Физикът Ервин Шрьодингер е влязъл неумолимо в човешкото съзнание със своя експеримент, който днес носи името "Котката на Шрьодингер". Понеже този опит е основополагащ за разбирането на квантовата физика изобщо нека да го разкажем с няколко думи. В една затворена кутия се поставя котка. В кутията има уред, който съдържа отровен газ и радиоктивно ядро. Вероятността това ядро да се радпадне в рамките на един час са изчислени точно на 50 %. Ако ядрото се разпадне отровният газ излиза и котката ще умре. Квантовата механика излиза със следното решение на този парадокс - ако ядрото не се наблюдава, то в рамките на този час - котката е едновременно и жива, и мъртва, защото и двете състояния са еднакво възможни.
В съвременната квантова физика е съвършено ясно едно донякъде стряскащо правило - вселената зависи от наблюдателя. Някои от най-дребните частици в различни моменти са или вълна, или си остават частици. Това отваря едно голямо поле за физиците (които вероятно един ден ще наричаме новите революционери), които подобно на един Хокинг отвориха вратата към разбирането, че всъщност паралелните светове и вселени не само за нещо възможно, ами и най-вероятно ги има. Експериментът на Шрьодингер (замислен със съвсем други цели) доказва и това - в единия свят котката умира, в паралелният я оцелява и вероятно идеята, че тя е мъртва и жива едновременно вече не буди толкова недоумение.
Всъщност тези разсъждения прилагам не, за да изнясам лекции по материя, която самият аз не разбирам, а да формулирам един свой религиозен парадокс, така, както го виждам.
Наскоро гледах филма "В какво се превръщат мечтите" главната роля в който се изпълнява от Робин Уилямс. В този зашеметяващ филм героят на Робин Уилямс умира и отива в рая. Раят представлява нещо като реализирана негова лична утопия, подобна на картините, които съпругата му в живота рисува. Още тук ме сполетяха няколко въпроса - първо - какво може да се прави в рая. Самата идея, че райският живот е вечен е стъписваща и неописуема, защото сериозно може да травматизира нашите преходни мозъци. Раят във филма бе показан като безкрайно пространство в което всеки може да има собствена вселена и все пак (филмът все пак е правен от преходни хора) не бе обяснено какво може да се прави толкова време в един рай без най-накрая да полудееш от скука.
Подозирам, че това е нашият проблем като хора - не можем да обясним вечността, защото никой от нас не е вечен. И тук веднага ме влудява друга еретична мисъл - защо съдбата ни е такава - ние можем да формулираме големите въпроси, но никога, ама никога няма да стигнем до големите отговори, освен, ако не научим как да си спестяваме смъртта.
Във филма адът бе представен като място в което хората не разбират, че са умрели впримчени в егоистичната си илюзия, че са център на света и живеят в полуразрушените светове на собствените си кошмари. Главният герой Робин Уилямс трябва да отиде до ада, за да спаси жена си, която е извършила самоубийство след неговата смърт, за да й обясни простата истина за мястото на което са попаднали.
И сега обещаният ми въпрос, на който нека да отбележа нямам един-единствен отговор. Ако в една вселена в която има паралелни светове съществува Бог, той трябва да има очи за всички светове едновременно. Тоест Бог ще вижда всички възможни варианти на реалността. Питам аз тогава как тогава един Бог ще определя кой е за рая и кой е за ада? В очите му всеки един човек би живял в много светове едновременно (Тери Пратчет нарича тези светове "различни крачоли на времето"). Тоест всеки в очите на Господ е всичко - и светец, и убиец, и грешник, и добър човек, и алтруисти, и егоист, и монах, и масов убиец, и добродетелен, и ужасен, просто защото паралелните светове нямат край и във всеки един свят би трябвало да има различни версии на самите нас. Как става работата с отсъждането кой за къде е? Ако всички сме всичко във всеки един момент, то има ли място за някакво морално решение за нашата добродетел?
Може би това е причината квантовите физици да не говорят за Бог (изписвам го с главна буква, но не знам дали не трябва да сложа малка). Другият възможен отговор на парадокса са паралелните светове е, че, ако Господ има, той вероятно вече не иска (или пък не може) да се намеси в създадения от него свят, точно както химиците, които като смесят няколко вещества могат само смаяно да наблюдават какъв е ефекта от това, но не и да се намесят в резултата.
В този смисъл, ако Бог има, той вероятно прилича на човек с бяла престилка и очила, който вдъхновено гледа нашата вселена в своята колба и си казва, че този път е създал нещо по-различно...
И най-накрая - котката на Шрьодингер е едно щастливо създание, въпреки, че я дебне смърт. Тя е единственото същество в нашия свят, което стои като пионер на най-голямата, единствената досега непрекрачена граница и, ако Фуриите на Квантовата физика решат, тя може да се завърне оттам. Жалко е, че тази котка не знае да говори. Басирам се, че историите й щяха да са размазващи...
8 comments:
Здрасти, доста объркано звучиш, предвид цялата компетентност, която изглежда имаш.
Ако Бог е създал света, то той е създал и паралелните светове и всичко онова, което е отвъд нашите сетива. Питаш как определя кой е за рая и кой - за ада. Този Бог би трябвало да има негови си критерии, не онези, заложени в Библията. И той няма как нито да прилича на човек, нито да гледа от "своята колиба".
Не знам дали има или няма Бог. Ако има, то не разбирам неговата логика. Ако няма, то теорията за Големия взрив, колкото и да издиша, ще излезе вярна.
Възниква също въпрос, който на мене ми е интересен: какво е правил този Бог, преди да сътвори света?
Поздрави
Ако знаеш колко съм мислила по тези въпроси,а и по някои други и все повече се убеждавам,че няма бог,нито паралелни светове и ние сме тук по стечение на обстоятелствата,или по случайност.А рая и ада ,живота след смъртта и др.подобни вярвания си ги създаваме сами за собствено успокоение,защото повечето хора не могат да се примирят и им се струва ужасна мисълта,че просто един ден няма да ги има и живота ще си продължи без тях.Както казваш,ние сме за толкова кратко тук.А се опитваме да намерим отговор на въпроси,за които не се знае дали имат такъв въобще и едва ли ще го намерим.Но хората затова са хора,защото винаги ще си ги задават.Дано да намериш отговора за себе си.
Според мен въпросът ти е много добър, но всъщност не особено труден - може и има много вселени( аз също вярвам, че ги има), но тази спрямо която Бог преценява е именно вселената, в която съществуваме физически, с материалните си носители. Физически не можеш да съществуваш на повече от едно място и един път.
Що се отнася до това, как Бог разбира кой е добър и кой не – значи – свободата е избор който не можеш да обосновеш. Тоест не можеш да намериш критерии които да го направят предопределен предваритерно. Иначе не е никакъв избор, а просто следване на предварително приети критерии. За да си свободен означава да си способен да правиш избор без да можеш да си го обясниш преди да го направиш – не е нужно този избор да е неразбран в последствие или да е изобщо неразбираем за някое по-висше съшество. И от тук за Бог е важен именно резултата от изборът ти /направен без „докадателства за успех”/ без значение на кое място и време. Ако си добор човек и при безкраен брой възможности да убиеш някой, ти няма да направиш този избор. Всичко това го казвам приемайки, че човек е част от пространството и времето и концепцията за паралерни вселени за него е „среда” на съществуване, а не просто декори явяващи се пред съзнанието му. Душата само минава през безкрайните вселени на Света, правейки безброй избори и чертаейки си история която не може да промени. Човек не е камък който да е едновременно във всички възможни състояния и позициии. Тялото му – може би да, но съзнанието му не – защото може да съзнава от многооброзието само една единствена възможност – едно единствено и уникално сега. Това е нещото което прави човека жив. Това е и нещото правейки го „смъртен”. Науката /физико – математическата/ тихомълком реши, че може да дава отговори, без да започне с отговора на въпроса – Кой съм Аз?. Според ОТО това, че както аз съм тук не прави Берлин по малко съществуваш, така и това, че за мен е „сега” не прави вчера по малко съществуваща. Но за мен Е. Защото за да мога да мисля ми е нужно време – мигове следващи един след друг. В строга последователност. Така, че хем да знам, че бебето от снимката съм Аз, хем да не съм Аз защото именно аз гледам снимката сега. Но може би след смъртта човек просто се отърсва от мисловната илюзия за време. И времето за него няма смисъл. И е сам за себе си цял. Аз не мога да си го преставя, но ако можех щях да съм много далече от тук. Та рая може и хич да не е както си го представят хората. Може би всичко което ни терзае да няма смисъл там, но да има много по-висши смисли. Както виждам те терзаят въпросите за света. Какво е твоето мнение за това кое съществува и кое не?
Ми според мене няма рай или ад. А ако има то всяка паралелна вселена си има собствен рай и собствен ад. Господ преценява за всеки в неговата си вселена. Не виждам да има парадокс.
Сещаш се, че не си Бог о няма как да мислиш като Него. В крайна сметка ние сме нищо в сравнение с огромното цяло, всичко съществуващо. Някой неща не са ни дадени да знаем (и по-добре).
Ефектът на огледалото - Stefan N.
Много грубо обяснение на стар санкскритски скрипт от записани тълкувания на ведите + моето тълкуване:
Бог е мисъл отразена в нищото върнала се при първоизточника - Ефектът на огледалото. Сблъсъка на отразената мисъл (промисъл) с неподвижният първоизточник (единната празнота) предизвиква ново преотразяване (взрив - раждане на нова промисъл).
Потвърждение и доказателство за съществуване водещо автоматично до разделение (Аз и останалото). Бог приема-осъзнава себе си и че е различен от нищото (Раждането на бог). Появява се разликата - Започва делението. Всяка мисъл се отразява в нищото като се връща към своя си първоизточник за да активира нова промисъл потвърждавайки за първоизточника че той съществува. Също така се отразява и в останалите съществуващи мисли изграждайки доста сложна, на пръв поглед хаотична структура която обаче постоянно потвърждава съществуването и на другите мисли като ги превръща в първоизточници.
Бог се разделя (стават много богове) като оформя себе си като множество в единно цяло разположено в нищото което постоянно доказва и потвърждава неговото съществувание. Започва сътворяването на същуствуването.
Бог е определил алгоритъма - положил е началото на творението. Ражда се хаоса (добре подреден безпорядък). Ефектът на огледалото води до осъзнаване на съществуването на единиците промисъл чиято цел е засвидетелсване на съществуването на бог чрез постоянното взаимодействие помежду си като доказателство за собственното си съществуване в пространството (разбирай-нищото).
Вторичните ефекти са поява на времето и пространството но тези да ги наречем параметри са разбираеми само за бог като първоизточник докато за отделните единици те са различни и постоянно се променят. И прочие и прочие - на който му е интересно да ми пише schefo@abv.bg.
Като един от крайните резултати - изразяване на да я наречем системата на бог. Ние в действителност живеем в Бог като в същото време Бог живее в нас. Ние както и всичко останало което принадлежи на съществуването сме частички от Бог които имат една единственна висша цел - да засвидетестват неговото съществуване.
Самото съществуване представлява вечно движение на така наричаната от нас обща реалност като в същото време поради факта че ние сме частички от божията промисъл - един вид богове Ние представляваме отправна начална точка за създаване на ново съществуване. Което ще рече всеки и всичко си има самостоятелна реалност която е част от общата реалност на съществуването.
Много грешна представа е че само хората са богоизбрани и могат да мислят за да определят съществуването си. Всяко нещо в съществуването си има заложен точно този алгоритъм на бог но поради логичното съществуване на параметри като време и пространство всяко нещо има различен начин на себеосъзнаване.
И създаде бог човека по свой образ и подобие... така както е създал и всичко останало в търсене на най-подходящият вариянт водещ до себедоказване - това което всъщност съзнателно или не правим и ние хората.
Бог е в самите нас и чрез нашето съществуване ние го доказваме всекидневно. Едновременно с това ние сме в Бог като едно неделимо
цяло от него и общото съществуване. За да го видим и да го докажем трябва първо да излезем от него и отстрани някаде чрез ефекта на огледалото да го потвърдим което би трябвало да е невъзможно защото означава нов бог и ново създание. Но тогава би се получило повторение на творението и го обезмисля защото ще е част от вече създаденото такова.
Вярата в Бог всъщност е нашето осъзнаване, уверение и потвърждение на отразената информация от всичко останало около нас достигнала нашето съзнание.
Бог е един и аз .... само споделям мисли относно сътворението доказвайки неговото съществуване чрез моето собствено.
Ето малко интересно допълнение по темата: http://goo.gl/zPSsBk
Post a Comment