В България от години насам действа едно шизофренично разбиране за политиката. От една страна всеки българин го сърби езика да поговори малко за политика, но от друга винаги се получава така, че всеки разговор свършва с клетви срещу политиците, кръчмарски фетви срещу модела и гневни викове, че отечеството загива.
Когато попиташ средностатистическия зрител на телевизия "Скат", а това е едно особено политическо животно, което винаги е готово да вземе отношение по глобалните въпроси на вселената, как да спасим България, в разговора неизменно се появяват фигурите на някакви блестящи, идеални и несъществуващи политици. Обикновено зрителят на "Скат" твърди, че ангелите в политиката до един са членове на "Атака", но авторът на тези редове неведнъж се е сблъсквал с националисти и му е ясна природата на българският фашизъм.
Българското отношение към политиката обаче не завръшва само в зрителя на "Скат". Всеки обикновен човек започва да си мечтае някаква утопична политка и резултатът пак е - всички политици са боклуци.
Всъщност българските политици не са боклуци. Сред тях има хора, които искат реална промяна. Обаче българите ги мразят. Българите мразят своите управници поради две причини - първо: повечето от тях на практика са институционално неграмотни (това означава, че не знаят границите на отделните власти, не знаят техните функции и не знаят към кого да се обърнат когато имат специфичен обществен проблем ) и второ: българите не искат да си дадат сметка, че на този свят съвършените неща могат да съществуват единствено в блестящата територия на сънищата ни, но трудно се материализират в политическите действия.
Когато уточним българският проблем с политиката в понятия, той не звучи чак толкова лошо. Когато обаче го чуем в народна лексика, той определено е супердразнещ. Ето наскоро по едно радио чух слушателско обаждане, което ме потресе. Дамата, която през повечето време пискаше започна с леко описване на апокилаптичната картина на България - страната се руши, ромите взимат връх, ние изчезваме, парите не стигат.
После слушателката реши да разгърне по-мащабно баталното си платно и започна да ожалва всеки българин, как можели хората да живеят в тази държава, тя била толкова хубава, ама се сривала. В света на тази госпожа в болниците нямаше доктори, а масови убийци, учителите бяха като хлебарки, а всички останали робско мълчали. Накрая апокалиптичката започна да вие: "ама къде е тоя президент, не вижда ли как живее народът му и т.н".
Тази дама е част от проблема. Българите предпочитат да живеят живота си като постоянна трагедия и заради това отношението им към политиката е отвратително. В политиката всеки българин вижда потвърждение на това, че към него има конспирация. Българинът не може да се откаже да се интересува от политика, но решава да заеме позата - ангели ни трябват.
Ужасното тук е, че не се осъзнава една просто връзка, която прави цялата разлика. Политиците в съвременната демокрация са функция на своя народ, въпреки че в България това постоянно се отрича. Тоест неангелите няма как да пратят ангели в управлението.
Докато живеем в нашия трагичен апокалипсис, никога политиката няма да ни носи удовлетворение. И това страшно дразни...
Friday, August 31, 2007
Thursday, August 30, 2007
Болестта на име Паулу Коелю
Най-отвратителния писател, който е жив днес носи името Паулу Коелю. Съзнавам, че заради това мнение вероятно мнозина ще поискат да ме изгорят жив на клада, но по-ужасно явление от този странен, самодоволен бразилец литературата все още не познава.
Сблъсъкът ми с Коелю стана след като един-единствен път в живота си се доверих на шумна реклама за книга. Когато у нас преведоха романа "Алхимикът" доста платени публикации сензационно обявиха: "Майстора на философската проза дойде и у нас". Други казваха, че Коелю е явление, което променяло представите за литературата изобщо. Част от статиите намекваха, че дори Габриел Гарсия Маркес трябва да започне да се учи от своя бразилски колега. Споменаваше се на дълго и широко как Мадона обявила Коелю за гений и така до безкрайност.
Упоен от този бляскав свят си купих "Алхимикът". О, ужас! Вместо изискана словесност се натъкнах на една книга от прости изречения, чийто автор очевидно смяташе читателите си за октровени идиоти.
Какво имам предвид?
"Алхимикът" е приказка на която няма да се вържат и 4 годишни деца. Авторът (самовлюбен и некадърен) се е опитал да опише някакъв свят на "лична легенда" в която знаците те водят един след друг и най-накрая успешно те паркират в щастливия край на вселената. Пълна боза.
Куелю е един подреден графоман, който е по-фиксиран в маркетинговото си позициониране, отколкото в своето творчество.
Един от другите му романи (да ме убиете няма да се сетя за името му) започваше с една притча, която ме накара да псувам цели 8 минути. Притчата беше горе-долу следната. В църква един свещеник вижда момче да се моли, но дочува, че то изрича само букви.
- Защо се молиш така? Защо казваш само букви? - попитало падрето.
Момчето отговорило:
- Бог всичко знае. Той ще нареди буквите в думи!
Дори написването на тази притча ми струваше душевни гърчове. Но тази простовата и глупава история показва основният проблем, който творчеството на Коелю представя пред нас.
Истината е, че светът не е лесно и просто място. Имам предвид, че лесни решения никога няма и всичко край нас го доказва. Всъщност бразилецът обаче твърди обратното. Той свежда цялата многоизмерност на света до просто изречения. А това, дами и господа, е фашизъм. Не е пресилено. Хванете Хитлер - с прости изречения той обрисува политическата картина на своята лудост. Вземете и Сталин. Книгата му "Въпросите на ленинизма" е едно от най-четивните неща в този свят. Руското чудовище разказва своята фантазия за марксизма също с прости изречения. Тук в тази логическа редица трябва да подредим и Коелю.
Интересното е, че такива като описвания писател винаги се появяват във времена на нека да го кажем "духовна безпътица". Те идват като древни шарлатани - с шишенцата си с разноцветни тености, които лекуват всичко - от гъбички на краката до туберкулоза. Отговорите на Коелю не са отговори. Те са част от мъглата. Ами това е.
Сблъсъкът ми с Коелю стана след като един-единствен път в живота си се доверих на шумна реклама за книга. Когато у нас преведоха романа "Алхимикът" доста платени публикации сензационно обявиха: "Майстора на философската проза дойде и у нас". Други казваха, че Коелю е явление, което променяло представите за литературата изобщо. Част от статиите намекваха, че дори Габриел Гарсия Маркес трябва да започне да се учи от своя бразилски колега. Споменаваше се на дълго и широко как Мадона обявила Коелю за гений и така до безкрайност.
Упоен от този бляскав свят си купих "Алхимикът". О, ужас! Вместо изискана словесност се натъкнах на една книга от прости изречения, чийто автор очевидно смяташе читателите си за октровени идиоти.
Какво имам предвид?
"Алхимикът" е приказка на която няма да се вържат и 4 годишни деца. Авторът (самовлюбен и некадърен) се е опитал да опише някакъв свят на "лична легенда" в която знаците те водят един след друг и най-накрая успешно те паркират в щастливия край на вселената. Пълна боза.
Куелю е един подреден графоман, който е по-фиксиран в маркетинговото си позициониране, отколкото в своето творчество.
Един от другите му романи (да ме убиете няма да се сетя за името му) започваше с една притча, която ме накара да псувам цели 8 минути. Притчата беше горе-долу следната. В църква един свещеник вижда момче да се моли, но дочува, че то изрича само букви.
- Защо се молиш така? Защо казваш само букви? - попитало падрето.
Момчето отговорило:
- Бог всичко знае. Той ще нареди буквите в думи!
Дори написването на тази притча ми струваше душевни гърчове. Но тази простовата и глупава история показва основният проблем, който творчеството на Коелю представя пред нас.
Истината е, че светът не е лесно и просто място. Имам предвид, че лесни решения никога няма и всичко край нас го доказва. Всъщност бразилецът обаче твърди обратното. Той свежда цялата многоизмерност на света до просто изречения. А това, дами и господа, е фашизъм. Не е пресилено. Хванете Хитлер - с прости изречения той обрисува политическата картина на своята лудост. Вземете и Сталин. Книгата му "Въпросите на ленинизма" е едно от най-четивните неща в този свят. Руското чудовище разказва своята фантазия за марксизма също с прости изречения. Тук в тази логическа редица трябва да подредим и Коелю.
Интересното е, че такива като описвания писател винаги се появяват във времена на нека да го кажем "духовна безпътица". Те идват като древни шарлатани - с шишенцата си с разноцветни тености, които лекуват всичко - от гъбички на краката до туберкулоза. Отговорите на Коелю не са отговори. Те са част от мъглата. Ами това е.
Тъжният трилър на десницата
Съвсем наскоро ми попадна една доста мрачна мисъл на Хайдегер, която гласи: "През ужаса прозира Нищото." Сама по себе си тя трудно може да бъде разбрана, но в контекста на цялостната философия на германеца придобива жестоката яркост на парче пламнал метеорит, който прекосява едно трагично и мрачно небе. Според Хайдегер състоянието, което може да ни доближи до нищото в този свят, е фундаменталното настроение на ужаса. Този ужас става едно от централните понятия в неговата философия. Можем много да доразвиваме тази мисъл или пък с характерната за XXI век лековатост просто да си поиграем малко с нея. Истината е, че ако има партии в състояние на цялостен, глобален и безизходен ужас, това са формациите от дясното класическо пространство, които всекидневно преоткриват ужасяващото нищо на това да бъдеш сведен до собствената си сянка и нелепо съществувание.
Събития от тези дни обаче ни дават основание да мислим за СДС и ДСБ не във философски понятия, а в понятия от света на литературата на трилъра. Екшънът там до такава степен се поразвихри, че заприлича на холивудска лаборатория, в която сценаристи от всички поколения се чудят какъв още спецефект или сюжет да измислят, за да успеят поне още за малко да привлекат вниманието на остатъчната си публика.
Ултиматумът на Борн
Героят Джейсън Борн е продукт на въображението на писателя Робърт Лъдлъм. Литературният персонаж е обучен от ЦРУ убиец, който е загубил своята памет и отчаяно броди по света, преследван от познати и непознати, в стремежа си да стигне до истината за себе си. В подобна драматична ситуация се оказаха и СДС, и ДСБ. Те останаха без памет едни за други и за заскитаха по света в неуютния студ на политическите лабиринти.
Когато нямаш памет, постоянно някакви хора ти се представят за приятели, а ти никога не си сигурен дали не са част от конспирацията. Джейсън Борн в течение на три книги и на три филма добре научи този урок. СДС обаче навлезе в сюжет, който просто не му трябваше. Сега нека да изясним защо точно.
Нека да приемем, че десният политически свят прилича на разузнавателно управление от 1971 г. Политическата конюнктура е ясна, врагът е очертан на хоризонта (комунистите, естествено), а всички действия са ясни и предсказуеми. Метафората тук е ясна, само където действието се развива през 2007 г. В този смисъл десните попаднаха в свят, в който дори, които тези им приличат пак може да са им врагове.
Именно оттук дойде драмата около разговорите на СДС с Бойко Борисов. В очите на десните той винаги ще бъде враг, защото миналото му е неизяснено, а и защото може да се оправя в криволиците на XXI век. СДС не знае как да разговаря, защото никога не е бил в състояние да провежда коалиционна политика. Така се стигна да класическия ултиматум - ние ще те подкрепим, ама и ти ще ни подкрепиш успешните кметове. Точка. Ако бяха наясно със собствения си сюжет, десните щяха да прозрат, че в тази ситуация има нещо нередно, нещо толкова кинематографично, че направо си реве за рязък обрат. Просто когато поставяш ултиматум, трябва да имаш силен коз. Сините го нямат. Те разчитат на някаква неясна изначална доброта на вселената и на това, че Бойко Борисов трайно иска да се ангажира с дясното. В Холивуд са майстори на тези ситуации - както си стои главният герой с пистолет в ръка, изведнъж се оказва, че насочва оръжието към празно пространство, а всъщност 15 снайпера шарят с червените си точици по изпотеното му чело.
Тогава СДС заряза за кратко Бойко Борисов и реши да се върне към своите събратя от ДСБ. Трилър манията обаче е свикнала и на това.
Господин Никой
Заглавието "Господин Никой" е българският принос в жанра на шпионските романи. Богомил Райнов създаде своя върховен герой Емил Боев - шпионина философ, адепта на върховната самота, човека със сивия шлифер, който броди из дъждовните булеварди на западния свят и търси някаква своя истина. Когато говорим за трилъра в десницата, няма как да не съотнесем другата партия ДСБ към този литературен герой.
ДСБ е проект на партия-самотник. В своя инженерен замисъл тя е продукт на невъзможността да се говори. Костовистите създадоха една сектантска формация, озарявана от гняв и политическа лексика, сравнима с тази на древните пророци, които с пискливи гласове са предсказвали разрушения. ДСБ е партия, която никога няма да може да се промени, но вероятно и никога няма да изчезне. Дори хората да спрат да гласуват за нея (какви ги говоря - та те вече са спрели), тя пак ще си стои забита на своето място. Монолитното й тяло ще се обвие в лишеи и бръшлян, но няма да поиска да си отиде.
ДСБ всъщност в момента имат проблем. За разлика от СДС на тях им трябваше много повече време, за да осъзнаят своята немощ и слабост. Хората край Костов днес не могат да посочат кандидат, който да влезе в битката за София. Все пак говорим за партията, която успя да се класира трета на извънредните избори през 2005 г. в столицата с кандидата си Станислав Гаврийски. Сега те нямат фигура и още по-важно - нямат никакъв шанс да победят. Единствената възможност е да потърсят пътя към старите си другари от СДС и да се опитат заедно да отложат с няколко тъжни години окончателното пропадане в пропастта.
Има един особено тревожен и тъжен роман за Емил Боев - "Голямата скука". В него българският шпионин бива разкрит в Дания, успява да избяга, но няколко седмици живее като клошар, защото е без документи и изход. В този роман Райнов като че ли се доближава на места до разбирането на Хайдегер, че част от основата на света е този всеобхватен ужас, който е голям и дълбок и не може да бъде издържан.
Емилбоевците от Костовия кръг за първи път през 2007 г. бяха принудени да се сблъскат с жестоката реалност. И тогава...
Никога не казвай никога
Време е в този кратък разказ за състоянието на десните да намесим иконата на жанра - Джеймс Бонд. Не един и два филма са направени за класическия британски агент, неговия брутален начин да се саморазправя с лошите, както и изисканите му обноски (мартини, келнер, разбито, не разбъркано!). Бонд обича да сяда на една маса с лошите, да ги провокира, да ги изкарва от нерви. Единствените негови мигове на слабост не се дължат на личностните качества на героя, а на някакво вътрешно предателство.
Ето как можем да разберем последното развитие на десния трилър. В понеделник лидерите на СДС и ДСБ Юруков и Костов си стиснаха ръцете. След това споделиха убеждението си, че техните две партии ще излъчат кмета на столицата и той няма да е с фамилия Борисов. И се уговориха софийските им организации да се видят във вторник. Обаче нещо в тази логическа верига се пречупи. Двете организации не се срещнаха. Оказа се, че седесарите в София имали симпатии към Бойко Борисов, а десебарите - не. И край. Може би сме свидетели на поредната драма, а може би не. Много е трудно вече да се следи какво точно делят и какво не десните.
Ако тук намесим малко литературата на абсурда, може би донякъде ще разберем проблема. Проблемът не е в идеите, защото вдясно отдавна няма такива. Десницата в момента прилича на двама герои на Бекет - Естрагон и Владимир от пиесата "В очакване на Годо". Те двамата говорят, но не се слушат. Всеки описва своя свят, но не чува другия. Десницата в нейната двупартийна раздвоеност е пленник на различния си наратив за света. Защото когато нямаш идеи, ти остават само празните думи, но откажеш ли се и от тях, трябва да си признаеш капитулацията. А това едва ли ще се случи. Което е жалко, защото според мъдрата мисъл големият политик си личи не по начина, по който влиза в политиката, а по начина, по който излиза от нея.
От другата страна
"От другата страна" е филмът на Мартин Скорсезе, който получи "Оскар" миналата година. Гангстер се внедрява в полицията, а млад полицай в мафията. И ситуацията доста се обърква. Сега в такава ситуация ще се озоват СДС и ДСБ. Въпрос не време е обвиненията да захвърчат отново. Защото полезен ход те нямат. Дори и да стигнат до съюз за вота, след загубата пак ще се търсят виновни и пръстите обвинително ще сочат довчерашния приятел. Нека да си припомним какво стана на президентските избори. Петър Стоянов склони да подкрепи Неделчо Беронов, но веднага след трагичния резултат реагира както очакваха всички - обърна огъня срещу ДСБ. Сега пак ще се случи същото. Това е единственото нещо, което може да се прогнозира предварително.
След като внимателно се вгледаме в описания сюжет, можем да видим едно единствено нещо. Не сме описвали нещо смислено, а някакъв объркан, леден и тъжен политически свят, чиито обитатели вече дори не приличат на хора, а на театрален декор. Когато преминете пред ужаса на десницата, ще видите само нейното нищо, ако перифразираме Хайдегер. Това вече дори не е трилър, а само един катастрофирал свят. Кошмар, който вечно ще тормози създателите си. Слава богу, ще тормози само тях. На хората отдавна не им пука за тази десница.
Изборите отново ще го докажат.
Събития от тези дни обаче ни дават основание да мислим за СДС и ДСБ не във философски понятия, а в понятия от света на литературата на трилъра. Екшънът там до такава степен се поразвихри, че заприлича на холивудска лаборатория, в която сценаристи от всички поколения се чудят какъв още спецефект или сюжет да измислят, за да успеят поне още за малко да привлекат вниманието на остатъчната си публика.
Ултиматумът на Борн
Героят Джейсън Борн е продукт на въображението на писателя Робърт Лъдлъм. Литературният персонаж е обучен от ЦРУ убиец, който е загубил своята памет и отчаяно броди по света, преследван от познати и непознати, в стремежа си да стигне до истината за себе си. В подобна драматична ситуация се оказаха и СДС, и ДСБ. Те останаха без памет едни за други и за заскитаха по света в неуютния студ на политическите лабиринти.
Когато нямаш памет, постоянно някакви хора ти се представят за приятели, а ти никога не си сигурен дали не са част от конспирацията. Джейсън Борн в течение на три книги и на три филма добре научи този урок. СДС обаче навлезе в сюжет, който просто не му трябваше. Сега нека да изясним защо точно.
Нека да приемем, че десният политически свят прилича на разузнавателно управление от 1971 г. Политическата конюнктура е ясна, врагът е очертан на хоризонта (комунистите, естествено), а всички действия са ясни и предсказуеми. Метафората тук е ясна, само където действието се развива през 2007 г. В този смисъл десните попаднаха в свят, в който дори, които тези им приличат пак може да са им врагове.
Именно оттук дойде драмата около разговорите на СДС с Бойко Борисов. В очите на десните той винаги ще бъде враг, защото миналото му е неизяснено, а и защото може да се оправя в криволиците на XXI век. СДС не знае как да разговаря, защото никога не е бил в състояние да провежда коалиционна политика. Така се стигна да класическия ултиматум - ние ще те подкрепим, ама и ти ще ни подкрепиш успешните кметове. Точка. Ако бяха наясно със собствения си сюжет, десните щяха да прозрат, че в тази ситуация има нещо нередно, нещо толкова кинематографично, че направо си реве за рязък обрат. Просто когато поставяш ултиматум, трябва да имаш силен коз. Сините го нямат. Те разчитат на някаква неясна изначална доброта на вселената и на това, че Бойко Борисов трайно иска да се ангажира с дясното. В Холивуд са майстори на тези ситуации - както си стои главният герой с пистолет в ръка, изведнъж се оказва, че насочва оръжието към празно пространство, а всъщност 15 снайпера шарят с червените си точици по изпотеното му чело.
Тогава СДС заряза за кратко Бойко Борисов и реши да се върне към своите събратя от ДСБ. Трилър манията обаче е свикнала и на това.
Господин Никой
Заглавието "Господин Никой" е българският принос в жанра на шпионските романи. Богомил Райнов създаде своя върховен герой Емил Боев - шпионина философ, адепта на върховната самота, човека със сивия шлифер, който броди из дъждовните булеварди на западния свят и търси някаква своя истина. Когато говорим за трилъра в десницата, няма как да не съотнесем другата партия ДСБ към този литературен герой.
ДСБ е проект на партия-самотник. В своя инженерен замисъл тя е продукт на невъзможността да се говори. Костовистите създадоха една сектантска формация, озарявана от гняв и политическа лексика, сравнима с тази на древните пророци, които с пискливи гласове са предсказвали разрушения. ДСБ е партия, която никога няма да може да се промени, но вероятно и никога няма да изчезне. Дори хората да спрат да гласуват за нея (какви ги говоря - та те вече са спрели), тя пак ще си стои забита на своето място. Монолитното й тяло ще се обвие в лишеи и бръшлян, но няма да поиска да си отиде.
ДСБ всъщност в момента имат проблем. За разлика от СДС на тях им трябваше много повече време, за да осъзнаят своята немощ и слабост. Хората край Костов днес не могат да посочат кандидат, който да влезе в битката за София. Все пак говорим за партията, която успя да се класира трета на извънредните избори през 2005 г. в столицата с кандидата си Станислав Гаврийски. Сега те нямат фигура и още по-важно - нямат никакъв шанс да победят. Единствената възможност е да потърсят пътя към старите си другари от СДС и да се опитат заедно да отложат с няколко тъжни години окончателното пропадане в пропастта.
Има един особено тревожен и тъжен роман за Емил Боев - "Голямата скука". В него българският шпионин бива разкрит в Дания, успява да избяга, но няколко седмици живее като клошар, защото е без документи и изход. В този роман Райнов като че ли се доближава на места до разбирането на Хайдегер, че част от основата на света е този всеобхватен ужас, който е голям и дълбок и не може да бъде издържан.
Емилбоевците от Костовия кръг за първи път през 2007 г. бяха принудени да се сблъскат с жестоката реалност. И тогава...
Никога не казвай никога
Време е в този кратък разказ за състоянието на десните да намесим иконата на жанра - Джеймс Бонд. Не един и два филма са направени за класическия британски агент, неговия брутален начин да се саморазправя с лошите, както и изисканите му обноски (мартини, келнер, разбито, не разбъркано!). Бонд обича да сяда на една маса с лошите, да ги провокира, да ги изкарва от нерви. Единствените негови мигове на слабост не се дължат на личностните качества на героя, а на някакво вътрешно предателство.
Ето как можем да разберем последното развитие на десния трилър. В понеделник лидерите на СДС и ДСБ Юруков и Костов си стиснаха ръцете. След това споделиха убеждението си, че техните две партии ще излъчат кмета на столицата и той няма да е с фамилия Борисов. И се уговориха софийските им организации да се видят във вторник. Обаче нещо в тази логическа верига се пречупи. Двете организации не се срещнаха. Оказа се, че седесарите в София имали симпатии към Бойко Борисов, а десебарите - не. И край. Може би сме свидетели на поредната драма, а може би не. Много е трудно вече да се следи какво точно делят и какво не десните.
Ако тук намесим малко литературата на абсурда, може би донякъде ще разберем проблема. Проблемът не е в идеите, защото вдясно отдавна няма такива. Десницата в момента прилича на двама герои на Бекет - Естрагон и Владимир от пиесата "В очакване на Годо". Те двамата говорят, но не се слушат. Всеки описва своя свят, но не чува другия. Десницата в нейната двупартийна раздвоеност е пленник на различния си наратив за света. Защото когато нямаш идеи, ти остават само празните думи, но откажеш ли се и от тях, трябва да си признаеш капитулацията. А това едва ли ще се случи. Което е жалко, защото според мъдрата мисъл големият политик си личи не по начина, по който влиза в политиката, а по начина, по който излиза от нея.
От другата страна
"От другата страна" е филмът на Мартин Скорсезе, който получи "Оскар" миналата година. Гангстер се внедрява в полицията, а млад полицай в мафията. И ситуацията доста се обърква. Сега в такава ситуация ще се озоват СДС и ДСБ. Въпрос не време е обвиненията да захвърчат отново. Защото полезен ход те нямат. Дори и да стигнат до съюз за вота, след загубата пак ще се търсят виновни и пръстите обвинително ще сочат довчерашния приятел. Нека да си припомним какво стана на президентските избори. Петър Стоянов склони да подкрепи Неделчо Беронов, но веднага след трагичния резултат реагира както очакваха всички - обърна огъня срещу ДСБ. Сега пак ще се случи същото. Това е единственото нещо, което може да се прогнозира предварително.
След като внимателно се вгледаме в описания сюжет, можем да видим едно единствено нещо. Не сме описвали нещо смислено, а някакъв объркан, леден и тъжен политически свят, чиито обитатели вече дори не приличат на хора, а на театрален декор. Когато преминете пред ужаса на десницата, ще видите само нейното нищо, ако перифразираме Хайдегер. Това вече дори не е трилър, а само един катастрофирал свят. Кошмар, който вечно ще тормози създателите си. Слава богу, ще тормози само тях. На хората отдавна не им пука за тази десница.
Изборите отново ще го докажат.
Sunday, August 19, 2007
Съвременният политик?
Нека аз да се опитам да поставя темата за това има ли съвременни и стари политици по съвсем различен начин. Според мен изобщо не можем да говорим за съвременни и стари политици. Политиците биват само два вида - добри и лоши. Или хайде, за да не използваме морални категории - полезни и вредни. Малко по-долу ще се опитам да обясня.
Желаещите да постяват въпроса за политиците единствено по остта на времето често дават за пример сегашната ситуация на криза в доверието. И твърдят (поне повечето от тях при това го твърдят с натрапчива настойчивост) че липсата на доверие се крие в бедността на българите... Друг път.
Бедността никога не е била причина за загуба на доверие. По-скоро е обратното - бедността радикализира политически хората. БКП е била партия с доверие преди 1944 година, а това е време съвсем небогато за хората, които са били комунисти. В този смисъл днес доверието в партии ерозира не заради бедността, а поради съвсем други причини.
Вижте, може и да разсъждавам прекалено идеалистично, но човешките общества и хората в частност имат нужда от политически проект. Полезните политици създават проекти. В България тези зачатъци на политическа криза дойдоха след 1 януари 2007 г., когато България изконсумира своят единствен проект - свръхзадачата ЕС. Днес няма друг, няма хоризонт и заради това погледът на хората е ръзмътен, псевдополитици като Б.Б и Волен Сидеров се опитват те да задават обществени параметри.
Политици като Б.Б и В.С. се вредни, защото те не са способни да предложат проект. Първият предлага като проект единствено себе си. А вторият може да предложи единствено расизъм, ксенофобия, лудост и семейния си кръг. Така че шумните политици не могат да бъдат съвременни. Те винаги ще са част от всеобщата лудост, но никога от успехът на една държава.
За мен България в момента има двама полезни политици. Първият е Георги Първанов. Това е единственият държавник, който осъществи своята визия за президентския пост и преобърна представата за бълагрската външна политика. Спомнете си - "Аз мога да бъда приятел и с Джордж и с Владимир".
Другият полезен политик е Сергей Станишев. Той е в много по-лоша ситуация от Първанов. Както обаче и друг път съм писал - Станишев става голям и много полезен политик в състояние на криза. Тогава той успява по-максимален начин да мобилизира своите ресурси и да предлага решения.
И последно - идеята, че новите лица са някакво решение не е нова. Тя отчасти е вярна, но в повечето случаи катастрофира. Истината е малко болезнена за мен. Но ние просто трябва да се отървем от идеалистичното разбиране за политиците. Ангели на този свят няма. Както няма и необременени с нищо хора. В политиката никога няма да има невинни, както няма невинни сред нас. От нас се иска да изберем полезните политици. Аз за себе си знам, че полезвните политици могат да дойдат само отляво, защото всички останали партии имат поглед единствено и само с два дни напред.
Тук вече ще се върна на темата за политиците. Добрият/полезният политик ясно трябва да осъзнава едно нещо - четирите години на неговия мандат са просто капка във вечността, но в рамките на един обикновен (уви, твърде кратък!) човешки живот, те никак не са малко. Политиката е сфера в която действие предприето днес, може да даде ефект след 15 години. И тук пак ще кажа основния си извод - наистина дефектът на нашия модел беше, че не създаде политици с някаква визия поне за 30 или 40 години напред. При това според мен визия съвсем не означава някакви локумести фрази като "духовно единение на всички българи" или нещо подобно.
Визия - това са конкретни стъпки какво прави стратегически държавата във всяка сфера занапред. Липсата на проект днес ще доведе до тягостно състояние на известна апатия, убеден съм. Когато няма политика, идва езикът на Бойко Борисов.
т
_________________
Желаещите да постяват въпроса за политиците единствено по остта на времето често дават за пример сегашната ситуация на криза в доверието. И твърдят (поне повечето от тях при това го твърдят с натрапчива настойчивост) че липсата на доверие се крие в бедността на българите... Друг път.
Бедността никога не е била причина за загуба на доверие. По-скоро е обратното - бедността радикализира политически хората. БКП е била партия с доверие преди 1944 година, а това е време съвсем небогато за хората, които са били комунисти. В този смисъл днес доверието в партии ерозира не заради бедността, а поради съвсем други причини.
Вижте, може и да разсъждавам прекалено идеалистично, но човешките общества и хората в частност имат нужда от политически проект. Полезните политици създават проекти. В България тези зачатъци на политическа криза дойдоха след 1 януари 2007 г., когато България изконсумира своят единствен проект - свръхзадачата ЕС. Днес няма друг, няма хоризонт и заради това погледът на хората е ръзмътен, псевдополитици като Б.Б и Волен Сидеров се опитват те да задават обществени параметри.
Политици като Б.Б и В.С. се вредни, защото те не са способни да предложат проект. Първият предлага като проект единствено себе си. А вторият може да предложи единствено расизъм, ксенофобия, лудост и семейния си кръг. Така че шумните политици не могат да бъдат съвременни. Те винаги ще са част от всеобщата лудост, но никога от успехът на една държава.
За мен България в момента има двама полезни политици. Първият е Георги Първанов. Това е единственият държавник, който осъществи своята визия за президентския пост и преобърна представата за бълагрската външна политика. Спомнете си - "Аз мога да бъда приятел и с Джордж и с Владимир".
Другият полезен политик е Сергей Станишев. Той е в много по-лоша ситуация от Първанов. Както обаче и друг път съм писал - Станишев става голям и много полезен политик в състояние на криза. Тогава той успява по-максимален начин да мобилизира своите ресурси и да предлага решения.
И последно - идеята, че новите лица са някакво решение не е нова. Тя отчасти е вярна, но в повечето случаи катастрофира. Истината е малко болезнена за мен. Но ние просто трябва да се отървем от идеалистичното разбиране за политиците. Ангели на този свят няма. Както няма и необременени с нищо хора. В политиката никога няма да има невинни, както няма невинни сред нас. От нас се иска да изберем полезните политици. Аз за себе си знам, че полезвните политици могат да дойдат само отляво, защото всички останали партии имат поглед единствено и само с два дни напред.
Тук вече ще се върна на темата за политиците. Добрият/полезният политик ясно трябва да осъзнава едно нещо - четирите години на неговия мандат са просто капка във вечността, но в рамките на един обикновен (уви, твърде кратък!) човешки живот, те никак не са малко. Политиката е сфера в която действие предприето днес, може да даде ефект след 15 години. И тук пак ще кажа основния си извод - наистина дефектът на нашия модел беше, че не създаде политици с някаква визия поне за 30 или 40 години напред. При това според мен визия съвсем не означава някакви локумести фрази като "духовно единение на всички българи" или нещо подобно.
Визия - това са конкретни стъпки какво прави стратегически държавата във всяка сфера занапред. Липсата на проект днес ще доведе до тягостно състояние на известна апатия, убеден съм. Когато няма политика, идва езикът на Бойко Борисов.
т
_________________
Subscribe to:
Posts (Atom)