Георги Стоев или краят на българската литература

От 18 години насам слушам как българската литература била умряла, как хората вече не четели и цялата работа отивала към свършване. Тази диагноза е невярна (въпреки, че страшно върви сред бившия кръжец на Людмила Живкова, които с нея обясняват собствената си творческа немощ).
Всъщност хората искат да четат. Просто не ги интересуват екзистенциални драми, нито предълги потоци на съзнанието, които обясняват колко е безсмислен животът, колко е шибано положението и как интелектуалците не могат да забият дори малко по-грозничка мацка.
Оказа се, че българите искат да четат истории за преуспяване, политически интриги и фолкпевици обилно поръсени с екшън и секс - въобще романи за драматичната епоха, която класикът от Трир наричаше - "първоначално натрупване на капитала".
И така се появиха един или двама писатели, които дадоха на жадната публика това, от което тя имаше нужда - четиво тип "реалити повест" с участието на имена, за които всеки е чувал, и за техните афери (не се наемам да кажа коя от тях е истинска, коя измислена от авторите). Това бяха Христо Калчев, а после и неговият епигон Георги Стоев.
Двамата имаха съвсем различни интелектуални стратегии. Калчев беше литератор от соцтип, започнал като автор на романи за художници (и те са хубави, мамка му), който после трансфомира себе си в митоформиращ писател и обърна погледа си към нововъзникващите мутри. Направи го обаче като класически писател от епохата преди прехода - предпочете да пише с псевдоними, само загатваше за политическите връзки и така се стигна дотам, че единственият му роман с герои с истински имена се оказа опус на име "Ликвидирайте генерала". Писан в далечната 1998 г. този роман е литературна свирка на тогавашния вътрешен министър Богомил Бонев. От него съм чел единствено краят, който обаче е изпипан по холивудски маниер. Някъде в Бояна, в къщата си генерала и дамата на сърцето му Нона Йотова пият вечерни коктейли на своята тераса. Изведнъж в далечината се разнася гръм (всъщност той се дължи на барети, които окончателно обезвреждат килърите за генерала). Нона Йотова стреснато пита: "Какво беше това, скъпи?". Богомил Бонев само пуска мачовска усмивка и отговаря: "Фоейрверки, мила. Фоейрверки". И така книгата свършва. Заради този сантиментален подход всъщност Калчев успя да докара дните си докра, преди успешно да се самоубие с къркане.
След него се появи Георги Стоев. Той заложи на радикално различна стратегия. Стоев се представи успешно за ексмутра, ужасена от кошмарът на престъпническия живот и обилно започна да разказва истории, за които всеки българин тайно подозира, че са верни - как фолкпевиците са скъпоплатени проститутки, как политици и престъпници си пият заедно уискито, как животът на обикновената градска мутра е като кинопътешествие с дрога, див секс, пистолети и непрестанно напрежение. Може би заради това книгите му се купуват. Мутрата, която прописа е добър слоган.
Не се наемам да кажа кое в книгите на Стоев е измислица и кое е истина. Смятам, че повечето от тях са плод на въображението. Стоев обаче заложи на истинските имена и така даде на публиката си усещането на свръхреалити, за полет в бездната на мрачните дела. В неговит романи политици, мутри, престъпници, фолкпевици са с истинските си личности и не чак дотам. Стоев беше нещо като "Сигнално жълто" в литературата - с непохватния си, тромав, и общо-взето посредствен стил на писане, той се бе отдал на задача да сваля лустрото от всички, да показва това, което смяташе за техни истински лица и други такива санитарни дейности.
Всъщност Стоев стана жертва именно на това. Простреляха го в главата край хотел "Плиска". Слаб писател с интересен край. Нека да не звучи много цинично. Циничен е животът. Преди да стане ясно, че жертвата е именно Георги Стоев, агенциите пишеха, че простреляният прилича на клошар и садистично описваха локвичките кръв, които били останали по алеята. Точно тук ме обхвана усещането за нереалност, защото в един момент ми се стори, че описването звучи като част от пошла литература, такава на която Стоев беше майстор. С това сякаш изведнъж всичко написано от сферата на литературата преля в реалността. Обикновено българската литература загива, когато се сблъска с истинския свят. Стоев като писател няма този проблем. Обратното. Той писа за реалността и тя го застигна.
Истината е и друга. Още от първия си роман вероятно хората купуваха неговите книги, защото очакваха той да умре. Знам, че никой няма да си го признае, но хората обичат когато писател и литературен герой се слеят в едно и завършат живота си драматично и ефектно. Стоев успя да го постигне. Дори си мислех, че аз на негово място сам бих организирал собствената си смърт. Сега книгите му ще се четат едва ли не като новия Нострадамус. Издателите му пък ще изкарат луди кинти от тази зрелищна смърт. Ако бях ченге бих заподозрял и неговите издатели.
Стоев загина, но изпълни колективното несъзнавано в цялата българска литература - да умреш на улицата и вестниците да пишат за теб. Кръвта ти да остане в градинката зад хотел "Плиска", но тиражите ти да скочат пет пъти. Вчера стана и точно това - прадавачите на книги на "Славейков" разчистваха място, за да поставят по-напред книгите на българския автор Георги Стоев. Покойникът ще отнесе много завист за това...
Смърта на Стоев слага и символичен край на това, което наричаме българска литература. Без да постигне собствения си модернизъм, тя стигна до край в опита си за реализъм (свръхреализъм?!), а в края на този път вместо Нобелова награда, дават куршуми. Всички останали писатели трябва да се чувстват свободни оттук-нататък. Те вече нямат литература. А това си е различен вид свобода. Кой да знае, че една прописала мутра, един писателски шарлатанин, градско момче запленено от легенди и неомитове, ще отвори точно тази врата?