В България от години насам действа едно шизофренично разбиране за политиката. От една страна всеки българин го сърби езика да поговори малко за политика, но от друга винаги се получава така, че всеки разговор свършва с клетви срещу политиците, кръчмарски фетви срещу модела и гневни викове, че отечеството загива.
Когато попиташ средностатистическия зрител на телевизия "Скат", а това е едно особено политическо животно, което винаги е готово да вземе отношение по глобалните въпроси на вселената, как да спасим България, в разговора неизменно се появяват фигурите на някакви блестящи, идеални и несъществуващи политици. Обикновено зрителят на "Скат" твърди, че ангелите в политиката до един са членове на "Атака", но авторът на тези редове неведнъж се е сблъсквал с националисти и му е ясна природата на българският фашизъм.
Българското отношение към политиката обаче не завръшва само в зрителя на "Скат". Всеки обикновен човек започва да си мечтае някаква утопична политка и резултатът пак е - всички политици са боклуци.
Всъщност българските политици не са боклуци. Сред тях има хора, които искат реална промяна. Обаче българите ги мразят. Българите мразят своите управници поради две причини - първо: повечето от тях на практика са институционално неграмотни (това означава, че не знаят границите на отделните власти, не знаят техните функции и не знаят към кого да се обърнат когато имат специфичен обществен проблем ) и второ: българите не искат да си дадат сметка, че на този свят съвършените неща могат да съществуват единствено в блестящата територия на сънищата ни, но трудно се материализират в политическите действия.
Когато уточним българският проблем с политиката в понятия, той не звучи чак толкова лошо. Когато обаче го чуем в народна лексика, той определено е супердразнещ. Ето наскоро по едно радио чух слушателско обаждане, което ме потресе. Дамата, която през повечето време пискаше започна с леко описване на апокилаптичната картина на България - страната се руши, ромите взимат връх, ние изчезваме, парите не стигат.
После слушателката реши да разгърне по-мащабно баталното си платно и започна да ожалва всеки българин, как можели хората да живеят в тази държава, тя била толкова хубава, ама се сривала. В света на тази госпожа в болниците нямаше доктори, а масови убийци, учителите бяха като хлебарки, а всички останали робско мълчали. Накрая апокалиптичката започна да вие: "ама къде е тоя президент, не вижда ли как живее народът му и т.н".
Тази дама е част от проблема. Българите предпочитат да живеят живота си като постоянна трагедия и заради това отношението им към политиката е отвратително. В политиката всеки българин вижда потвърждение на това, че към него има конспирация. Българинът не може да се откаже да се интересува от политика, но решава да заеме позата - ангели ни трябват.
Ужасното тук е, че не се осъзнава една просто връзка, която прави цялата разлика. Политиците в съвременната демокрация са функция на своя народ, въпреки че в България това постоянно се отрича. Тоест неангелите няма как да пратят ангели в управлението.
Докато живеем в нашия трагичен апокалипсис, никога политиката няма да ни носи удовлетворение. И това страшно дразни...
2 comments:
Хубаво си го написал, Сашо. Особено ми хареса това, че българите обичат да живеят живота си като трагедия. Така е наистина.
Мисля, че най-точното попадение в тази статия е изводът, че за да направим нещо, първо трябва да бъдем някакви. В контекста на казаното от Вас - трябва да се промени културата на всеки един българин, за да "произвежда" като общество "качествени" политици.
Вносът е немислим - ако не е като нас, няма да вирее тук, а ако е като нас, за какво ни е - вече имаме такива.
Въпрос на ценностна система.
Как се променя обаче културата и може ли тя да се промени от самосебе си, като с магическа пръчка. Как се променя същността на човека? Не, още по-точно е как да промени човек същността си?
Post a Comment