Синдикални парадокси

В България никой не се занимава с това, което му е работа. 

С това оплакване навремето един селянин от Родопите посрещаше ужаса на ликвидационните комисии, в които фризьорки, лекарки и хора с други професии бяха пратени да унищожават селското стопанство.
Тази фраза е най-точното описание на политическото състояние на България. Всеки се занимава с всичко, освен това, което трябва наистина да прави.

Ето един пример за този проблем. От КНСБ обявиха, че подкрепят официално Йорданка Фандъкова за кмет на София. Синдикалистите се тупнаха в гърдите с още цяла серия от подкрепи и то все на герберски кметове - във Варна и Бургас. Изобщо идилия. Тези (синдикатите), които постоянно трябва да дишат във врата на правителството и да не му дават мира, докато не промени своята мракобесна политика, с радост обявяват, че подкрепят точно кандидатите на управляващата партия.
Как ли става тази подкрепа? В КНСБ членуват много хора, голяма част от които със сигурност биха замервали с радост снимка на Фандъкова със стрелички. Нима синдикатът не си присвоява правото да говори и от тяхно име? И изобщо каква работа имат синдикатите да се намесват в процеса на избори? Имало ли е вътрешно гласуване, за да се определи кой кандидат предпочитат членовете? Или това е просто част от някаква сделка, която става пред очите на всички? 

В това ли се е превърнало синдикалното движение?

Това не е първото прегрешение на КНСБ. През 2003 година те официално подкрепиха Софиянски. Софиянски беше на върха на медийната си слава. Само две години по-късно почнаха да излизат далаверите, скандалите, корупцията. КНСБ не се извини за онази подкрепа, въпреки че тя беше подкрепа за корупцията.
А какво е различното на тази?