Воня

Eдна странна и мистериозна история така се размириса напоследък, че вдигна на крак в разгара на курортния сезон десетки варненци. От месец насам на частното варненско пристанище "Одесос" са складирани десетки черни бали с боклук от Италия. Дъждовете го валят. Вятърът разнася миризмата. Балите са се поразкъсали и всички околни квартали живеят в постоянния терор на вонята.

Оказва се обаче, не никой не знае какъв е този боклук и как се е озовал там. Областният управител не знае, екоминистърката не знае, никой не е наясно. Когато стана неудобно от толкова колективно незнание изведнъж измислиха версия. Това не бил обикновен боклук, а потенциално гориво за завода "Девня цимент". И тази версия продължава да се носи от сайт на сайт, все едно това може да реши проблема по мистичен начин. Но обяснението май ще се окаже ефектна лъжа. От "Девня цимент" напълно отрекоха, че имат нещо общо с балите. Само, че прехвърлянето на топката задълбочава проблема. Институциите си измиват ръцете, отговорните лица пръскат лъжи по телевизиите, а вонята се разнася и става по-силна от ден на ден.

Това е затворен цикъл. Политика на празни обороти. Стратегия на постоянната лъжа. И сметката се плаща от всички хора, които живеят край пристанището и трябва да дишат вонята. Защо в България всички истории приличат на разказ на Кафка?

Тази случка освен всичко друго има и метафорично звучене, което като ледена тръпка минава през гръбнака. Навремето Давид Овадия поетично бе споделил как по пътя на опита е установил, че фразата "историята се пише с кръв" не е изтъркана, а болезнено реална.

Сега възмущението, че България затъва в боклуци въобще не е метафорично, а съвсем реално. България - крайната точка на мистериозния европейски боклук, който е получил последен пристан тук. Под вечно благосклонния поглед на институциите. И заради това, когато днес някой каже, че политиката вони, това не е поетично обобщение. Това е смазваща констация за резултатите от едно ледено безхаберие. 

Вони. 

Наистина вони.