Толкова ли е вредна наистина класовата борба?

Само преди няколко дни нашумя една много показателна история около френския актьор Жерар Депардийо. Обиден от изказване на премиера Жан-Марк Еро артистът обяви, че се отказва от своето гражданство и се мести в Белгия. Министър-председателят на Франция разгневи звездата с кратък ироничен коментар за отказа на Депардийо да плаща по-висок данък за своите доходи. Това е една от антикризисните мерки, които въведе новия френски кабинет, воден от разбирането, че в трудни времена трябва да има някаква солидарност във ваденето на страната от блатото. Депардийо обаче се оказа типичен представител на своята богаташка прослойка и отказа да прояви дори такъв жест към страната в която живее. В гневното си писмо до Еро актьорът обявява, че той бил надраснал границите и се чувствал истински европеец и гражданин на света. Зад помпозните думи обаче се крие пълното откъсване на богатите от проблемите на обществата в които живеят, тяхната алчност, която е преминала всички граници, както и абсолютното им нахалство в отстояването на старите норми на предкризисен живот. Защото никой не иска да лиши Депардийо от къща за спане, черен хайвер на вечера, две любовници в чужбина и винарните му в провинцията. Идеята е просто богатите поне един път през този век да допринесат за справянето с проблемите вместо да бъдат основен генератор за тяхното възникване. Това не е наказание за успеха, а опит за постигането на справедливост.

Такива като Депардийо обаче вече не се чувстват като част от никаква общност, не се чувстват обвързани с обществото и съответно не смятат, че трябва да поемат никакви отговорности. Все едно богатството им е паднало свише като някакво чудо. Това е именно онова разделение за което предупреждаваше Зигмунт Бауман в книгата си "Глобализацията" - глобалните срещу локалните. Локалните са принудени да живеят в своята затворена общност, а глобалните вече се изживяват като някакъв наддържавен елит, който може да сменя гражданството си като носна кърпичка и да гледа с презрение всеки опит да бъде принуден да поеме отговорност.

В последните 20 години бе направен мащабен идеологически опит понятието за класа да бъде изкоренено от политическото съзнание на света. Защото само в в среда в която хората не се осъзнават класово номерата на свръхбогатия елит могат да минат. Класата като идея и класовата борба като стратегия бяха сатанизирани до абсолютна крайност. Последните избори в САЩ например минаха под много мощни обвинения, основно от Републиканската партия, че конкуренцията се опитва да предизвика class warfare (което си е класова борба, но изразено на езика на Шекспир). Всички говорят за класовата борба като за нещо суперотрицателно, като за явление едва ли не от ада, като нещо, което е инструмент на миналото докато стерилното бъдеще се нуждаело от нов подход.

Самият факт, че всички искат класите да не бъдат вкарвани в политическия речник, а класовата борба да бъде забравена, трябва ясно да ни подсказва, че очевидно в самата идея има нещо много полезно и правилно, особено в кризисни времена. Парадоксалното е, че в световен мащаб десницата няма проблем в употребата на "класа" в своя речник, докато левицата срамежливо като монахиня отказва да приеме, че светът съвсем не е толкова променен, че капитализмът в криза реставрира всичките гадни черти, които Маркс е описал.

Аз смятам, че класовата борба не само не е вредна. Тя е единственият начин за реален изход от кризата и заради това всички заобикалят тази тема все едно е радиоактивен реактор. Богатите прослойки успяха да се измъкнат от своята отговорност за финансовия кошмар в който живее светът вече четвърта година. Измиха си ръцете, подготвиха си окопи и си създадоха ново поколение идеологически институти - клонинги, които яростно да отхвърлят всяка идея за солидарна отговорност. В тази ситуация всички останали имат един-единствен изход - класовото осъзнаване и борбата за справедлив свят.

Всяка социална придобивка в Европа е извоювана с класова борба. Когато хората осъзнаят своята сила като социална общност, тогава съпротивата на богатите рухва като картонена кула, дори и репресивните апарати на държавата да са на тяхна страна.

Разберете - повечето от вас няма да станат милионери. Повечето от вас няма да живеят живота на Депардийо, че да му влизат в положението. Неговият успех не може да бъде извинение за арогантност. Държавата има право да изисква от богатите, защото иначе обществото започва да съществува в състояние на постоянно напрежение. Ако смятате обратното, то значи и забраната за детски нископлатен труд също е прът в колелото на бизнес-успеха. Преди парите трябва да стои моралът. А моралът в едно общество възниква именно по пътя на класовата борба, защото трябва да е ясно, че битката е безмилостна, въпреки, че ни лъжат, че не е почнала.

Ускореното засилване на неравенството е най-сигурният индикатор, че класовата борба предстои. Не е нормално в едно общество 90 процента от хората да разчитат на митични коледни добавки, за да се справят с празниците докато 10 процента ядат в ресторанти със златни вилици. Колко време мислите, че е в състояние да издържи една държава, която е разположена в такава ос на неравенството? Дори и хората все още да не се осъзнават като класа, то първата крачка е направена - хората вече знаят, че живеят в постоянна несправедливост. Следващата крачка е да могат да видят отвъд натрапената сапунена политическа система и да схванат, че отвъд политическите трибуквия и съкращения се крие система, която няма да спре да произвежда колосално неравенство. Няма как да изкорениш от съзнанието на хората факта, че един друг свят е не само възможен, той е възможен в рамките дори и на сегашния живот.

Това е смисълът от осъзнаването, че има фронтова линия и, че ония другите вече стрелят. те се чувстват в безвъздушното пространство, защото са повярвали, че с техните пари могат да ръководят света дори и до нов негов свършек, предсказан от маите.

Заради това, приятелю, осъзнай се класово! Почни борбата!

Този свят няма да бъде променен от Депардийо.

Той може да бъде променен от тебе.