"Популисткото чудовище" ген. Радев

Ако човек тези дни чете журналистиката на "Америка за България" и си направи труда да обходи стените на разтроеното дясно (на това му викат шизофрения, убеден съм) ще остане впечатление, че новият президент ген. Румен Радев е извършил чудовищно посегателство срещу страната и всеки момент коафьорите с либерална нагласа трябва да скочат на протест срещу този злодей. И защо е целият този шум? Защото новият президент тръгнал към Брюксел с военен самолет "Спартан", за да пести разходи.

Популизъм!!!, запениха се десните електронни издания като някои от тях се опитаха да сложат дори и повече удивителни отколкото аз си позволих.

"Евтин пиар-жест", изсъска фейсбук-интелектуалщината. Един от редовните всезнайковци обяви, че между този жест на Радев и това, че западните лидери ходят с колелета на работа нямало нищо общо. Онези на запад си били надмогнали на масрафа и мислели за здравето на другите, а при Радев било начало на болшевизъм. Направо ти идва да си купиш украинска водка и да страдаш за края на познатия свят .

Въпросът за самолета достигна до катастрофични нива на тревожност и изведнъж се превърна в централен за дясната мисъл и опитите й да имитира живот.

Очевидно бойкоборисовщината е оставала тежки рани в менталността на народа. Защото при Борисов въпросът за икономии на разходи не съществуваше по никакъв начин. Верните журналистически бардова на премиера пък го отбраняваха яростно и се нахвърляха срещу всички, които му броели залците. Самият Борисов обаче беше най-шумен. "За 2900 лева ли ми се заяждате?", нацупи се той, когато тия, които гадно му броят залците започнаха да питат защо е използвал хеликоптер, за да посети събитие на гербаджийския олигарх Домусчиев. "Направи добро, изяж дърво... С камила ли да бях тръгнал към Разград?", попита обидено още премиера. Припомняме тези неща, за да видим каква спарена атмосфера царуваше по тези земи и какво съзнание упрявлаваше България - такова, което считаше държавните пари за свои собствени.

Днес разликата в стила е повече от очевидна. Имаме много рязка смяна на отношението към властта и нейното използване. Но десницата не е доволно и тропа разглезено с краче, че пестенето е популизъм. Популизъм е, разбира се. Няма как да не изглежда като популизъм на тези, които са свикнали да пътуват все в първа класа и, ако някога им поднесат обикновена минерална вода, а не "Перие" надавят протестърски викове до небесата.

Популизъм май е всичко онова, което десницата не харесва, а понеже бг-десницата е уникално хейтърска, то целият свят е досадно популистки. Само Христо Иванов и Радан Кънев стават. Те не са популисти. Тях не ги интересуват бедните, не ги интересуват разходите, тях ги интересува само съдебната реформа и следователно са ангели. Непорочни. Чисти. Префинени. Нежни. Непопулистични.

Нека да бъдем честни и да погледнем отвъд писъците на дясното. Нормално е то да е тревожно. Последните проучвания показват, че трите му части поотделно никак не могат да влазят в парламента. Ако се съберат заедно попадането там пак ще е проблематично, защото за един месец кампания те са в състояние да се изтрепят и пак да не се класират.

Междувременно БСП и ГЕРБ вече са с изравнени сили, а това предвещава класически двубой през март. Двубой в който десните люспи остават някаде настрани, нещо като бележка под линия в историята на изборите. Заради това изведнъж всичко им намирисва на популизъм. Популизъм - това е свят в който снобското дясно едвам диша и няма енергия да стане от леглото дори и със съдебни патерици.

Всъщност - много е рано да се дава оценка на ген. Радев като президент. Неговата кариера предстои, решенията ще ги взима оттук-нататък. Но е дразнещ опитът на тези, които изгубиха гръмогласно изборите да се опитат да представят като национална трагедия, всъщност едно симпатично решение. Защото е време политиците да се съобразяват с настроенията на хората. Това не е популизъм. Това е необходимият нов реализъм в отношенията с избирателите.

Точно заради това аз одобрявам решението със "Спартана". Това е един малък знак, че бойкоборисовщината е останала назад в историята. Но не знам защо, бях сигурен, че десните ще тъгуват за него. 

Все пак той се връзваше на техните номера...

Св. Христо Иванов и свръхсветлинното правосъдие

Св. Христо Иванов, този, чието име трябва да се изговоря с молитвено придихание, либерален блясък в зениците и антикорупционно кресчендо, тези дни получи съдебна регистрация на своята партия "Да, България". Този юридически акт си заслужава да бъде отбелязан. Партията, която настоява за яростна борба с корупцията, за това да има законност и правилата да важат за всички, минава през съда за 17 дни. Това е космическа, направо свръхсветлинна скорост. Толкова бърза партийна регистрация историята на прехода просто не познава. Останалите формации чакат по два, три, четири месеца. Тук обаче случаят е различен.

Св. Иванов подава документи на 13 януари, а на 30 партията му е готова, сега й остава само бързичко да подаде регистрация в ЦИК и да се яви на избори. Тази бързина мирише съмнително. Навява лошо усещане за схемаджийство при това осъществено пред очите на широката публика. Ако приемем, че днес основем свръхконсенсусната анти-статукво партия "Да на бирата", то регистрацията трудно ще ни излезе по-рано от два месеца. Оказва се, че в България има правосъдие за наши и за ваши. А "Да, България" очевидно са от нашите. Защо да не дадем на антикорупционните ангели и либералните светии едно рамо, та белким добутат поне до държавна субсидия, за да се кротне малко грантаджийската мисъл и да се поуспокои, че все пак отнякъде ще падат пари и няма да има нужда да се регистрират в бюрата по труда.

Но няма как да не ни направи впечатление тази ефикасна подлост. "Да, България" от първите си стъпки приема да й дадат едно рамо тук и там. Което сигурно нямаше да прави впечатление, ако не бяха кресливите декларации за морал и патетичните клетви, че в тях е ключът към промяната. Приемането на преференциално отношение вече е началото на тумора на корупцията. И е интересно, че първи на неговото тъмно очарование се подаде именно "антикорупционната" партия. 

А след това си ги представете в управлението...

Кой беше истинският президент в периода - 2012-2017 година?

В последните дни на своето битие като президент Росен Плевнелиев се превърна в телевизионен терорист. Медийното му турне за сбогуване с "Дондуков" 2 се проточи като сериала "Малката булка". Разказите му за петте години в креслото на държавен глава бяха съпроводени с ахкания, самохвалство, романтични стенания, налудничави цитати и егоцентрични изстъпления за това как той и Обама били приятели и се консултирали по горещите световни теми. "Аз съм Обама, аз съм Меркел, аз съм Гаук", възторгна се от самия себе си Плевнелиев в едно интервю пред столичен ежедневник с което ни даде да разберем, че компанията в главата му не се изчерпва с митичния образ на древната ирландка пастирка, а е доста по-многолюдна."Аз си тръгвам заедно с Обама", каза по-късно Плевнелиев пред журналисти, за да наблегне отново на близките си връзки с Белия дом. Единственото, което пропусна да изясни е дали Мишел Обама е съгласна с този неочакван ход.

Вън от шегата обаче доскорошния български президент така и не успя да посочи своя значима политическа инициатива, ярка национална позиция или действие заради, което си струва историята да го запомни. А това е класическият белег на провала.

Едно незащитимо от политическа гледна точка президенстване обаче се нуждае от архивраг, от голямо оправдание за своя провал и чудовището бе намерено - вицепрезидентът Маргарита Попова. Още в първото си интервю от прощалното си турне Плевнелиев започна да съска по неин адрес. "Тя е част от статуквото", изхленчи той и призна, че в последната година изобщо не е комуникирал със своето вице. Което по същество е допълнително признание за провал, защото ни разкрива образа на една дисфункционална институция, политически разделена и скарана, раздирана от вътрешни противоречия и неясни обиди. Нападката не може да бъде наречена единствено некавалерска, тя е израз на политическа подлост, защото, когато има проблем истинският държавник е длъжен да го посрещне очи в очи, а не страхливо да мълчи пред него, а след това да обикаля медиите и да се жалва.

Попова не остана длъжна. На заключителната пресконференция на президентската двойка тя не спести своя остър и критичен анализ. Вицепрезидентката обвини Плевнелиев, че е оставил да му отнемат контрола над спецслужбите и, че е бил мотор за разделение на държавата. "Конституцията дава правомощия на президента и той трябва да ги използва. Това не се случи в този мандат, в това отношение политиката на държавния глава беше пълен провал", безпощадна беше в оценката си тя. Попова с рентгеново око размаза и показните заседания на Консултативния съвет по национална сигурност, които според нея не са постигали нищо и не са били използвани в достатъчна степен като инструмент. На изпроводяк тя разби и най-свидната опорна точка на Плевнелиев, символа на неговия "героизъм" - неприемането на назначението на Делян Пеевски като шеф на ДАНС. Тя обяви, че този скандал е пряко свързан със загубата на контрола над службите, с това, че президентът се е съгласил шефът на контраразузнаването да бъде назначаван без негов указ. "Не допринесе ли и нашата институция за това да се случи този модел "КОЙ", попита с горчивина Попова.

Медиите на "Америка за България" веднага блъвнаха жлъч по неин адрес, защото това е тяхното най-ценно свойство - превръщат се в бухалки за нула време. Медийният и политически слугинаж на Плевнелиев направи поредна обиколка на средствата за масова информация, за да брани патрона си. Злополучната социоложко-протестърка Румяна Коларова, прибрана на заплата при Плевнелиев, обяви от ефира на една телевизия, че "властта е самоцел за Попова". Което сигурно трябваше да подскаже, че Плевнелиев е невинен ангел, неомърсен от реалност и истина, неопетнен от реална политика и смисъл. Това обаче няма как да отмени точността на анализа на Попова, анализ два пъти по-мощен, защото е направен от пряк свидетел на калпавата работа на президентството в периода 2012-2017 година. Плевнелиев бе пратен на "Дондуков" 2 като изпълнител на поръчки, като послушното момче, което трябваше да топли мястото и заради това политическите му позиции не бяха взимани дори и за информация. ГЕРБ през цялото време го третираха единствено в качеството му на лакей и отнемането на контрола над службите е само един от примерите за това поведение, което доведе до тотално обезличаване на институцията и превръщането й във фабрика за гафове.

Вината на Попова всъщност е само една - тя през всичките пет години на мандата не се примири с това, че Плевнелиев не е на висота, че не осъзнава своята автентична политическа мисия, както и, че постоянно излиза от рамките на правомощията си във възможно най-неправилната посока. Тя търпя около година неговите импровизации, но в крайна сметка юристът, експертът и боецът в нея взеха връх и тя започна при всяка възможност да напомня какъв трябва да е един президент. Трагедията е, че президентът трябваше да е всичко онова, което Плевнелиев не беше.

Очевидно искрите между тях са съществували от самото начало, но отблясъците на битката на "Дондуков" 2  започнаха да стават очевидни по време на размирното лято на 2013 година, когато умните, красивите и богатите се опитваха да се реализират като политическа сила, но с доста съмнителен успех. Именно тогава Плевнелиев и бизнес-кръгът край него бяха решили да правят нещо като партия, която да гравитира край президенството, формирование, което от ден номер 1 да живее чрез консумацията на власт и ресурси. Пикът на този процес по политическо инженерство стана лансираната в началото на 2014 година идея на Плевнелиев за провеждане на референдум по изборните правила и, за да могат да подлъжът електората, че става дума за красиво начинание пуснаха в употреба и питането за задължителното гласуване. Това беше част от битката на Плевнелиев срещу кабинета на Орешарски, но той едва ли е очаквал първата спънка в проекта да се окаже Маргарита Попова. Тя реагира ведната. "Със забрани и задължения ли ще поправяме демокрацията", гневно попита вицепрезидентката тогава. И до днес смятам, че в мнението й нямаше грам желание за саботаж. Тя просто искаше да върне институцията в правилния коловод, да спаси поне малко от авторитета на президенството, който се срина до рекордно ниски нива. Никой не оцени нейната помощ. Дори напротив. Най-злобните говорители на уличните пърформанси започнаха да наричат Попова "контравицепрезидент", ясен знак, че тя е улучила сърцевината на проблема. Всъщност тогава стана ясно, че имаме автентичен президент - Попова и псевдодържавен глава - Плевнелиев.

Малко след това, когато битката на президенството срещу властта мина през игра с вето на закони, Попова отново не издържа и се включи в дебата като разкритикува ниското ниво на юридическата аргументация във връщането на законови норми. Включването отново не беше злобно, а конструктивно. Попова не искаше да види президенството, превърнато в инструмент за политическа злоупотреба. Тя ясно съзнаваше, че това върви срещу най-голямото задължение да президента - да бъде обединител на нацията. И може би някъде тогава тя загря, че Плевнелиев не само няма да стане такъв, той не иска да бъде такъв. Това е политическа трагедия. Да установиш, че избраният за президент изобщо не става за такъв и бива използван като политическа пешка в някакви тъмни схеми и неясни игри. Тогава Плевнелиев за първи път си изтърва нервите и скръцна със зъби на вицето си. Той я посъветва да се информира по-добре за работата на президентския екип. И така разкри, че всъщност държи Попова в изолация, че двата екипа съвсем не работят съвместно, че имаме президенство на две писти.

Гръмотевиците затрещяха като при истински ураган още повече, когато Попова няколко месеца след тази случка посъветва Плевнелиев да не се крие, а да се яви пред създадената парламентарна комисия, която трябаше да разследва неговите срещи с представители на EVN във Виена. Тя обаче така и не сполучи в своята мисия. Опита се да направи така, че Плевнелиев да не е кризисен фактор в българската политика, но нямаше никакви други правомощия в тази битка освен своя авторитет.

В края на 2014 година вече имахме всички данни, че на "Дондуков" 2 имаме студена война. На един форум тогава Маргарита Попова каза нещо, което вероятно ще остане като нейно политическо верую - ""Няма по-голямо престъпление от това да разединяваш народа си". От днешна гледна точка можем да разчетем в това вопъл на отчаяние. Това е гласът на един вицепрезидент, който е разбрал, че началникът на президенството вече вреди, а не помага на институцията.

Показателно е, че в своя анализ на мандата си Плевнелиев дори за миг не се опита да оцени тази битка, на която всички бяхме свидетели през бурните години. Защото тя разкрива, че той можеше да бъде и добър президент. Ако поне веднъж бе чул мнението на своето вице и се бе опитал да проведе поне една битка докрай. Той предпочете да се хвали с това колко пъти е обядвал с Обама и с кои световни лидери се е снимал. Май заради това България се прости с него с голямо облекчение и омерзение. И никой няма да тъгува за него. 

А пък Попова - историята ще запомни нея като истинския президент. 

Американският оптимизъм и българските "прокопита"

Напоследък над мрачната бизнес-империя на Прокопиев и над неговата медийна черна кула проблясват зловещи геополитически светкавици и фучат мълнии. Костюмираната олигархия изживява тежки и мъчителни дни, които заплашват да се проточат до безкрайност. Политически бедствия като метеорити се стовариха върху нея и поставиха под съмнение нейното властово и управленско бъдеще. Тъмна епоха за зализаните костюмари.

Удар номер 1 се оказа това, че марионетката на кръга "Капитал" Росен Плевнелиев си отива безславно от властта и напълно отречен от хората. В опит да спасят остатъците от неговия имидж бяха хвърлени изобилни медийни средства, за да му се осигурят десетки изяви и "последни" речи, в които той сантиментално да разказва как са били телефонни приятели и се чували често, я да обсъдят руската хибридна война, я Мишел да даде на нашичкия рецепта за печена пуйка с която по-лесно да преживее победата на Доналд Тръмп. Вместо да си изчисти образа обаче Плевнелиев лъсна с цялата си неадекватност. Оказа се, че той не може да отчете за петгодишна дейност друго освен това какво си е говорил с други президенти по международни приеми. Опитът му да се самоопише като основен противник на Путин на международната сцена се получи нелеп и самодоволен като репортаж на "Дневник" от създаването на "Дай, България" или като телевизионна тирада на Иво Прокопиев, че е жертва на прокурорски произвол.

От безкрайното дрънкане на Плевнелиев по време на неговото дълго медийно сбогуване си струва да се отбележи една-единствена опорна точка, която марионетката на "Капитал" повтаряше като папагал пред всеки микрофон. Бившият държавен главя няколко пъти повтори, че имало опасност геополитическата ориентация на страната да бъде поставена под въпрос и в този случай лично той щял да излиза на барикадите, за да води народа към свобода.

Само за протокола обаче трябва да отбележим, че на първо четене това уверение звучи карикатурно. Плевнелиев и барикадите никак, ама никак не се спогаждат. В единственият опит на досегашния държавен глава да се появи на уличен протест, той бе посрещнат с люти псувни и освирквания. Случката стана в началото на февруари 2013 година в разгара на протестите срещу солените цени на електроенергията. Някой пиар, който се е събудил с махмурлук, бе посъветвал Плевнелиев да се появи на насред множеството и да им говори. Фиаското бе запечетано на видео. Гневният народ веднага разпозна лицемерието на милионера и го свали от импровизираната му платформа. Той така и не успя да довърши речта си, което в случая бе на късмет, защото така или иначе не знаеше какво да каже. Четири години по-късно Плевнелиев обяви, че това бил най-тежкия момент от неговия мандат - не очаквал Бойко Борисов да хвърли оставка. Което обяснява защо не успя да се впише в социалната тревога на онези зимни дни - това бяха гневни и огорчени хора, които искаха да подложат на ревизия целия преход, а Росен П. е от хората, които са спечелили на гърба на другите по време на този преход. Случката беше точно като по Смирненски - двата свята се видяха и не се познаха.

Убеден съм обаче, че когато днес говори за барикади Плевнелиев си ги представя в техния пърформанс-вид от лятото на 2013 година, когато умните, красивите и богатите излязоха да протестират за морал в политиката и, разбира се, не постигнаха нищо. Но именно тук е моралната уловка, защото в съскането за нова барикади Плевнелиев не е говорител единствено на себе си - той изразява позицията на олигарсите-костюмари, които свикнаха да се изживяват като говорител на световните сили, на САЩ и Брюксел едновременно. Днес виждаме, че това политическо уравнение се разпадна - нахлу идеята за различен свят, за нов вид политика, което означава, че кръгът "Капитал" се запътва директно към канализацията на историята. Съскането за барикадите е опит за предупреждение, отчаяно упражнение по мобилизация на грантовите храненици у нас, зов към политическите бройлери на чуждите фондации да събират медийни мускули в името на защитата на своите хонорари. Но нека да не бъдем наивници и да възприемаме подобно твърдение несериозно. Напротив, това е ясен знак, че пред себе си имаме хора, които биха окървавили държавата, за да защитят бизнес-териториите си и политическия си монопол, поне на местна почва. Тази реторика зловещо напомня на най-крайните примери от виновното лято на 2013 година, когато хора, обявени за "екстремисти" обясняваха в дълги есета как политическите проблеми не могат да се решат без проливане на кръв и трошене на черепи. Оказва се, че тези, които минаваха доскоро за най-големите либерали първи са готови да стрелят на месо, когато тяхната гледна точка за света потъна в историческа кал и мръсотия. Това е форма на геноцидно отчаяние, което я прави много опасна. Тоест - не им гледайте лакираните нокти и кухите речници. При първа възможнос такива биха сковали концлагер. И това е трансформационен процес, който наблюдаваме не само у нас, а и по целия свят. Достатъчно е да видите как се държаха хорат на Обама в последните му дни. От гълъбите не остана нищо, появиха се хищните ястреби, които се възбуждаха от миризмата на конспирация и кръв.

Втора гръмотевица за бизнес-империята на Прокопиев дойде от най-неочакваното място. Новобрандираната фондация "Америка за България" се купи специално място в изданията на "Икономедия", за да каже гръмко: "Всички мнения и твърдения, изразени в това или във всяко друго издание на Икономедиа, са такива на техния автор или издател и не отразяват непременно възгледите на Фондация "Америка за България" или на нейни директори, служители или представители."

Подобно разграничение доскоро беше нещо нечувано, особено като се има предвим, че "Америка за България" от години излива милиони в медиите на Прокопиев, които спокойно можем да наричаме "американски". Вероятно проблемът не възникна единствено от смяната на караула в Белия дом, където се появи човек, който обеща да ореже стипендиите на всякакви паразитни структури по света. В последните няколко години "Америка за България" бе изведена на светло като съпротивляващ се вампир и много детайли от нейната дейност у нас започнаха да се изясняват брутално. Ще оставим настрани финансирането на проекти в културната сфера, но основно перо от дейността на мащабната неправителствена организация е да се финансират проекти за "развитие на гражданското общество". Именно по този параграф българското обществено пространство бе задръстено с всезнайковци за които не е ясно какво са завършили, но пък иначе се рекламират, че притежават "експертиза" по безбройно количество въпроси. Нещо повече - хранениците на фондацията изведнъж колективно решиха да участват в учредяването на партията "Да, България", отразено помпозно в медиите, финансирани от "Америка за България". Така на практика се получава така, че една фондация с американски пари пряко се бърка в политическите процеси на страната. Членовете на новата партия бяха наречени "прокопита", но именно там Прокопиев и "Америка за България" си дават любовна среща.

Помислете и за друго - как става така, че "Америка за България", фондация, която твърди, че е политически необвързана, хвърля основно пари на психодясното и на десницата по принцип. Съвсем очевидно е, че нещо в поставените цели и реалните резултати зловещо се разминава. И аргументът "ама те дават парите прозрачно" изобщо не е адекватен. Защото очертанията на паразитната прослойка, която грантовете са създали вече личат със своя нечистоплътен блясък и този "грантов елит" се превръща в политическо оръжие във времена на криза, каквото очевидно е сега. Това е опит за имплантиране на вредни идеи и чужди схеми и интриги в изтощената плът на българското общество, което този път трябва да повярва, че протестърите, които върнаха Борисов на власт през 2014 година сега вече искрено ще се борят с него, въпреки, че му целуваха коленете за съветнически заплати. 

Именно това стана причина "Америка за България" да потърси нова маска за собствената си дейност. Това стана чрез една среща на "партньори на фондацията", където бе обявено, че неправителствената организация вече ще има нов вид и ново лого. Новото лого е като бухалка в череп: "Американският оптимизъм среща българския потенциал".

Май това е опит за измиване на ръцете, за прикриване на следите на партийните строителства, за купуване на невинност от историята, но подобни трикове отдавна не минават. В друга държава отдавна щеше да има комисия, която да разследва подобен тип намеса във вътрешната политика, осъществена по този перфиден начин и през хора, които до един не са работили в последните десет години, понеже смучат от проекти на "Америка за България". Всъщност разпространените конспиративно информации, че се готви майдан срещу ген. Румен Радев не намериха потвърждение в реалността, но пък имат здрава основа. Защото, когато човек се вгледа в новите проекти, открива слузестата следа на американските пари, отпечатъците на Прокопиев и лигавщините на Плевнелиев.

Това ли трябва да оргията на американският оптимизъм и бг-потенциала?

Държавата на оскотяващата бедност

Eдно кошмарно дежа вю, което описва безпощадно България.

На 14 януари 2016 година в ловешкото село Радювене се разшумя новината, че възрастно семейство е починало от студ. Дона и Вълчо Дишеви са си отишли между 6 и 7 януари, но дъщерята Мария, която е на 60 години и е живеела с тях, нарочно не съобщила за смъртта на родителите си, защото чакала пенсиите им, за да има с какво да ги погребе. В мигове като този медиите се превръщат в кръвожадни хиени. Бедността като бедност не им е достатъчно интересна, но зловещите подробности от една такава смърт ги хвърлят в екстаз. Заради това в репортажите за трагичното събитие се начетохме на подробностите за това как къщата в която са живеели тримата е приличала на истинска съборетина, занемерена и схлупена. За това как хората не можели да палят добре печката си, защото коминът бил разбит и стаята, която отоплявали се одимявала зловещо. Репортерките се нахвърлиха върху оцелялата дъщеря - основно ги интересуваше дали тя е премълчала за кончината на родителите им от алчност, за да прибере пенсиите. С изключение на една-две статии почти никой не се поинтересува от случая в дълбочина. Като например да види, че цялото семейство на практика не е съществувало за държавата и за социалните й системи. Тримата са съществували единствено с пенсиите на двамата родители и то при крайна мизерия. Отказали са се от всички удобства, включително и от електричеството. Оцелялата дъщеря, преместила се при майка си и баща си, постепенно е скъсала всички връзки с обществото и семейството е заживяло в ежедневна мизерия, която би ужасила дори и Емил Зола. Оказва се, че в България, в 21 век, това е съвсем обичайна картина - едно семейство като удавници да изпадне зад борда и никой да не се поинтересува от тях. Абсолютно никой. Трагедията на тези хора стана очевидна едва, когато се случи необратимото. Но пък медиите пошумяха малко около случая, описаха всички мрачни и диаболични подробности, а след това се отдадоха пак на обичайните модерни теми - битката с корупцията, кървавите следи на ДС в историята и как ГЕРБ и десницата ще мачкат на президентските избори.

На 14 януари 2017 година медиите отново примляснаха мрачно и пуснаха тежките заглавия. В благоевграския квартал Струмско нова смърт от студ ужаси хората. В трагедията има различни подробности, но като цяло пред нас е аналогичен случай - семейство, което е прекъснало всички контакти с държавата и социалните системи, забравени от власт, съседи и институции. 67-годишната Николинка и нейната 31-годишна дъщеря бяха открити мъртви в тяхната схлупена и бедна къща. Майката починала от инфаркт, а дъщерята-инвалид малко по-късно от глад и студ. Кошмарът и тук се състои в това, че смъртта е настъпила около Нова година, а двете жени са били открити цели две седмици по-късно. Нито съседи, нито социални работници, никой не се е интересувал от съдбата на тези отхвърлени хора. Удивително повторение на една и съща история, която винаги стига до медиите в своята катастрофична форма. Когато е твърде късно и, когато всички тръгват да си съчиняват оправдания. В конкретния случай директора на дирекция "Социално подпомагане" към община Благоевград Александър Балев се оплете като пате в кълчища. Той веднага обвини майката, че е взела дъщеря си от център за инвалиди за Коледните празници и това е предизвикало трагедията. Проверката на местните медии обаче го улови на местопрестъплението - всъщност майката е подала такава молба, но за Коледа през 2015 година. След това няколко пъти е отказвала да върне дъщеря си в центъра и очевидно социалните служби са сметнали това за достатъчно, за да изтрият от съзнанието си проблема на това семейство и да въздъхнат с облекчение, че още една тежест им пада от гърба. Голямата истина, която започва да се изяснява и ще става ясна тепърва, е, че в продължение на година нито един път социален работник не е посетил семейството, нито се е поинтересувал как живее то и успява ли да се справи. Когато се сещат за него вече е твърде късно. Медиите са ги изпреварили в осветяването на проблема.

Между двете случки минава точно 1 година. 

Една година в която можем да кажем, че абсолютно нищо в бездушната политика не се е променило, нито мръднало. В България продължават да съществуват напълно изключени и забравени хора, които не съществуват за остатъците от държава. Заради това, когато някой интелектуалец от дясната школа започна да философства на тема как социализмът и етатизмът убивали България, просто му наврете в лицето статии за тези два случая. Те показват много ясно каква философия властва вече у нас. Това е философията на пълното бездушие, на радикалното дезинтегриране на обществото, на оскотяващата бедност. Хората за които говорим се водят като граждани на тази страна съвсем номинално. Държавата не дава пет стотинки за тях, не се сеща да ги потърси, защото те изобщо не й трябват. И, когато някой лъскав костюмар започне да се пени за това как хората са най-голямото богатство е добре да имате едно наум. Тези произвеждат политика, която води след себе си бяла смърт за бедните хора, изолирани, забравени, захвърлени на произвола на съдбата. В мигове като тези се оказва, че държавата дори не се интересува колко са хората, които са изпаднали от социалните системи. Което показва много ясно и целенасочено отношение. Защо да броим лузърите? На кого са необходими те? Лузърите влизат в медиите единствено в мига на своята смърт. Те са интересни единствено със своята кончина. Само тогава могат да правят заглавия през които се вижда докъде се е докарала България, държавата на напълно изключените и забравени хора. И наистина всички говорят за ужасите на ДС и е богатите лумпени много обичат да трият сълзи от очите си, когато говорят за  нея, но смъртта от студ и бедност на хора в държава-членка на ЕС не трогва никого. Защо някой да си разваля скъпата вечеря? Как така ще отклоняваме вниманието от перманентната реформа на съдебната система с някакви досадни лузърски истории.

Когато подобни истории излизат на бял свят, тогава като че ли се събуждат остатъците от неампутирана човечност. Хората, поразени от ужаса на страданието, започват да се интересуват, да помагат, да се организират. Проблемът е, че нищо в тази държава не работи за трайност на такова усилие. Самата държава е на трупчета, така че и хуманитарните акции или избликът на солидарност рано или късно отшумява. И е така до следващото покъртително заглавие, до новата смърт от бедност.

Правило ли ви е впечатление, че бедността у нас изобщо не е тема на дебати. Разбираемо е, държавата дори няма истински инструменти, за да установи фактическото състояние на проблема. Напусналите системите хора не се водят на отчет, така че можем да ги броим като истински вътрешни емигранти, оставени на случайното внимание на някой млад кмет на който все още му се работи.

Целият този процес показва едно - преходът наистина е успял. Време е да го признаем. Той постигна целта си - напълно демонтира държавата и имплантира в българското общество неолибералния токсин на разбирането, че неравенството не само е нещо естествено, но и, че то е ценност само по себе си. Преди няколко месеца в "Гардиън" Джордж Монбио с тревога описа същия процес, но във Великобритания - "В свят, управляван от конкуренцията, тези, които не могат да поддържат темпото биват дефинирани и сами дефинират себе си като губещи.

Последиците включват, както документира Пол Верхаге в своята книга „А аз?“, епидемия от самонаранявания, хранителни разстройства, депресия, самота, страх от провал и социална фобия".

Това не е обикновена констатация, това е истинска диагноза на проблема. Какво, ако не социална фобия е опитът на най-бедните семейства да са затворят в своя свят и да се опитат да оцелеят в блатото на мизерията, но сами. Това се случва, защото те на гърба си са разбрали, че българските социални системи не действат, стават все по-рестриктивни и ограничени, а хората, които трябва да се опитват да следят проблема, отдавна са вдигнали ръце. И най-лошото е, че никой нищо не прави, за да предотврати подобни инциденти. Защото за превенцията им е нужно да се откажем от дясната философия на действие, че всеки трябва да се оправя сам. Нашето общество редовно произвежда сигнали, че хората не могат да се справят с тази атмосфера. Не е само смъртта от студа. Спомнете си самозапалванията. Те бяха безпощадния знак, че, когато всичко е отишло по дяволите, най-големите жертви просто не виждат смисъл да продължават напред. Така че студът и огънят са невинни. 

За разлика от държавата.

Телевизионното Гестапо на Слави Трифонов

Мисля, че ще е много добре всеки читател да вземе да изгледа американският филм "Идиокрация" като автентичен наръчник за бъдещето, което ни предстои. В тази разтърсваща и черна сатира се описва вариант на недалечното бъдеще в което обществото е дебилизирано докрай, радикално затъпено от налудничави риалитита и тв-програми, в които крясъците, къчовете и виковете са взели връх над всичко останало. И върховната метафора на този процес са новите кресла в които зрителите гледат телевизия - те са нещо средно между стол и тоалетна, за да може жертвите на безумието за нито миг да не се отделят от екрана, а да поглъщаткато медийни зомбита цялата помия, която се налива в техните мозъци.

Не знам защо, но всеки път, когато реша да изгледам няколко минути от "Шоуто на Слави" се сещам именно за този гротесков филм. И за това как нивото на шоуто все повече заприличва на обществена тоалетна, където хормонясали тийнейджъри се опитват да напишат по стените най-мръсните думи, които им идват в главата, опиянени от възможността да дадат воля на перверзните си страсти. Циничните екзалтации на сценаристите на шоуто все повече заприличват на някакъв сюрреалистичен продукт, който смесва пълната чалгарщина на душата и псувните, които се раждат в опиянен ум. Опасявам се, че телевизионната оргия на Слави и сие все повече заприличва на сценарий на човек, болен от синдрома на Турет, който не може да спре да ръси цинизми и тъпотии.

За да не бъдем голословни ще припомним, че миналата седмица сценаристите на Дългия организираха идиократичен спектакъл, където те облечени в черни костюми се опитаха да измислят най-долните псувни за парламента. Най-голямата политическа звезда от тях Тошко, същия оня, където го снимаха да хърка в Правна комисия докато течеше обсъждането на закона за мажоритарния избор нарече депутатите "алчни, страхливи, некадърни, прости, позорни, жалки, лъжливи, отвратителни, вонящи, продажни, корумпирани, крадливи, мръсни, гнусни, тъпи, ненужни, вредни човечета". Ако човек обаче случайно бе изпуснал адресата на тези прилагателни като едното нищо можеше да се обърка, че Тошко описва колегите си сценаристи. Другите му колеги също се раздадоха - един нарече народните представители "боклуци", а друг обяви патетично като в клип на Азис, че "никой идиот не може да бъде чак толкова идиот, колкото българският парламентарен идиот". И, да, наясно съм, че този език се котира в България и има достатъчно хора, които са се кискали пред екрана докато са гледали тази екзалтация на простотията, но подобен език сам по себе си е инструмент за разграждане на държавата, а и на здравия разум.

Слави Трифонов и компания са си въобразили, че са законодатели на политическия дневен ред на страната и монополизирали тази позиция се държат като пияна чалга певица на купон на олигарх, който си търси съпруга. Но колкото и да е нисък рейтинга на парламента, колкото и да се смята, че депутатите са нисша форма на живот, между народните избраници и сценаристите на Слави има една огромна разлика. Депутатите са участвали в реална политическа битка, борили са се за доверието на хората със своите собствени физиономии и биографии. А сценаристите на Дългия са една банда от калинки, която никога не е имала смелостта дори да застане пред урните. В единствения си опит да го направят те избраха да лансират референдум с популистки идеи, просто, за да сондират дали да пращат шефа си да основава партия или да си останат всяка вечер по телевизията, за да пълнят главата на зрителите с глупости. Никой не им пречи да бъдат опозиция, но има граници, които политическият разговор не бива да преминава. Защото това не е кавга в чалготека между запотени и космати самци, а разговор за бъдещето на страната. И той не може да се води на клозетно ниво, защото издава някаква тревожна невъзможност за смислена дискусия.

Поведението на Слави и сие обаче повдига някои много важни въпроси. Като например къде е СЕМ? Не е ли време този регулатор да вземе отношение върху тази лексика. Навремето ексшеха на СЕМ Георги Лозанов тревожно даваше рапъра Мишо Шамара на прокуратурата за рими, които изглеждат като класическа поезия в сравнение с тъпотиите на сценаристите. И изобщо кой, ама наистина КОЙ даде на Слави Трифонов трибуна и му позволява системно под формата на уж развлекателно шоу да пропагандира политически идеи, които самият той не разбира докрай. Това е ежедневен терор върху зрителите, който продължава от поне две години насам. И всеки, който се обади с половин буква, за да протестира срещу това своеволие веднага получава класическите оруелиански петминутки на омразата, за да е ясно, че сценаристите се изживяват като коменданти в концлагер и не търпят никакво различно мнение. Те се държат като банда от медийни есесовци, като някакво риалитиподобно Гестапо и обгазяват с отровните си токсини всеки зрител, който ги гледа в името на това, че едно време макар и само понякога можеха да бъдат интересни и смешни. Днес смехът си е отишъл, в шоуто властва тоталитаризмът на цинизмите, диктатурата на простотията и обществото ни още не е в състояние да роди реално дисиденство срещу този порок на мисълта.

Владимир Войнович в култовия си роман "Монументална пропаганда" прави интересна класификация на мозъците на хората. Именно там той казва, че всяка мисъл има стойност, когато е родено в главата на конкретен човек, при конкретни обстоятелства, на основата на собствен опит и в резултат на собствено размишление. Всичко останало, казва Войнович, е продукт на мозък-стомах. Мозъкът-стомах пък е особен механизъм - можеш да го напълниш и с най-качествените мисли и идеи, но като всеки стомах той най-накрая превръща всичко в лайна. Може и да звучи цинично, но в откровението на Войнович можем да видим нашата конкретна българска ситуация. Имаме едно предаване, което действа като мозък-стомах. Каквото и да им подадеш като мисъл и идея, крайният резултат винаги е ясен. Заради това не знам дали трябва да сезираме не СЕМ, а ХЕИ, че май единствено санитарните работници могат да се справят с това телевизионно разстройство. 

На мисълта бе, не на друго...

Апокалипсисът от Бойко Борисов

ГЕРБ толкова сериозно са зациклили в апокалиптичната демонология на Бойко Борисов, че само човек със закалени нерви и психика на камикадзе може да издържи пряко предаване на техен политически форум, каквато се проведе вчера. И без това ръководството на тази партия отдавна прилича на сбирка на фентъзи-злодеи, които носят костюми за по 3 хиляди евро и алчно точат ножове за допълнително пари за саниране, защото искат да носят костюми за по 5 хиляди.

ГЕРБ уви нищо не са научили от кандидат-президентската кампания. Партията продължава едно към едно линията, която сътвори в движение между двата тура на изборите - бесноват антикомунизъм, политическо истерясване, че слънцето няма да изгрее, ако БСП вземе властта и хленчове, че са били изиграни, прецакани, наритани и унижени. За тази цел на хоризонта започват да се чертаят хорър картини от миналото - Белене, Ловеч, Скравена...От арсенала се вади и призракът на хибридната война, защото Борисов се нуждае от чудовище с което да обясни собствената си глупост. "Хибридно ни подготвиха", изстена той пред актива си. Комунистите са митологичен библейски враг. Те са "подли, брутални, безкомпромисни и конспиративни" (цитатът е дословен). Откровение на св. Борисов - пророкуване за идването на Антихриста с петолъчка на челото. Корнелия Нинова - върховният демон, заплахата, червеният ужас...

Подобна стилистика е симптом за огромен проблем. 

ГЕРБ вече подлежат на консолидация единствено по пътя на страха. Колективната психика на сектата изисква свръхвраг, за да може да остане заедно, а да не се разпилее по прокурорските пейки на републиката.

Тази патетика обаче не може да разширява подкрепа, а вероятно тя и не цели това. По-скоро сме свидетели на колективно упражнение по самонадъхване, задгробен живот на една партия, която не може да съществува без някаква перспектива за власт и усвояване на фондове в личните си банкови сметки. 

ГЕРБ не развиват идеи, не показват програма. Те създават роман на ужасите за собственото си падане от власт. Това е коматозно състояние.

И добрата новина за всички нас. 

"Кучите синове" на "Америка за България" и новата им визия

В мол "Парадайз", очевидно новата обетована консуматорска земя на колективното българско грантаджийско общество, тези дни се проведе култово събитие. Фондация "Америка за България" реши да надуе помпозно фанфари и да даде знак, че геополитическите турбуленции не са я заличили от българските земи.

Интересното е съвпадението на мизансцена. Именно на същото място, където преди десетина дни се учреди партия "Да, България", фондацията избра да излезе от прашното задкулисие и да демонстрира политическа мощ. Така чисто метафорично се създава усещането, че "Да, България" е нещо като политическо крило на "Америка за България". Това сега може да звучи скандално, но един ден ще се повтаря като най-банална истина.

Съдейки по информациите събитието е било помпозно. "Америка за България" е събрала в софийския мол над 600 свои партньори от над 75 градове, за да представи своята "нова визия". Тази фраза е като удар в главата. Тъкмо си представях, че нова визия означава плакати на Илиян Василев и Емил Джасим по боксерки, либерално горди, че оцеляват в епохата на путиниста Тръмп, но после видях, че имали предвид друго. "Вече няма да сме толкова тихи. Време е да говорим високо и гордо", изкрякала президентката на "Америка за България" Нанси Шилър.

Името на редовния медиен всезнайко и хибриден лапач Илиян Василев се появи в ума ми неслучайно. Наскоро редовният разобличител на конспирациите на Кремъл и на цената на водката написа мелодраматичен текст в който се ожали буквално, че "битката срещу "лошите западни фондации" е схема на Москва". Разбираемо е, че стипендиант на "Америка за България" си пази хляба, но в статията му имаше нещо потресаващо, а именно жалостивия тон. Написан от позицията на някаква върховна жертва на несправедливите исторически обстоятелства и неправилния свят, Василев се късаше косите как тази битка била привнесена отвън и тя била срещу инакомислието, което иначе нямало да има кой да го финансира. Вярно е, че в съзнанието на подобен тип анализатор всичко е схема на Москва - обвинението срещу Трайчо (схема на Москва), победата на Радев (схема на Москма), мис "Януари" на "Плейбой" с малък бюст (схема на Москва), но все пак подобни грантови стонове са интересни за наблюдаване.

Грантовата позиция на жертвата обаче веднага може да бъде разобличена и то с данните, дадени от самата шефка на "Америка за България" - Шилър посочи, че от 2009 година досега нейната организация е инвестирала над 186 милиона у нас за "развитие на българския потенциал". Някой ден ще се занимаем подробно и с голяма част от културните проекти на "Америка за България", защото там си струва да бъде ровено, но засега ще ги оставим встрани и ще отдадем желанието за инвестиции в тази сфера на един хуманизъм по-голям от четките на Росен Плевнелиев към Барак Обама. Но дори да приемем, че само половината от тази сума е била дадена не за култура, а за "развитие на гражданското общество" веднага можем да си представим какъв финансов разврат и мощ осигурява една такава свръхголяма фондация на определени хора у нас. Защото повечето им проекти в тази сфера не могат да бъдат определени като нещо, което оставя трайна следа, с изключение на това, че те нацвъкаха из обществото хора, които се самоназначиха като носители на експертиза по всичко, без да имат реални знания и като основни господари на морала, докато се държат като джебчии в трамвай номер 22.

Неправителствените организации сами по себе си не са заплаха, особено като са посветени на мисията си. Но присъствието на свръхфинансово подплатено чудовище като "Америка за България" напълно изкривява това, което би трябвало да наричаме "публична среда", но вече е леко неприлично понеже Антоанета Цонева се е самоназначила за неин пазител и култиватор. Наливането на толкова много пари, с неясна цел и смисъл, изкривява и медийният пазар, както и политическата система, защото се оказва, че една фондация, която носи гордо името "Америка" в името си по заобиколен път налива пари и в политически партии и цели идеологически идеи.

Веднага даваме пример.

"Икономедия", перлата в короната на империята на Прокопиев, медийната му анаконда, пусната да разчиства терена пред невероятния му апетит, например, издател "Работническо дело" и "Вяра в комунизма", ох, пардон, на "Дневник" и "Капитал" има спечелен грант от "Америка за България" на стойност 3 милиона лева за период от три години. Това изобщо не са малко пари. Но коварството е в заглавието - фондацията официално ги дава по перо "Дигиталните технологии в подкрепа на качествената журналистика". И, разбира се, след това много широко си затваря очите, че тази "качествена журналистика" не се задоволява по никакъв начин само да отразява обществените процеси, а съвсем откровено се бърка в тях и дори служи като политически икубатор за поредните десни ГМО-партии. Достатъчно е несвикналият с грантовите токсини читател да отвори произволен текст на "Дневник" или на "Медиапул" (друг носител на тлъст грант на "Америка за България") на тема "създаването на "Да, България", за да види, че там "качествената журналистика" е изнасилена, кастрирана, разпорена и канибализирана. От времената на тоталитарната преса в българската медийна среда не се бе раждало такова мистично опиянение от сбирката на една шепа фондационни храненици, която си мисли, че е в състояние за още един тур да излъжи десните зомбита и да ги изпържи в котела на своите измами и интриги.

По същество медии, които са захранени с американски пари пряко влияят върху политическите процеси у нас. И това докато анализаторите, финансирани с парите на същата тази фондация, ден и нощ хвърлят къчове, че всъщност Москва коли и беси по нашите географски ширини. Ако смятате, че това е нормално, тогава сте готов да кандидаствате за грант, почти е сигурно, че ще ви одобрят.

Помислете и за друго - как става така, че "Америка за България", фондация, която твърди, че е политически необвързана, хвърля основно пари на психодясното и на десницата по принцип. Съвсем очевидно е, че нещо в поставените цели и реалните резултати зловещо се разминава. И аргументът "ама те дават парите прозрачно" изобщо не е адекватен. Защото очертанията на паразитната прослойка, която грантовете са създали вече личат със своя нечистоплътен блясък и този "грантов елит" се превръща в политическо оръжие във времена на криза, каквото очевидно е сега. Това е опит за имплантиране на вредни идеи и лифтингирани схеми в изтощената плът на българското общество, което този път трябва да повярва, че протестърите, които върнаха Борисов на власт през 2014 година сега вече искрено ще се борят с него, въпреки, че му целуваха коленете за съветнически заплати. 

Четейки за събието обаче аз се замислих  каква ли е причината, ни в клин, ни в ръкав, няколко дни пред смяната по върховете в САЩ, демоничната организация да събере всичките си стипендианти, за да им помпи оптимизъм и позитивно мислене, плюс капка порочно самочувствие. И отговорът е много прост.

Очевидно всички храненици в последните няколко месеца са преживели сериозен стрес, че ще трябва да си търсят истинска работа и е било време за фанатичен кризисен пиар. Вече си създадоха партия, сега е време да уверят и гражданите си, че няма да ги пуснат на трудовата борса, а ще продължи да капе за тях в трудните времена и няма никой да ги унижава с обикновена работа.

 Сега вече съм спокоен и за новото лого на фондацията - " "Американският оптимизъм среща българския потенциал". 

Преведено ще рече - тия за нищо не стават, но нали са наши кучи синове...

Порнодиректорът – огледален образ на Кунева

Една шокираща и скандална новина тези дни разкри в дълбочина колко прогнили са основите на обществото в което живеем. Директорът на 51 СОУ "Елисавета Багряна" в София Асен Алексанров пусна свои голи снимки в сайта на училището си, вероятно неволно. Фотосите стояха в мрежата не повече от 20 минути, но все пак бяха видени от достатъчно ученици, родители и случайни посетители. История като тази не може да остане в тайна и вестниците вече гръмнаха с нея. И само за уточнение - това не е жълта новина. Много хора обичат да крият виновната си и мрачна съвест с такива обвинения. Това е новина-диагноза, рентгенов поглед върху дълбочини до които журналистиката рядко стига. Голият директор и неговата фотосесия е мрачен образ на моралната покруса до която е стигнала България, една страна останала без стойности, без авторитети, без ценности и заради това е израз на извратена нормалност един директор да се развява по порнофотоси и да им дава макар и случайна публичност. Заради това нека да бръкнем по-надълбоко в тази история, в нея има повече от пикантност, можем надникнем отвъд сензационното и да открием метафоричния смисъл на състоянието на българската нация.

Разходката из Гугъл за Асен Александров е като пътешествие до бонбонения и розов рай. За него са натрупани редица прилагателни - "един от най-обичаните директори", "медийно отворен", "директорът на училището в което дори първолаците влизат трудно заради големия наплив". Именно тази журналистическа популярност и "отвореност" прави Александров съветник на министъра на образованието Меглена Кунева. Сделката е изгодна - вицепремиерката трупа медийни точки, а Александров доразвива кариеристичните си амбиции, които знае ли човек е можело един ден да го доведат до идеята самия той да стане министър.

Репортажите за него, услужливо пуснати на електронната страница на училището, се отличават с такъв развихрен патос, че човек започва да губи ориентири за това кое е реално и кое не. Репортаж в "Стандарт" от 2007 година твърди, че самият факт, че Александров се е родил точно срещу училището в Годеч е някакъв знак от съдбата. Журналистът, който е писал одата описва директора като някаква удивителна смесица от технократ и бохем. Първата компонента служи, за да бъде изографисан като удивителен мениджър, а втория, за да се вкара малко арт-светлина в потискащата картина на кариеризъм, макар и описана с възторжени прилагателни.

В сайта на училището има един много любопитен раздел "Медиите за нас", където, разбира се, са показани основно телевизионни изяви на Директора, технократ и бохем, по всеки въпрос от вселената. Дори има интересно видео от 2014 година в което Александров говори за "опасностите във виртуалното пространство". Кой да подозира, че само три години по-късно самият директор ще се превърне в една от тези опасности със своето аматьорско порновдъхновение. Този клип в неговия канал в ю тюб обаче е гледан само 28 пъти, ясен знак, че учениците много-много не се интересуват от медийните похождения на директора си. Очевидно е обаче, че Александров е влюбен в своя образ, защото той обилно присъства на сайта. Така че еротичните фотографии май са били една неизбежна следваща стъпка в тази егоцентрирана кариера.

И още малко факти около личността на личния съветник на Кунева - някаква нещастна ученичка е била принудена да взима интервю от кандидата за порнослава и в него Александров откровено си признава, че от най-ранни години го е влечала кариерата на артист или певец, но после е трябвало да се задоволи с баналната математика. В светлината на новото амплоа с което е блеснал директора трябва да направим извода, че артистичните страсти очевидно никога не са го напускали докрай и са получили своята изява в подходящия момент.

Спускането в бездната на Гугъл показва, че Александров ефектно се е въртял не само около полата на Кунева. Още при Сергей Игнатов като министър на образованието кандидатът за порнослава е ръководил проект, наречен помпозно УСПЕХ, а зад абревиатурата се крие локумената фраза " Училище за Себеутвърждаване и Подготовка към Европейски Хоризонти" (убеден съм, че мозъкът на някой чиновник се е изпържил докато измисли всичко това). Още от времето на Игнатов Александров се върти като съветник из коридорите на властта и нищо в тази възходяща кариера не предполага, че нейният носител е таен кандидат за еротична слава и че занули имиджа си така ефектно само с няколко скандални фотоса. Форумите под новината за УСПЕХ (това звучи като абревиатура на потайна шпионска организация от първите филми за Джеймс Бонд) обаче са пълни с добре мотивирани съмнения, че целият този проект е просто една доячница на пари, опит да се изстържат едни допълнителни 100 милиона лева, които да се разпределят от лоялни на властта приближени. Ако приемем, че това е вярно, то е ясно защо Александров се е натиснал да става съветник и на Кунева - който един път е вкусил сладостта на европейското финансиране след това се превръща в аналог на пристрастения към хероин, винаги жадува и бленува за него.

Тази ефектна кариера нямаше да бъде толкова метафорична, ако не беше разположена в България, страна, която образователните статистики поставят все повече в дъното на класациите си. Тестовете на PISA от декември 2016 година разкриха нещо ужасяващо - 30 на сто от българските деветокласници са функционално неграмотни по предметите  - тоест изобщо не разбират какво им се преподава. 41,5 пък са функционално неграмотни в друг смисъл - те могат да четат, но не са в състояние да осмислят прочетеното или да го разберат. PISA разкри и друга ужасяваща реалност на българското образование - то не осигурява социална мобилност. Тоест ученици от бедни семейства не могат да се измъкнат от влиянието на средата си. Лошата семейна среда в България обрича на трайна бедност и вечни мъки. Образованието, един от малкото реални инструменти за измъкване от тази кал, у нас не функционира така. Което означава, че образователната система пет пари не дава за тези ученици, както и, че не е в състояние да мотивира учителите да се загрижат. Именно това разкрива, че училището е нас е инструмент за неравенство, а не за даване на шанс. Образованието оставя бедните деца без никакъв шанс за успех и това е бомба, която тепърва ще нанася щети върху обществото. Неравенството е най-очевидно в образователната система, но държавата систематично отказва да признае този проблем или го адресира с общи, мегленокуневски фрази, които карат случайния зрител да иска да се обеси.

И заради това новината за директора и порноснимките е като реактив, който ни разкрива двата свята пред очите ни. От една страна са лъскавите технократи, които бичат нефункционални европроекти и се мазнят на силните на деня, а от друга кошмарът на ежедневното образование, скъсал нервите на не едно и две семейства. От една страна са костюмарите, които си поръчват изящни медийни свирки, а от друга обикновените учители, които се чудят как да изкарат месеца и са залъгвани от време на време от някакви 10 процентови увеличения на заплатата, все едно те ще решат проблемите на системата. Ние имаме образование в което технократите-порноактьори се вписват идеално, защото знаят къде да навеждат гръбнаците си и къде да гледат влюбено като така си осигуряват блестящи кариери без реално покритие. И за този извод не ни бяха необходими един комплект от порноснимки, но те прекрасно разкриват лакираното лицемерие, скритите пластове, които обикновено не ни се показват. От една такава история и нейното дълбочинно проследяване разбираме, че именно кандидатите за порнослава за тези, които се опияняват от идеята за "реформи" и не спират да дрънкат за тях, защото зад фасадата на тези общи приказки могат най-ефектно да скрият собствените си морални дефицити. 90 процента от българският народ вече щом чуе за "реформи" започва да псува сърдито, защото по кожата на гърба си разбра, че с това му казват, че ще стоварят нов тон павета върху него, а когато започне да протестира ще го обвиняват, че не разбира големия смисъл на политиката. Заради това Асен Александров трябва да бъде изучаван - той е метафора за политическото и моралното падение. Защото трябваше да дочакаме една грешка, за да видим какво се крие зад надутите клишета и кухата словесност.

Да си учител е върховна отговорност и висш морален дълг. Това е професия за призвани. За хора с мисия и цел, за хора, които искат да видят и формират бъдещето тук и сега. Стотиците великолепни учители не заслужават да бъдат свеждани до един потенциален порноактьор. Но пък е време да почнем да си говорим за някои процеси с разяждащия език на истината, а не със тихата злост на премълчаването. Нима човек като Александров вече има място в образователната система? Нима трябва да се примиряваме с хора като него? Именно от подобни образи тръгна нашата трагедия, защото по време на прехода те изплуваха на повърхността и повярваха, че историята винаги ще бъде на тяхна страна.

Време е да им покажем, че това не е вярно.

Как се раждат партиите-зомбита

Неделните телевизионни зрители обикновено са абсолютно беззащитни срещу медийните чудовища, които са решили да ги атакуват в почивните дни от малкия екран. Този интелектуален терор остава практически ненаказан и един ден неговите автори със сигурност ще се пържат в най-нагорещените казани на ада. Но до мига на разплатата е добре да проследим какво ни каза един от най-честите наемни убийци на мозъчки клетки Петър Москов в своето последно телевизионно турне като министър на здравеопазването в оставка.

С блеснал от химически светлини поглед отлъченият от ДСБ Москов се ожали, че имало политически гадове, които поставяли въпроса дали сътрудничеството между десницата и ГЕРБ е било полезно. Съмняващите се всъщност не схващат, че този въпрос е като удар с дървен кол в сърцето на Москов, защото хвърлят бомба върху неговото министерстване. Ако резултатът от сътрудничеството между РБ и ГЕРБ е катастрофален, то и неговото присъствие във властта трябва да бъде оценено така. Всъщност как по друг начин да оцениш министър, който моментално стана клиент на прокуратурата? Въпреки това обаче в лицето на Москов не се видя дори елементарно разкаяние. Напротив - той разви обстойно идеята, че десноцентристката коалиция трябва да продължи. С други думи - здравният министър в оставка вече се вижда в трайна връзка с ГЕРБ, коалиционен паразит, който трябва да бъде мъкнат на гръб до края на времената, че и отвъд тях. Което издава радикалната идеологическа мизерия на десницата. Тя знае да съществува в две състояние - или като политическа кръпка на чуждо управление или в екстаза на абсолютната невинност, тоест, когато след голямото омазване, всички плъхове напускат кораба и си правят нов сал с който да оцелеят в бурните води.

Това, което имаме като остатъчен Реформаторски блок обаче май вече е напълно лишен от възможност за самодостоятелно съществуване и заради това екзалтацията на Москов, Кунева и сие оттук-нататък ще се върти единствено около ГЕРБ и проваленото им управление. Ето как са раждат партиите-зомби в българския политически модел. Когато една партия остане без идеи, цел и смисъл, но продължи да съществува, за да участва във властта, тя прилича на някаква жертва на вуду-ритуал. И заради това в неделя си е истинско божие наказание да виждаш медийните гърчове на зомбитата. Могат да ни ги спестят. 

На никого не са интересни вече.

Десницата на коафьорите с либерална нагласа

Ако тези дни човек отвори произволно издание на "Америка за България", някои от излъсканите кресливолиберални сайтове у нас, ще разбере, че култовият дух на "Работническо дело" от 1955 година никъде не си е тръгвал. Той е още тук, той е сред нас и десетките брутално сладникави репортажи от учредяването на партия "Да, България" го доказват. Между другото народът както винаги е на висота. Още преди формацията да бъде официално създадена името на партията бе трансформирано в "Дай, България", а пък понеже бе учредена в столичен мол, хората веднага започнаха да я наричат партия "МОЛец". Пропагандата ала "Работническо дело" мина през десетки възхвали на св. Христо Иванов и почти свидетелски показания, че едно ръкостискане с него лекува лумбаго, червен вятър и остеопороза. Тя се изяви под формата на пряко предаване на учредителното събрание и напоително пресътворяване на думите, които са казани там. Разбира се, има известни разлики между 1955 и 2017 година - в миналото основен герой на пропагандата беше работникът, а сега се набляга с любовно възхищение на ай-ти специалистите, предприемачите, мениджърите, тенистките-филантропки и коафьорите с либерална нагласа. Хиляди спящи клетки, които доскоро минаваха за активни, но необвързани граждани, сега бяха разконспирирани, защото очевидно им бе спусната директива колективно да стават членове на "Да, България" и да бичат фейсбук-статуси, пълни с любовен патос, колкото първите поетични опити на млада гимназистка по време на хормонална буря. Така от грантовото блато изпълзяха на припек и Антоанета Цонева, и Емил Джасим, и Виктор Стоянов, и страшно много други градски сноби, позабравени идеолози на летните протести и посетители на луксозните ресторанти. В самия ден на учредяването знак за живот даде и ексрепортерът Найо Тицин, който получава титлата "Писател на най-снобския статус за 2017 година", защото не вярвам някой друг да е в състояние да го бие. В него Тицин пишеше, че пие бразилско кафе в Париж, отворил е Макбука си, който бил създаден като идея в Калифорния, но бил сглобен в Китай, джиткал из фейсбука и гледал учредителното събрание на "Да, България", първата автентична антикорупционна партия от 13 години насам, която била създадена не в лабораториите на ДС. Е, да, друго е да се похвалиш колко си богат и да дадеш знак, че новата формация, въпреки стоновете за бедността в България, си остава свърталище на умните, красивите и доходоносните. По-късно Тицин се опита да си изтрие статуса, но в електронната епоха следите винаги остават. Заради това ще използваме неговите откровения, за да започнем анализа си на новото явление. Забележете - според ексжурналиста от 13 години насам не е имало друго такова явление. А какво е станало преди 13 години? Това е много важен въпрос, защото в неговия отговор ще можем да разбием върховната опорка на св. Христо Иванов, че няма ляво, няма дясно, важното е всички да сме срещу корупцията. И отговорът е очевиден - преди 13 години бе създадена партията Демократи за силна България, персоналната секта на Иван Костов, формацията на богатите реститутки и антикомунистическите зомбита. Две трети от присъстващите в залата на мола учредители на "Да, България" последователно са били гласоподаватели, а и членове на СДС, след това на ДСБ, на Реформаторския блок, а сега и на новата формация. Едни и същи хора като политически паразити правят проект след проект, изяждат сърцевината му, смучат кръв и надежди от избирателите, а след това като изнасилвачи изоставят черупката и тръгват да правят нещо ново. Това е цикълът на развитие на българската десница и той става все по-очевиден с всеки нов проект, който ни се рекламира на хоризонта като върховно оръжие на морала, като титаничен оргазъм на честност, почтенност и битка с неправдата.

Новото в "Да, България" е, че старата десница с ужас установи, че в най-бедната държава в ЕС не е гот да се прави на върховен богаташ, който никога не е знаел какво чудо е това да не можеш да си платиш сметката за тока или да се чудиш с какви пари да пратиш децата на училище. Заради това в патетичните откровения на Кристиан Таков по време на учредяването за първи път в историята на дясната мисъл от време на прехода у нас бе засегната бедността, но от сто километра си личи, че това е единствено упражнение по лиризъм и нищо повече. Събраните в залата на мола никога няма да могат да избягат от психиката на затвореното клубче, които съществува основно онлайн и мисли с хаштагове, а не с реални проблеми. Упражненията по социалната тема са опит да се поправят грешките от 2013 година, когато същите хора се оказаха в огромна изолация на жълтите павета и яко глътнаха вода, нещо, което се опитаха да представят като победа. Тогава въпреки всички опити в провинцията никой не излезе да протестира, защото хората по никакъв начин не се припознаха в кресльовците-сноби, които твърдяха, че е позорно да се протестира срещу високите цени на тока, защото е много по-яко да се скача за морал в политиката.

Върху доклада на св. Христо Иванов пък може да се разсъждава в отделна статия, но тук ще отбележим една друга върховна ирония, останала неразпозната от колективната найотициновщина. Иванов нарече появата на партията си "историческа необходимост". Яко. Това е върховна марксистко-ленинска постановка, което ознчава, че свободния полет на мисълта на новото дясно, което крие, че е дясно, стъпва върху класиците, макар и несъзнателно. Престанаха да преподават Маркс в университетите у нас, но ето "Да, България" го преоткри интуитивно, дори и това да причини суицидални пориви у Антоанета Цонева.

Проблематичното в "няма ляво, няма дясно" десницата е това, че вероятно за първи път в българската история една фондация си прави партия. Няма как да избягаме от усещането, че всички стипендианти на "Америка за България" и любими събеседници на порочния кръг "Капитал" бяха натикани в една зала, зорлем да създават политически проект, преди Доналд Тръмп окончателно да ореже държавното финансиране от страна на САЩ. В този смисъл в бързането може да видим нещо позитивно - пророците на грантовата демокрация се усетиха заплашени и заради това колективно се втурнаха да се спасяват, защото геополитическите промени в света вещаят много буреносни времена, особено за редовните посетители на коктейлите в американското посолство. Това е последен опит за инженерство, за имплантиране в тъканта на българското общество всички странни обяснения на света, за да може грантовата интелигенция да си осигури нов цикъл на паразитно съществуване.

Заради това в тази политическа драма изниква още един въпрос - каква ще е съдбата на ДСБ. Защото според Тицин и сие това е била другата антикорупционна партия в България. Ако приемем, че между двете има интелектуална приемственост, тогава трябва да предположим, че и "Да, България" ще се движи на нива между 2 и 4 процента и при първа възможност ще се коалира с ГЕРБ. Защото св. Христо Иванов доказа, че тази трансформация е възможна и закономерна. Точно една година бе минала от репликата му, че Бойко Борисов е мутра и той стана министър в кабинета на "мутрата". Обаче ДСБ все още не се е изпарило от дясното бунище и можем смело да твърдим, че традиционно стриганият с лъжи десен избирател ще бъде разтърсен от мощна шизофрения кое точно е нашето момче - Радан Кънев или Христо Иванов. Вероятно инженерите в сянка от "Америка за България" вече работят върху проекта за коалиция между двете партии, но това е нож с две остриета, защото ще разбие опорката на "Да, България", че няма ляво и дясно. Радан се самообяви за консерватор, а Христо Иванов почти преоткри марксизма, макар и в пристъп на антикорупционен патос. Как ще се развиват тези два вектора е една интелектуална мистерия, която обаче не е достатъчно интересна, че да й се посветим изцяло.

"Да, България" още отсега дразни доста, защото представлява метафора на дясното лицемерие. И понеже не е добре да говорим с общи приказки, ще дадем пример с конкретен човек - Антоанета Цонева. В патетичен статус във фейсбук тя обясни защо се записва за член на партията - "Каквото и да вещаят всички спин доктори – аз вчера попълних декларация да стана член на Да, България, и знам, че това е организацията, която ще хакне системата. Участвам!". Ще хакне системата? Хакне? Тук намирисва на пълзящ путинизъм. Иначе не мога да си обясня защо, когато Путин хаква системата това е много лошо и катастрофа, а като го прави Антоанета Цонева това трябва да ни изпълва с радостни предчувствия. Да припомним - госпожа Цонева последователно е вярвала, че СДС, ДСБ и Реформаторския блок също ще хакват наляво и надясно, а те единствено бъгнаха България. Позата на абсолютна невинност е отвратителна, когато идва от хора, които отново и отново са съучаствали в големите кражби на прехода, дори и само с гласа си. Опитът винаги да се правиш на политическа девственица може да е добър маркетингов трик за девойка от публичен дом, но в политиката това издава само върховна мерзост. Същите хора, които само преди три години ни убеждаваха във върховната си моралност след това се гушнаха с Бойко Борисов в името на държавните заплати и заместник-министерските кресла. Заради това е трудно да повярваш, че тази партия ще направи хак на системата. 

Виж за фак на България - убеден съм, че ще справят. 

Наркоманите на студената война

Едно изречение, което звучи като насилствена лоботомия без упойка, трябва завинаги да остане в историческите хроники на българската държава. "Путин не се стреми да направи Америка велика, а като съюзници ние правим точно това", са написали редица пенсионирани източноевропейски политици в открито писмо до Доналд Тръмп. Подпис под това налудничаво послание е поставил и Росен Плевнелиев, който на практика доказва, че никога не е късно да удариш политическото дъно и да продължиш да копаеш надолу.

Основната цел на епистоларното творение е сълзлив призив към новоизбрания президент на САЩ да не затопля отношенията с Русия. Именно в този ред на мисли е произведено и позорното изречение. И в него имаме новина. Оказва се, че досега България е имало президент, който е работил за това Америка да е велика. Ние го мислехме за ирландка пастирка, а той се оказа американец. Сега вече си обяснявам защо в първата си новогодишна реч като говореше за чудесата на българската природа пусна кадър от Скалистите планини. Вън от шегата обаче това самопризнание показва цялата президентска кариера на Плевнелиев в истинската й светлина. Всички русофобски истерики, всички хибридни опасения, всички ястребски думи - това е било с цел Америка да е велика. Заради това писмото на сълзливите източноевропейци има и мелодраматичен оттенък. Те стенат като изоставени съпруги и бият глави в стената в сляпата надежда светът да се подреди според техните фобии, а не според логиката на реалността.

Още 10 дни и Плевнелиев получава билет за бележка под линия в учебниците по история и това ще го спаси от съдбата, която наистина заслужава. Български президент, който е работил за това Америка да е велика, трябваше да бъде отстранен принудително от поста му, а защо не и разследван. Колкото и страстна да е евроатлантическата еротика, то такова разтърсващо признание си заслужава детайлно прокурорско проучване. В текста обаче има още по-разтърсващо продължение - "Бяхме с вас в Ирак и Афганистан. Заедно поемахме рискове, заедно жертвахме синове и дъщери". Какво излиза значи - че всички дадени жертви от страна на България са били в името на това Америка да бъде велика? Кръвта на убитите ли е цената на евроатлантизма или поне така си е представят разтроените източноевропейски политически пенсионери?

Между другото - подобно послание не се случва за първи път. През 2009 година с подобно сълзливо писмо бе удостоен и Обама. Латвиецът Вайра Вике-Фрайберга, който е подписал посланието тогава, днес също може да бъде открит сред авторите на новото писмо. Ситуацията е марксистка - историята се повтаря като фарс. Тогава също са хленчели заради затоплянето на отношенията с Русия.

Има опасност до 20 януари, когато Тръмп встъпва официално в длъжност, целият свят да изперка от опитите руско-американските отношения да бъдат минирани. Просто има хора, чийто мозъци могат да живеят само в състояние на студена война. Това е като опиянение, геополитическо наркоманство. Т просто и отказват да приемат, че пак духа вятърът на промяната, но този път не като бриз, а като ураган.

Нагнетяването на напрежение е любимата формула на тези, които бяха принудени да напуснат политическата сцена. И ще гледаме комични опити по леене на сълзи. Или пък откровено гротескни - като призивите на 19 национални спортни федерации Русия напълно да бъде изключена от спорта. Истеризацията в случая обаче е добър признак. Щом редовните оплаквачки и господарите на студената война изпитват ужас, значи може би вксе пак промените в света, които идват вещаят нещо хубаво. И в България 2017 година ще започне добре на 22 януари. 

Този, който иска да прави Америка велика вече няма да е президент...