Войната на Цвъ Цвъ

Вътрешният министър Цвъ Цвъ е абсолютният политически еквивалент на кучето на Павлов. Всеки път, когато МВР започне да проявява абсолютна си неадекватност, вън от режисираните акции, вътрешният министър, развива космическа скорост до някое телевизионно студио, зарежда автомата и започва да стреля по съдиите.

Атаката срещу съдебната власт е неговият вечен сюжет, който да го спаси от кипящата истина за това, че управлението му е пълен провал. Всеки миг щом излезе от сценария на киноакциите, МВР се проваля в най-важните си задачи - да защити хората и реално да противодейства на престъпността.

И кой се оказва виновен за това? 

Проклетите съдии. 

Тези хора, които все още не искат да разберат, че в идеалната полицейска държава само фактът, че Цвъ казва, че си престъпник и това моментално те прави такъв. Тези проклети търтеи, които все още не искат да разберат, че представите им за закона над всичко са безнадеждно остарели. Виновни за провалите са съдиите, които все още не искат да приемат, че можеш да вършиш полицейската работа като театър - тоест да си измисляш виновни, за да можеш да хвърляш прах в очите на хората.

Само, че Цветанов не търпи хората да не мислят като него. И дори е готов да води маниакалната си атака с похвати от страниците на жълтата преса. Шефът на Софийския апелативен съд Веселин Пенгезов бил воден от личната си неприязън към МВР. Това дори вече не е политика. Това война като сапунен сериал.

Така Цветанов обаче е заплаха не само за българският език, а за цялата държава. 

Защото войните му не могат да бъдат спечелени. Когато един ден Цвъ си тръгне от бойното поле, а това неумениемо ще се случи, той има къде да отиде. 

В шестте си апартамента.

Ние обаче ще трябва да теглим военните последствия. 

Монологът на световната личност

В края на годината е време за равносметки, нали? А аз вече съм в плен на виртуалната си документация - няма къде да избягам от своите думи, мнения, текстове и нарцистични изблици. Това е капанът на времето след модерността - в мига в който тръгнеш да се променяш, миналото може да те застигне като полицейска патрулка и да ти щракне белезниците.

Заради това нямаш особен път за бягство от действителността. Това, което мразещите компютрите не разбират е, че социалните мрежи не е бягство от реалността, точно обратното - тя е свръхреализъм доведен почти до кипене.  Защото те разширяват твоите граници и изравняват личността със света. Ако някога виртуалното пространство е правило революция, то това е революцията на личността, която се почувства удивително значима в един свят, където институциите се разпадат, ценностите изчезват, смисълът се разпилява, а демокрацията започва да прилича на сън. Един ден вероятно дори няма да си спомняме за всичко описано. Вместо това след нас ще останат индивидуалните ни монолози със света, букетът от яростни мнения, един разговор, който водиш със себе си, но на световна сцена.

Аз мисля, че това е добро начало.

Ох, от толкова много чудеса по празниците - скоро ще заприличам на Джаба от "Междузвездни войни". Но, вероятно вече съм споделял, но пък повторението е майка на знанието - никаква диета не почвам преди 1 януари 2013 година. Ще е много тъпо светът да свърши през декември, а аз да съм на диета. Убеден съм, че в нито една възможно вселена на това няма да се гледа с добро око :)))))

-----------------------------------------------------------------

Строхетен лимърик на Едуард Лиър:

Някакъв старец, без хич да е пил,

яхнал в галоп твърде жив крокодил;

тълпата ревяла, с възторг ги следяла,

а крокодилът във всъщност бил пил. :)))))

--------------------------------------------------------------------

В новините на бТВ Бойко Борисов каза, че в ГЕРБ са като едно семейство и заради това понякога се карат. Премиерът обаче побърза да уточни, че той е мъжът в това семейство. Хахаха! Журналистката дори не си направи труда да го попита коя е жената в тяхната партия. И защо ли да го прави? Че тя жената отдавна си призна коя е :)))))

-------------------------------------------------------------------------

Честито Рождество Бойково! От пресцентъра на МВР предупрждават, че всякакви инсинуации, че някой друг освен Него може да е роден на тази дата ще бъдат преследвани с цялата строгост на закона и плюнките на Николай Бареков. Тази нощ органите на реда са заловили и гражданин с бяла брада и червен костюм, който правел неистови опити да избяга от апартамента на Искра Фидосова. Трябваше да се сетя какво ме чака като ми каза, че елхата й е в спалнята, споделил нещастникът пред полицията и помолил за 8 бутилики с ракия в отчаян опит да забрави какво са правили с него...:))))))

----------------------------------------------------------------------------

Велик кино-момент, който никога няма да ми омръзне. Във филма "Музиката на Истанбул" са снимали най-бързия турски рапър Джеза заедно с баща му. Джеза прилича на млад американец - шапка с козирката назад, дълга тениска и маратонки. Бащата пък е типичен турчин - на около 60 години, брадясал, с потник и кепе. Нооо, именно бащата казва най-култовата реплика във филма: "Едно време ги слушах американците как пеят рап и ги мислех за маймуни. После чух рап на турски. Сега вече знам, че Турция се нуждае от хип-хоп, само хип-хопът ще спаси Турция" :))))))) Велик, велик :)))))

-----------------------------------------------------------------------------

Велик край на роман: "Вече е късно - вратата се е затворила зад някого, зад този вечен беглец, и Венеция е прекрасна и утринна, каналите са гладки, небето изсветлява, вятърът откъм лагуната носи аромат на цъфнали градини, ранна пролет е и има още цял половин живот..." Юрий Андрухович, романът "Перверзия

---------------------------------------------------------------------------

Обикалях досега из Столипиново. И си бях забравил телефоните вкъщи. Разбрах това едва когато почувствах, че вселената е необичайно тиха и нищо не ме тревожи :))) купих си пуловер от една циганка, която сякаш бе извадена от филм на Кустурица, тя ми се усмихна с цял ред златни зъби и каза: "Сефтето днес от тебе, синко, пък берекета от Господ" :))))) Стори ми се, че това си е истинско богословие - за кратките моменти на щастие отговорност в този свят носят хората, пък за голямото щастие отговорността е на небето, а комбинация от двете е като коктейл, който те държи вечно опиянен... Ами алелуя тогава :)))

--------------------------------------------------------------------------

“Навсякъде, където може да се живее, може да се живее щастливо”. Св. Василий Велики. Заради това аз потеглям към заснежения Пловдив, защото човек трябва емпирично да се убеждава дори и в мъдростта на светците :)))) Сняг, ваканция, празници, път, ето това е най-големият аргумент срещу всяка експлоатация - човек се чувства завършен едва, когато остане без нея :))) А снегът придава на аргументите ми една, как да го нарека, кино-завършеност. Говориш мъдрост и вали сняг... Дори Бунюел щеше да се изкефи :))

------------------------------------------------------------------------------

Запознах се с един млад турчин, радикален комунист и революционер, който ми разби представата за идиличния Истанбул и Златния рог, но ми каза и култов лаф. Той сподели: "Като комунист така съм свикнал да ме преследва полицията, че България сега ми изглежда рай. Дори търся да тренирам някакви екстремни спортове, защото закъсвам с адреналина тука". Дааа, това е проблема с тукашните социалисти - отдавна са забравили какво е наистина да воюваш за своите идеи...:)

----------------------------------------------------------------------------

"По-добре да го вдигаш, отколкото да ти пада". Това е мисъл на Бойко Борисов за кредитния рейтинг на България. Няма как да не се съглася с премиера. Много по-добре е да го вдигаш, въпреки, че ми е чудно откъде премиерът може да го знае....Последният път твърдеше, че не го е вдигал откакто е премиер. Все още говоря за рейтингите, хей, перверзници такива...:))))))

----------------------------------------------------------------------------

Breaking news: Специално за вас старият репортер се добра до програмата на днешния национален сбор на партия "Атака":

Точка 1: Доклад на Волен Сидеров за състоянието на размножителните му органи под надслов: "Високата цена на "Виаграта" - конспирация срещу политическата стабилност на партията"

Точка 2: Капка Сидерова официално изтръгва топките на партийния лидер с помощта на призрака на Вера Кочовска

Точка 3: Димитър Стоянов публично обявява, че иска да носи рокля

Точка 4. Партия "Атака" насрочва следващия си конгрес на пейката пред Народния театър

--------------------------------------------------------------------------

О, боже мой! Най-накрая и аз се подадох на изкушението Timeline и това челно ме сблъска с първите ми статуси във Фейсбук - "Анархията е възможно най-радостно състояние на човека и "Александър Симов си мечтае стриптизьорките да дойдат на власт в целия свят". Едно не можете да ми отречете - от 2008 година досега аз съм постоянен в геополитическите си въжделения и съм строен проповедник на еротичната демокрация в страната, хахаххаа :)))))

-----------------------------------------------------------------------

Гледам филма на Кустурица за Диего Марадона. Никога през живота си не съм очаквал филм за футбол да ме трогне. Може би, защото не е само за футбол. Марадона, казва Кустурица, е като кораб без мачти в океан и, ако не беше станал футболист със сигурност щеше да бъде революционер. "Когато вкарах гола на Англия се почувствах така сякаш откраднах короната на английската кралица", казва пък самия Марадона. А може би филмът е трогателен, защото разказва за невинните времена на света. За онова време в което хората играеха и правеха нещо за идеи, а не за пари....:)

------------------------------------------------------------------------------

"Исках да си направя пластична операция, докато не забелязах, че лекарският кабинет е пълен с портрети от Пикасо". Американската комедидиантка (всъщност как е женски род на комик? комичка? едва ли) Рита Ръднър. А пък иначе никой не вярва, че поривът по по определен вид изкуство разкрива най-добре характерът на човека, хахаха :))))))

----------------------------------------------------------------------

"Изящните трупове ще пият младото вино". Това е едно от най-поетичните изречения в този свят. Сътворено е от неспокойните умове на френските сюрреалисти. В един от характерните за тях радикални експерименти със словото те правят следното - един пише съществително, друг глагола, трети прилагателното и така се поява това смущаващо и велико изречение.

И днес като го чета си казвам (с лек философски оттенък), мама му стара, нима най-великата поезия се получава едва, когато се отървеш от всяка мисъл? Очевидно е така. Думите сами се намират една друга. Само да споделя - това не важи за политиката. Там мисленето е важно :))))

----------------------------------------------------------------------

Тези дни реших да извадя коледната украса и вече трайно да се настройвам празнично, тоест най-накрая да имам календарно оправдание за перманентния си мързел. Миналата година си бях купил едно венче на което има фигурка на дядо Коледа върху шейна, която е теглена от три елена. Извадих венеца тази година, но видях, че елените веча са само два, а третият е забягнал някъде и се е покрил като Бин Ладен.... "Леле", казах си огорчено аз, "кризата очевидно е голяма след като и дядо Коледа съкращава работни местна и е предприел бюджетни ограничения". Няма да са учудя, ако в далечна лапландия джуджетата също в момента стачкуват заради плановете на едрият капиталист Коледа да им отреже социалните придобивки, да им увеличи пенсионната възраст, както и да им намали отпуските...:)))

--------------------------------------------------------------

Кратка телевизионна нирвана: оплюх властта, вметнах малко цинични шегички за президента - ирландка, възмутих се от премиера, вбесих се на слугинажа в медиите и размахах пръст на Кристалина Георгиева. Неочаквано е за мен, но май съм събрал много клокочеща ярост срещу тази власт. По едно време си казах дори, че сигурно прекалявам. Но в студиото се обади една зрителка, която каза на водещия: "Аз изобщо не харесвам журналисти, но вашият гост много ми допада". Тогава схванах, че дори съм говорил малко. Още мога. Само чакайте до следващия път :)))) А, да, щях да забравя - номерът на ирландката няма да мине :)

------------------------------------------------------------------

Верига от италиански книжарници са измислили интересна инициатива за стимулиране на четенето. Бизнесмените решили да направят конкурс за кратък разказ и да отпечатат спечелилите творби на етикетите на бутилки от вино. Хахахаха, какво ли може да се обърка в този перфектен бизнес-план?! :)))) Освен едно. След първата бутилка - това го знам от опит - вече не се стимулира четенето. Стимулира се пеенето. И то на висок глас :)))

-----------------------------------------------------------------------

Човек и добре да живее статиите му го застигат предколедно. Така, май френдс, аз бях принуден тази вечер да приема покана и да участвам от 20 часа в предаването на Велизар Енчев по СКАТ. Може би, но само може би - злостно ще разгромя Конституционния съд заради това, че обяви изборите за президент за законни, особено след като имаме самопризнания, че президентът ни е ирландка :))))) Дали е разрешено в ефир да употребиш думата "капут"? Ако не е определено ще имам проблем и с описанията си на Симеон Дянков. Да не говорим за това, че възнамерявам да обобщя как движението "Окупирай Позитано 20" е следващ стадий на лявата теория - търсенето на социализъм с лицето на Анджелина Джоли :))))

------------------------------------------------------------------------------

Севернокорейският лидер Ким Чен Ир (неизвестно защо наричан в англосаксонския свят Ким Джон Ил) напусна белия свят и накара всички западни телевизии да изоставят новините за сексуалния живот в Холивуд и да насочат жадни погледи към далечната Северна Корея. Историята, политиката и собствения му народ ще съди Ким Чен Ир за делата му, но трябва да отбележа, че със смъртта си той изигра жесток номер н...а целия свят. 15 години САЩ инвестираха в неговото идеологическо демонизиране, превърнаха дребният лидер на малката държава в огромно чудовище, изкараха го идеолог на оста на злото...И сега, когато съвсем изненадващо за западната, не за друга, пропаганда, Ким Чен Ир умря, чудно ми е кого ли ще нарочат за следващото световно чудовище, което заплашва демократичната консумация на хамбургери във вселената?

---------------------------------------------------------------------------

Американците днес окончателно напуснаха Ирак (поне така твърдят американските власти, но светът по тежкия начин научи, че на янки просто не бива да се вярва). Четох, че американците са погребали в тази измислена и шантава война 801 милиарда долара. Проляха сума ти невинна кръв, включително и на българи, и всичко това въз основа на една лъжа, на купчина манипулации и на желанието на една шепа амери...кански корпорации да превърнат войната в печеливш бизнес. Най-отвратителното от всичко беше, че България също бе намесена в тази авантюра и престъпление. Платихме скъпо за нашето участие там - дадохме десетки жертви, завинаги се простихме с идеята да си получим дълга от Ирак (а това, че ще ни го върнат бе една от причините да участваме) и станахме съучастници в политическо престъпление, което рано или късно ще бъде определено като такова. Има ли резултат от тази война? О, да, има - янките докопаха петролните полета и направиха Ирак перфектно неолиберално гето. Но трябва да отбележа само едно. Американците винаги са доказвали едно. Те нямат отношения с историята. Изобщо не могат да се учат от нея. И заради това историята винаги избухва в лицата им неочаквано...

---------------------------------------------------------------------------------

Росен Плевнелиев днес официално си призна, че в предишния си живот е бил жена. Палама ирландска пастирка. Хей, вече започвам да гледам на отношенията им с Бойко по съвсем друг начин, хахахаха :))))) А, да, и още нещо - очевидно все пак си избрахме майка, а не баща на нацията :))))

-----------------------------------------------------------------------------

Борхес - този гневен консерватор - бе създал доказателство за съществуването на бога като броеше птици наум. Доказателството му беше изящно, странно и невярно. Орнитологическият аргумент за бог на Борхес се провали, защото беше твърде сложен. Време е за новия хит в богословието - биреното доказателство на Симов.

Какво гласи то?

Човек влиза в бар и си поръчва много бира. Толкова много, че той сам...ият не знае колко е. Сега възможностите. В свят в който Бог си знае работата, човекът не само ще изпие цялата бира, но и ще има пари да си я плати. В свят с незаинтересуван Господ доставките на бира ще пресъхнат преди още човека да е изрекъл поръчката си. В свят без бог - човекът сигурно щеше да си поръча ракия. А в тази реалност след третата бира - дали на някой наистина му пука какво има на небето? :)))))

С други думи - богословските проблеми могат да тормозят човек само на сутринта след бирата. По време на бирата - не. :))))

-----------------------------------------------------------------

Йосиф крещи на малкия Исус: "Не ме интересува кой е баща ти! Когато аз ловя риба никой няма да ходи по водата!" :))))))))))))

---------------------------------------------------------------------

Снощи като истински интелектуалец дълго четох и мъдрувах над книгата "Кант и птицечовката" на Умберто Еко. Това е сложен и доста нечетивен текст. В крайна сметка след хиляди опити да не заспя схванах, че идеята е, че светът днес е около 750 пъти по-усложнен от света през 15 век например. Тогава са размишлявали върху вечността на Бога, днес мъдруваме в какъв род да се обръщаме към мъжете, които искат да носят роклите на жените си...Светът стана сложен, това и Еко го казва. А колкото по-сложен става светът, толкова повече ми се пие бира. Изводът е очевиден: производителите на бира умишлено усложниха света, за да могат да са вдигнат печалбите. Сигурен съм, че Еко мъдро ще се съгласи с мен :))))

--------------------------------------------------------------------------

Сръбският градски гений бе родил великата мисъл: "По-добре тения, отколкото пълна липса на вътрешен живот". А ние в Подуяне казваме - по-добре две гроздови, отколкото никаква топлина в душата :)))

---------------------------------------------------------------------------

"Да би мирно седяло, не би цици видяло". Тази ъпгрейдната поворка един ден ще стои като чл. 1 на устава на Бохемската левица :)))

---------------------------------------------------------------------------

Последните данни на НСИ показват шокиращи данни за бедността в България. Близо половината домакинства в България се лишават от месо. А после иди, че не вярвай в теорията на конспирацията. Вегетарианците са взели тайно властта и искат всички да ни превърнат в тревопасни...:)))))))

---------------------------------------------------------------------------

Един велик руски виц: С крясъци "Имате късмет, мръсници!!!" 152-годишна пенсионерка внесе последната вноска по кредита си...:)))))

----------------------------------------------------------------------------

Росен П. (с индиански псевдоним Спящия по "паркинзи"), по съвместителство - избран за президент, е дал интервю в "24 часа" с еуфоричното название: "Кабинетът не обясни добре пенсионната реформа". Виж ти! Ел президенте е решил да показва мускули и да тропа с крак на правителството...Тц, тц, тц. Какви времена доживяхме! :))) въпреки, че от друга страна това, което споделя Росен П. е театър. Това е все едно да бе казал - "Кабинетът не успя да обясни добре защо иска да изнасили българите"...

------------------------------------------------------------------------

Чудооо! Този път попаднах на шофьор на такси, който мълчеше през цялото време. Дори за посоките питаше с жестове все едно е герой от комедия на Бъстър Кийтън :))) От притеснение и усещането за нещо абсурдно, започнах да говоря аз. Разказах няколко политически вица. Никаква реакция. Споделих колко е гадно времето и проклех мъглата. Разбиращ поглед, но никакъв отговор. Дори наруших собствените си пр...инципи за равенство и започнах проклятия срещу жените-шофьорки. Но нееее, таксиджията не наруши своят обет за мълчание. Най-накрая запазих последния коз - споделих, че животът е тежък. Чак тогава Богът на мълчанието проговори: "Как няма да е тежък, братле", каза Той, "от толкова приказки на никой не му остава време да си върши работата"....Слязох от таксито с чувството, че съм бил при дзен-учител...:)))

----------------------------------------------------------------------

Само днес видях, че около 15 души са качили снимка в която чрез есемеси е проведен следният диалог между мъж и жена: Мъжът: "Обичам те, искам най-накрая да заспя и да се събудя до теб". Жената: "Казваш го само, за да си легнеш с мен, сигурна съм, че след време ще казваш "обичам те" на друга". Мъжът: "Вярно е...След 10 години ще казвам "обичам те" на друга жена и тя ще те нарича "мамо"". Жената: "Чакам те вкъщи".

Това е най-разюзданата версия за романтиката през погледа на мъжа на която съм попадал наскоро. И тя носи всички типични за идеята за мъжка романтика черти - пълно несъобразяване с действителността и клишета с които можеш да откъртиш челюст. Убеден съм, че опитът на някой млад романтик да повтори този диалог в реалността ще завърши по единственият възможен начин - с огнепръскачка от страна на дамата...Другият вариант е да те чака вкъщи, за да може отблизо да изкриви тиган в твоя череп...:)))

-----------------------------------------------------

Лайбниц - този образ се оказа една неочаквана свежарка за мене, въпреки перверзните си увлечения по езикът на сатаната - математиката - твърди, че божественият ум на човека съдържа в себе си безкрайно множество от светове от които си избира един. Това е умиротворителна теория. В този свят (да не би умът да е бил подпийнал като го е избирал?) аз трябваше да стана досадно рано като типична жертва на... капитализма, за да ходя на работа. Благодарение на Лайбниц обаче схванах, че все някъде из безкрайната вселената, в един друг възможен свят Александър Симов като истински революционер е казал: "Я да си гледат работата!" и е останал да си доспи...Някой да знае къде продават билети към другите възможни светове? :)))))

-----------------------------------------------------------------------------

"Някакъв човек премиташе стълбите, поне на теория. Всъщност само местеше мърсотията насам-натам, като й даваше възможност да види нови гледки и да срещне нови приятели..." Тери Пратчет. Титан! Истински титан :)))

10-те най-добри книги за четене във влак

Четенето във влак (проклети вовеки да са всички, които искат да закрият, приватизират или унищожат БДЖ) е особено интелектуално удоволствие, което е само за ценители и заради това си мисля, че този литературен гид би бил много полезен. Влакът не е за всякаква книга. Само аматьорите могат да мислят обратното и заради това предпочитат да спят по купетата, вместо да възвисяват душите си.

В гъстите дебри на БДЖ-литературата ще се водим от няколко прости само от 2 просто правила в отсяването на книгите: интелектуалност и четивност – първото е от стратегическа важност, ако мацката срещу вас е интелектуалка за привличането на нейното внимание. В случай, че сте налетели на истерична космополитънка на помощ ви идва четивността, така че не губите и в двата случая. Заради това ще изчистим този наръчник от тежки философски четива, научна литература (ученето във влак е тема за съвсем друг гид) и разни претенциозни постмодерни мислители, защото в крайна сметка тях можем да ги четем навсякъде, докато влаковете изискват съвсем друга умонастройка.

Трябва да предупредя отсега новаците в този екстремен спорт. В 21 век – векът на mp3-плейърите, на лаптопите, на таблетите и смартфоните, ние читателите на хартиени книги започваме да се топим като манекенки на диета. Да не говорим, че народът се е научил да гледа подозрително читателите, защото те не се вписват в лесно в железничарския пейзаж на отечеството, заради това трябва да сте особено внимателни, защото в мига в който отлепите глава от страниците, народът ще долети при вас като американски безпилотен самолет с цел да ви приказва, разсейва и пречи и така никога няма да откриете, че влаковете са съвършен инструмент за подпомагане на четенето, а в забързания свят това трябва да се цени повече дори и от първите голи снимки на Памела Андерсън.

И така – това е моят топ 10 на книгите, които са идеални за четене във влак.

1. „Бял джаз” – Джеймс Елрой

Елрой е мрачен фанатик. Едва ли има по-голям майстор на черния криминален роман от него. Но „Бял джаз” е особен случай. Този роман е като симфония за сатаната. Разказът се води от първо лице, от едно суперкорумпирано ченге в Лос Анджелис през 50-те години на миналия век. Ритъмът на този роман е точно като джаз. Обаче като джазът не в лигавите му комерсиални разновидности, а точно джазът, който спечели своята първоначална слава като музика на гетата – накъсан, динамичен, експлозивен, неразбираем. Заради това романът е написан с много кратки изречения. Защото във всеки един момент ритъмът е по-важен от словото дори. Сюжетът е маниакален, черен, в един момент обаче се хващаш как следиш повече ритъмът, защото в това отношение Елрой си е свършил работата знаменито – думите стрелят като куршуми, разнищват те напълно. Докато четях „Бял джаз” винаги си мислех, че в следващият момент Елрой напълно ще изостави прозата, за да премине в някаква епична криминална поема (спокойно, не го прави, няма да четете поезия).  Понеже това е роман на граничните състояния, на мрака, подлостта и клаустрофобичното усещане, че няма къде да избягаш, е идеален за влаково усамотение. Влакът също е накъсан джазов ритъм.

2. „Тенекиеният барабан” – Гюнтер Грас

Първите два романа тук са ритмични. Грас също е екстремист в този роман. Чел съм интервю на преводачката му на български в което тя казва, че германецът хиляди пъти й е повтарял – „всичко е ритъм, ритъм, жертвайте смисъла, но запазете ритъма”.

„Тенекиеният барабан” е разказ за едно момче, което отказва да порасне. То решава да остане при своят тенекиен барабан, при играчките си и никога да не попадне в света на възрастните. А всичко това се случва в нацистка Германия и малко след нея. Такива книги не се срещат много често – лъчезарните наблюдения от гледната точка на детето внезапно се смесват с малко тъга, после с меланхолия, после с гняв. В тази книга вероятно по най-мъчителен и истински начин е предаден ужаса от Кристалната нощ, която детето възприема като покушение срещу него, защото му отнемат майстора на играчки, човекът, който е бил като портал към друг свят, пълен с фантазия. И въпреки тъгата, книгата е невероятно четивна, защото нейният ритъм е опияняващ.

3. „Галапагос” – Кърт Вонегът

Нека да сменим малко темпото. Вече не говорим за ритмичен роман. Говорим за един изящен, смешен и леко тъжен роман, който на практика описва краят на света. Или поне краят на хората с огромни мозъци. Вонегът пише с лекота, която смразява, защото общо-взето той рядко е весел по лъчезарен начин. Но това не му пречи на бъде елегантен и всеки негов роман да е някаква странна и уникална комбинация от почти необятна фантазия, шегички и тъга.

Иронията в романа е просто смазваща. Галапагос са така далечните острови на които едно време Чарлс Дарвин започва да схваща принципът на еволюцията. Е, новата еволюция при Вонегът е смразяваща. Да не говорим, че повествованието се води от гледната точка на един дух.

Вонегът е хипнотично четивен. И никога не омръзва, защото най-вероятно всеки негов читател винаги си е мислел като него за света, вселената, политиката и дивотиите на хората. И като ви казвам тъга, не си представяйте шекспирова драма. Тъгата в неговите романи винаги идва от лекотата с която той може да говори за ужасните неща, които се случват. О, да, от този роман, още първия път, който го четох, запомних едно стихче. Ще го напиша и тук, защото то е хубаво:

Разбира се, че те обичам,

защо да нямаме дете,

то ще говори като нас

когато порасте.

4. „Малък парадокс за театъра” – Владислав Тодоров

Вече виждам скептичните погледи и тихото обвинение, че изменям на собствените си правила зададени в началото. Познайте какво – прави сте! :) Ама сега ще обясня защо дезертирам от тях. Мисля, че „Малък парадокс за театъра” е втората книга, излязла на български от Владислав Тодоров. Първата – „Адамов комплекс”, издадена през 1991 годита вероятно е една от малкото с която почти никога не се разделям и винаги гледам да е на не повече от 7 метра, когато тръгна да пиша нещо. В други времена, в друга епоха, в история, която не бе заразена с хаос, Тодоров сигурно щеше да е най-голямото културно явление на България,  но се получи обратното – името му съвсем доскоро бе почти неизвестно и нещата се нормализираха едва, когато снимаха филм по първия му роман – „Дзифт”. „Адамов комплекс” е иронична книга. Владислав Тодоров я пише с идеята да погребе завинаги левият език на политическата философия, но според мен резултатът е точно обратен – след като изчисти лявата фразеология от досадните, бюрократични клишета на тоталитаризма, той всъщност я съживи, защото я върна при нейните корени, а те са мощни и кипящи.

В „Малък парадокс за театъра” обаче няма политика. Това е книга за основите на театъра, за образите в драматургията от древността до днес, за смисъла на това изобщо да решиш да поставиш пиеса. Красивото в тази критика е, че тя пак е написана в най-добрите радикални традиции на лявото мислене, което е още по-иронично, особено като се има предвид, че говорим за десен интелектуалец. Но тази книга, въпреки привидната си сложност, е невероятно четивна, особено, ако човек се вълнува, дори не точно от театър, а от литература по принцип. Аз я прочетох насред едно драматично зимно пътуване от София до Пловдив, което продължи сигурно над 4 часа. Не съм го усетил изобщо, защото тя превърна пиесите в нещо истинско, а пък светът заприлича на сцена. Култово, нали?

5. „Елмазен мой венец” – Валентин Катаев

Още от самото начало ви предупредих  - този списък няма да е банален, възнамерявам активно да ви водя до някои гранични състояния. Днес, когато литературната памет е рязко свита, вероятно много хора ще имат проблем да изровят името на Катаев от нея. Тези, които го помнят пък го помнят с една от класиките на съветският соцреализъм – „Синът на полка”.

Само че в края на живота си Катаев почва да пише по съвсем друг начин и невероятен резултат от това е „Елмазен мой венец”. Аз имам една любима епоха в историята на Русия – времето малко преди революцията и малко след него. Тогава в тази невероятна страна има нещо като културна експлозия – по едно и също време почват да пишат Маяковски, Есенин, Брюсов, Зинаида Гипус, Блок, Мережковски, Гумильов, Ана Ахматова, Игор Северянин, Велимир Хлебников, Бунин, Заболоцки, Олеша, Манделщам. Невероятни хора дори и тогава, когато не се признават един-друг. Катаев е имал шанса да познава и комуникира с всички тях. „Елмазен мой венец” е книга точно за това време, точно за тези хора. Но изобщо, ама изобщо не се вписва в стилистиката на обикновения мемоар. Това е книга в която дори всеки от поетите присъства с някой прякор – Есенин е Царевича и много други. Всъщност книгата е опитът на Катаев да не напише стихотворение, а проза за онова минало време, пълно с интересен живот, идеи и невероятни хора. Той пише за всеки един от тях, но не като в спомени, а направо като в някаква нова „Илиада” – книгата е пълна с топлина, мекота и меланхолия. Мисля си, че днес тя може да бъде намерена много трудно. Аз я изрових от един кашон в София и си я купих за 2 лева. Най-мъдро инвестираните 2 лева някога в моята литературна история.

6. „Ни вест от Гурб” от Едуардо Мендоса

Две извънземни кацат в Барселона в началото на 90-те години на миналия век. Оттам-нататък започва такъв виртуозен купон, че не знам как да го опиша. Знам само, че докато четях тази тънка книжка всички в купето на влака ме гледаха с погледите, които обикновено народът пази за Симеон Дянков – „улав е бедния, не знам какво да го правим”.

Аз съм голям фен на Мендоса, обаче тази книга е просто нещо уникално. Не знам как един човек е успял да събере на едно място толкова много хумор. Извънземните се оказват безпомощни в света в който попадат. Дори космосът не може да се опре на лудостта на нашата цивилизация. Ох, казано така описанието на книгата звучи тежко и моралистично, а истината е в, че в този роман няма грам четене на конско. Това е книга, която е представлявала лично забавление за своя писател и това си личи от всеки ред. Тя е тънка, задъхана, еуфорична и бляскава. Мендоса е човек с голямо въображение и заради това си струва да помъкнете всяка негова книга във влака. Но винаги рискувате по някое време спътниците ви да алармират преминаващите полицаи, че в купето се извършва нерегламентирано от закона кикотене и то на висок глас, напук на кризата в еврозоната и усилията на Ангела Меркел и Никола Саркози да спасят еврото.

7. „ Странник в странна страна” – Робърт Хайнлайн

Това е само за посветени в дълбокия океан на научната фантастика. Мисля, че дори и до днес точно този роман държи рекорда за най-продавана научно-фантастична книга. Има защо. Нека първо да кажа няколко лични думи – Хайнлайн е едно нафукано, нарцистично, милитаристично и егоцентрично копеле. Половината му романи могат да ви докарат инфаркт с лудостта на идеите в тях и с досадната склонност на писателя да вкарва дълги и странни диалози за природата на обществата в бъдещето. Той е титан, но има невероятната способност да дразни.

В тази книга обаче няма такива ексцентрични забежки. Точно обратното е – това е роман за един земен човек, отгледан от марсианци. В него се прокрадват леки нотки на мистицизъм ала Кастанеда, или може би трябва да кажем обратното – Кастанеда след това свива част от философията на романа за своите текстове, говори се за сексуалната освободеност, за границите на човешкото общество, за това дали е възможно изобщо културите да се разбират взаимно. И се чете на един дъх.

Хайнлайн е парадоксален. Има един роман „Звездни рейнджъри” в който се намеква, че право на глас трябва да имат само тези, които са служили в армията. „Странник в странна страна” почива на съвсем друга философия и вероятно заради това хипитата в САЩ възприемат тази книга като култова, защото с нея Хайнлайн си прави гавра с религията, политиката, парите и много други неща. Очевидно май ви препоръчвам само парадоксални романи за влакова литература, но самата природа на това четене е такава.

8. „Шибуми” - Треванян

Време е да вкараме един истински трилър в тази безценна колекция. Сега обаче започваме с въпросите – а дали „Шибуми” може да бъде наречена „трилър”? Според мен не. Това е екшън роман, защото притежава всички отличителни черти на това – главният герой на книгата вероятно е най-ловкият убиец на всички времена, който може да убива с почти всеки предмет по земята. Сюжетът е странен, конспиративен, движи се напред-назад из историята на Япония, Европа и САЩ, но постига онова, което малко книги успяват – възпалява въображението. Треванян, псевдоним на странния американец Родни Уитакър, всъщност е култова книга, защото тя почива на сюжета, който никога няма да омръзне – това как един човек се изправя сам срещу целия свят, а светът тук е под формата на ЦРУ и още една дузина шпионски централи. И няма да изпадна дотам, че да ви разкажа сюжета на книгата, дори няма да анализирам четиво, което има за цел да ви даде забавление в огромни количества, а не да ви кара да мислите. Ще кажа само едно преди няколко години един друг американец (след смъртта на Треванян) написа продължение на „Шибуми” – романът „Сатори”. Не бих го прочел обаче. Просто не бива. „Шибуми” беше твърде очарователен роман (о, велико пътуване през лятото до Бургас в топлото лято на 2002 година), за да си развалям влаковите спомени с някакъв новопроизведен сурогат.

9. „Хазарски речник” – Милорад Павич

Тази книга също трябва да разглеждате като нарушение на правилата ми. Павич не е за влак, но понеже все пак именно във влак почнах да чета този роман, я поставям с гордост тук. През годините си на ненаситен и вече много капризен читател съм се упражнявал върху Павич – ефекта. Този страхотен сърбин е майстор на лабиринтите, вкарва те в своя свят, заплита те в някакви супер-странни събития и после никога не можеш да излезеш. Какво да ви говоря изобщо? Все пак става дума за роман, който е написан под формата на речник и нещо повече – Павич държи той да бъде четен като речник (тоест – вместо да четеш линейно, да се съобразяваш с препратките и в мига в който ги има да се прехвърляш на тях). Аз не съм правил този експеримент, защото когато на едно място поставиш уникален стилист и велик ерудит, то няма начин той да напише слаба книга. И ето сега – дори и да искате не мога да ви разкажа сюжет, мога обаче да споделя, че има друг ефект – влаковото пространство изчезва или просто влакът става част от лабиринта на литературата на Павич и, когато (всъщност – ако) излезеш от него, няма да знаеш в който точно свят си бил. А не е ли това смисълът от литературата изобщо?

Не е ли това смисълът от пътуването изобщо?

10. „Пътешествие до края на нощта” – Луи- Фердинан Селин

С френската литература винаги трябва да имаме едно наум. Съвременен френски автор лично аз докосвам само, ако ми бъде препоръчан от три независими един от друг източника и, ако със сигурност знам, че романът няма да е безкрайно хълцане за това как презадоволеният с всичко среден французин не може да открие смисъл в студената вселена.

Но пък Селин не е това поколение. Той е презряното копеле на френската литература и вероятно има защо. Човекът е имал бесни отклонения на тема антисемитизъм по време на Втората световна война и после любимо занимание на новата френска интелигенция е било да го мрази. Чувал съм, че умира абсолютно изолиран. Той обаче е автор на потресаващ роман като „Пътешествие до края на света”. Романът е на нивото на Достоевски, само, където в него почти не е останало място за светлина и надежда. Изобщо Селин обича граничните ситуации, докарва героите си до пълен разпад и съумява да пише така увлекателно. Защото в крайна сметка – песимизмът му се оказва оправдан от тежестта на всичко, което описва и от смазващият ужас на това, че трябва да си жив във времена, които са все мрачни. Заради това Селин много преди Буковски откри цинизма, но цинизма като светоглед, не като стил и език. И си е класа, ама истинска класа. А става за четене във влак, защото вдигайки поглед от романа, можеш да откриеш част от извора на песимизъм дори край теб. Това не е тъжен извод. Ами просто такава е природата на влаковата реалност в страната.

  

Я, в крайна сметка отидохме до края на пътешествието и мисля, че списъкът стана подреден, хубав и странен. Тоест напълно е изпълнил своята цел – да покаже, че влаковете могат да бъда извор на емоционална и литературна култура и завинаги да презре всички, които искат да ни лишат от тях :))))

"Атака" в едно изречение

Българската парламентарна история е доказала едно през последните 22 години. Партиите влизат в парламента само с едно изречение. Това е цялата политическа памет на българите - едно изречение.

СДС станаха парламентарна сила с "45 години стигат", сякаш бяха господари на времето, проповедници на новата вечност. БСП се върна на власт с уютното "Сполука за България", което намекваше, че лявата алтернатива неизбежно ще доведе непознат рай насред един напълно неолиберализал се свят тогава, през далечната 1994 година. НДСВ се появи на политическата сцена с мантрата за вълшебните 800 дни след които животът ще стане утопия. А Бойко Борисов след това се появи като символ на новия ред в епохата на глобалния хаос. Всяка българска партия може да бъде сведена до едно изречение.

Това говори или за фундаментална способност за анализ, или за абсолютната липса на мащаб. Но каузата от едно изречение все пак си е кауза, каквото и да говорят злобарите.

В пантеона на българските екзотики трябва да поставим и партия "Атака". Тя дойде на вълната на недоволството, на желанието за абсолютното отмъщение за проваления преход и успя реактивно да се изстреля в парламента. Изречението на Волен Сидеров беше, че той е въдворител на истинския ред и българщината, оръжието за отмъщение. Неговата кауза обаче се върна като бумеранг и му избухна в лицето. Два парламента подред обаче атакистът показва едно - в първия, че не може да се оправи в собственото си пространство и във втория, че не е в състояние да сложи ред дори в семейството си.

Поредният епизод в сериала "Страстите на Волен" стана фактът, че нови четирима депутати от "Атака" напуснаха групата му и я оставиха на санитарния минимум. Иронията е, че всички напуснали се позовават на каузата (едно изречение), но и останалите покрай Волен правят същото. Което, ако се замислите, е неизбежно. Когато превърнеш семейството си в партия, а личният си живот в сапунен сериал, няма начин каузата ти да не започне да бъде използвана като роман на Джаки Колинис, тоест всеки да намира, каквото си иска в нея.

В романа на Ъруин Шоу "Вечер във Византия" един от главните герои казваше, че принципно всеки човешки живот е роман, но има хора, които не носят роман в себе си, а най-много едно изречение. Оказа се, че въпреки водопадът от думи, Волен Сидеров е човек на едното изречение. Заради това, когато неговият собствен и политически свят започна да се разпада, той заприлича на модел за световен конспиратор. Започна да вижда проблем във всички, започна да изпада в кризи и така напълно унищожи остатъците от своята кауза.

Каузата на Волен никога не е била добра. Тя беше като атомна бомба, която той се опитваше да пренася като терорист от парламент в парламент. Заложниците му обаче един по един се измъкнаха. И го оставиха да се чуди как да се оправя с пристигналата внезапно полиция на съдбата.

А тази полиция дори и да се бави винаги идва.

Като едно изречение. 

Госпожа Президентшата

Росен Плевнелиев със сигурност трябва да оглави класацията на най-големите късметлии по земното кълбо.

Хората го избраха за президент без изобщо да го познават, без да са наясно какво мисли техния избраник по ключови теми за българската политика и без дори и да подозират за мистичните отклонения на бъдещия баща на нацията.

В крайна сметка всички дефекти на Плевнелиев, които бяха посочвани се оказаха верни – той не е политик, не знае как да говори като политик, което може би е свежо в очите на електората, но е самоубийствено за всяка институция, която бъде оглавена от такъв човек.

Защото неполитическият президент страда от огромен обществен дефицит, тоест няма никаква биография, която хората да разпознават и този дефект трябва да бъде запълван с нещо друго – пиарски трикове, празни фрази, магистрали и предишните животи. Плевнелиев се оказа красива комбинация от всичко изброено. Пъстър коктейл от клишета плюс някои неочаквани изблици на езотерика.

След като хората го избраха за държавен глава, новият президент разчете това като удобна възможност да запознае народа със своите душевни трепети. И разкри пред нас смущаваща биография. Оказа се, че Плевнелиев вярва в прераждането, което ни се изясни след като два пъти в рамките на един месец той се впусна в обширен разказ за предишните си животи.

Първият път сподели, че е живял в Ирландия и научил това от компютърен софтуер за предишни животи, дейност с която си изкарвал хляба в началото.

Само преди ден обаче новият президент реши, че не ни е запознал напълно със своето минало съществуване и го обогати с нови подробности плюс палава доза житейска философия.

Оказа се, че Плевнелиев е бил жена в предишния си живот – ирландска пастирка, която е живяла през 1730 година. „Поне не съм се прераждал често. Защото колкото по-рядко го правиш, толкова по-стойностен живот водиш. Смята се, че на по-често прераждащите се им се дават повече шансове да се поправят”, допълни след това ирландката в популярно шоу по бТВ.

Вторият подред разказ за миналия живот говори за стройна философия и осъзнат светоглед. Ако беше само един, можехме да минем ситуацията в графата „новакът в квартала не знае какво плещи”, но в случая очевидно имаме убеден в приказките си човек, който по една случайност обаче е избран и за държавен глава.

Тук вече парадоксът е пълен.

Това е особена юридическа ситуация по която Конституцията определено мълчи. Никъде не е обрисувана ситуация в която ние имаме двама избрани президенти, но ето че се оказахме в политически капан – за държавен глава на България на изборите през 2011 година са били избрани бивш бизнесмен, чието любимо хоби е да отрича, че е давал подкупи и древна ирландска пастирка, която е била ощетена от кармичния джакпот и не се е прераждала често.

Какво правим, ако пастирката вземе връх и почне да се меси постоянно в държавните дела? Има ли клауза в основния закон, която да разпорежда на ирландката да стои и да си мълчи, особено като се вземе предвид нейната неконституционност като кандидатура? Ами, ако ирландката реши, че й е скучно да бъде президентка и поиска да води шоу ала „Сексът и градът”?

Росен Плевнелиев е първият кандидат в българската политическа история, който може не само политически, но кармично да блокира институциите.

Не е лесно да си мъж и жена едновременно и боговете на преражданията, които осигуряват неспирната небесна фабрика за нови животи, сериозно ще бъдат затруднени да поправят космическия си гаф.

До тогава обаче ще трябва да търпим една ирландка да се прави на президент, което дори и в тези толерантни времена, все пак си е тежка задача.

Идеята, че Росен Плевнелиев е жена обаче разкрива неочаквани политически дълбини. Ще оставим настрани спането по „паркинзи”, защото ми е ясно, че колективното българско съзнание ще роди само лоши асоциации за жените, които нощуват там.

Но другите баланси в политиката стават по-ясни.

Имаме за премиер въплащение на мачовщината, господин Мускул, човек, който каза, че ако някой не е колил прасе, не е истински мъж. Може би това е била тайната идея на ГЕРБ с предлагането на Плевнелиев за президент?

Бащата на нацията (Футболист номер 1, Художник номер 1 и Всемирен спасител на еврото) да си намери най-накрая нежна половинка, която да балансира институционално държавата. Вярно е, че за ролята на жената във връзката с премиера Плевнелиев има силна конкуренция в лицето на Николай Бареков, но пък те старите ирландки не са за подценяване – владеят хитри номера за прецакване на съперничките си.

Винаги се получава така, когато хората избират кандидати, които не познават по друг начин, освен обвити в розова медийна мъгла. Това е причината Героят на Магистралите да се окаже Госпожа Президентшата, но вече е много късно да си вземеш бюлетината назад. Всъщност точно това е дефектът на българската реалност – публичността е дотолкова компроментирана, измислицата толкова радостно тържествува над фактите, интригата над действителността и слуховете над истинските новини, че никога не е проблем да си избереш папеса Йоана за държавен глава. Дано и нашата президентка не вземе да ражда по време първата си Новогодишна реч например.

Целият фарс с предишните животи на Плевнелиев обаче ми напомни на великата пиеса на Бранислав Нушич „Госпожа министершата”. Едва ли друг писател по толкова изящен начин се е домогнал до разбирането за цялата простащина, която обзема хората, докоснати дори и отдалече до властта. С това не искам да кажа, че Плевнелиев е простак.

Искам да кажа само, че той е като нелеп театрален герой, човек, чието място е другаде, просто една ирландка, която се е загубила в потока на времето.

Очевидно просто ще трябва да свикваме с мисълта, че вместо баща, все пак сме избрали майка на нацията.

Дано Плевнелиев да намери време да ни ориентирана и за други разбирания на ирландката – например ще носи ли рокли на събиранията на Европейския съвет. В крайна сметка живеем в свободна епоха, има демокрация дори и в преражданията, защо роклите да са забранени на госпожите президентши?

В пиесата на Нушич госпожа министершата има една жестока реплика, която обобщава по много елегантен начин цялата ситуация в нея. Главната героиня я произнася накрая, когато научава, че мъжът й е подал оставка и малко преди неосъщественият министър злобно да изсъска, че никой не може да стане управленец покрай жена като нея. Госпожа министершата казва: „Не виждат, че са потънали в лайна, за чуждия авторитет се загрижили…”.

България отдавна е потънала в субстанцията за която говори госпожа министершата. И заради това ми е чудно – дали ирландката, госпожа президентшата, вече знае в какъв капан точно се е вкарала като стана президент при тази власт, при това правителство и при хора, които като чуят, че някой се е преродил не кимат съчувствено, ами направо звънят в психиатрията.

Дано в учебниците на лекарите да е написано как се лекуват ирландки от 1730 година!

Какво сънува Буда от Подуяне?

Точно две седмици и половина преди изборите пред блока ми в Подуяне (17 етажна постмодерна крепост, която сякаш е строена, за да удържа на космическия натиск в тези неоварварски времена) дойдоха работници и разкопаха градинката.  Да видиш такъв тип работници в Подуяне е сравнимо с идеята да уловиш еднорог някъде из Родопите. И еднорогът и общинската активност са част от някаква митология за която в квартала имаме знание, но нямаме доказателства. Но, ако явлението на мистичната природа на битието, то всичко си идва на мястото.

Цяла седмица нямах представа какво точно строят работниците, само знам, че с неистова упоритост започваха работа в 7 часа сутринта и като американска армия, нахлула в неизвестна страна, нарушаваха моят обществен договор с вселената да ме оставя да спя поне до 9 часа сутрин.

В края на първата седмица разбрах, че правят няколко детски площадки с беседки, градинки, люлки, малки оградки и нови пейки. А и навсякъде поставиха улични лампи - страни и кълбовидни, които започнаха да светят (трябва ли ви жокер?) точно два дни преди изборите.

Там, където преди беше само неясен мрак изведнъж нощта стана светла, спокойна и уютна.

Сега светлината прозира дори през пердетата нощем. И да искаш не можеш да се отървеш от нея.

Поетична картина - спиш облян от светлината на улични лампи.

С малко повече въображение и лека доза лудост, можеш да си въобразиш, че спиш сред звезди, които те държат като някакъв нов Буда просветлен и спокоен.

Това ми е останало като кадър в главата, вероятно породен от много криминални филми, главният герой стои в хотелска стая, на прозореца няма пердета, отвън вали дъжд и нахлува светлината на неоновите реклами.

Поетично е, мама му стара.

Носи привкуса на онази стара декаденстка романтика, която не се котира в тези размирни дни, но пък винаги се примъква из-зад културните ъгли, за да те зарази неочаквано.

Дори се запитах дали пък небесата не ми пращат тази светлина като тест за някакво отвъдно просветление. В мистичната литература не е описано случайно сатори, нито пък сатори, докато сънуваш бягащи елегантно по плажа жени, но строго погледното за всяка мистична дейност трябва да има първи път, нали?

Тогава се сетих за една история със сън. Тя е стара и странна. Легендата за Буда твърди, че веднъж под една смокиня той сънувал сън. Само че сънят звучи леко недостоверно, защото казват, че Буда сънувал как неговото тяло става направо космично - видял главата си да лежи на Хималаите, една му ръка била топната в един океан, другата в друг, а краката му цамбуркали в трети. Вероятно като страничен ефект от толкова странен сън Буда след това започва да проповядва разни странни неща и да се обявява срещу желанията на тялото, които вижда като причина за страданието. Разбира се, като всеки философ Буда не е видял основното, че желанията на тялото са причина за страдание, но и основен генератор за удоволствие в света...

Много отдавна бях чел за този сън на Буда, но доскоро не се бях сещал за него. Сетих се в мига в който трябваше да легна в обляната от светлина стая и да се опитам да поспя.

Зачудих се какво ли ще стане, ако и аз изведнъж подобно на Буда, започна да сънувам космичности. Така де, нима човек се ражда подготвен за факта, че трябва да изостави досегашната си кариера и да се стана кармичен автостопаджия по пътя на друга - тази на духовния учител.

Дори леко се стреснах. Човек не си ляга вечер с идеята, че сутрин ще се събуди с желанието да крещи на народонаселението, че е открил житейската истина.

В паметта ми внезапно се появи едно старо дзен-стихотворение на Мизута Масахиде, поет от 17 век, който с типичният за източен кадър непукизъм съобщаваше новината за внезапен пожар:

Плевнята изгоря —

сега

вече виждам луната.

Масахиде е лъчезарен образ. Вероятно само японец може да оцени гледката на луната в пепелищата на плевнята от която не е останало нищо. Знам, че цяло едно поколение неодзен-будисти ще започнат да хвърлят гневни погледи към мен за това тълкуване на стихотворението, ама фактът си е факт. Думите на Масахиде сигурно искат да насочат погледа към вечното, а не към преходното, но преходното струва скъпо, а вечното - не.

Това е парадоксът на материалният свят в който живеем. 

Поетът може да се отнесе с разбиране към изгорялата плевня, но застрахователният агент ще получи инфаркт.

Наясно съм, че дзен залага на парадоксалното мислене, за да срине внезапно преградите на подразбиращите се неща, но пък от друга страна никога не ми е било ясно какъв живот ще е това по цял ден да се питаш какъв ще е звукът от пляскането с една ръка. Някакъв хуморист мъдро бе написал, че ако звукът от пляскането с две ръце е „пляс”, то съвсем очевидно звукът от пляскането с една ще е „пл”.

Сетих се и за Робърт Пърсиг и книгата му „Дзен или изкуството да се поддържа мотоциклет”, роман, който много обичах навремето. Аз така и не схванах кое точно е дзен в пътешествието на един пич с амнезия, който си е въобразил, че е Федър (според Сократ – Федър е един от учениците на Платон) като се знае, че хора са лежали в психиатрия и за по-малки ментални въображения от това.

А най-накрая се сетих за още едно стихче на поета Кобияши Исса на което налетях в една книжка очарователно наречена „Дзен – джобен пътеводител”. Възхитих се на идеята да направиш от едно учение джобен наръчник. Дори се запитах дали това не провали навремето марксистите. Вместо да държат Маркс в големите томове, трябваше да направят light-версия на учението му – четири афоризма, пет лафа и девет наблюдения, тогава социализмът нямаше да има статут на недоносче, а щеше да бъде разглеждан като мистичен порив на душата по равенство.

Но както и да е.

Кобияши Исса, един от плеядата будистки поети бе възкликнал:

Където има хора,

има и мухи,

и Буди.

Значи щом съм тук, може и да съм Буда. Това не може да се отрече на дзен-откровенията – демократични са. Позволяват на всеки да се чувства избран. Според злите езици това е въведено по-скоро като маркетинг-правило, за да могат да изръсят заблудените души с повече кинти, но пък и без това винаги съм се чудил защо в икономическите университети не се изучава религиозен мениджмънт при условие, че в този бранш има яки мангизи.

Нали си представяте колко готини ще се темите на лекциите:

„Светата троица като първопричина за Дау Джоунс”

или

„Как Буда би разчел спада на акциите на Хонконгската стокова борса”

или

„Щеше ли Мохамед да презира капиталовите пазари”

или

„Хедж-фондовете като продукт на божия промисъл и Мартин Лутер”

а защо не и:

„Икономически упражнения за милиардери за минаване през иглено ухо (с участието и на камили)”

След като се настроих мистично и интелектуално, отворих пердетата, светлината нахлу в стаята, навлякох си тениската за сън на която стои красивото послание: „Rakia – Connecting people” и легнах, за да сънувам своят профетически сън.

Тъкмо се унасях и си представях, че ще сънувам далечната Шангри-ла, където духовете на всемира си правят купон, от съседния блок възторжен съсед наду докрай уредбата си от която ливна чиста доза ретро-чалга, защото някаква кака, чието име няма да мога да възпроизведа  запя:

Тук-там

Тук-там

Дали да ти дам?

Само по себе си това тристишие също е завършен дзен-парадокс, защото по палавия глас на певицата си личеше, че тя отдавна е взела решението, а колебанието се появява в текста само като начин да си вдигне цената пред обектът, който я възжелава.

След малко музикалната страст на съседа се успокои и след кратки крясъци по адрес на бивши футболни величия, а и настоящи такива, той се успокои и аз отново реших да отплувам към саторите под уличните лампи, чиято светлина бе нахлула в стаята ми като отряд на ДАНС в апартамент по погрешка.

Точно тогава пък съседите от горния етаж решиха, че е подходящо време да си спретнат скандал. Съпругът – очевидно подозрителен тип - с проповедническа страст се разкряска на жена си, че му е писнало телефонът вкъщи да звъни и отсреща като чуят мъжки глас веднага да затварят. Бяха отправено тежко обвинение, че това е конспирация спрямо брачната клетва в общината и се чуха закани, че вече няма да търпи.

Съпругата, с увереността на дипломат, който има таен коз в ръкава си, отговори в кресчендо, че няма да търпи отново и отново да минава през детектор на лъжата и то отстрана на някакъв пиянка, който не може един лев да задържи вкъщи.

Свадата продължи горе-долу, колкото би продължило изящно изпълнение на цялата опера „Турандот”, а после кварталът отново притихна и Подуяне пак се успокои.

Изпънах се в поза „мързелив лотос” и отново зачаках дзен-чакрите в мозъка ми да се настроят в хармония с вселената. Точно тогава ярките звезди възбудиха кварталните кучета, които бяха решили да устроят кратка серенада на небето, което приличаше на картина на много късен Ван Гог. Лаят им беше поетично шумен и дори стъклата на прозорците звънтяха в такт с тях.

Чаках да отмине, чаках да отмине и най-накрая душата ми нелегално се е отнесла в сън и така съм заспал неподготвен.

Събудих се няколко часа по-късно.

Зимното слънце се бе настанило в прозореца като таен воайор, а лампите отдавна бяха изгасени.

Станах с разбито сърце. Схванах, че новият Буда в мен просто не иска да се събуди или си е взел почивка през този живот.

Излязох на терасата и огледах зимното Подуяне. Полянки, тополи, хора, вятър, бягащи кучета.

Може ли да има по-голямо сатори от това?

Тогава схванах, че Буда няма да се появи в Подуяне. Няма да го посрещнат добре. Парадоксите тук не вървят.

Виж, ако почерпи може и да го изслушат.

Заради това реших да проверя по кръчмите дали няма някой, който много държи да споделя истории и твърди, че знае тайната на вселената.

Да не съм луд в тази криза да изтърва някоя почерпка?