Бойко Борисов като неясен обект на желание

Едва ли друга фигура в българската политика някога така е натрапвала своя киноимидж, както кметът-полицай Бойко Борисов. Доскоро той беше проявление на типичния екшънгерой в лекия, наивен и затрогващ стил на Арнолд Шварценегер - героят е винаги на разположение, винаги на горещите точки, винаги ужас за лошите.
Днес кметът вече променя идейния си заряд. Сега се вижда като глобален спасител на нацията. Като супергероя, който ще осигури истинското европейско членство на България. Ако искаме да продължим киноалюзията, нека си припомним, че Луийс Бунюел имаше филм с невероятното заглавие "Този неясен обект на желанието". Сюжетът на филма започва на една гара на която мъж хвърля шише с вода към младо момиче. После разстроено обяснява на хората наоколо как тя е любовта на живота му и как в течение на години го е измъчвала, без дори да му даде да се доближи до нея.
В подобна ситуация, но смешно копирана в обществения живот, се оказаха и доста социолози. Вероятно

замъглени от аурата на генерала

те побързаха да поставят несъществуващата му, пределно виртуална партия в проучванията. Нещо повече оказа се, че Бойко Борисов е първенец, размазва старите партии и е категорично начело. Манипулацията обаче е очевидна. Генералът е обект на социологическо желание, но не и на народно. Защото да правиш проучване за партия на Бойко Борисов в този момент е сравнимо с продаването на вилни имоти на луната, или обработваема земя на Меркурий.
Ние не знаем изобщо какво смята генералът по основни въпроси за управлението. Никой никога не е чувал каква програма за икономическо развитие ни предлага Борисов. Ако направим анкета едва ли ще се намери българин, който да знае как се е изказвал столичният кмет по въпроса за пенсиите и образованието. Вместо това ни се предлага една бълбукаща коктейлна смес от кметове и общи фрази. Вместо политика, ни набиват в очите една фигура. Вместо отговори, Йордан Лечков като индийски брамин повтаря омръзналата на всички мантра -"предсрочни избори, предсрочни избори,

предсрочни избори, харе Бойко!".

Желанието към Бойко вероятно се усилва и от факта, че той изглежда почти непоклатим, което е особено добре на фона на объркания свят на съвременната българска социология, която твърде успешно се вживя в ролята си на вселенски гадател. Но уви тя не се доближи ни най-малко до истината. Известният американски писател Робърт Пърсиг, между другото, написал известната у нас книга "Зен или изкуството да се поддържа мотоциклет", бе казал: "Истината за света не се съдържа в историята или социологията, а в биографията". От тази гледна точка Бойко Борисов няма какво да ни даде, защото биографията му може да бъде четена на много равнища, но нито едно от тях не говори, че той може да е спасител или алтернатива.
А има и друго, много по-тривиално обяснение на социологическите действия - пари. А където смятате, че е невъзможно, значи са играли много пари. За съжаление българският опит доказа, че финансовите средства много често накланят формулите на социолога в тази или онази посока.

Ако обаче парите можеха да четат в съзнанието

на хората, през 2001 година на втори тур на президентските избори трябваше да се състезават Петър Стоянов и Богомил Бонев, а кметът на Варна трябваше да се казва Добрин Митев. Това беше една паралелна България, която никога не се случи, защото българите винаги се оказваха доста по-мъдри и доста по-различни отколкото вещаеха социолозите.
Всъщност, ако погледнем трезво на нещата, ще установим поне два твърди факта. На първо място, няма никаква индикация, че предсрочни избори са възможни. Опозицията не предлага алтернатива, а караници и дребни скандалчета. Мнозинството е непоклатимо, а едва ли партия без представителство в парламента може да предизвика криза. Второ, първите възможни избори са през все още много далечната 2009 година. Дотогава ще се случат хиляди събития, а дупките по софийските улици едва ли работят в полза на столичния градоначалник. Всъщност те добре показват какво ни чака,

ако той поеме и държавното управление.

Вероятно бихме открили нещо симпатично във фигурата на бате Бойко, ако не беше твърде очевиден един факт. Той просто много си е повярвал и вече не търпи критики все едно е някой наш възрожденец. Модерните фигури в политиката се познават по това, че търпят иронията и успешно могат да се самоиронизират. Това показва способността за външен поглед върху собствената ти дейност. Бойко Борисов очевидно не е способен на това усилие и посреща със сумтене всеки журналистически опит да му бъде казана истината. Точно тук обектът на желание се превръща в своята странна противоположност и страх ме е да не се окаже, че вместо в разбиращия супергерой, през цялото време сме вярвали на злодея, който се е кикотил демонично в тъмните ъгли.

20 причини да обичаш Америка

1. Това е страната дала на света гражданското общество. Това е велико. САЩ може да не са велики с Буш, но са велика с Декларацията за правата на човека. Невероятен документ написан в мрачни времена. Прочетете го. Тогава ще разберете, че статуя на свобадата трява да има точно в САЩ!
2. Холивуд. Каквото й да ви разправят, това е вълшебно място. То е формирало и формира повечето от модерните хора. Холувуд е задл моделите за любов, тъга, бунт, отчаяние, дори секс. В това няма нищо лошо. Нека да се наслаждаваме!
3. Памела Андерсън. Коментар е излишен. Тук ценноста се усеща на пръв поглед.
4. Великата американска литература. За всички, които смятат, че американците нямат култура. Вие сте в заблуда. Американската литература е с няколко класи над българската. Те са родили автори като Джек Лондон, Стайнбек, Драйзър, Мелвил, Вонегът, Стивън Кинг, Пол Остър, Чък Паланюк, Джек Керуак, Буковски, Мейлър...
5. Усещането за успех. Това усещане може и да е измамно. Важното е, че държавата САЩ дава на всеки свой гражданин усещането, че ако бачка и е късметлия няма начин да не успее. Аз по-добро средство за сплотяване на нация не познавам.
6. Радикализмът. Тук ще ви цитирам мисъл на един френски философ Режис Дебре. Той казва: "Америка е единственото място, където можеш да говориш срещу имперската политика на САЩ, без да те вземат за изкукал комунист". Нима не е прав?
7. Небостъргачите. Култура, която е родила феноменът небостъргачи е култура загледана в небето. Култура, която не признава граници, защото разбира колко дребно понятие са те в небесния смисъл на търсенето. Небостъргачите са символ на необуздан стремеж да задминеш себе си, а това е прекрасно.
8. Свободата на религиите. Ако искаш си атеист, ако искаш са в църквата на джедаите, ако искаш вярваш във Вишну и никой не те закача. Още една степен на велика свобода.
9. Американската журналистика. Тя е велика.
10. Просто това, че САЩ са САЩ и, че светът има нужда от тях. Те не винаги са перфектни, не винаги мъдри, но винаги са полезни.
11. Гостоприемството. Това са най-милите хора в целия свят. Напоследък е трудно да влезеш в държавата им, но иначе са перфектни и мили хора. българското гостприемство вече е мит. Американското не е.
12. Американската вътрешна политика. Ние в България почти нямаме представа какво представлява тяхната вътрешна политика- тя е основана на борбата на икономически идеи. Всеки проклет процент в програмата на кандидат-президент на САЩ се изразява в някаква полза за определени групи от населението. Това е една утопична политика в която гласоподаветелите гласуват за себе си, за собствения си просперитет и наказват жестоко всеки, който не изпълни техните желания. Ох , защо нямаме щастието и в България да е така...
13. Американските библиотеки - магични места, които работят нон-стоп. Ако видите такава библиотека ще се убедите, че американците четат много. те се вълнуват за своя свят. Може за не са информирани за външните политики и държави перфектно, но познават своята държава. А това е най-важното. И са уверени в държавата си, а това е още по-важно, защото тази държава никога не ги предава. Вместо да плюем по това, нека да си пожелаем и един ден България да е същата.
14. Светът има щастието САЩ да са най-силната държава сега. Вярно е, правят грешки - те не са божества, а хора, мама му стара. Но представете си свят в който да кажем най-силната държава е Северна Корея, не ми се мисли направо. Или пък Русия. Не че Русия е държава, която заслужава презрение, там просто никога не са зачитали достатъчно правото на всеки да има собствен живот. Или пък свят в който талибаните бяха взели надмощие. Кошмарно! САЩ стават симпатични в сравнение с техните алтернативи.
15. Отново и отново - СВОБОДАТА. Каквото и да си говорим САЩ винаги ще са символ на свободата - тази свобода, която предоставя живота ти в твои ръце и само от теб зависи какво ще правиш с него. Има и безпогрешен начин да се ориентираме в тази свобода - всиччки техни инстутиции, вестници, медии са ориентирани към съдбата на отделния човек. Именно той е ценност. Тук ние си говорим за институции, държавност, българщина, а никой не мисли за обикновените хора - те изчезват зад подобни бетонни клишета.
16. Блясъка и лукса. САЩ били консуматорска нация. Че какво лошо има? Защо да не живеят добре. Техният живот кара мнозина други по света да се надяват, че и те ще живеят така. Това е надежда. Можем да им завиждаме, че живеят добре, но това не е причина да злобеем срещу тях. Най-малко американците са виновни за това, че ние живеем зле.
17. Американската култура! И до днес щом чуя, че видите ли проклетите янки нямали никаква култура ми идва да се смея дълго на глас. Всъщност американската култура е мощна и интересна. Вероятно не допада на всеки, но говорим за нещо субективно. Аз не виждам нищо лошо в техните филми, ако не са те светът щеше да е ебати скучното място. Не върви да гледаме само Бергман, нали? А и те си имат силно кино, такова каквото ние отдавна вече не правим. А нима е само киното - от САЩ тръгнаха блуса и рока, джаза и техното...
18. Вежливостта. Представяните ни за тъпанари американци всъщност са едни от най-вежливите хора на света. Цитирам думи на обикновен българин срещнати във форум за чужду страни - "Така и не видях случай някой от тях да се блъсне в друг човек и гороломно да изреве "Абе, кретен, що са буташ бе!". О, не, точно обратното - тези тъпи янки всъщност постоянно се извиняват един на друг, не си позволяват грубости и всички са усмихнати. Когато се запознаваш с някой той проявава толкова искрен интерес към житието ти, че веднага ти става симпатичен" Очевидно сред американците има добри хора.
19. Пак Памела Андерсън. Сега ще ви обясня защо. Тя е красива жена. каквото й да си говорим парчето е секси. Но нека да оставим това настрани. Памела Андерсън е доказателство, че в Щатите едно обикновено девойче с канадски произход може да достигне зведният блясък. Тя не блести с интелект, но и никога не е заявявала претенции да има професорски познания. Андерсън е жена, която използва това, което й е дала природата за успее и с това тя се превръща в символза възможностите които имаш в САЩ. затова й се възхищавам.
20. И сега да подходя чисто географски. Щатите са невероятно красива страна - всеки щат е своеобразен по своему - от белият пясък на Флорида през слънцето на Калифорния до снежните простори на Аляска.

Аз казах "Хау"!

ДПС в "конференцията на обръчите"

Националната конференция на ДПС, която се проведе в събота и неделя, не донесе особено големи изненади. Такива всъщност не се и очакваха. Ахмед Доган бе преизбран за лидер, при това без никаква, дори и театрална конкуренция.
Единствената изненада бе самият доклад на лидера. Той приличаше на философско есе и не видях двама души да постигнат съгласие в споровете си за това какво е искал да каже или не Сокола.
Обикновено Доган не обобщава конкретни политически ситуации, а развива погледа на своята партия към бъдещето. Така на предишната конференция той на практика официално обяви курса към формирането на евентуално социално-либерално управление и тази негова визия се сбъдна.
2006 година обаче се оказа изключително напрегната и нажежена за ДПС. Ситуацията в която се намира партията започна от леко необмислените (а може би съзнателно казани - това само Сокола го знае) думи за обръча от фирми, които обграждат всяка партия. Подобно признание би унищожило моментално всеки друг лидер в страната, а

ДПС дори не усети тежестта на тази фраза.

Изборният им резултат през юни 2005 година беше перфектен и ги закова като трета политическа сила с 34 народни представители. Същевременно обаче думите на Доган заживяха собствен живот и станаха нарицателно за невидимата политическа корупция, която е отровила доверието на гражданите. Стигна се дотам, че депутати от опозицията с нескрито задоволство започнаха да повтарят как фирмите на ДПС били по-голямо бедствие от наводненията, въпреки че ако приемем явленията "обръчи", то те също не са пощадени от него.
Това наложи нов стил в доклада на Доган пред Шестата им конференция. За първи път той се впусна в пространни философски обяснения на собствените си думи. Сокола направи нещо повече - той превърна фразата си за "обръчите" в политическа концепция за бъдещето на страната. За да свали от нея негативните пластове пък я противопостави на олигархизма, който е владеел икономиката в течение на години. Доган отиде и една крачка напред като изрично подчерта, че обръчът е структура на демократичното общество обърната към инвестиционната дейност и предприемачите.
С тези свои думи лидерът на ДПС отваря една тема, която не е нова за България, но вероятно точно тя ще е "горещата точка" на бъдещите политически години. Става дума за лобизма,

за връзките между бизнеса и политиката,

както и за тяхната регламентация. Тук въпросът определено придобива плашеща сложност. В едно бедно и изстрадало общество - дори намекът, че връзки между политиците и бизнесмени има, е достатъчен за цялостно отрицание на системата, за заклеймяване на парламента и търсенето на утопичен лидер, който окончателно би разчистил тези Авгиеви обори. Ако обаче си затваряме очите пред тези отношения - рискуваме това завинаги да остане болна тема пред обществото за много дълго време.
Има и нещо друго. Не е ясно как електоратът на ДПС ще приеме тази идея. В залата на конференцията стояха все хора с нюх към предприемачеството или със стаж в държавната и местна администрация. Обикновените хора, които гласуват за ДПС обаче едва ли стоят на върха на бизнес системата. Проблемът на партията е, че тя някак си забравя за тях, увлечена от мечтите за европейско бъдеще. "Няма безплатен обяд в условията на пазарна икономика", подчерта Доган, но спря темата си дотук. Остава ни да видим какво ще е продължението...
Друга част от доклада на лидерът на ДПС бе насочена

болезнено остро срещу медиите.

На самия форум дори много журналистки приеха думите на Доган почти като пряк упрек срещу себе си, а обидата бе изписана по лицата им. Въпреки това обаче при по-внимателен анализ на казаното ще установим, че лидерът на ДПС използва като мишена медиите, но думите му са насочени към мненията на всички онези, които журналистите цитират като врагове на партията му. Не напразно в цялата му реч нито един път не бе спомената "Атака" или Волен Сидеров. Той просто използва медиите, за да каже какво мисли по всички основни обвинения към формацията му.
Остро Доган реагира и на подхвърляната фраза, че ДПС е преяло с власт. Той се възмути от налаганото мнение, че реалната тежест на партията трябва да се оценява с друг аршин, а не с постигнатото на избори. Ясно е, че много българи смятат по този начин, но моето мнение е, че Доган всъщност е прав. Не може да има друг критерий по който да бъде оценявана една партия, освен тежестта й на изборите. А резултатите бяха такива - ДПС е трета сила и заслужава своето присъствие във властта. Затова ако трябва да се търси отговор на Доган, той не бива да идва от полурасистки приказки срещу турците изобщо. Би било добре, вместо него, друга формация да се опита да осигури представителство на българските турци на политическата сцена.
Най-предсказуемата част от думите на ДПС лидера вероятно бяха тези за тройната коалиция. Според Доган именно

това управление е осигурило стабилност

на политическата система. С което даде да се разбере, че ще продължи да бъде лоялен партньор във властта. Без отговор обаче остана въпросът за това кого ще подкрепи ДПС на президентските избори. Без отговор остана и въпросът за това как ще заработи по-добре коалицията в смесените райони.
На Петата национална конференция на ДПС Доган бе намекнал на своите, че кара последен мандат като лидер. Това не се оказа истина. Дори Сокола да е имал намерения да се оттегля от поста си, ако го би направил сега, щеше да е много лошо за неговата партия. Но въпросът за бъдещия лидер става един от основните за ДПС. Самият Доган отново е повторил, че трябва да се мисли в тази посока. Именно в следващата фигура е закодиран отговорът на въпроса какво ще прави ДПС за в бъдеще и какво лице ще има. Дали ще се осъществи вътрешната демократизация на партията или пък ще продължи по старому.
Следващата конференция на ДПС ще бъде когато България вече ще е реален член на ЕС. Остава да видим дали партията ще може реално да отговори на това предизвикателство.

Илюзията наречена кметска партия

През последната година в българската политика се случиха твърде много неща, за твърде кратко време. Появиха се националисти, СДС изпадна в кома, Иван Костов се опитва да имитира Волен Сидеров, Бойко Борисов стана кмет на София. Резултатът от тези процеси днес прилича на бълбукаща алхимична смес в която експерти с различен цвят и окраска виждат понякога дори противоположни неща и вещаят като шекспирови вещици.
През всичките 16 години на преход обаче една черта на политиката остана неизменна. И тя е способността на българите да си търсят отчаяно чудотворци и спасители. "Атака" изглеждаше като последен спазъм на опитите за търсене на реванш. Ето че сега обаче на хоризонта се появява новата илюзия - партията на кметовете, оглавявана от медийният образ на Бойко Борисов. Социолозите също побързаха да обявят началото на новата сензация. Мира Янова дори се размечта за цялостна промяна на политическото представителство след като партия-изненада щяла да пробие на следващия вот.
Обявеният за лидер обаче избягва да говори конкретно по темата за политическата си идеология и бъдещи действия. Защото с фрази като - "аз съм за влизането в ЕС, но с достойнство", "тройната коалиция е най-лошото нещо, което се е случвало на България" не се очертава нищо друго освен поредната популистка тирада.
Вчера пред бТВ обаче другият от обичайните заподозрени Йордан Лечков открехна част от очакванията на кметовете, които сега се занимават с партийно строителство. На първо място бившият футболист повтори тезата си, че очакват политическа криза през следващата година и предсрочни избори. "Така се надяваме", каза Лечков, без да обясни кои други са в кръга от хора заради които е необходимо множественото число. Ако се вгледаме в тези думи ще разберем, че целта на Бойко Борисов съвсем вероятно няма да са президентските избори. Очевидно генералът няма да се задоволи с представителна власт, а иска премиерското място. Не напразно самият Лечков обрисува идеалният министър-председател като пълководец. Това е и единствената политическа визия, която партията-зародиш има. Фигурата на своя генерал.
Останалото са нелепи опити да се насъскат една срещу друга местната и централната власт и желанието за децентрализация, което обаче не е шокираща политическа новост в обществения живот. Партиите, създадени на подобна крехка емоционална основа обаче са като нетраен химически елемент - бързо започват да се разпадат. Хоризонтът на партийното строителство на Борисов може би ще продължи точно за един вот, преди да почнат да го напускат.
Основният въпрос, който изниква в случая е на какво се дължи поредната илюзия, към която политолозите и журналистите са отправили съзерцателен поглед. При очевидното отчаяние и мащабно недоверие към политическата система, което не е български патент, а се забелязва в цял свят, хората започват доверчиво да търсят личностите. На фона на усложнения свят на политиката, те изглеждат разбираеми и достъпни. Личностите отчаяно се опитват да се представят като политически неоцветени, за да могат да обхванат максимално широк електорат. "По убеждение вече много кметове не са сини и червени", заключи вчера по темата Лечков. Въпреки това обаче новата формация няма как да избегне подозрението, че чрез нея много съмнителни фигури ще се опитат да проникнат в централната власт, след като успяха да пробият в местната.
Бъдещата кметска партия обаче се оказа страхотен тест за системата. Първи и единствени засега срещу Бойко Борисов заговориха от БСП и ходът е съвсем естествен. Левицата има свой потенциал и на парламентарните избори успя да надвие Бойко Борисов и на двете места, където той беше кандидат. Социалистите пострадаха от Борисов на частичните избори за кмет на столицата, но пък това ги научи как да противодействат срещу новия градоначалник. Борисов е фигура, която донякъде успешно се опита да се отърве от политическата си биография. БСП едва ли ще пропусне случай в който да не му я напомни...
За разлика от тях омаломощената десницата с еротично вълнение разтвори обятия пред мощта на генерала. Със странна бързина буквално дни след като Бойко Борисов намекна за новата партия, Любен Дилов-син драматично изстена, че е време десните партии да се саморазпуснат и да се обединят отново. Не е необходимо да си гений на догадките, за да разбереш около коя фигура си мечтае за единение Дилов-син. СДС също побърза да припознае Борисов като част от дясното пространство, само и само да не изтърве последният опит за реанимацията си. Всъщност вероятно точно това ще е антиутопичното бъдеще на десницата. СДС ще изчезне, за да могат част от фигурите в него да изгреят отново в популистката орбита на генерала.
Местната власт е наистина популярна заради близостта си до хората. Тя обаче може да бъде ефективна само когато градоначалниците са избрани с ясен механизъм за политическа отговорност. Противният вариант всеки ден се разиграва в София - кметът не се чувства задължен на никой, напуска с тряскане на врати заседанията на Общинския съвет и губи голяма част от своето време в опити да обвини правителството за своята собствена некомпетентност. Не ви ли настръхват косите, че това може да се повтори и на централно ниво? Тогава кой ли може да му е виновен - космическите лъчения, разположението на съзвездията и кармичната обремененост.