важна е политическата позиция. Само тя е валидна в очите на политкомисарите от фейсбук.
Точно това забелязвам и в култовите истории за еврото, които ми попадат в нета - представители на средната буржоазия се гаврят с пролетариата. За някаква елитарна гъска не било важно как я е обслужил сервитьора, вежлив ли е бил, бързо ли е изпълнил поръчката, а това дали приема или не еврото. И, когато политическата му позиция не съвпада с нейната, политическата гъска си взема бакшиша.
Тези дни попаднах на абсолютно същата история, но с шофьор на такси. Човек се оценява единствено и само по политическото му поведение, всичко друго е бял шум в пространството. В това мислене няма място за живот без политика, това е синдромът на лудницата, която е пусната по градските улици.
Тази безкрайна политизация на абсолютно всичко - от културата до ежедневието, от концертите до поднасянето на кафе е типичен пример за "ур-фашизма", описан от Умберто Еко. "За Ур-фашизма няма борба за живот, а по-скоро животът се живее заради борбата", предупреждаваше мъдрия италианец.
Есето му се цитира често от безглутеновите мъфини на десницата, но винаги като оръжие насочено срещу комунистите, копейките и путинистите. А всъщност Еко описва точно тях - тяхната спарена, комсомолска политизация, която отдавна е като раков тумор в нашето общество...
Между другото още един белег има за ур-фашизъм. Той използва новговор. Коментарите под Теодоре го доказват - Мацква, Россея, РуZия, това е белег за самоидентификация на есесовците, които са готови да унищожат, унижат или наритат човек заради това, че не споделя комплексите на тяхната общност.
И понеже медийните звезди на културата са изцяло обзети от този дискурс, очаквам скоро да няма концерти, театър или романи.
Всичко ще е един безкраен възглас в подкрепа на Украйна.
Защото така трябва и фюрерите го искат...
No comments:
Post a Comment