(кратко есе за баналното прозрение)
Валтер Бенямин през 30-те години на шумно отминалия 20-ти век пише едно велико есе. То се казва "Хашиш в Марсилия". В него Бенямин като учен изследва своето духовно пътешествие (или trip, както бихме се изразили ние) след като яко се напушва с хашиш в приморския град Марсилия. Марсилия - това е лазурно море денем, синьо като очите на Памела Андерсън в прословутата й порнокасета и малки бели къщички (поне през 30-те години на отминалия век) сред които, ако си напушен като нищо можеш да се изгубиш. Тогава в своят крайморски trip Бенямин изведнъж започва да проумява и да вижда света по различен начин. "Осъзнах, че водата е мокра", пише с възторг той. По-късно нарича този процес - банално прозрение. Осъзнаваш най-простите неща по истинския начин.
Велико е!
Повярвайте ми велико е....
Така преди няколко дни вашият скромен слуга бродеше из София и проклинаше съдбата, която му сервира гадостта да се занимава две седмици единствено и само с творенията на Сатаната - тоест със скандалите в МВР. Вашият репортер отдавна е осъзнал един прост факт от своето житие - той никога не трябва да допуска тъга или мрак до сърцето си, а търси (отново и отново, отново и отново) начини да се поддържа в състояние на непрестанно щастие. Ето защо заниманията с творенията сатанински не се отразяваха добре на духа му и на стремежа му в постигането на кротка нирвана насред дивия капитализъм. Така разказвачът на тази история неусетно се отзова на ул. "Позитано" (носеща името на Вито Позитано, жабарче с принос към българската история). В обикновен ден "Позитано" е символ на всичко онова, което може да отблъсне човек от София - напечени коли една до друга, прекалено много хора, постоянно трополене на трамваи и ниво на космически шум, което изнервя преминаващите и ги прехвърля в собствения им мрак.
Денят обаче очевидно беше различен. Най-малкото си струва да се отбележи за поколенията, които в 29 век ще четат нашите текстове в най-отдалечените дълбини на виртуалното си пространство. Вашият скромен слуга в един момент видя два ангела на "Позитано". Те излязоха от едно заведение, а пухкавите им крила блестяха под пролетното слънце. Двата ангела се смееха заразително и в първия момент пишещия тези редове си помисли, че най-накрая е успял в задачата си да си създаде собствена реалност - състояща се само от него, блондинки и ангели. После обаче вашият репортер впримчи и последните си остатъци от здрав разум и видя, че ангелите са истински. Вярно е, че всъщност това бяха две сервитьорки облечени като ангели (неизвестно по какъв повод, но беше вторник, а в англосаксонския свят, вторник е денят на древния бог Тор, еквивалент на Марс и Арес - значи може би напук на войната те са празнували мира).
И тогава, братя и сестри, аз подобно на Венямин стигнах до своето собствено банално прозрение. Осъзнах, че деянията на Сатаната, въпреки че ме дразнят, не могат да ме променят. Защото всеки ден човек празнува собственото си чудо. Видях ангели и се изпълних с прозрения. Повярвах си, така да се каже.
И разбрах, че от щастието ми има смисъл!
Валтер Бенямин през 30-те години на шумно отминалия 20-ти век пише едно велико есе. То се казва "Хашиш в Марсилия". В него Бенямин като учен изследва своето духовно пътешествие (или trip, както бихме се изразили ние) след като яко се напушва с хашиш в приморския град Марсилия. Марсилия - това е лазурно море денем, синьо като очите на Памела Андерсън в прословутата й порнокасета и малки бели къщички (поне през 30-те години на отминалия век) сред които, ако си напушен като нищо можеш да се изгубиш. Тогава в своят крайморски trip Бенямин изведнъж започва да проумява и да вижда света по различен начин. "Осъзнах, че водата е мокра", пише с възторг той. По-късно нарича този процес - банално прозрение. Осъзнаваш най-простите неща по истинския начин.
Велико е!
Повярвайте ми велико е....
Така преди няколко дни вашият скромен слуга бродеше из София и проклинаше съдбата, която му сервира гадостта да се занимава две седмици единствено и само с творенията на Сатаната - тоест със скандалите в МВР. Вашият репортер отдавна е осъзнал един прост факт от своето житие - той никога не трябва да допуска тъга или мрак до сърцето си, а търси (отново и отново, отново и отново) начини да се поддържа в състояние на непрестанно щастие. Ето защо заниманията с творенията сатанински не се отразяваха добре на духа му и на стремежа му в постигането на кротка нирвана насред дивия капитализъм. Така разказвачът на тази история неусетно се отзова на ул. "Позитано" (носеща името на Вито Позитано, жабарче с принос към българската история). В обикновен ден "Позитано" е символ на всичко онова, което може да отблъсне човек от София - напечени коли една до друга, прекалено много хора, постоянно трополене на трамваи и ниво на космически шум, което изнервя преминаващите и ги прехвърля в собствения им мрак.
Денят обаче очевидно беше различен. Най-малкото си струва да се отбележи за поколенията, които в 29 век ще четат нашите текстове в най-отдалечените дълбини на виртуалното си пространство. Вашият скромен слуга в един момент видя два ангела на "Позитано". Те излязоха от едно заведение, а пухкавите им крила блестяха под пролетното слънце. Двата ангела се смееха заразително и в първия момент пишещия тези редове си помисли, че най-накрая е успял в задачата си да си създаде собствена реалност - състояща се само от него, блондинки и ангели. После обаче вашият репортер впримчи и последните си остатъци от здрав разум и видя, че ангелите са истински. Вярно е, че всъщност това бяха две сервитьорки облечени като ангели (неизвестно по какъв повод, но беше вторник, а в англосаксонския свят, вторник е денят на древния бог Тор, еквивалент на Марс и Арес - значи може би напук на войната те са празнували мира).
И тогава, братя и сестри, аз подобно на Венямин стигнах до своето собствено банално прозрение. Осъзнах, че деянията на Сатаната, въпреки че ме дразнят, не могат да ме променят. Защото всеки ден човек празнува собственото си чудо. Видях ангели и се изпълних с прозрения. Повярвах си, така да се каже.
И разбрах, че от щастието ми има смисъл!
No comments:
Post a Comment