Котката на Шрьодингер и моя въпрос за съществуването на Бог

Физикът Ервин Шрьодингер е влязъл неумолимо в човешкото съзнание със своя експеримент, който днес носи името "Котката на Шрьодингер". Понеже този опит е основополагащ за разбирането на квантовата физика изобщо нека да го разкажем с няколко думи. В една затворена кутия се поставя котка. В кутията има уред, който съдържа отровен газ и радиоктивно ядро. Вероятността това ядро да се радпадне в рамките на един час са изчислени точно на 50 %. Ако ядрото се разпадне отровният газ излиза и котката ще умре. Квантовата механика излиза със следното решение на този парадокс - ако ядрото не се наблюдава, то в рамките на този час - котката е едновременно и жива, и мъртва, защото и двете състояния са еднакво възможни.

В съвременната квантова физика е съвършено ясно едно донякъде стряскащо правило - вселената зависи от наблюдателя. Някои от най-дребните частици в различни моменти са или вълна, или си остават частици. Това отваря едно голямо поле за физиците (които вероятно един ден ще наричаме новите революционери), които подобно на един Хокинг отвориха вратата към разбирането, че всъщност паралелните светове и вселени не само за нещо възможно, ами и най-вероятно ги има. Експериментът на Шрьодингер (замислен със съвсем други цели) доказва и това - в единия свят котката умира, в паралелният я оцелява и вероятно идеята, че тя е мъртва и жива едновременно вече не буди толкова недоумение.

Всъщност тези разсъждения прилагам не, за да изнясам лекции по материя, която самият аз не разбирам, а да формулирам един свой религиозен парадокс, така, както го виждам.

Наскоро гледах филма "В какво се превръщат мечтите" главната роля в който се изпълнява от Робин Уилямс. В този зашеметяващ филм героят на Робин Уилямс умира и отива в рая. Раят представлява нещо като реализирана негова лична утопия, подобна на картините, които съпругата му в живота рисува. Още тук ме сполетяха няколко въпроса - първо - какво може да се прави в рая. Самата идея, че райският живот е вечен е стъписваща и неописуема, защото сериозно може да травматизира нашите преходни мозъци. Раят във филма бе показан като безкрайно пространство в което всеки може да има собствена вселена и все пак (филмът все пак е правен от преходни хора) не бе обяснено какво може да се прави толкова време в един рай без най-накрая да полудееш от скука.
Подозирам, че това е нашият проблем като хора - не можем да обясним вечността, защото никой от нас не е вечен. И тук веднага ме влудява друга еретична мисъл - защо съдбата ни е такава - ние можем да формулираме големите въпроси, но никога, ама никога няма да стигнем до големите отговори, освен, ако не научим как да си спестяваме смъртта.
Във филма адът бе представен като място в което хората не разбират, че са умрели впримчени в егоистичната си илюзия, че са център на света и живеят в полуразрушените светове на собствените си кошмари. Главният герой Робин Уилямс трябва да отиде до ада, за да спаси жена си, която е извършила самоубийство след неговата смърт, за да й обясни простата истина за мястото на което са попаднали.

И сега обещаният ми въпрос, на който нека да отбележа нямам един-единствен отговор. Ако в една вселена в която има паралелни светове съществува Бог, той трябва да има очи за всички светове едновременно. Тоест Бог ще вижда всички възможни варианти на реалността. Питам аз тогава как тогава един Бог ще определя кой е за рая и кой е за ада? В очите му всеки един човек би живял в много светове едновременно (Тери Пратчет нарича тези светове "различни крачоли на времето"). Тоест всеки в очите на Господ е всичко - и светец, и убиец, и грешник, и добър човек, и алтруисти, и егоист, и монах, и масов убиец, и добродетелен, и ужасен, просто защото паралелните светове нямат край и във всеки един свят би трябвало да има различни версии на самите нас. Как става работата с отсъждането кой за къде е? Ако всички сме всичко във всеки един момент, то има ли място за някакво морално решение за нашата добродетел?

Може би това е причината квантовите физици да не говорят за Бог (изписвам го с главна буква, но не знам дали не трябва да сложа малка). Другият възможен отговор на парадокса са паралелните светове е, че, ако Господ има, той вероятно вече не иска (или пък не може) да се намеси в създадения от него свят, точно както химиците, които като смесят няколко вещества могат само смаяно да наблюдават какъв е ефекта от това, но не и да се намесят в резултата.
В този смисъл, ако Бог има, той вероятно прилича на човек с бяла престилка и очила, който вдъхновено гледа нашата вселена в своята колба и си казва, че този път е създал нещо по-различно...

И най-накрая - котката на Шрьодингер е едно щастливо създание, въпреки, че я дебне смърт. Тя е единственото същество в нашия свят, което стои като пионер на най-голямата, единствената досега непрекрачена граница и, ако Фуриите на Квантовата физика решат, тя може да се завърне оттам. Жалко е, че тази котка не знае да говори. Басирам се, че историите й щяха да са размазващи...

Моята съвсем сериозна теория за порното

(моралисти в този текст не се допускат)



Същинският модернизъм в изкуството си има точна година - 1915 г. Тогава руският художник Казимир Малевич шокира света с платното си наречено "Черният квадрат". Руският авангард винаги се е славел с буйното си незачитане на всяка нормативност, но картината на Малевич излиза дори вън от тази революция. Защото на платното на гениалния художник е нарисуван един голям черен квадрат и нищо друго. За изтънчените естети и паркетни културтрегери в Русия подобна картина е била като звучен шамар в лицето.
В какво се изразява модернизмът, самият той се нарича супрeматист, на Малевич? В своята картина художникът просто сменя гледната точка към цивилизацията. Вместо като зомби да рисува това, което е пред очите му, Малевич почва да търси първоначалната форма, тази която стои в основата на онова, което виждаме. И така се ражда Квадратът. Квадратът е нещо, което никога няма да открием в природата. Природата не се слави с геометрични пропорции. Квадратът като форма е творение човешко, което може да намерим във всеки продукт или постройка на цивилизацията. В този смисъл модернизмът/супрeматизмът на Малевич е търсенето на самата същност на света, на изчистените форми, на първичното начало, дало старт на това, което наричаме цивилизация...


След този доста необходим увод сега вече ще говоря за порното като жанр на жанровете, стоящ над всяка нормативност. Литературата, а и киното в своят замисъл всъщност пресъздават човешки драматизъм и разказват истории за пътя на хората един към друг. Навремето брилянтен ексцентрик като Анди Уорхол обаче смени този поглед. В 7 часов филм той засне единствено как един човек спи. Форма и съдържание преливат в една непробиваема (а и да си признаем негледаема) сплав. Порното разрешава този проблем отведнъж. Като жанр порнографията е безсюжетна, точно защото пресъздава едно вечно желание, което няма нужда понякога дори от думи. Порното е свръхмодернистичен жанр точно по начина по който картината на Малевич преобърна представите за света.
За какво говори порното? То пресъздава сюжета на сюжетите - няма нужда го описвам, в края на краищата опитваме се да градим сериозна, аналитична теория. Човешките тела, които извършват сюжета на порнографията по един или друг начин стоят в основата на цялата литература, на всичките снимани филми. Защото за какво говори например "Гордост и предразсъдъци" на Джейн Остин, ако не за двама души, които зад невероятните диалози, които водят рано или късно ще стигнат до действия, които са запазена територия на порното. В този смисъл порнографията е съвършеният жанр към който води цялата литература или всички филми. Ако трябва да се изразим по друг начин - литературата е началото, порното е завършека и заради това е жанрово неповторимо.

Описаната съвършеност съвсем не означава, че жанрът за който говорим няма проблеми. Проблеми всъщност колкото искаш. Напоследък се забелязва една пренеприятна тенденция порното допълнително да бъде модернизирано чрез накъсан монтаж, странно осветление, налудничава хореография, безумна режисьорска работа и тъпанарското желание порнофилмите да натоварят своя реципиент със смъртоносна доза черен екзистенциализъм описващ безмислието на битието. Всъщност всеки опит за допълнителна модернизация на жанра е обречен на фалит, защотото, както мъдро бе отбелязано в началото, порното е жанрът на жанровете и какво, по дяволите, да му модернизираш още.

Да не забравяме, че порнографията има и друга свръхзадача и тя я постига донякъде естествено. Жанрът трябва да резонира с дълбините на душата на своя зрител, да се промъкне през железните решетки на Аз-ове и СвръхАз-ове, да премине през лабиринтите на несъзнаваните психози и травматоидни копнежи, да се изкачи по ледените върхове на комплекси и мании, за да може казано по градски, да надърви крайния потребител. В този смисъл порното е фабрика за илюзии, която в нито един момент не трябва да си признава, че е фабрика за илюзии. Точно играта, желанието, похотта, възбудата, превръщат този жанр в еманация на постмодерното човешко съзнание, което според запознати се характеризира единствено с желанието си да чука, яде и да се забавлява/играе.

Порното е култура, която постоянно трябва да се подновява отново и отново, отново и отново, защото в противен случай ще загине. Тази култура не може да си позволи статичност, защото ще се разпадне. Порното е жанр, който се цели в несъзнаваното, а за целта трябва постоянно да се разнообразява, защото от дебелите и прашни книги, които никой не отваря, знаем, че несъзнаваното е територия дива и пълна с призраци.

Хедонистичния заряд на порното сам по себе си би трябвало постоянно да възпламенява съзнанията на знайни и незнайни тийнейджъри по земята, но тази теория би била непълна, ако не обобщим част от проблемите на Съвършения Жанр, които основно можем да открием в неговата американска разновидност.

Първо - пластичните хирурзи в Ю ЕС очевидно не са хората с най-голяма фантазия по земята, защото в един момент всички американски порнозвезди (солта и земята на жанра) започват да си приличат като клонинги на едно и също извратено технологично съзнание. Май ще се окаже вярно пророчеството, че силиконът означава буквален край на разнообразието. В един от документалните филми фактът на уедняквяването бе коментиран от режисьор по следния начин: "Преди като видех гърдите на жена се възбуждах, сега първо се сещам при кой хирург е била".

Второ - самите американци трябва да са доста отчаяни хора, защото средната дължина на сексуална сцена в техен филм е около 30 минути, което идва повече дори и на калени порнодухове. Да не говорим, че според последните проучвания на канадски учени най-добре за здравето е сексът да продължава от 7 до 13 минути (а пишещия тези редове е твърдо убеден, че щом 79 секунди са достатъчни за него, те трябва да са достатъчни и за всички останали по света).

Трето - американците приличат на аптекари и са разграфили порното на жанрове и поджанрове да има за всеки вкус. В това принципно няма нищо лошо - но ние европейците сме хора глобални и не можем като янките да разграфяваме и картотекираме подробно териториите на нашата похот.

Ами това е. Като ми дойде ново вдъхновение ще продължа темата.


(Авторът не носи отговорност за пристъпите на моралистична паника при възприемането на този текст )

Идва ли Винету на наркопазара?

Като тийнейджър, говорим за времето преди интернета, обичах да се забавлявам като чета индиански романи. В класиките на жанра написани от Карл Май имаше несметно количество екшън, тропот на бързи коне и лека романтика, но достатъчно добре дозирана, за да не се издразни младата аудитория.
В тези индиански романи винаги имаше две действия, които се повтаряха отново и отново, но не омръзваха. Става въпрос за скалпирането и за рязането на уши. В натовареният с естествена мистика свят на индианците тези актове символизират върховната победа, която дори смъртта на противника не може да ти донесе. Този варварски ритуал поставя по особен начин въпросът за триумфа и поражението.
В България очевидно вече е израсло едно поколение наркодилъри, които са откърмени с индиански романи. Как иначе можем да си обясним епидемията с рязане на уши в столицата. Според МВР тези действия за свързани с преразпределението на наркопазара. Започвам да се плаша от пряката аналогия между индианската култура и нашите наркомутри. Индианците са били кръщавани с имена пряко свързани с с околния свят - Седящия бик, Гръмотевичния облак. Българските им аналози си имат някакви си там кръщелни имена, но влизат в медиите с бойните си прякори - Крушата, Клюна, Кръвта, Бухалката, Курвата, Писъка, Японеца и много други, паднали по бойните бели полета в името на кокаиновия Маниту. Изобщо същата варварска екзотика.

Дали пък тук в цялата си кошмарна неправдоподобност не се е реализирал фантазираният свят на Карл Май, с разликата, че благородни герои просто отсъстват.
Нали казват, че трябва да познаваш своя противник, ако искаш да го победиш. Може би е време следователите да поседнат и да препрочетат безсъртното творчество посветено на индианците. Току-виж стане някой пробив в разследването. В противен случай няма да се удивя, ако четем утре и за скалпирани дилъри. Абе, добре дошли в България - тук литературата се сбъдва!