Thursday, October 23, 2014

Улица „Георги Димитров” , някъде във Франция




За това колко лицемерно, комплексарско, порочно и тъпо е новото българско отношение към историята най-добре може да се научи, когато България бъде погледната отвън. Едва ли има друга страна в която една прослойка от луди така гласовито настоява за амнезия и подмяна, за да могат нейните представители да се чувстват като надрусани с мескалин пророци в северноамериканска пустиня под много беззвездно небе. Но ето една малка история от чужбина може да пропука схемите на историческата лъжа. Става дума за това, че жители на френския град Сен-Сир Л'Еко се възпротивиха на идеята на своя кмет Бернар Дьобан (десен, разбира се, тия всички си приличат по желанието да трият памет) да преименува улица, която се казва "Георги Димитров". Новината звучи така екзотично в ушите на българите, които свикнаха с терора на постоянната подмяна на табели в името на изгодното политическо и историческо статукво, че се появи по първите страници на повечето вестници у нас. Няма как да е по-друг начин. За българските уши подобно действие на съпротива от чужденци звучи като явление от алтернативна вселена.



Има един разказ на американският фантаст Фредерик Пол "Тунел под света". В него се разказва за един странен свят, където всяка нощ изтриват паметта на хората и на сутринта те се събуждат без да помнят нищо от предишния ден. Така постоянно живеят в налудничавия 15 юни, ден след ден, обречени да бъдат жертва на всякакви експерименти за това какви рекламни кампании най-добре могат да продават продуктите. Сюжетът започва, когато един човек случайно бива пропуснат в процеса на изтриване на спомени и той тръгва да търси истината за своя свят, защото вижда как другите се държат като зомбита. Мисля, че две трети от българският народ се чувстваха като героят на Пол по време на това, което иронично и поетично бе наречето "преход". Промяната в България започна да изразява в една безкрайна война срещу паметта на хората, в опита историята да бъде поднесена с нова дисидентска глазура, а неудобните факти за новото статукво да бъдат натикани дълбоко в блатото на вечната амнезия, за да могат новите политически елити да си измислят нови легитимности всеки път, когато им скимне. И една от първите фигури, която бе атакувана е тази на Георги Димитров. Дори няма да се опитвам да му давам оценка в този текст, но е факт, че героят от Лайпцигския процес е един от най-известните по света българи. Той е бил на върха на вълната на своето време и колкото и да стържат със зъби днешните му оплюватели си е извоювал място в българската история. Но как ли не се опитаха да водят война срещу него - изхвърляха го от учебници, взривиха мавзолея, преименуваха всяка улица, която носеше неговото име с някакъв мракобесен реваншизъм.


Да се опитваш да даваш настоящи политически оценки на историческите събития е занимание модно и интересно, но само, ако го правиш последователно. Тези, които толкова не харесваха да има улици на името на Димитров, изобщо не се противиха да издигнат паметник на Стамболов например. А Стамболов, уважаеми, никак не е пример за демократичен подход към опозицията си. Човек тъпкал с полиция всяко несъгласие едва ли може да бъде даван за пример като най-светлия държавник във вселената. И все пак - паметниците му трябва да стоят. Защото това е история. Здравословното отношение към нея е да я приемеш. Тя е нещо върху, което може да се спори, но не бива да се докосва с нечистите ръце на стотици изверги, които искат да измият с правоверен бяс своите нечисти съвести.
И една група от французи ни дадоха пример за това как трябва да се отнася човек към историята. Те си искат улица "Георги Димитров". Това е човек за когото целият свят знае, а който иска нека да си го оценява исторически. И аз не мога да приема, че цяла зала в СУ "Св. Климент Охридски" носи името на Богдан Филов, но смятам, че това е знак към хората, които го уважават, че България е страна, която се опитва да заличи историческите разделителни линии в себе си.
Компромис от другата страна обаче ние не сме видели. Те се опитаха да изкарат стотици палачи истински жертви и заради това ние сме твърде далече от всяко историческо изкупление.


Когато човек задълбае малко по-надълбоко обаче вижда, че политическата ярост на господарите на амнезията всъщност е монопол на една съвсем малка групичка. Наскоро изследване за Паметника на съветската армия показа, че една голяма част от дясно мислещите хора са срещу неговото премахване. Всъщност огънят на истерията се поддържа от някакви си 3-4 процента, които като в древна психиатрия са окупирали правото да говорят от името на всички ни. Защо ли част от десните са срещу това? Вероятно дори и на тях им е писнало от безкрайните експерименти с паметта и политиката. Човек не може да може да живее вечно в лудницата и рано или късно душата настоява за малко покой, защото без него няма да има никакво бъдеще. Именно с протеста на французите срещу преименуването можем да разберем защо те са по-напред като нация. Просто са постигнали някакво съгласие със себе си. Не живеят постоянно като истерици останали без антидепресанти. Разбрали са, че историята не може да променена по начинът описан от Оруел в "1984".


В разказа "Тунел под света" главният герой най-накрая разбира, че той дори не е истински - запазили са спомените, емоциите и преживяванията на един загинал във взрив човек и са ги поставили в главата на миниатюрна фигурка в свят, който е просто един макет на град. Това е много яка метафора за състоянието в което живя България. Една измислена държава, която се опита да остане без памет. Но фактът, че битката срещу историята бе толкова упорита, противна и гнусна, говори за нещо друго. Хората още не са се предали, толкова години се опитват да изтрият спомените им, а пък ето - фигурите от миналото живеят сред нас, все още има помнещи и това изпълва човек с един светъл оптимизъм все едно е французин от Сен-Сир Л'Екол, който се бори за името една малка уличка, за едно късче истинска история...

1 comment:

Ебем блогъри said...

Ем батка, Димитров не е искал да разтиква Елзас и Лотарингия на немците в името на братската обич нали тъй? Затуй ми правят улици.