Портрет на виновното зомби

От време на време ме прихваща зомби-вълната. Свалям си 15 филма със зомбита и започвам да ги гледам, докато не грохна, мозъкът ми не се сгърчи като като мазна хартийка от баница или пък пред очите ми не се появят малки кино-искрички, които предвещават дълги сънища, пълни с писъци, изоставени гробища, безлунни нощи и мъгла, която се стеле по земята като дим от колба на алхимик.

Имам купонджийско обяснение за фенството към тези филми. То е елегантно и го сътворих след един такъв интелектуален маратон. Просто искам да се убедя – подчертавам философоски аз и вдигам пръст, ако компанията и времето го позволява – че смъртта не е края на всичко, че след живота има афтърпарти!

Да, глобализираният свят и изчанчените питиета създадоха идеята за афтърпарти. Купонясваш си на воля през цялата вечер, проклинаш стриптийз-клубовете, че са толкова скъпи, негодуваш, че нощта има край и след това, някъде призори идва афтърпартито – кротък свършек на целия купон. Край на купона чрез нов купон. Не е ли хубаво да живееш в свят, който е толкова сдухан, че постоянно иска да се забавлява?

И понеже не съм бил на нито едно афтърпарти, всъщност може и да съм бил, но просто да съм нямал представа, че съм попаднал на толкова изискано събиране, родих идеята, че афтърпартито е нещо като безумен завършек на купона. Отиваш да си доотсечеш главата, да си отвориш окончателно чакрите - „купон – пиячка – купон прим”.

Във филмите зомбитата правят нещо подобно. Само, че са довели идеята за афтърпарти до неочакван абсурд, защото идеята им за забавление е да разкъсват човешки тела, да се хранят с тях, да издават звуци, които бих ужасили дори и Ханибал Лектър, а от устите им (това пък кой ли кулинар го е въвел като мода?) да капе постоянно кръв.

С други думи – имам естетически проблеми с такова афтърпарти, което е излязло от контрол, но това не прави идеята за победа над смъртта по-малко вълнуваща и сгряваща душата с възможните пътища към безсмъртието.

Разбира се, киноамериканците яко са скофтили изобщо образа на зомбито в тяхната градска култура и холивудски блясък. Оригиналът на идеята не е толкова бляскав и шумен, но пък може би е още по-зловещ дори.

Твърди се, че технологията по превръщането на мъртъвците в зомбита е създадена в далечно Хаити, малка, китна, прелестна и много бедна държава, която наскоро бе покосена от зловещо земетресение.

Тамошните шамани, комерсиално наричани във вуду „бокори” са основните изпълнителни по ритуала на връщането на телата на мъртъвците обратно към живот. В културата на малката държава зомбито е нещо като вечен роб на своя възкресител и не се държи неприлично или пък обикаля къщите, за да си търси храна под формата на млади девици, които знаят да пищят силно, а си работи кротко ден и нощ, без да дава пет пари за околния свят.

Да бъдем честни – това не е идеалната форма на купон след смъртта, нито пък е тържествено връщане на живота, което разваля малко купонджийската ми теория.

Има и още продължение на този вид ужас. Политическата легенда твърди, че две от най-големите чудовища, които са вчернили живота на прелестното Хаити – диктаторите Франсоа Дювалие и Жан-Клод Дювалие, наричани съответно папа Док и бейби Док, са управлявали тази държава и са смукали жизнените й сокове, именно като са залагали на зловещата си тайна полиция – прословутите тонтон макути и на съюза си с няколко изперкали бокора, които са държали населението почти в постоянна интелектуална зомбификация.

Очевидно е – хаитянската представа за зомбита не покрива напълно бохемският ми поглед към тях, а и никога не съм гледал филм за Хаити, който да описва тяхната версия за света. Вуду си е спечелила рекламно име на зловеща религия, а духовете във вуду, които местните наричат „лоа” едва ли са най-симпатичното нещо във вселената и определено не са нещо, което човек би искал да види нощем.

Идваме до друга форма на размисъл за този странен киновид – зомбито. Ако се замислим философски, не ви препоръчвам често да изпадате във философски размисъл – вреди на стомашно-чревния тракт – зомбитата съществуват, макар и зловещо като вид вина на човечеството. Измисляме ги като начин да се справим с депресията от това, че все още има, а вероятно винаги ще я има, една граница, която не можем да прекрачим и разберем.

Всяка култура по земята си мечтае за победа над смъртта. "Де ти е, смърте, жилото? Де ти е, аде, победата?", възкликва апостол Павел, като говори за възкресението на Исус. Момент на триумф над неразбираемото. Това, разбира се, не означава, че християнството е религия в която е застъпена идеята за зомбитата, защото Исус – както твърдят източници, пожелали древност, колкото си искат – възкръсва по светъл начин. Ако беше обратното – светът щеше да е мрачно и подтискащо място, а литургиите в църквите нямаше да стават за деца под 18 години.

Когато човек си мечтае за победа над смъртта започва да търси начините по които тези победи са осъществявани в миналото и няма как да не стигне до зомбитата, до филмите с тях и до цялата разтърсваща одисея на техните злокобни деяния. Сатанизацията е пълна, въпреки, че досега нито един съд не е представил убедителни доказателства за престъпления извършени от зомбита.

Така стигаме до некупонджийското обяснение за моята кинопристрастеност. Идеята за зомбито е виновна идея. Красиво е да си мечтаеш, че ще можеш да надхитриш биологията като опитен покерджия с вселенски залози, ама този хазарт винаги ти излиза през носа. Подсъзнателно всички усещат, че в нарушаването на правилата има нещо нередно, нещо, което не се вписва в другата картина на света, нещо заради, което трябва да си платиш. И така, за да ни спрат да търсим безсмъртие, киношаманите са ни натресли идеята, че ако се върнем от онзи свят, ще бъдем толкова зажаднели за убийства, кръв и ексцесии, че дори и филм от два часа няма да ни стигне, за да обрисува зверствата.

И ето как зомбитата стават копелетата на Холивуд, полигонът за справяне с фройдистките травми на няколко поколения режисьори и причина за кошмарите на цели орди от американски тийнейджъри. А после се чудим защо Щатите са сбъркана държава. Страдат от хронична невъзможност да се справят със собствените си демони и колкото повече ги филмират, толкова по-очевидно става, че колективната им психотерапия съвсем не работи. А, за да могат поне временно да забравят греховете си пред вселената – стовариха всичките си вини върху зомбитата и така създадоха лошо име на всички авантюристични души, които са решили, че в ковчезите им е прекалено тясно и решават нощем (винаги нощем и то под огромна луна и някакви виещи създания в далечината) да разровят гробовете и да се поразтъпчат из света, който така неблагодарно се е опитал да ги сведе до състояние „пръст при пръстта”.

С други думи – трябва да създадем една организация или кауза, която да се казва: „Презумцията за невинност да важи и за зомбитата”. Може пък просто да си търсят компания, за да разкажат истории за оня свят. Всъщност не ми хвалете оня свят – щом зомбитата предпочитат да се върнат тук, дори и с риск да бъдат обявени за масови убийци, значи нещата там не са толкова розови. Как пък в нито един филм не снимаха как някой се опитва да си поговори със зомби? Може би създанието има нужда да бъде изслушано....

С настоящия текст не призовавам нито един бокор, лоа или налудничав диктатор да призовава духа ми по кофти начин от отвъдното. Един ден (разчитам този ден да се забави поне с още стотина, двеста, и о, боже на медиците, защо не с триста години), когато потегля нататък, бъдете убедени, че няма да искам да остана цяла вечност на място, където няма танцьорки на кючек и не сервират студена бира. Така, че ще гледам отново да намина насам.

Моля ви, не ме посрещайте с викове. По-добре почерпете! J))

Крахът на медийните икони на ГЕРБ

Политическата мъгла „ГЕРБ” не може да бъде описана с рационални думи. Много хора опитаха и се провалиха като писатели тръгнали да затъмняват „Братя Карамазови”. ГЕРБ просто е антилогическо явление, което се характеризира с абсолютна тъпота и душевен мрак.

Парадоксално е, но лидерската партия на Бойко Борисов се дъни най-силно именно чрез своите фигури – емблеми, чрез своите политически тотеми, тези, които трябваше да подсигурят на „гражданите за европейско развитие” поне три последователни мандата, бляскав икономически възход на България и седем магистрали за три години.

Най-силните сривове в истеричното управление на страната донесоха хората, които са в най-близка премиерска орбита и трябваше да сияят с отразената светлина вовеки.

Първа гръмна Румяна Желева, която ни бе представяна от упоритата журналистическа пропаганда като светило на европейската политическа и социологическа мисъл. Направих си труда да препрочета част от портретите написани за нея преди да се издъни грандиозно пред очите на цяла Европа. В нито един от материалите за нея не прочетох дори и най-малко съмнения за блестящия й ум, за стратегическата й мисъл, за прелестната й фигура и танцувални умения. Всички материали са написани в горно „до”, в някакво медийно кресчендо, което днес вече изглежда като гротеска. А за целта беше необходимо съвсем малко – 10 истински въпроси към Румяна Желева. Дори на мен ми стана тъжно като я видях как се разпада като човек и политик. Притиснаха я съвсем леко и тя се разлетя на парчета, въпреки безкрайната убеденост на дежурните медии, че Желева направо е готова за шеф на Еврокомисията със своята неограничена от нищо компетентност и ум, който бие поне с една обиколка Айнщайн.

Същото се случи и с Божидар Димитров. Той никога не е бил особено възвеличаван, но пък е редовен посетител на всички медии. Типичен представител на балканското разбиране за осмисляне на света, пълен с три тона дебелашки шеги, 20 националистически стереотипа, нямаше начин Димитров да не е близък на Бойко Борисов. Те са като клонинги от една и съща ДНК. Димитров се подхлъзна заради своята страст към спектакъла. Той е отчаян митоман, който не може да съществува в среда в която някой не проявава интерес към него. Заради това трудоустройването му на министерско място без почти никакви отговорности просто не му беше достатъчно – нямаше как да запълни отчаяната му нужда да дава акъл на целия свят и да преподава солидни уроци по необългарщина, съчетана с истерия.

Ето как се появиха драматичните арии за „шибания народ”, медийното шоу с останките на Йоан Кръстител, почти поклонническия туризъм до тях край морето и цяла серия от интервюта с назидателни искания към Турция, които ужасиха всеки дипломат в радиус от 300 километра от министъра без портфейл.

Божидар Димитров стана жертва на политическия шоубизнес. Той просто не разбра докрай правилата на играта на Бойко Борисов – премиерът няма приятели, той се отървава от тях в момента в който приятелите му започнат да хвърлят сажди върху бляскавата повърхност на редовно излъскваният му медиен рейтинг. И така след година и нещо – Божидар Димитров също отпадна от кабинета „Борисов”, въпреки, че нищо не предвещаваше такава буря около най-големия митоман, попадал някога в новата българска политика.

Разбира се, най-голямата издънка на този кабинет ще бъде вътрешният министър Цветан Цветанов, бодро вече наричан от народа единствено Цвъ Цвъ.

Учителят по физкултура се оказа човек с плашещо ограничен кръгозор, обща култура и интелект, но за сметка на това с безгранична страст към придобиване на имоти. „Искам петорна експертиза за шестте апартамента на Цветанов”, провикна се тези дни анонимен форумец в нета. Други иронично започнаха да го наричат Шесторъкия Шива.

Хуморът е заместител на ужаса. Защото Цветанов олицетвори смазващата милиционерщина на този кабинет и опитът му да нахлуе в личните пространства на всеки български гражданин. Тази власт, която официално обяви подслушването за политическа добродетел, не признава такова нещо като човешки права, лично достойноство или свобода.

А всичко започна толкова невинно – с буйни акции с гръмки имена, после няколко видеофилмчета на „МВР-Пикчърс”, бесен и пиян прокурор, който крещи на бивш министър „вие сте абсолютен престъпник” и пребиването на невинно семейство в Кърджали. Милиционерщината не признава обществото като нещо невинно. Тя го гледа с подозрение, защото е убедена, че то е виновно, а подслушването само ще докаже величествените подозрения на Цвъ Цвъ.

Аз винаги съм се отнасял с подозрение към Цветанов. Първаночално изцяло по стилистични причини. Този човек показва как българският език може да бъде изнасилен по невероятно брутален начин. Предадена едно към едно неговата реч не признава никакви логически правила, мята се от един факт към друг, логиката се гърчи, а резултатът е все едно човек е напълнил мозъка си с вряло олово.

Цветанов е толкова несъстоятелен като човек, такава медийна измислица като министър, че дори не може да говори правилно, той не владее български език, което веднага поставя под съмнения всички останали негови компетентности.

И именно този човек с милиционерски манталитет сътвори най-жестокият и противен гаф на кабинета досега, българският „Уотъргейт” с подслушването на лекарите в Горна Оряховица. Нека да оставим настрани моралният казус на въпроса и проблемът за лекарския речник и действията на медиците. Този проблем е по-важен дори и от въпроса за полицейщината, просто последните развития на нещата дават основателна възможност да се съмняваме в достоверността на СРС-то, което Учителят по физкултура прочете в парламента. Заради това докато не бъдат предоставени убедителни и независими доказателства, че лекарите наистина са действали по описания от Цветанов начин, няма да си позволя да коментирам тази тема.

Но всеки нормален човек трябва да се притеснява от момента в който един милиционер започне да се изживява като парламентарен обвинител на цяло съсловие от обществото. Един министър, който се опита да се прави на неонатолог, за да може да прикрие факта, че полицията му слуша наляво и надясно.

Защо това прилича на аферата „Уотъргейт”? Нека да не пропускаме един простичък факт – подслушваният директор на болницата в Горна Оряховица е лидер на СДС в града. Според мен този факт е много важен и трябва да притеснява всички. Ченгетата вече подслушват всички политически противници на тази власт, а с институционалното им господарство над СРС-тата могат да лепнат на всеки, каквото обвинение си пожелаят.

Цветанов обаче, подобно на Румяна Желева също започна да се разпада като човек и медийно въобразен политик. Започна да реагира истерично, да отбягва парламента и да поднесе извинения на лекарите, дори и след като петорната експертиза показа съвсем различен резултат от това, което МВР беше обявило.

Именно това е драмата на Милиционера. Неговият свят се разпука, а хората видях, че Цвъ Цвъ е обикновен алчен мизерник, който няма сили да пребори организираната престъпност и вместо това организира виртуални симулации на такава борба, за да залъже народа поне до президентските избори.

Горнооряховският случай е част от истеричната битка на ГЕРБ да се задържат на гребена на вълната и да не пропаднат във все по-увеличаващата се бездна между тях и обикновените хора. И заради това те ще стават още по-озлобени.

Наскоро гледах отново филмът „Фаренхайт 9/11” на режисьора Майкъл Мур. Там има един разтърсващ момент. В деня в който Джордж Буш-младши трябва да влезе в Белия дом за първия си мандат, хората обстрелват с яйца негова лимузина, защото в дните след изборите изведнъж всички са изтрезнели и разбират, че са позволили на един шут да поеме президентския пост. Изтрезняването е ужасно нещо, защото махмурлукът идва като божествено наказание. Знаем какво направи Буш след това. Осигури на американците спектакли, страх, ужаси, параноя, войни високомерие, ужасяваща криза, маниакална полицейщина и невижданото чувство за отчаяние и липса на перспектива.

Прочетете пак последното изречение.

Случайно да ви напомня на нещо?

Един призрак

Класацията на най-търсените думи в електронната страница на авторитетния тълковен речник Мериъм-Уебстър поднася една голяма изненада. Поне в България би се възприела като изненада - в първата десетка на най-търсените от хората думи се нарежда думата "социализъм".

Интересно защо е така? Как социализмът изведнъж изплува в интересите на хората и те са се втурнали, за да проверят какво пък точно е това, как се случва, как протича, що за птица е?
Обясненията могат да бъдат много. Но от години слушаме как социализмът е мъртъв, как от него вече нищо не е останало. Вероятно това е предизвикало интереса на хората - решили са да видят какъв е този толкова одумван мъртвец, чиито кокали не биват оставяни на мира.
Социализмът окончателно се спомина, твърдят младите, надъхани костюмари с неолиберални заплати и души и хората по света са пожелали да проверят какво толкова в мъртвеца предизвиква такава ярост.
По цял свят социализмът се използва за плашило, независимо че бе обявен за мъртъв. Това е новото заклинание за сплашване на демократичните режими. Всеки различен е обявяван за социалист. Най-нежното определение за Обама от страна на неговата опозиция e, че той е социалист, което в речника на американската политика означава, че си нещо като първи братовчед на Сатаната, който иска да вдигне данъците на милиардерите и да ги лиши от 15-ата им яхта. Съвсем друг е въпросът дали Обама наистина е социалист, защото той не е.
Вероятно е социализъм да се попиташ как така човек като руския милиардер Роман Абрамович може да даде 400 милиона долара, за да си купи един остров. Че това са по една пенсия отгоре за всички български пенсионери, пари за майките, 13-а заплата на чиновниците, а ще остане и за магистрали. Но вероятно дори подхлъзването към този въпрос също може да бъде разглеждано като социализъм, а той бе обявен за нещо, което е останало назад в историята.
Но социализмът изплува отново като плашило във времената на най-голямата криза, която модерната икономика е преживявала. И хората по света се втурнаха към речника. За да видят и разберат "заплахата".
Дали специалистите, анализаторите и професионалните конспиратори ще видят в този интерес поредната заплаха за установения ред? Толкова много интерес към нещо, което бе обявено за мъртво, сигурно изпълва душите им с безпокойство, а политическите им теории с нездрави пукнатини.
Времената интересно приличат на едни други. Толкова много хора да се интересуват от един мъртвец. От един призрак.
"Един призрак броди из Европа"

Коледен тероризъм

(черно есе за празниците)

Коледа е идеалното време да се впуснем в пътешествие за издирване на мизантропа в себе си. Ако човек иска да бъде опозиция на вселената, именно празниците са идеалната възможност да преоткрие злостния дух, черногледството и върховният егоизъм и глобален песимизъм. Всички пътеводители в човешкия ум и съзнание ни съветват да постъпваме точно по обратния начин, което означава, че ние решително трябва да действаме в разрушителната посока.

Кратка разходка из София ще ни убеди, че всички искат да изтръгнат сълзи на доброта от нас.

Минаваме край магазини накичени с коледни светлинки, гирлянди и в които се сипе фалшив сняг на прах. Някакви механизирани дядо Коледовци пеят безкрайно – „Тиха нощ, свята нощ” или пък онова още по-размазващо парче “Santa Claus is coming to town”, а в най лошия случай „Джингъл белс”.

Подложен на такъв музикален терор човек има само един избор – да си пожелае три торби динамит, една запалка и хубава пура.

Ще стане страхотен кино кадър: палиш динамита, всмукваш от пурата и казваш: „Обичам миризмата на напалм по коледните празници”.

Цяла София прилича на един голям гирлянд, който се опитва да облъчи вселената със светлина, възторг и комерсиална радост, но трябва съзнателно да бягаме от нея. Душата на човек лесно се поддава на възторзите на празника, заради това трябва целенасочено да бъде обучавана в разрушителен дух. И то точно по празниците.

Американците имат един герой – Гринч. Това е едно зелено злобно същество, което има мисия в живота си – да прекрати коледните празници, да открадне Коледата.

От година на година съм все по-склонен да разглеждам Гринч като положителен герой – един неконформист в общество, тотално отдало се на идеята, че може да бъде добро два дни в годината. И заради това опитите на чудовището да открадне празника могат да бъдат възприети като анархистична революция в един свят, който принципно мрази да има опозиция.

Гринч е един неразбран бунтар. Симпатяга.

В мига в който коледните реклами по телевизията започнат да надават силния си писък – как да не пожелаеш да имаш пистолет и да гръмнеш всички проклети телевизори по земята. Или пък в мига в който още някоя американска коледна песен се опита да търси доброто същество в тебе, за да те убеди, че трябва да си милосърден и светъл подобно на сияеща звезда в небе синьо като поглед на фотомоделка.

Заобграден от толкова много светлини, реклами, приказки, песни, гирлянди и намаления, човек трябва да има нерви от гума, за да не потъне в обичайната предпразнична депресия и да не се чувства в унисон с околния свят. Заради това старателно трябва да развивате черния хумор, иронията и мрачната, почти симфонична мизантропия.

Коледните празници са добро време и място да си напомним, че ние всъщност празнуваме масово убийство в необичаен мащаб и жестокост. Душите на младенците, които са изколени едва ли се кефят много на този празник. Няма да се учудя, ако в някой скрит астрал (по далече от небесните погледи) са си направили клуб „Хората, които не приемат Коледа за празник”. Не съм наясно как протича астралния активизъм, но аз бих формирал нещо подобно.

Тези дни списание „Икономист” изкара България най-нещастната страна на света. Англичаните били потресени от степента на българската тъга и са го описали в дълга статия, в която ясно си личи, че нищо не се разбрали. Мен лично статията – прости ми, боже на черногледството – ме изпълни с оптимизъм.

Българската тъга идва от абсолютното неприемане на света в този му вид. Заради това всяка празнична атмосфера ще потапя българската колективна душа в още по-голяма депресия. Ние тук усещаме, че нещо в картината не е наред, че някакъв голям елемент от световния пъзел ни е спестен и заради това сме изпълнени с подозрение към самия живот и неговите бляскави проявления.

Това е свръхзнание за живота. И поради тази причина коледният дух никога няма да успее да дойде качествено по земите български, освен под формата на западна телевизионна реклама и лигава песен от миналото.

В страната на тъгата празниците изпращат душата в дискомфорт и я карат подозрително да оглежда хоризонта за приближаваща буря.

Винаги съм имал подозрението, че колективните празници са нещо като шамански ритуал по успокояване на силите, които не разбираме. Нека запалим 5 милиона елхи със светлинки и да се надяваме, че като бляснат, това ще придаде друг смисъл на целия живот, на кротките ни радости, на тайните ни грехове. Как да не си като Гринч в такава ситуация?

И заради това бягам далече от коледни песни. Старая се да не гледам телевизия. Отбягвам старателно магазините. И причината е, че просто не искам да си развалям настроението. Замисля ли се върху рекламните празници ще се стоваря върху света като американска ракета върху мирно село в Афганистан.

Май по Коледа вътрешният ми Гринч се е събудил и единственото му желание е да надава злобен смях от върха на заснежената си планина.

И това е кино-кадър – заснежена планина и злобен смях, който оттеква из долините. Кой е казал, че всяка послание към света трябва да е пълно с позитивизъм и светлина. Питайте произволна вещица – тя ще ви сподели, че в злобарското кикотене има голяма доза душевно освобождение и сваляне на напрежението.

Може би това е смисълът и от българското съществуване на този свят. Нека Западът да тъне в охолоство, а Изтокът в нарцистична мъдрост. Нашата роля е да нададем злобното кикотене, когато се окаже, че нашата опозиционност е била правилна. Смисълът на живота през цялото време не е бил в надеждата, а в това да си опозиционер на вселената. Бунтар сред звездите. Коледен анархист. Празничен терорист. Снежен саботьор. Каквото се сетите...

Всичко казано дотук не отменя факта, че ще се постарая да окича входната си врата с имел. Тази западна традиция най-много ме кефи от всичко – че трябва да целунеш жената, която мине под имела.

Моля всички, чието знание за света събудих с този революционен текст да информират Анджелина Джоли (в краен случай Дженифър Лопес) за моят адрес.

Аз и имела я чакаме...:))))

Загубиха ли битката добрите?

(малко меланхолични размисли около окончателното изчезване на кино „Изток”)

На път към къщи тези дни в заснежената София с известно меланхолично огорчение видях, че от древното кино „Изток” вече няма и следа. Там, където стоеше то, сега е модерна, лъскава, стъклена сграда на магазин „Била” и жълтите букви на веригата ехидно светят в столичната нощ.

Огледах се наоколо и видях още нещо. Странната синя сграда на хотел „Плиска” също не беше самата себе си – цялата й една страна бе покрита с огромна реклама на телефоните „Нокиа” и виртуалните услуги, които те предлагат.

Край мен в същия миг премина автобус, боядисан в шарени цветове, който призоваваше всички да отиват на Голямото Коледно Намаление в мол „Сердика”, а вероятно за да подкрепят тази рекламна теза около рекламата имаше и сияещи лица на хора от страната на фотомоделите, където очевидно всички се усмихват бляскаво, а зъбите им май никога не са били лекувани от български зъболекар, защото са така зашеметяващо бели.

Стана ми криво за кино „Изток”. Беше първото кино в София, в което отидох. Тогава май все още съществуваше онази красива и леко кичозна традиция всяко кино да си има художник и вместо обикновените рекламни плакати – художникът рисуваше постер за филма. Преди им се присмивах, днес тези рисувани плакати невероятно много ли липсват.

Сега това време ми се струва толкова невероятно далече, че ми е чудно дали времената наистина се движат много по-скоростно или просто ние бяхме прокълнати да живеем интересен живот.

Кино „Изток” беше обществена сграда, да вярно е, едва ли можем да заявим, че е била върха на архитектурната мисъл, но допринасяше за някакво арт-излъчване на площадчето и на самото място, през което иначе минават много хора, защото вероятно е едно от най-оживените в София. Площадчето пред киното. Хората говорят и до днес така за него.

Сега вече обществени сгради почти не останаха.

Започна тоталната комерсиализация на градското пространство. Киното стана хипермаркет. До хипермаркета – няколко ресторанта, магазини, още магазини и още повече магазини.

Това е ситуация за която в България май нямаме сетива. Но прекрасно е описано от една невероятна жена – канадската журналистка Наоми Клайн в книгата й „Без лого”. Там тя разказва за новата градска война – как фирмите посягат на градското и обществено пространство и се опитват да го брендират.

Да превръщаш обществените места в рекламен плакат – колко порочно е това като идея и какво посегателство е срещу хората, които все още успяват да бъдат меланхолични, когато видят как едно кино безвъзвратно си е отишло. Настъплението тече по всички фронтове, а никой не може или пък не иска да му се противопостави.

Най-гадното от всичко е, че в България комерсиализацията е станала толкова тотална, че вече всички я приемат за нормална. Все едно българският живот тече от магазин до магазин, от хипермаркет до хипермаркет, а фантазията ни има граници от „Била” до „Лидл”.

И кино „Изток” отплува в историята...

Така в историята отплуваха много други кина, снобски магазини подмениха по-голямата част от тях, рекламите вече започнаха да се появяват по пейките в парковете, „Кока-кола” украсява всяка година елхата до парламента, моловете твърдят, че правят и културни събития. Подмяната е нелепа, но уви е просто поредната подмяна в живота ни.

Атаката на марките, на хипермаркетите, на скъпарските магазини е повече от успешна, но придават на София пародиен вид.

Защото столицата живее в няколко паралелни времена абсурдни като видение на романтичен поет. София не е цялостен и единен град и това се дължи именно на това, че стана жертва на своята радикална комерсиализация.

Когато за първи път стъпих в Брюксел се почувствах като извънземно, когато видях, че още на входа на летището си белгийците имат плакати и реклами не за някой мол или хипермаркет, а за тяхната национална художествена галерия. Една страна разкъсвана от политически и странни етнически противоречия като Белгия е наясно, че именно културата е това, което може да държи противоположностите заедно и да ги прави една държава.

В България няма да видите реклама на Художествената галерия. Не се учудвайте, ако след някоя и друга година я закрият като ненужно перо в бюджета и като част от „прогресивния десен реформистки дух”.

В този смисъл ми е тъжно като гледам кинаджиите, които днес излизат на протест срещу тъпанарщината на Министерството на културата. Тази битка е била загубена още в първите години след прехода, когато България подари изцяло себе си на западния свят, но взе от него единствено опитите за блясък, но не и смисълът на съществуването.

И кината започнаха да изчезват. Книжарниците рязко намаляха. Библиотеките започнаха да се задъхват. Киното замря. Българската литература потъна, а читателският интерес към нея ще бъде възстановяван още с десетилетия. Всичко започна като битка срещу това да има общество с идеи в България. Българите бяха по-удобни като консуматори. Като консуматори на ръба на бедността втренчили жадни погледи в лъскавите витрини на магазините – новите забележителности на страната, гордостта на живота, смисълът на битието.

Когато видях кино „Изток” като магазин „Била” се почувствах смазан, защото е много тъжно занимание да бродиш по бойното поле, когато твоите хора са били разгромени. Леонард Коен в песента „Всички знаят” пееше точно за това състояние: „Всички знаят, че войната е свършила, всички знаят, че добрите загубиха”.

В едно такова деформирано от реклами градско пространство в което трябва да живеем изборът никак не е голям. Изборът е Пепси или Кола, Мол или Хипермаркет, Голяма Коледна Разпродажба или Голямо Великденско намаление. Човешкият живот се измерва с портфейли, а всяко търсене на смисъл отвъд това изглежда като странна приумица.

Не всичко обаче е толкова черно. Самата Наоми Клайн също го твърди – съпротивата срещу комерсиализацията на обществените пространства върви с пълна сила. Дали като подривна дейност или просто като рисуване на мустаци по плакатите, но върви.

Днес също има повод за оптимизъм. Кризата, тази коварна криза, която богатите използваха, за да вземат и последните пари на бедните, всъщност събуди политически цяла Европа. Даде идеи на поколението, което уж не трябваше да се интересува от политика. Възмути най-младите и ги изведе на улицата. Английските студенти атакуваха колата на британския престолонаследник. Публиката на концерта на ФСБ пет пъти освирка премиера. Съпротивата е жива и тя никога няма да бъде разгромена.

А има и нещо друго. Човещината. В кино „Изток” не едно и две поколения млади софиянци са целунали за първи път девойките на мечтите си. И това се помни. Тези спомени ще надживеят и самото кино, ще надживеят обаче и самата „Била”.

Защото нима някой може да си спомни хубава, страстна и романтична целувка в хипермаркет?

Динозаврите, които дойдоха от джунглата

Понякога е трудно човек да се убеди в реалността на Бойко Борисов. Неговите действия, думи, политическо състояние и разбирания за света, така напомнят на сюрреалистичен сън, че като го видя по телевизията очаквам по някое време премиерът да се превърне и в междугалактическа ракета (сънищата го позволяват!).

Единствено и само в този случай зловещата политика, по-скоро нейната тотална липса, на кабинета е полезна – защото всекидневните удари, които тя нанася на обикновените хора са жестоки и бързо ни изчистват от литературната идея, че спим дълбоко, а Бойко Борисов е просто продукт на възпаленото ни подсъзнание, който не иска да стои мирен.

Едва ли някога България е имала друг министър-председател, който без проблем може да отрече себе си, да излъже и пак да излъже, да намигне наляво, да се усмихне надясно, да погали по главата националистите и всичко това в рамките на един ден.

Понякога от „моя дядо го убиха комунистите” до „какви комунисти са тия от БСП, онези другите построиха цяла България” не е било необходимо да минат дори и 2 часа, просто за Бойко Борисов историческата последователност и политическите разграничения не означават абсолютно нищо.

Той е нещо като остатък от праисторическо минало в епоха в която се предполагаше, че хора като него вече няма да съществуват. Ако един динозавър днес тръгне да броди из джунглата ще има нечестно предимство – попаднал е в епоха в която не е предвидено да го има.

Същото се случи и с нашия медиен премиер – той се появи, за да може да начертае българският път назад във времето, а историята е единственото място, където българите се чувстват удобно.

Ако се опитаме да подходим оптимистично обаче – Бойко Борисов се разпадна като политическа фигура и започна да се върти като колело на късмета наляво и надясно, в мига в който управлението му зацикли, а скандалите го заляха с библейски шум. Политиката, оказа се, при него е била само маска, за да стигне до Министерския съвет, оттам-нататък тя започна да му пречи, защото популизмът не търпи неодобрение, а настоява и желае за топла народна любов.

И тогава започнаха историческите пируети.

В интервю пред Мартин Карбовски премиерът ни в клин ни в ръкав започна тотална апология на Тодор Живков. Нарече го „добър държавник”. Спомена, че 20 години се продава това, което той е построил.

Думите му бяха подети от Волен Сидеров, който също с едър замах се впусна пък в почти политическо обожание на предишния режим. Най-накрая министърът на културата Вежди Рашидов (за когото със сигурност знаем, че външният вид на определени дами му притъпява чувството за съхранение) обяви, че в голямото безпаричие властта все пак ще отдели пари за възстановяване на мавзолея на Георги Димитров и за създаването на музей на тоталитарното изкуство.

Цялата медийна драматургия беше точно прицелена. Заиграването с носталгията по спокойното минало беше плонжът на Борисов към левият електорат. Нещо като опит да се впише в техните по-крайни фантазии и да избута БСП от техните мисли.

Но дори и тук може да се види как действат медийните авантюристи. Всъщност Борисов замества политиката с колективни халюцинации, смазващата тежест на управлението му с красиви думи, а тоталната липса на интерес към съдбата на пенсионерите с драматични въздишки по розовата част от историята.

Носталгията е мощен политически инструмент. Вероятно най-мощният изобретяван някога от човешкото съзнание, но тя е капан и за двете страни. Първо – историческите аналогии и опитите за вписване в тях никога не са точни. И второ – носталгията е красив начин да си признаем, че бъдещето е толково невъзможно, че единствено историята ни е останала като възможност за територия за красив живот.

Малко след като помаха на левите, Борисов реши да бъде десният лустратор – онази въжделена фигура, която крайната десница отдавна жадува по пейките в парковете и в запушените от цигарен дим кафенета. Преходът между Фенът на Тодор Живков и Възмутеният от ДС не отне дори и месец.

В един миг премиерът се събуди отвратен от „тайното” знание, че много от дипломатите са работили за разузнаването. Говорим за човека, който само преди няколко месеца в интервю пред „Труд” разкри как и до днес го е яд, че не са го взели на работа в ДС.

В следващият момент обаче целият ГЕРБ-оркестър засвира на лустраторска вълна – махаме дипломатите, които са съструдничили на ДС, никаква милост за тези посланици, ууууу, долу, долу, долуууу!

Всъщност този спектакъл ГЕРБ го готвят отдавна, толкова отдавна, че повечето вероятно са забравили за него, а някои дори вече не вярваха, че ще се случи.

Изригването на ГЕРБ стресна десницата. Част от нея започна да пригласа. Костов сподели, че „троянският кон в дипломацията трябва да бъде ликвидиран веднага”, другата остатъчна десница също нямеше никакъв избор освен да се включи в гербаджийския хор.

Естествено позицията на ГЕРБ за дипломатите не трябва да бъде разглеждана като нещо принципно. Това е удар по традиционната десница и то много силен. Защото зад днешните фрази на Иван Костов съществува въпроса – след като си толкова принципен, защо ти не ги махна?

В десницата няма носталгия, защото няма за какво да я има. Десницата се вълнува от някакви перверзни видове обществен радикализъм и Бойко Борисов също се вписа в него. Лустраторът, Човекът, който постоянно обижда комунистите и много други индиански бойни имена.

Ето откъде идва усещането за сън. От невероятната политическа пластичност на премиера. От крайно ляво до ултрадясно и то без да му мигне окото или да му затрепери гласа. Но това е признак на отчаяние. Ето добрата новина.

ГЕРБ са в отчаяние, което може да е полезно и много вредно за държавата. Полезно, защото колкото по-отчаяни стават, толкова повече ще им личи, че те не са политическа сила, а нещо като пещерно изкопаемо, което няма място в 21 век. И вредно, защото се опитват и са на път да постигнат едно ужасно нещо – превръщането на България в милиционерска държава, в медийно-олигархична фантазия, в нещо като нищо друго на света.

Но понеже губят тотално по-голямата част от своята база – ГЕРБ започнаха като удавник да се мятат от единият до другия край на политическото пространство и да се чудят как да се отърват от навдигащото се обществено отвращение. Това е паника. Опит за спасителна операция на последните остатъци от герберската подкрепа.

Това е и скок в тоталната ирационалност, защото в свят с размити граници всеки може да бъде, какъвто си иска, но в кофти смисъл. Страх ме е да си помисля за мотивите с които част от българите все още подкрепят ГЕРБ. Убеден съм, че в тези мотиви няма и грам светлина.

Всъщност – унищожаването на политиката никога не става шумно и не прилича на холивудски екшън. Когато динозаврите изпълзят от джунглата те са толкова неуместни и странни, че никой не може да ги разпознае. И това им помага. Те се настаняват сред нас и започват да превръщат страната в кошмар на надрусан сюрреалист.

А през това време премиерът ще постигне и невъзможното – по една телевизия ще говори колко му е била скъпа БКП, а по друга ще обяснява, че единствено той е посегна на ченгетата в дипломацията.

Пак се завръщаме към идеяата за България като сън.

Хахаа.

Дръжте се здраво.

Тепърва ни предстои да сънуваме още...

Подуенската дзен-школа

Когато световните самолети кацат в София, те просто не знаят над какво прелитат. Защото в своя небесен път, малко преди да докоснат българската земя окончателно, а пилотите да въздъхнат с облекчение, че боговете на облаците и този път са били на тяхна страна, посетителите на страната ни минават точно над иконичния столичен район, наречен неизвестно защо „Подуене” (всъщност има легенда за името, която обаче е с цинични оттенъци, заради което ще я пропуснем в този научен труд).

Когато самолетите се спускат от небесата и двигателите им реват пронизително, пилотите, пътниците и стюардесите няма как да знаят, че не прелитат над един обикновен столичен квартал, над някаква постомодерна архитектурна еклектика, а над цяла философска колония, която е населявана от хора с глобален поглед върху вселената, с критичен ум, афористично мислене и аналитичен ентусиазъм.

Подуене – това е българската Магнаурска школа.

Навлизайки в квартала, особено като има мач, странникът може би няма да успее да се ориентира, че попада на извисено интелектуално място, защото миризмата на бира и кебапчета е доминираща в района.

Трябва да си с чисто сърце, неопетнена душа и да си жаден за света, за да можеш да разбереш, че навлизаш в най-големият философски университет в света. В софийската Шангри-Ла, търсената от всички страна на абсолютния дух и перманентния купон.

Подуене е дзен-квартал и, ако познаваш небесните знаци, няма начин да изпиташ съмнение в това. Всичко – от формата на табелите на кръчмите до проснатото пране на балконите подсказва, за друго ниво на реалност, за осъзнат дух, за нов начин на възприемането на космическите енергии и невероятните количества алкохол.

Защото подуенската дзен-школа е величава и обучава душата да е в единение с околния свят.

Пълна е с проникновения, които идват неизменно като поръчана навреме голяма ракия в препълнена кръчма и е цветна като лотос, стъпкан от мързелива панда.

Онези с дръпнатите очи могат да твърдят, че те са измислили дзен-философията, но в Подуене на това твърдение ще бъде отговорено с мъдър поглед, блага усмивка и три избити зъба.

Заради това сега ще ви отведа на кратко пътешествие в мъгливите земи на подуенското знание, за да се убедите, че раят може да бъде на земята, а раят се открива най-лесно, когато човек помогне на вътрешното си зрение, третото си око и 15-атата си чакра с бутилка ракия и четири бири.

Понеже подуенци са дзен-отшелници по душа, те изначално са презрели хартията като материал на който могат да запишат небесните си проникновения. И понеже душата човешка е като пагода в Тибет, тоест никой не я знае с каква цел съществува във вселената, подуенци търсят глобална сцена на своите разкрития.

И така са открили стените на блоковете...

Философията, както ще ви каже всеки десен мислител с плетен пуловер, е коварна наука. Академиците са успели да я опитомят в достатъчна степен, за да я вкарат по страниците на дебелите и удивително скучни книги, но в Подуене философите са революционери. Те не търпят диктата на клишето и дребнобуржоазният академизъм. И заради това се развихрят на едро и по същество извършват революционен акт – дават философията на народа чрез графитите си.

Сега нека да се потопим в изяществото на тези постмодерни коани, които поразяват незапознатият с дрогите на философията дух.

„Бог е мъртъв. Ницше

Ницше е мъртъв. Бог”

Анонимният подуенски дзен-мислител насочва мисълта си направо към вечността. В този афоризъм са вплетени тъгата на краткия живот и ясното осъзнаване за неведомите сили, които стоят подобно на полицаи, искащи подкуп по пътя на кармата.

В Подуене идеята, че можеш да имаш размаха да се надсмееш над силните деня е силно застъпена, но с мъдростта на Велика китайска стена хората са наясно, че това е само временен миг във вечността на душата.

Подобно на всеки дзен-коан и този може да има многопластова интерпретация. „Бог е мъртъв. Ницше” напомня на състоянието на душата опиянена от домашна ракия и победа на любимия футболен отбор. А „Ницще е мъртъв. Бог” ни захвръля в мрачната реалност след това когато главата се върти като перка на хеликоптер, а футболните страсти, изглеждат далечни като бюста на Памела Андерсън.

В крайна сметка с този графит анонимният дзен-мислител е оставил послание към бъдещето, но идеята е, че не му пука дали ще бъде прочетен тогава. Ето това е истинското философско себеотдаване – да обичаш думите до такава степен, че да не даваш пет пари за тях...

Преходността на живота е предадена с иронията на човек, който пикае в храстите на някоя градина. Този човек е във философска поза, защото участва в кръговрата на природата, хванат е в цикъла на вселената и единственото, което го интересува е да се облекчи навреме, за да прекъсне пътят на кофти-кармата и напрежението в бъбреците.

В следващият графит Подуене поглежда към неразрешимите загадки на битието:

„Алкохолът е бавна смърт. Ама кой всъщност бърза”.

Тук можем да доловим древната бохемска радост от живота и вдигането на тост за неуловимото величие на хората, които са пожертвали живота си, за да ни проправят път към тайните на алкохола.

Анонимният философ отнема трагизма от смъртта и се втренчва в живота. В Подуене са твърде горди, за да се подадат на скепсиса на детерминизма и заради това залагат на позитивния индивидуализъм – никой не бърза да се отправя към небето без гаранции, че там бирата ще е достатъчно студена, а очите на келнерките ще бъдат топли като оазис в пустинята Сахара.

Вероятно сами знаете, че един от първите философски въпроси, които са възникнали в съзнанието на човечеството е „как да живеем като знаем, че смъртта е неизбежна?”. В този графит се долавя нещо от това терзание, но то е изведено на нова орбита. Съчетано е с лъчезарен реализъм и с безкрайно количество постмодерен непукизъм към кофти страната на вселената.

С други думи – незаменимият подуенски реализъм ясно отчита фактът, че животът е преходен, но излиза в опозиция на всеки скептицизъм по отношение на смисъла на битието. Смисълът е ясно изведен – да не бързаме по пътя към смъртта, а щом алкохолът е нашата спирачка по пътя към райските врати, значи трябва да се поздравим, че боговете са ни го пратили наоколо.

Това е най-близкото нещо до религия до което са достигнали подуенските мистици. Тяхното светоусещане е максимално демократично и отворено.

В следващият порив на мъдростта философите от българската магнаурска школа вече преокриват черната ирония като начин да се преборят с комплексността на битието:

„Истински малшанс това е да ти падне камък от сърцето и да ти заседне в бъбреците”

Мъдростта вече се е трансформира в един хубав виц. Това е висшият стадий на мисловна дейност – да успееш да предадеш вечните идеи като кратък анекдот и да ти остане време да си поговориш за живота с красивата сервитьорка, която ти сервира салатата. В Подуене точно като източни мистици започват да преодоляват думите, защото който пее не може да говори много.

А как да не пееш, когато проклетата ракия няма свършване все едно е съвместна книга на Кант и Лао Дзъ.

Теорията за малшанса е силно застъпена в българската душа, която, поне така се твърди, кръжи в концентрична орбита около идеята, че животът е само един черен виц.

Тази идея получава концептуално тържество в земите подуенски и в нейните възвишени и анонимни философи. В мига в който сърцето ти тържествува – казват те – бъбреците ти започват да страдат. Защо и как – нека всеки сам да търси отговора из необятните подуенски земи, където дори ветровете духат с чувство за хумор и известно неудобство.

И последен бисер от колекцията със златни попадения на Подуене:

„Който се заспива с мисълта за секс в главата се събужда с решение в ръката”

Мисля, че анализът е излишен. Анонимните философи са си направили труда да прецедят целия свят през своите мисли и да ни паркират пред окончателното решение на поне три хиляди екзистенциални дилеми.

Това е радикално разделяне с Фройд, който по скучен начин бе описал един милион сексуални травми в човешкото съзнание и разглеждаше тази сфера като източник на безкрайна тъга и напрежение.

Само с едно изречение в Подуене се подиграват с цялата психоанализа и й затварят устата. Идеята за секс – води до решение за секс, дори и при отсъствието на обекта на въжделение. Тук гордият подуенски дух излиза в опозиция на вселената (отново и отново), библията и на поне няколко източни мистицизма.

Дзен-духът осъзнава, че не може да бъде задържан от разни нелепи пречки след като е наясно със своите желания. Това е проактивна позиция, ако се обърнем към класиките от геополитическия речник на партия ГЕРБ.

В крайна сметка последният графит ясно разкрива светоглед пълен със слънчева светлина и висок градус. Пълен с непоколебима решимост и научно дръзновение да опита всички кротки и некротки удоволствия на този свят, който създадателите (и те са анонимни, мама им стара) са решили да ни поднесат като загадка, купон или безкраен запой.

Когато самолетите прелитат над Подуене вероятно никой в тях не подозира, че прелитат на свещена земя, която можем да сравним с Тибет, въпреки отсъствието на пагоди, гейши и други китайски еротични задявки. Разликата е само една. В Подуене ще си изкарате интересно, а в Тибет ще искате да си прегризете вените от скука. Подуенци знаят как да разказват безкрайните истории за вселената и за варенето на ракия като висше тайнство, а тези, които не говорят споделят мислите си върху стените.

И когато дъждовете и снегът валят върху дзен-територията, на никой не му пука от студ или неудобство. Всички са твърде опиянени, за да обърнат внимание.

Опиянени от философия, разбира се....:)))

Софийското античудо

При разпределянето на съвсем постния бюджет тази година най-големият губещ (лузърът, както биха се изразили младите) бяха общините. Финансистът на държавата, готвачът на пици, приличащият на Брад Пит Симеон Дянков пожела на кметовете да бъдат добри финансисти, скастри ги за излишни харчове и затегна докрай примката около вратовете им.

Резултата ще го гледаме на живо през цялата друга година - тъмни нощи без осветление, непочистени улици, задръстени от боклуци градове, затварящи детски градини.
В комшмарния бюджетен трилър единствено София остана нещо като финансовия любимец на кабинета. Парите за столицата не бяха пипнати по никакъв начин дори и в кризисната година. Въпреки това вече излизат повече от тревожни данни за състоянието на София. В бюджета на най-големия български град зее дупка от 100 милиона лева, а общински съветници от всички цветове предупреждават, че това е знак за незапомнена криза.

След като столицата, чиито пари не са намалявани, се задъхва в кризисната ситуация, можем да си представим състоянието на останалите общини. София, която привлича основен процент от чуждите инвестиции, изнемогва, а какво да кажем за малките общини, където чужд инвеститор е като извънземно - чували са за него, ама никога не са го виждали.

Столичната ситуация разрушава митовете, които управляващите искат да наложат, за да оправдаят калпавия си бюджет - че управлението на общините зависи основно от мениджърските качества на кмета и способността му като хрътка да надушва пари. Когато държавата не отпуска средства, и финансов гений да управлява някоя община, ще потъне като "Титаник".

Ако приемем тезата на Дянков, то тогава трябва да заклеймим Йорданка Фандъкова като най-слабия кмет на територията на страната. Е, да, Фандъкова винаги има коз в ръкава, защото нейният патрон Бойко Борисов ще успее да запуши резултатите от нескопосаното й управление. Но останалите градоначалници не могат да разчитат на такава намеса свише. Те трябва да се оправят в кризата (според Дянков тя е свършила, но защо не попитате някой кмет по въпроса) и да търпят войната на държавата срещу тях.
Ако се върнем на столичния проблем, трябва да си поставим и логичния въпрос - а нима някой е очаквал управлението на ГЕРБ да изведе столицата на космически висоти?

Фандъкова е просто заложник на своята партия, а нейната партия никога досега не е решила конкретен проблем. Завода за боклука го чакаме от години, чистотата е на същото кошмарно ниво, а градът се задъхва от хаоса в него.

Дупките по улиците са станали и дупки в бюджета.

И така до края на света...

Взела ли е БСП решение за секс?

( Пловдивските драми на партията разтърсиха левицата - няколко конспиративни сценария)

Моля всички под 18 години да не четат началото на този текст, защото смятам едно към едно да публикувам политически коан, изречен от един шумен, скандален, едър и брутален социалист.

На заседаниe на Националния съвет на БСП преди няколко месеца другарят Илия Баташки триумфално постави точка на дебатите по време на пленум, когато от мястото си извика една фраза, която не е за ушите на всеки. Тази фраза е цинична и леко смешна, а цинизмът никога не е най-добрият начин да си обясним политиката, защото е твърде лесен. Но точно този коан перфектно би ни помогнал да разберем развихрилите се наново пловдивски политически драми, сцени и сълзливи монолози. Репликата на Баташки беше: „Когато се вземе решение за секс, няма никакво значение кой кого ще ебе”.

Тази фраза е безкрайно демократична, отворена е за различни философски тълкувания, но може да бъде разчетена и като културен пътеводител в провинциалната част от света на БСП през 2010 година. Решението за секс е взето и е започнал поголовният промискуитет, който се извършва със звънливи фрази, медийни скандали, ожесточени заседания, крясъци, олигарси, АБВ-та, бойки статии, подмолни интриги, открити интриги и закани за кръвопролитни войни.

Създаването на коани не е занимание за всеки и Илия Баташки вече трябва да се убедил в трагичната мъдрост, защото лидерът на БСП – Пловдив влезе във филм, който неочаквано разбуди сънливото битие на БСП и показа, че нито един от проблемите не си е тръгнал, независимо от това, че рейтингът на ГЕРБ се свива като силиконов бюст изложен на слънце.

Нека да изложим сюжета накратко за тези, които са го изтървали, като предварително предупредим, че политическата драматургия толкова бързо придоби сюрреалистични размери, че е съвсем възможно някой важен детайл да бъде изтърван при разказването на този грандиозен сериал.

Всичко започна със сензационното изявление от страна на БСП – Пловдив, че доктор Илия Баташки е решил да си подаде оставката като общински лидер на партията. Новината бе странна, защото кариерата на Баташки претърпя неочакван ренесанс в последната година и половина. Докторът бе изтръгнат от битието си на директор на голяма болница и бе избран за общински лидер на социалистите в прелестния град под тепетата. По-късно Сергей Станишев си хареса Баташки или сключи сделка с него (официалната история мълчи по въпроса, но неофициалната е задръстена с информация) и го взе в Изпълнителното бюро на БСП. Всичко предвещаваше светло бъдеще и люлякови хоризонти, ако в битката не се бе намесил мастият олигарх, господарят на Пловдив, любимецът на всяка власт Георги Гергов.

Човекът с парите за няколко години успя да си извоюва стабилни позиции в организацията на пловдивските социалисти и дори бе предожен и стана делегиран член на Националния съвет на БСП. И когато Баташки трябваше да бъде най-силната фигура в своя район се случи нещо неочаквано. Бившият транспортен министър Петър Мутафчиев, областен лидер на БСП, реши да се оттегли от своя пост. И до днес Мутафчиев обикаля из срещи из медии с израз на наренена гордост и необяснимо поведение, но оттеглянето му нямаше никакви логични причини, заради това трябва да предположим, че е имало цял куп нелогични такива. Не е времето обаче да се занимаваме с тях. Важното е, че на овакантеното място седна Георги Гергов и Пловдив се сдоби с взривоопасна комбинация от лидерство: Илия Баташки и Георги Гергов.

Известно време двамата прекараха в опознавателна студена война и в следващия момент дойде новината, че Баташки се оттегля. Сензация и шок! Оказа се, че на тайно заседание по конспиративна доба ръководството на БСП – Пловдив гласувало да натовари лидера си да стане заместник-кмет на Пловдив. Преведено на обикновен български език и то почти със 100 процентова сигурност това означава – Гергов е намерил начин да подхвърли на Баташки стръв, която да махне от лидерското място в общинската организация. След една такава рокада – единственият реален кандидат за новият овакантен пост щеше да е единствено и само олигарха, за който вече трябва да подозираме, че има стабилен план-програма да оглави един ден БСП.

И тук филмът отново претърпя драматичен обрат. Нароченият за смяна заместник-кмет на Пловдив Александър Константинов категорично отказа да си тръгне. Кметът на Пловдив Славчо Атанасов пък не пожела да се меси във вътрешните за БСП драми. И така само с няколко хода войната избухна като бомбата над Хирошима. Баташки свика заседание на ръководството за което медиите писаха, че е било експлозивно. Журналистите не били допуснати в залата, където течало заседанието, но дори и отвън чували крясъците вътре. Баташки нервно викал, че ще изхвърли Гергов от политиката. Заявил, че ще вземе главите на заместниците си и започнал да подозира всички в заговор срещу него. Резултатът от резила ще се види на 19 декември, когато социалистите в Пловдив имат извънредна конференция, за да се опитат да разплетат политическите лабиринти в които бяха натикани.

Няколко думи за Гергов, преди да продължим със сюжета.

За генезиса на неговото богатство за изписани тонове с хартия заради това ще оставим подробностите на читателското любопитство. От първите му мигове в политиката обаче медиите свързват олигарха с президента Георги Първанов. Всеки, който се е въртял в кухнята на медиите знае, че повечето неща, които медиите пишат са неверни, особено пък когато се отнася до взривоопасна територия като Гергов. Така че нека да имаме едно наум за тази връзка. Така или иначе за нея е изписано доста.

Ако приемем обаче, че в информациите за топлите отношения президент – олигарх има някаква доза истина, това ще ни помогне да си обясним един момент от цялата пловдивска драма. Тя възникна и стана факт след като президентът Георги Първанов обяви, че ще има някакво гражданско движение наречено Алтернатива за българско възраждане.

Така че драмата в Пловдив може да бъде прочетена и то достатъчно достоверно като тест-полигон за битките, които БСП и президентският проект ще водят оттук-нататък из цялата страна. Всяка идея, че е възможно мирно съвместно съжителство е абсурдна. Когато две личности живеят в едно тяло, това се нарича шизофрения. А последното нещо от което левите избиратели се нуждаят в момента е подобна класическа и разтърсваща шизофрения.

Ако е вярна тезата, че АБВ започва да дърпа кадри от БСП и да ги прави свои лица, тази подмолна и коварна война ще е като явление от ада. Никой няма нужда от нея, а дори и тези, които я разпалват ще станат нейни жертви. Просто някой с много сила се опитва да внедри в организма на БСП идеята за гражданският проект, който с железен юмрук да диктува правилата. Това ще е някакъв постомодерен политически тероризъм и няма да е далече деня в който бомбите ще започнат да избухват и небостъргачите да рухват зрелищно.

Ако се отдалечим за момент от модната тема за сблъсъка АБВ – БСП, обаче ще видим, че Пловдив е като лакмус за политическото състояние на цялата левица.

БСП в момента съществува единствено на своите върхове. На върха на партията животът като че ли се върна за малко след като няколко акции на партията се оказаха успешни, а посланията й все пак пробиха през призрачното медийно обожание на Бойко Борисов.

Достатъчно ли е това?

По никакъв начин.

Ставам досаден и банален, но БСП просто не иска да си даде сметка за своите проблеми. АБВ и неговото възникване отложи големият разговор за вътрешната промяна на партията, но и показа колко лесно фигури, гравитиращи около ръководството доскоро могат да се окажат в другия лагер и да започнат да говорят като новородени. АБВ е нещо като нескопосан опит за рефреш, за лифтинг на част от фигурите, които загробиха БСП. И заради това въпреки президентския проект, въпреки досадната интригантщина, левицата трябва отново да започне работата върху себе си.

Да, полицаите се вихрят навън, авторитарният режим на Бойко Борисов все повече добива демонични изражения, но какво може да му противопостави БСП днес? Скандалите в Пловдив? Драмите във Варна? Липсващата организация в Бургас?

БСП не може да съществува сведена единствено до своето Изпълнително бюро. Или може, но ще плати скъпо и прескъпо за това. Провинциалните организации са в трагично състояние и единственото, което им остава е да водят война за все по-стесняващото се пространство. А нашите битки могат да бъдат дълги, неприятни и напълно неразбираеми.

Защо все пак реших да пиша за Пловдив?

Защото се плаша от сюжета там.

Ужасявам се от картината, защото нито едната от двете алтернативи не е симпатична. Изборът Баташки или Гергов просто не е избор изобщо. Това е все едно да избираш как точно да те екзекутират – като те обесят или на електрически стол.

Ситуацията в която БСП прилича на роман без положителни герои е стресираща и изнервяща.

Защо БСП се оказа без защитни сили срещу Гергов? Защо шумната драма остана без реакция от страна на ръководството? Защо ръководството на БСП прилича на човек, който чака да види победителя от битката, за да го припознае като своя човек? Много въпроси на които нямам отговор, защото очевидно огромни масиви от информация липсват и не стигат до нас обикновените простосмъртни социалисти.

Важно е за БСП да пребори и преодолее временната зараза АБВ. Но още по-важно е БСП да преболее самата себе си, за да не стига до ситуацията в която да е принудена на местно ниво да избира между един олигарх и един едър мошеник (нека който иска да ми се сърди за тези определения). Какъв избор е това?

С други думи – когато сексът ала Баташки е започнал е неприятно да повдигаш чаршафа, защото оргията не е от най-приятните гледки за виждане. Не е ясно кой на кого, как и с какво, а повярвайте ми знанието за тези неща само допълнително ще ни отврати.

Коледният дух ме е обзел отрано и заради това съм оптимист. Бил съм оптимист много пъти напразно, но това няма да ме откаже. Иска ми се да вярвам, че когато цялата психодрама приключи, когато в Пловдив и къде ли не още битките утихнат поне за малко, обикновените социалисти най-накрая ще поискат техния глас да се чуе.

Тук дори оставям настрани темата за оставките, оттеглянията и конструирането на нова ръководство. Знам, че БСП съвсем не се свежда до Гергов, Баташки и цялата политическа инженерщина, която се появи появи. От хората като нас в низините зависи цялата промяна.

Мислите, че тя не е необходима? Струва ви се, че БСП върви нагоре и напред? Задайте си само един въпрос. Един-единствен, но се опитайте да бъдете честни. Приятно ли ще ви е, когато след две години Георги Гергов стане лидер на БСП?

Действайте така както се почувствахте след като си представихте картината....