Лакеите на статуквото и тяхната любов към СЕТА

Търговското и икономическо споразумение между Европейският съюз и Канада, известно под сатанинското съкращение СЕТА тези дни окончателно стигна до одобрение в Европейския парламент. Клаузите на договора отдавна предизвикват огромно напрежение в Европа и изкараха по улиците хиляди гневни протестиращи в десетки страни. От поне няколко години насам гражданите на ЕС имат ясното съзнание, че политическите им елити не служат като щит над техните интереси, а са агенти на влияние на чужди икономически апетити. Точно заради това битката за СЕТА се превърна в автентичен политически вододел, в събитие, което оформя сблъсък за бъдещето на Стария континент, отвъд идеологическите клишета и схемите на статуквото.

В България истинска дискусия за СЕТА така и не беше проведена. В края на октомври миналата година кабинетът "Борисов" 2 одобри споразумението без никакъв анализ за ефекта върху българската икономика. И само за сравнение - това е все едно хирург да оперира без да е поставил диагноза. Подобно скачане на сляпо в дълбокото не може да бъде наречено политическа смелост. Това е действието на камикадзе, което знае, че му остават само броени секунди живот. Символ на точно обратното стана малката белгийска област Валония, която се озъби на ЕС и обяви, че ще блокира споразумението. Едва ли някога валонския премиер Пол Маниет е предполагал, че ще стане жертва на толкова много медийни камшици и сподавени съскания. Въпреки това обаче Европа се принуди да признае част от правотата на малката белгийска област и да трансформира част от преговорните клаузи. България обаче през това време бе в авангарда на съгласните. Както винаги.

Настоящия президент ген. Румен Радев, тогава още само кандидат, бе един от първите, които реагираха и написа във фейсбук, че ако споразумението бъде ратифицирано от България той може да сезира Конституционния съд, а не изключи и възможността за свикването на референдум по тази тема. Липсата на реален анализ продължава да тежи като дамоклев меч върху българската позиция, което не пречи след като ЕП одобри СЕТА да се наслушаме на приповдигнати розови анализи за светлото бъдеще на споразумението и за това как България пристъпва в предверието на икономическия рай. Въпреки тази идилия обаче в Европа прехвърчаха искри и част от тях стигнаха до нашата страна. В остра позиция след ратификацията лидерката на БСП Корнелия Нинова нарече всички български евродепутати, които са подкрепили споразумението (депутатите от ГЕРБ, ДПС и РБ, социалистите и Ангел Джамбазки бяха против) "национални предатели". Точно по отношение на СЕТА левицата има най-последователната позиция в страната. Още от времето на Михаил Миков започна противопоставянето на подобни международни споразумения, а Корнелия Нинова продължи яростно тази политическа линия". Тоест в позицията й нямаше изненада, защото тя е продължение на дългогодишно разбиране. Въпреки това обаче генералният секретар на ЕНП испанецът Антонио Лопес написа яростно писмо на Нинова в което я обвини в популизъм и неподготвеност. В учудващо интригантски тон Лопес си позволи да поучава соцлидерката, че в европейската политика не било прието да се обиждат колеги, които са подкрепили решение по демократична процедура.

Корнелия Нинова едва ли някога е вярвала, че ще получи толкова удобно вдигната топка, която да забие в противниковата врата. Не ми е ясно кой е съветвал Лопес и е движил ръката му да пише своя епистоларен пасквил, но той издава непознаване не само на политическия климат, но и процесите в България. Никога досега друг политик не си е позволявал толкова грубо, недипломатично и арогантно да се намесва във вътрешнополитически дебат в нашата страна. Менторския тон на испанеца, между другото яростен лобист за трансатлантическите търговски връзки, издава едно особено светоусещане - все едно търговец на роби върти камшика в своята собствена плантация. И Нинова не закъсня да му отговори.

"Не можете да ме спрете да кажа истината- заради вашите десни правителства, заради вашата бюрократична политика, Европейският съюз е в това състояние. Заради вас се случи Брекзит, заради вас се строят стени. Вие съсипахте прекрасната идея за Европейски съюз като наш общ дом", бе само част от острият език с който лидерката на левицата стреля обратно. И всъщност стана нещо парадоксално - педагогическите поеми на Лопес предизвикаха силен отговор, който получи широк отзвук в социалните мрежи. И то не заради друго, а защото за първи път много хора с очите си видяха български политик да се опълчва на европеец. Досега реакциите винаги са варирали от плах ужас до неприкрита паника. Но СЕТА наистина формира отделен политически процес и така тези, които победиха в пленарна зала всъщност са на път да загубят битката за общественото съзнание. Защото дори и дясното съскане по отношение на тона на Нинова не може да скрие, че българите наистина започват да анализират света по отношение на това кой може да формулира и да защити национален интерес и кой всъщност е гримьор и лакей на статуквото.

Заради това е интересно да се проследят и журналистическите реакции по отношение на СЕТА у нас, защото те разкриват плачевното състояние на медиите, както и кризата в произвеждането на опорни точки, които да прикрият тектоничните процеси в ЕС.

Сред любимите опорни точки на журналистическата прислуга на големите корпорации и финансовите хищници на местна почва е тази - "СЕТА е споразумение от 1634 страници, нима някой изобщо го е чел, че да дава експертно мнение по него". Очевидно дясната журналистика у нас се затруднява да прочете всичко по-дълго от фейсбук-статус на Бойко Борисов. Но същата логика важи и за всички андроиди в Европейския парламент, които натиснаха бутончето за одобрение на търговското споразумение. Нима вярвате, че те са го чели, че наистина искат да защитят Стария континент, че не са скъпоплатени лобисти, които трябва да пускат вълшебен прах в очите на прецаканите, за да не видят как им сковават бесилката в геополитическата пушилка? Идеята, че един договор е твърде обемен и сложен, за да може да си позволи някой да има мнение по него, вероятно върви в килера на журналистическото лакейство, но е толкова елементарна в своята същност, че прилича на кръчмарски виц. Това е начин да създадеш шум по веригата, да се опиташ, че агресивно невежество да всееш съмнение и за пореден път да удавиш българското обществено съзнание в тъмнина. Значи всички полски фермери, гневни французи, подозрителни испанци са някакви невежи селяни, които не трябва да бъдат слушани. И те, горките, нищо не са чели, нищо не знаят, ама бързат да протестират с цялата ярост на която са способни. Не е необходимо да си чел целия договор, за да разбереш какъв нож се опитват да забият в гърба на Европа. "Аз като захапя една ябълка не ми трябва да я ям докрая, за да разбера, че е гнила", казваше навремето Йосиф Хербст, когато са го атакували, че не дочита някои книги докрай, но въпреки това им пише рецензия.

Сред другите ми любими ми опорни точки е това, че българският бизнес, особено средния, щял да получи достъп до нови пазари, които иначе никога нямало да успее да договори самичък, ако не били магическите пазарни способности на СЕТА. Нека този договор да влезе в сила и ще говорим след пет години кой е този митичен бизнес, който е пробил зад океана. След пет години обаче щетите ще бъдат толкова големи, че вече на никого няма да му е до равносметки.

Друга опорка е, че СЕТА е нещо различно от Транслантическото споразумение, нещо много по-добро. Всъщност това е поредната от лъжите. Договорът с Канада е като опит за байпас на ТТИП, защото повечето големи американски фирми имат филиали в Канада и така получават достъп до Стария континент. А целта на корпорациите не е конспиративна - те искат бърза свръхпечалба. Всички смислени регулации с които Европа защити навремето себе си и се превърна в модел за света ще бъдат посечени и изритани в прахта. Просто, защото така действа големият транснационален бизнес. Той оперира в свят, където няма нации и морал. И в СЕТА е изкопирано това разбиране. Давам най-фрапантния пример - въпреки всички опити за замазване инвеститорите в една държава все още получават правото да я съдят за всяка социална или друга реформа, която бъде направена. Механизмът е създаден в полза на инвеститорите, защото дава само на тях правото да съдят правителствата. Държавите не получават възможност да изискат нещо от инвеститорите по съдебен път. И именно тук е заровен ключът от бараката. Наистина пред себе си имаме един мащабен текст, който умишлено е усложнен до крайност, за да превърне процеса в неговото разбиране в един абстрактен спор, за да може обществената енергия да бъде отклонена. Само, че европейците вече свикнаха да усещат с кожата си лъжите, които им стоварват. От години Европа уж върви в правилната посока, а днес се оказа в състояние на политическа криза, която се задълбочава все повече, независимо от опитите на апологетите да твърдят обратното. Не знам защо обаче ми се струва, че тези, които протестират, които не искат да се примирят с диктата на големите корпорации, именно те са истинските европейци. Те носят онзи дух, който беше за пример. А авторите на опорни точки и на яростни писма всъщност са затворници на миналото, част от проблема, който никога няма да стане решение. 

Тъжно е да виждаш в реално време как отплуваш назад в историята.

Журналистът и кандидат-депутат Александър Симов: Не обещавам безплатна бира в събота и неделя

Интервю на Исак ГОЗЕС

за вестник "Шоу"

Не  ми пука за партийната дисциплина, ако партията ми е направила нещо безобразно. Лоялен съм, но не съм послушко, сподели Александър Симов, който в последния момент измества генерал Бриго Аспарухов в изборната борба в Кърджали. Дипломиран журналист, активен блогър, ерген все още, това е най-важното за него. Роден е в Стара Загора, води се за пловдивчанин, живее в София, а най-много го харесват в Ямбол.

– Г-н Симов, казвате за себе си, че сте журналист, свободен блогър, уличен проповедник, интелектуален екстремист. Интересувате се от политика, блондинки и други магически явления… Бихте ли разтълкували накратко всяко от тези определения. И какво имате против брюнетките…?

– Охх, знаех си още, когато пишех тази хвърковата визитка за себе си, че един ден ще ми се наложи да обяснявам всяко едно от определенията в нея пред очите на будната и несъгласна публика. Но да започнем едно по едно – никога не съм работил нищо друго освен журналист. Като дете не мечтаех да бъда такъв. Семейството ми беше убедено, че от мен ще излезе някакъв тих, прилежен и задълбочен културолог, който денем чете Киркегор, а вечер размишлява върху безкрайността на вселената. Стана точно обратното. Попаднах във факултета по журналистика и масови комуникации на Софийския университет в далечната 1995 година. Размирни, свръхполитически времена. Оказа се, че светът ме интересува твърде много, за да се отдам на размишления за вечното. И така журналистиката стана моя съдба. Преди около 10 години пък си направих блог – “Алхимичната лаборатория на Александър Симов”, където започнах да побирам освен текстовете си създадени за различни вестници, и статиите, които пишех за себе си, по теми, които не са спирали да ме вълнуват. Наскоро направих плашещата равносметка – от 2006 година насам в блога си съм качил 2310 текста. Да, знам, това опасно много прилича на графомания. Още по-удивителното е, че тези текстове имат много читатели. Не се хваля. Е, добре де, фукам се, но само малко.

Това за уличния проповедник е съвсем вярно. Понякога се чувствам като такъв. Никога не съм вярвал в  “обективната журналистика” или поне аз никога не съм писал такава. Аз пиша авторска журналистика, текстове с позиция, мнение, а понякога и патос. Тези, които са чели мои неща, знаят това. Никога не съм крил нито левите си идеи, нито партийната си принадлежност. Проповядвам идеи и заставам с лицето си зад тях. Дразнят ме политическите лицемери и моралистичните сухари, които все твърдят, че говорят от името на някаква небесно-обективна точка.

“Интелектуален екстремист” съм, защото обичам радикалните идеи. Вдъхновявам се от една мисъл на Кропоткин – “Когато нямаш шанс – използвай го!”. Вярвам в силата на безсилните и в гласа на безгласните и знам, че те винаги стават най-големият фактор, когато светът се люлее.

Въпросът за блондинките вече не е актуален. Жената на живота ми се оказа брюнетка. Силна, смела, страстна и целеустремена жена, която ми даде да разбера, че човек трябва да е либерален демократ в коварния избор блондинка или брюнетка.

 – Изненадан ли сте от факта, че изведнъж се оказахте начело на предизборна листа на БСП. На пленума моите съграждани от Ямбол са ви поискали за авангард на листата им. В крайна сметка водите в Кърджали, въпреки че сте от Пловдив. Ако имате избор, коя листа бихте предпочели да оглавите. И как ви се струва Кърджали, град, от който БСП не е имало свой депутат вече няколко години. Сигурно ли е влизането ви? Кои са подводните камъни?

– Никога не съм превръщал воденето на листи в самоцел. От няколко години насам се занимавам активно с участие в политиката и разбрах, че е много по-комфортно човек да го прави, когато не е в парламента. Народното събрание е съсредоточието на българския гняв. Вероятно с основание.

Когато БСП определяше своите водачи на листи, на мен се падна каузата “Кърджали”. Да, аз съм от Пловдив, обаче съм роден в Стара Загора, а в крайна сметка България е твърде малка, за да може човек да си позволи да бъде строго регионален. Големите проблеми навсякъде са едни и същи – смазваща бедност, огромно неравенство, безвремие, което носи само отчаяние и абсолютна безперспективност. Тоест – битката за различна България трябва да се води навсякъде, било то в Ямбол или Кърджали. За мен Кърджали е по-амбициозна и смела задача. БСП вкара депутат от града за последно през 2013 година. И, да, прекрасно осъзнавам, че левицата има своите вини пред хората в града. Но пък БСП мина през своята Виа Долороса, партията бе наказана няколко пъти с основание. Нашите собствени избиратели ни показаха, че не приемат левицата компромисна и гъвкава и, че искат от нас да защитаваме ценностите си яростно и до край. Минахме по пътя на болката и резултатите от президентските избори показаха, че изкуплението вече е факт. Мога да уверя, че БСП научи своите уроци по най-трудния начин. Обещаваме само това, което можем да изпълним и никога повече няма да видите безпринципни коалиции и договорки от нас. Това е моето послание към хората от Кърджалийска област. Не делим хората по етническо вероизповедание, пол или раса – всички заедно се пържим в проваления преход на България и сме жертва на лакейската политика и психопатично отношение към хората на последното управление. Време е това да се промени. Убеден съм, че и този път левицата ще има свой народен представител от Кърджали.

– Кои са ви там основните конкуренти и как мислите да спечелите електората. На какво ще заложи кампанията ви?

– Ние се борим за победа. Това е моята основна цел. А иначе по отношение на основните конкуренти може да се кажат няколко думи. Нека да започнем с националния ни конкурент ГЕРБ. Местната депутатка госпожа Цвета Караянчева се оказа нещо като Радан Кънев с пола. В национален мащаб партията й управлява, а на местно ниво тя се прави на опозиция. Това е политическият номер на ГЕРБ в Кърджали. Госпожа Караянчева е депутат от 2009 година насам, но и досега със страстта на естрадна певица с романтична душевност продължава да върти една и съща плоча – как ГЕРБ е алтернативата на ДПС. Твърдение, което по никакъв начин не отговаря на действителността. ГЕРБ много удобно приемаха скритата подкрепа на ДПС по много теми в парламента. Не съм чул госпожа Караянчева да недоволства от този факт. Лицемерието много ме нервира. Какво точно направи ГЕРБ за благоденствието на Кърджали и региона? По тази тема те ще изсипят много страстни думи и нула резултати. Това е хубавото на кампаниите – в тях е времето за страстен анализ и посочване на виновните.

Ние ще правим смела и честна кампания. Няма да крием нашите грешки, но БСП е единствената партия, която показа, че се променя реално, че търси път към хората и предлага работещ модел за страната.

– Връщаме се назад: Защо журналистика и защо БСП?

– Прочетох първия си вестник, когато бях на 12 години. Няма да забравя датата – 2 май 1990 година. Това беше един брой на вестник “ДУМА”, където ме грабна репортаж от първомайското честване на левицата, което групичка пияни седесари се бяха опитали да опорочат. След това изчетох и всичко друго. Онези години бяха различни. Имаше опашка за вестници, жажда за свободно слово. И, разбира се, макар и малък аз се политизирах докрай.

БСП беше моят естествен избор, който обаче не бе направен само по родови причини. Да, в моя род всички бяха и са с лява нагласа. Всички до един. Баба ми и дядо ми, родителите на баща ми, станаха членове на БСП през 1990 година, когато всички тръгваха да бягат от партията. Левият избор в онези години беше неконформистки и бунтовен. Той и досега продължава да е такъв. В един момент ми писна да гледам как отрочетата на старата номенклатура, израснали със златни лъжички в устата, един по един ставаха мракобесни антикомунисти, за да запазят статута си на елитарни сноби. Всички добри достижения на социализма бяха унищожени в името на маниакалните амбиции на пребоядисаната десница. Те станаха ликвидатори не само на селското стопанство, не само на икономиката, но и на здравия разум. Опитаха се да превърнат БСП в дежурния виновник за прехода, но пък вижте колко е иронично. Погребваха партията по 10 пъти на година, а днес героите на прехода в голямата си част отплуваха в канализацията на историята, а БСП продължава да бъде основен фактор в политиката.

– Познават ви като свободен човек и обективен автор? След няколко месеца можете да загубите и двете. Не ви ли притеснява този факт. Все пак трябва да слушате г-жа Нинова и другарите. Това е нормално, във всички партии го правят. Но вие имате по-различна настройка. Ще успеете ли да се пренастроите на вълна партийна и парламентарна дисциплина?

– Аз съм лоялен човек, но не съм послушко. Аз съм в БСП от 2006 година, а не съм загубил свободата си. Лоялността към идеите не означава подчинение. Не съм от козируващите.

– Като журналист сте били много пъти в парламента: какво там ви харесва и какво не? Опитвали ли сте кюфтетата и има ли ги още?

– Голяма мъка ми е, че така и не стигнах до кюфтетата, а наскоро прочетох, че вече ги няма в менюто. Изпуснах да опитам тази митична кулинарна глезотийка. Бил съм много пъти в парламента, защото дълги години отразявах работата на Народното събрание. Обичам политическите дебати и сблъсъци. Нима това не е същността на политиката по принцип? Дразнех се от костюмарите-кариеристи, които си личат веднага. Те обичат да шушнат по ъглите, рядко взимат думата в зала и си представят политиката като процес на договорка и тъмни интриги. Не, мерси.

– Били сте критичен към своите съпартийци в статиите си: Др. Тодор Живков обезвредяваше критиците си в партията чрез издигане. Не сте ли и вие подобен случай?

– Искам да ви припомня, че Корнелия Нинова, когато ми предложи място в Изпълнителното бюро, ме оторизира със задължението да бъда несъгласен и да бъда опозиция. Това е прекрасна трудова характеристика. Никакво издигане не може да промени това.

– Като депутат коя е първата кауза, за която бихте се борили. По-простичко: Кое е първото нещо, което ще направите като влезете?

– Няма как да мина с отговор, че ще се боря в събота и неделя бирата да е безплатна, нали? Ще ни обвинят в комунизъм и популизъм, нали? Жалко.

Има много социални идеи, които сме развили в платформата на БСП – и закон за държавните предприятия, който официално да покаже, че слагаме край на тъпата мантра “държавата е лош стопанин”, както и закон за храните, който за първи път издига в ранг на държавна политика защитата на местните производители.

Отделно от това обаче в последните години много хора започнаха да ми се оплакват за безумни действия на колекторски фирми и частни съдии-изпълнители и смятам, че своеволията им трябва да бъдат ограничени. Събрал съм разтърсващи истории, които напълно ме убедиха, че когато държавата е способна да си затваря очите пред това, значи изобщо не може да бъде наречена държава.

– Имате ли вратовръзка?

– Имам две. Но едната е на коледни еленчета, които пият бира, така че не мога да я броя като официален аксесоар.

– Новото поприще ще ви помогне ли да промените семейното си положение или напротив, ще ви затвърди в листата на желаните ергени.

– Аз съм късметлия – преди три години открих най-нежната, всеотдайна и романтична жена на тази земя. Жена, която може едновременно да пише докторат за авторските приказки във викторианската епоха, а същевременно с това да ври и кипи със събитията в Сирия и да негодува срещу подлостта и едностранчивостта на западните медии и българските грантаджии. Жена, която е запазила онова невинно умение да се възторгва от цветята, от природата и да прави света край себе си хубав. Тоест смятам тази година да излизам от редицата на ергените.

– Доста добри журналисти станаха депутати и после никога не се върнаха към професията си. Не се ли страхувате, че и с вас ще се случи същото?

– Честно казано не. Борхес навремето беше казал, че се радва на това, че има читатели, но истината е, че дори и да живееше на самотен остров пак щеше да пише. И аз съм така. Няма кой да ме отстрани от журналистиката. Блогът ми винаги е на една ръка разстояние. Писането е страст, която трябва да се упражнява сериозно.

– На кого симпатизирате от хората от други партии, с които може би ще бъдете колеги в парламента?

– Нека да видим какъв ще е окончателният състав на парламента и тогава ще мога да ви дам отговор на този въпрос. Друго ми е трудно да повярвам – какъв късмет ще имам да съм депутат в един парламент заедно с Тома Томов, Иво Христов и Елена Йончева. Когато хора като тях избират БСП, това ме изпълва с оптимизъм за моята столетна партия, която е обречена винаги да бъде млада.

– Опозиция ли се виждате или управляващ?

– За журналиста в мен вероятно е по-добре да е в опозиция. Но съм убеден, че в България най-накрая наистина трябва да има различно социално управление.

– Какви мислите за Путин и Тръмп. Кой ви харесва повече? Какво очаквате от срещата им? Как виждате непосредственото бъдеще на света?

- Путин е стратег. Той е мощен визионер и в никакъв случай не е чудовището, което описват. Не приемам и определението диктатор – може да го даде само човек, който не познава основните линии и смисъл на руската власт. Путин е балансьор, в това е неговата голяма роля и отговорност. Много от събитията, които се случиха в света, показаха, че неговият анализ и поглед върху събитията е по-верен, че той е по-подготвен за промените, които ни връхлитат. Путин извърши нещо, с което завинаги остана в руската история. Върна величието на Русия. Велислава Дърева много правилно го нарече “мотор на промяната”.

Тръмп е политик от различен тип. Той е провокатор. Възприема политиката не като процес на консенсус, а като предлагането на ярки и крайни идеи. Не може да бъде наречен страхливец. Той   първи и единствен, може би защото е аутсайдер в закостенелия и кастовизиран политически елит на САЩ, се осмели да говори за бедността, за икономическата катастрофа в която живеят много градове в САЩ. Не приемам много от неговите действия, но уважавам подхода му. А и има нещо друго интересно. Колкото повече го атакуват големите медии, толкова повече се замислям с какво ли толкова плаши статуквото.

По темата за световните опасности може да се говори много. Но ще ви дам един пример за късогледство. В началото на януари бях на една дискусия в Лондон за бежанците. Там една италианка стана и истерично обяви, че не може да се говори за “бежанска криза”. Това било ненормално и нетолератно. Само, че маскирайки процеса с някоя коректна фраза, ние не само няма да успокоим хората, а ще ги тласнем в крайна посока. Други представители на европейската левица пък твърдо отказваха да направят разграничение между икономическите мигранти и бежанци. Ето такава слепота може да затрие Европа и да я тласне в бездната. Ако искаме Европа да я бъде трябва да се съпротивляваме срещу подобни безумя. Но ЕС днес отказва да вземе реални мерки срещу бежанската криза, а междувременно гласува СЕТА.

Нима това не е държане на камикадзе, което вече се е примирило с неизбежната смърт? Не знам, иска ми се да вярвам, че не е така.

Ренесансът на политическото брокерство

В своите "Задочни репортажи за България" Георги Марков описва една диаболична история. Той отива в редакцията на един вестник, приказва със своите колеги и на излизане решава да се отбие през главния редактор. Отваря вратата на кабинета и попада на нещо като събиране на което главния редактор говори разпалено на още пет души и изсъсква: "Какво си мислят тези, ще видят те...". Година по-късно Марков пак се отбива в същата редакция, пак минава през кабинета на редактора и вижда абсолютно същата сценка. Стои главния редактор пред същите пет души и отново казва яростно - ""Какво си мислят тези, ще видят те...".

Марков разказва тази история в кафкианска тоналност. Все едно е попаднал в някакъм умопобъркан и вечноповтарящ се свят, в някаква самозатворена реалност откъдето няма никакъв изход и всичко е безнадеждно все едно човек е попаднал в мозъка на Огнян Минчев.

Вече знам какво е усещал Марков. Изпитах абсолютно същото след като в течение на четири поредни дни попадах на интервюта на Веселин Марешки, в които той говореше едно и също. Ако БСП спечелят изборите, твърдеше аптекарско-петролния бос, премиерът щял да бъде посочен от Комунистическата партия на България. Марешки така и не обясни откъде намира основания за подобно видение, дали от някой евтин аналог на перкодана или от замъгляване от вдишване на парите от петрола на Ислямска държава. Четири дни едно и също. В края на този медиен маратон вече почти си говорех самичък и се чудех да не би наистина да сме попаднали в някакъв самостоятелен крачол на времето, където всичко ще се повтаря до безкрайност или поне докато персонала на лудницата не раздаде поредните дози за здрав сън.

След като се освободих от философските размисли обаче се замислих, че времената са толкова нестабилни и непоследователни, че пак е дошло златното време на политическите брокери. Това е явление, което периодично се появява в българския политически живот и скоростно натрупва яко кинти и кеш на гърба на грешките на българския гласоподавател. Имунната система на обществото ни обаче така и не се научи да разпознава брокерите като вид вирус и заради това те винаги се завръщат на политическата сцена. По блесналия поглед на Марешки можем да отгатнем, че новата реколта брокери се е появила на пазара.

Преди да кажем няколко думи за новото поколение, нека да припомним една от най-ярките случки на политическо брокерство в новата история на страната, защото тя прилича на холивудски трилър. През 2001 година на политическата сцена у нас изгря звездата на Симеон Сакскобургготски, който успя да излъже масово избирателите, че за 800 дни ще оправи положението в България. Още в началото в НДСВ се бе оформила една малка групичка, самонарекла се "Новото време", в която млади костюмари ала Емил Кошлуков и Мирослав Севлиевски ефектно играеха ролята на бунтари и на млади юпита с екстремна политическа нагласа. Още от самото начало беше ясно, че тази групичка има собствен финансов интерес, което рано или късно ще я отцепи от партията-майка НДСВ, но това се случи по доста зрелищен начин. В началото на януари 2005 година, само няколко месеца преди края на мандата на НДСВ, нововремци решиха да оформят своя собствена фракция в Народното събрание. Те имаха достатъчно гласове, за да поставят коалицията НДСВ - ДПС на колене и максимално се възползваха от това. След като опозицията поиска оставката на тогавашния шеф на НС Огнян Герджиков (настоящ служебен премиер), нововремци решиха да покажат мускули и гласуваха с опозицията. Резултатът беше драматичен - Герджиков трябваше да се раздели със своя пост. Изгърмя като предупредителен фишек. След това БСП реши да се възползва от ситуацията и внесе вот на недоверие към кабинета на Симеон Сакскобургготски. "Новото време" положиха подписите си под него, защото им беше необходим образа на принципна политическа сила, която се бори с българските демони и извращения. В седмицата от депозиранео на вота на недоверие до дебатите по него обаче се случи нещо много интересно. "Новото време" бяха привикани на разговори в централата на НДСВ. Официална информация от срещата нямаше, но изведнъж малката фракция обяви, че оттегля подписите си под вота на недоверие. В дебатите по него пък нововремци мълчаха така все едно някой им бе отрязал езиците. Още същият ден стана ясно каква е цената за това мълчание - един от младите брокери, Мирослав Севлиевски, стана министър на енергетиката, макар и само за четири-пет месеца. Политическата сделка се осъществи пред очите на всички. Ако "Новото време" не бяха брокерска партия може би днес България щеше да е различна. Но те избраха да се продадат и да натрупат едни бързи пари. Крайният резултат обаче можеше да им заседне в гърлото. На парламентарните избори през 2005 година, въпреки, че "Новото време" изля мощни финанси в собствената си кампания, те така и не успяха да се паркират в парламента. Българите мразят брокерството в червата, особено, когато то се осъществи пред очите им във вид на нелицеприятна политическа сделка. Така че - младите костюмари си останаха само с парите, а политическото им влияние трая само един сезон.

Разказахме тази история с педагогическа цел. Защото през годините ошашавената публика не един и два пъти е била свидетел как акциите на определи хора скачат рязко, когато има нужда от "златен пръст". Емблематичният пример с Волен Сидеров след изборите през 2013 година сигурно още предизвиква кошмари в представителите на БСП. Много е трудно и екзистенциално, когато работата на целия парламент зависи от един човек, пък бил и той платен колкото килограмите му в злато. Това го казваме само метафорично, не се заяждайте с точните суми.

Тоест днес, когато четем социологически проучвания за това колко оспорвани могат да бъдат резултатите на изборите и как разликата между двата основни фаворита е в рамките на статистическата грешка, трябва да сме наясно, че това е знак за златния сезон на новите брокери. Повечето от тях сигурно потриват доволно ръце и изчисляват колко пари могат да смъкнат при т.нар. "политически преговори", които могат да се превърнат в истински търг за власт.

И Бойко Борисов, и Корнелия Нинова, трябва да имат предвид, че техните партии могат да се окажат заложници на своите малки партньори, които още отсега си правят розови сметки колко могат да издерат в кризисна ситуация, ако се наложи. Понеже всяко едно управление ще бъде нестабилно без сериозно парламентарно мнозинство, то мнозина кандидати за постове вече си представят кариерни асансьори и апетитни хапки от властта. Нима това не беше коронният номер на ДПС толкова много години. Разбира се, пик на разгула беше при Орешарски, когато ДПС напълно подчини партньорите си от БСП и реализира мощните си кадрови и финансови апетите по завиден начин. Толкова завиден, че тогавашния лидер Лютви Местан реши самичък да постави край на управлението, защото сметна, че за година и половина са изсмукали толкова от управлението, колкото за поне два управленски мандата. Метафората със "сараите" и тяхното влияние върху политическият живот именно тогава получи контурни измерения и стана ясно, че брокерството е основния мотор на политическия процес у нас.

Но това, което се появи като алтернатива уж на ДПС, тоест - Обединените патриоти, също твърде често има брокерско поведение. Няколко пъти се случи в рамките на кабинета "Борисов-2" патриотите да му опрат ножа в гърлото, но в името на парламентарното единство и стабилността човек трябва да мълчи, какво да се прави. Сега експремиера на всяка среща с актива на ГЕРБ се оплаква от тези коалиционни взаимоотношения, но това е цената на брокерството. Продадеш ли си веднъж душата - болката остава трайна и само може да се увеличава.

Каракачанов, Валери Симеонов и сие умело влязоха в ролята на брокерска къща за прикрита консумация на власт. Всъщност това е любимият трик на всяка парламентарна корпорация - да се изтрегли в сенките и друг да носи отговорността. Голяма част от проблемите на Борисов всъщност дойдоха именно, защото патриотите го бяха хванали в своята брокерска примка и му натресоха и своите фобии като проблем на управлението.

Мнозина ще възразят срещу идеята за брокера-патриот, но рентгеновата снимка на отишлия си парламент е безпощадна. Патриотизмът бе сложен на масата, но само като основа за сделка в ключовите моменти. Именно тази поза позволи на Каракачанов, Симеонов и сие да се правят на дисиденти в ключови мигове, а в други да се тупат в гърдите, че успехите са тяхно постижение. Това е брокерство от нов тип. Това е ново ниво на политически сделки и е добре да се знае, че тази търговия не слязла от сцената, а изборните й акции са се покачили.

Ето защо е интересно да разглеждаме следващия парламент като политическо риалити за брокерски свалки, понеже в крайна сметка май те ще решат проблема за управлението. Тъжното е, че всички българи са гневни и искат различен модел в политиката. Това си личи със страшна сила на всеки нов вот, където хората отново и отново отчаяно се опитват да дадат знак, че чакат промяна, която е да е трайна и качествена. Проблемът се състои в това, че протестният вот усилва нестабилността, а това е хранителната среда за новите брокерски групировки, които са осъзнали на практика, че политиката е най-големия бизнес. Но пък знае ли човек, един ден и "златните пръсти" могат да си получат заслуженото. Защото, не ако, а когато хората излязат да наказват, брокерите ще бъдат първите на които ще им се търси отговорност. Това е проклятието на търговията. Винаги се появява някой, който взима нещата в ръцете си и тръгва да ги гони от храма...

Ердогановото канарче

Евгений Михайлов, автор на мегаскучния и забравен филм "Сезонът на канарчетата", човекът, който се прочу с титанична фалшификация в мътните води на блатистия преход и заради това вовеки получи прякора "Танкиста", антикомунистическият проповедник, завършил в Москва, намери своят последен политически пристан. Режиьсорът се оказа водач на листата на партия ДОСТ в 24-ти МИР в София. Едва, когато тази новина получи потвърждение антикомунистическите махмурлии от последния ден успяха да си обяснят необяснимите възторзи на Михайлов по линия на Местан. "Май само ДОСТ могат да разрушат предначертания сценарий", написа Канарчето ден преди да стане ясно, че е бил офертиран от Ердоган, пардон, от Местан. В деня в който новината удари като мълния психодясното с програмна статия изригна и старият сив кардинал Константин Мишев, която имаше заглавие като на позив: "Антикомунисти, застанете до Местан". Трудно е да се преразкаже халюцигенния свят на този текст, но той получи плът и кръв, когато Танкиста се обозначи като пряк политически агент на Ердоган у нас.

Дори и мракобесното дясно не успя да осмисли тази новина качествено. Михайлов и сие много обичат ослюнчено да съскат за миналото на хората и да държат отговорни куцо и сакато за тяхното минало. Тази морална светлина обаче нещо изгасва при флирта с Местан. Нима Лютмви Местан не е агент "Павел"? Нима това не е същия политик, който се целуваше със Сергей Станишев на "Орлов мост" в студената есен на 2013 година? Канарчето замълча...

Интересна е тезата на Канарчето, че ДОСТ щял да наруши сценария. Кой ли сценарий - този България да остане единни и неделима страна? Него ли ще атакуват?

Случайно или не в дните в които Канарчето си продаваше душата на Ердоган в турските медии започнаха да излизат възторжени анализи за ДОСТ, които ги поощряват в идеята да извоюват статут на малцинство на българските турци и в които се прави неделикатна, а груба връзка между ситуацията в България и тази в Косово. Дори и опиянените от турски лири антикомунисти би трябвало да се замислят в каква ли мръснишка игра ги използват и няма ли да станат те троянския кон в служба на чужди интереси. Не можем да искаме от Ердогановото канарче да мисли обаче. Той вече е влязъл в схемите. "Разрушителят" на сценарий вече е част от различна шахматна игра. И заради това ДОСТ ще е последният му политически пристан. 

След това политическите удавници няма да има кой да ги потърси за нищо.  

За гълъбите на мира, мълчанието и присъствието на НАТО в Черно море

"Ако служебният военен министър Стефан Янев се е съгласил за засилено присъствие на НАТО в Черно море, това означава, че в БСП са станали ястреби като Росен Плевнелиев, а само аз оставам гълъб". В началото ми беше трудно да повярвам кой е авторът на тази фраза. Ако беше човек, който се бори за гласовете в лявото пространство сигурно изреченото нямаше да е така въздействащо. Истината обаче е, че думите принадлежат на Бойко Бойко Борисов. И, за съжаление, е много трудно човек да разбие това нарцистично позьорство, което е изпаднало в пълна амнезия за управленското си минало, пълно с превиване на гръбнаци пред агресивна политика, напълно чужда на България.

Трудното идва от липсата на ясна и точно информация какви ангажименти е поел служебният министър на отбраната Стефан Янев на срещата на НАТО в Брюксел преди няколко дни. От дискусията там изпълзя единствено интересната новина, че ще има "засилено присъствие на НАТО" в Черно море. Няколко дни чаках някой да обясни какво по дяволите означава това. Ни дума, ни вопъл, ни стон. Мълчанието стана толкова дълго и подозрително, че това позволи на ГЕРБ и на Ненчев (на Ненчев, представете си - този ястреб с палав перчем) да се окопитят и да започнат да атакуват конкретно БСП с нейни собствени тези от съвсем близкото минало. Това е връх на политическата перверзия, защото за гълъб днес се обявява човек, който без да го питат само преди няколко месеца искаше нови санкции срещу Русия заради "ситуацията в Алепо". Тогава бързо ориентираха Борисов, че не е нито времето, нито мястото да повдига подобна тематика, но случката ясно издава, че в описаното лице няма никакви принципи, нито последователност, а то просто се опитва да хване вълната, която да го изстреля обратно в Министерския съвет.

За съжаление този елементарен популизъм на Борисов има почва, защото от срещата в Брюксел останаха много неразрешени въпроси и проблеми. Формулировките на Столтенберг както винаги се оказаха кухи и обтекаеми и никой не разбра какви са намеренията на НАТО в Черно море и доколко тази инициатива ще е насочена срещу Русия.

"Това е действие с отбранителен характер. По никакъв начин това не цели предизвикването на сблъсък или повишаване на напрежението, но  обстановката го изисква", бяха думите на шефа на НАТО. Проблемът е, че Алиансът винаги разчита на такава "миролюбива" риторика, когато се опитва да нагнети напрежението докрай. Тоест министърът на отбраната беше длъжен да даде ясна и точна информация какво да очакваме от НАТО. В противен случай въпросите към министерството са съвсем основателни, пък били и те от страна на ГЕРБ. Аз самият също се питам - кой е оторизирал един служебен министър да поема подобен ангажимент? А и ми писна по време на служебни правителства да се правят най-големите дивотии в сферата на отбраната и сигурността.

Нека да ви припомня, че през 2014 година, по време на кабинета на Близнашки, Росен Плевнелиев отиде на срещата на НАТО в Уелс и пое безумни ангажименти, срещу които дори трябваше да протестираме в лютата зима на 2015 година. Защото въз основа на действията на държавния глава тогава в България трябваше да дойде тежка американска военна техника, да не говорим за ангажимента да се отделят пет милиарда за нови самолети. Паметливи пък припомниха, че самото заявление за членство в НАТО също бе внесено от служебно правителство - това на Стефан Софиянски през 1997 година. Очевидно у нас има трайна тенденция служебните правителства да поемат много по-големи ангажименти отколкото се очаква от тях.

Дълбоко не ме интересува с кой и как е свързан кабинетът на Огнян Герджиков. Но не смятам, че той е оторизиран да предприема политика, която ще постави следващото редовно правителство пред невъзможност да обяви собствен курс на външнполитическо поведение. Ако кабинетът днес беше още на Бойко Борисов вероятно много социалисти щяха да с основание да се гневят и да протестират. Заради това не мога да разбера мълчанието на част от тях в този момент. В крайна сметка левицата се бори срещу конкретна конфронтационна политика, без оглед на това кой е нейният носител и изпълнител.

БСП имаше и трябва да продължи да има много последователна политика в тази област. Всяко действие, което води до конфронтация е в пряко противоречие с националните интереси на България. Хората гласуваха за промяна на президентските избори, защото чакаха наведеният гръбнак на предишната власт да бъде сменен от управление, което има кураж да брани адекватни позиции и да отстоява националното достойнство.

Всяко премълчаване обаче води дотам, че един от инициаторите на съвместна флотилия в Черно море между България, Турция и Румъния, Николай Ненчев вече се държи като миротворец номер едно и се опиянява от тази патетика точно както само допреди няколко месеца се изкарваше евроатлантик номер 1 на Балканския полуостров.  Ако БСП се остави да бъде завлечена в плаващите пясъци на мълчанието и на старите схеми на поведение, това няма да доведе до приятни последствия.

Искаме или не външнополитическото поведение на служебното правителство ще рефлектира пряко върху БСП. И ГЕРБ добре са надушили това. Те ще се опитват по всякакъв начин да показват, че БСП не е последователна по тази тема, защото са наясно, че единствено и само с атака по нея левият електорат може да бъде разколебан.

Тук вече единствено и само от БСП зависи дали ще допусне това. 

Един самозабравен европейски плантатор

 

Епистоларната битка межу генералният секретар на ЕНП Антонио Лопес и соцлидерката Корнелия Нинова ще остане в политическата история на страната. За първи път български лидер намери кураж да даде отпор на опита чужди и външни за България интереси да бъдат представяни като национално благо и небесно откровение. Ето защо нажежените страсти получиха много внимание и журналистически интерес. Но си струва да бъдат казани още няколко думи за поведението на Лопес, защото то е симптоматично. 

Антонио Лопес демонстрира някакво светоусещане на плантатор, който размахва бич и живее с усещането за някакво расово превъзходство. Кой, кой, кой внуши на този испанец, че има някакво право да се меси във вътрешнополитическия процес на България и то с квалификации, чиято глупост бие изявление на мис "Плеймейт", че иска с красотата си да победи световния глад.

Спорът за СЕТА е остър и политически, но испанския психодесен е решил да се заяжда с една българска социалистка, която съвсем мотивирано е изложила своите съмнения срещу едно търговско споразумение, което е в състояние да удари като торнадо хиляди европейци. Удивително е, че у нас може да има хора, които да приемат поведението на Лопес. Това е екзалтация на самозабравилия се офисен планктон, който си въобразява, че може да коли и беси на родна територия.

Само за контраст. Някой може ли да посочи случай в който президентът на ПЕС Сергей Станишев по подобен начин да се е бъркал в политическият дебат в някоя държава или да пише ехидно писмо до лидер на национална дясна партия?

Това, което медиите у нас няма да напишат, особено онези с либерална душевност и грантов блясък, е че Лопес е един от най-големите лобисти за трансатлантическите търговски договори. Проблемът е, че в света се чува тътенът на голямата промяна и заради това такива като Лопес са пуснати като международни ченгета в последен опит да извиват ръце и да осигурят изгодните печалби на големите корпорации.

Отделен проблем е и поведението на много медии, които дотолкова са се загубили в мъглата на своите зависимости, че дори не намериха сили да защитят достойнството на страната. Защото тук няма значение кой каква позиция относно СЕТА изповядва. Нито един чужденец няма правото да държи подобен тон и да се отнася с България като страна от второ качество. Всъщност това е въпрос и на национално достойнство. Човек или има усещане за гордост и реагира или вече напълно е свикнал и приел ролята си на лакей. Ако България иска да води битка за своя просперитет трябва да се пребори за достойнство. Тоест всички, които не възразиха на Лопес, вкупом изпаднаха от историята. Толкова е простичко.

Екстремните икономически идеи на българската десница

27 години на преход освен, че докараха всеки българин до ръба на бездната на отчаянието предизвикаха и сериозна инфлация на политическия език. Думите днес са обезсилени, смазани, стъпкани, а лъганият електорат е развил тотална глухота към тях. И то с основание - политическите елити замерваха ошашавените българи с гръмки фрази, бляскави обещания, високопарни метафори и надути словосъчетания. Резултатът беше трагичен. Политиката се превърна в риалити на скандала и постоянната интрига, защото всички останали механизми блокираха. Общественият живот потъна в примитивни страсти и клозетен език.

Всичко това е причина днес преди избори партиите да се надпреварват в екзотични идеи и скандални намерения, а не на идейното поле. Идеите се нуждаят от мощен и стойностен политически език, а в България той трагично отсъства. И заради това е повече от трудно да се води разговор за бъдещето. Бъдещето се нуждае от идеи, а ние разполагаме единствено с жълта словесност. Въпреки това обаче си струва да направим един кратък преглед на екзотичните предложения, защото това ще ни позволи на живо да се насладим на екстремната деградация в България. Ще започнем с десните партии, защото обикновено винаги от тях се надават прочувствени стонове как са заобградени от невеж популизъм и единствено те и само те са факел на разума сред толкова аборигени. Може би тоталният разпад на десницата отвори сергията за лудости, но това, което се изкара като стока прилича на продукт на сюрреалист.

Реформаторския блок, онази част от десницата, която още с примляскване и стаен еротичен копнеж сънува как ГЕРБ ще ги припознае като официално коалиционно гадже, миналата седмица решиха да озарят небосклона с идея, която прилича на оръжие за масово поразяване. Ексдепутатът Димитър Делчев представи с апломб интересно решение за социалната система - държавата да не плаща никакви помощи на хората, които "не са изпълнили конституционното си задължение да се образоват". Според десния ум така държавата щяла да спре професията "на помощи". Може би трябва да си живял в някакъв замък от слонова кост, за да си мислиш, че в България е възможно да има такава професия. Разбира се, това е начинът на реформаторите да се качат на патриотичния експрес и да изпраскат нещо срещу циганите, което май е модния тренд на политическото поле, но това ги принизява до нивото на микроорганизми. Защото това не само не е битка с бедността, а е начин подобна рана да се инфектира докрай. Данните, които РБ привежда са интересни - "50% от хората с начално или по-ниско образование са безработни. Други 20% са с основно образование". И като им спрем помощите какво точно правим? Изведнъж те всички се записват в университет и стават минимум магистри? Или държавата просто почва да се прави, че толкова много хора не съществуват и не са неин проблем. Ако дясното означава да си тесногръд мракобес, то с тази идея РБ налучва много точно тънката струна на подобна психопатщина.

А сега и юридическият проблем. Делчев твърди, че образованието е "конституционно задължение". Е, да, ама не е точно така - в основния закон е записано, че всеки "има право на образование". После се казва, че образованието до 16 години е задължително, но фактът, че това не спазва едва ли може да бъде наречен проблем на тези, които са отпаднали от образователната система. Тук проблемът е самата държава, която от години стои в непукистка поза и упорито не решава проблема с отпадналите от училище. Много е ефектно, много e гот да стовариш отговорността за проблема върху неговите жертви и всъщност трябва да признаем, че българската десница е добра в това занимание. Второ - пак в същата тази проклета Конституция, която изскача от всеки ъгъл, за да разваля десния рахат много ясно е записано, че "не се допускат никакви ограничени на правата или привилегии, основани на раса, народност, етническа принадлежност, пол, произход, религия, образование, убеждения, политическа принадлежност, лично и обществено положение или имуществено състояние". Сега разбирам защо десницата толкова често иска Велико народно събрание и промяна на основния закон. Той им пречи да се развихрят.

Но, ако приемем, че идеята им се приложи на практика не е много ясно какво ще правят всички засегнати от нея. От тях се очаква да започват да фотосинтезират? Или да се научат да карат с по един хляб годишно? В кръга на шегата можем да кажем, че подобни намерения за израз на силна дясна вяра в скоростната еволюция. Еволюирайте бързо и се учете да не ядете, неграмотници такива.

Оказа се, че десния ум не се задолява единствено и само с това. Конкуренцията на РБ, надпартийната платформа "Нова република" (каквото и да значи това) реши пък да даде жега на БСП отляво. Мартин Димитров, солиден продукт на пазарното талибанство, с поглед втренчен в далечното бъдеще обяви, че ако десните дойдат на власт, то доходите могат да бъдат вдигнати с 50 процента за четири години, данъците да останат ниски, растежът да е 6 на сто, а кравите да почнат да говорят и директно да дават млечен шоколад, а не баналното мляко. И, ако последното е творческа измислица, то всичко останало е реална идея. Някой си направи труда да изчисли, че Мартин Димитров всъщност или послъгва или не може да смята. За да се вдигнат доходите с 50 на сто за четири години страната се нуждае от растеж като минимум 13 на сто, нещо невиждано дори и по социалистическо време. И, ако постоянно се срещат обвинения към БСП как е тръгнала да отваря торбата с обещанията, то левицата изглежда скромно и смирено на фона на десния разгул и лъжи. Обещанията за такива космически доходи са още по-интересни, защото идват от политици, които бяха фенове-талибани на затягането на колани и изпитваха садо-мазохистична радост от политиката на Дянков по замразяването на доходите. Може би отнякъде до дясната душевност е проникнал фактът, че България е страна на чудовищно неравенство и са решили да се метнат на тази магистрала, но можеха да го направят с по-прецизни сметки и по-ефективно използване на калкулатор. Всъщност дали можем да тълкуваме това като ляв завой на десните талибани? Подозирам обаче, че в този ход няма никаква романтика - това е начин за остъргване на гласове, понеже антикомунизмът май сериозно зацикли като мотор за осигуряване на избиратели.

Още по-левичарска програма сложиха на масата от ГЕРБ. Те всъщност се връщат към своите корени. Да припомним, че в първия вариант на програмата им от 2009 година, който днес е изтрит от всички възможни места, но по-предвидливите сме си я запазили да си я четем като сатирично четиво, се говореше за минимална заплата от 1000 лева веднага и рязко. Сега ГЕРБ пак са бръкнали в далечното минало и говорят, че ако прилъжат избирателя, за да дойдат отново на власт, за четири години щели да направят средната работна заплата 1500 лева. Ако това обещание идваше от партия девствена от власт можеше да се посрещне с известно очакване, но то идва от формацията на премиера, който изкара две години в ръмжене как няма пари, как не искал да пробива бюджета. Значи преди една година нямаше възможност за рязък скок на доходите, а днес вече има? При това тук има една много ефектна уловка. Реалният начин да се вдига средната работна заплата е като се увеличават хората, които я получават, а не като се повишава нейния размер. Всичко останало звучи пожелателно като любовен поглед на гимназист към плакат с разголена манекенка.

ГЕРБ преоткриха и идеята на патриотите за минимална пенсия от 300 лева за която до онзи ден вдигаха политически гири и твърдяха, че това е чудовищен популизъм. Тук също има капан, обаче. Пенсията щяла да стане такава след ново 4-годишно управление. И никой не казва колко пенсионери на минимална пенсия ще дочакат тези митични дни. Макар че българите се доказаха като здрав, инатлив и корав народ, който не иска да се предава въпреки всички опити за неговото насилствено умъртвяване. Дали пък това не искаше да каже печалното мото на ГЕРБ "Да превърнем страховете на хората в надежда за нацията".

Прегледът на тази икономически екзотика е от изключителна важност, защото през него може да си проличи коя партия наистина смята да управлява и коя се труди да съчинява героично икономическо фентъзи. Всъщност в тази сфера вече никой не вярва на думи и уверения. Заради това може би трябва да се търси опитът на бития и ритания. ГЕРБ, десницата и другите клоуни на прехода досега нито един път не са били реално наказвани за раздуване на балони, които не са изпълнени. Единствено БСП мина през своята голгота, през ада на най-слабите резултати, през долината на сянката, където можеше да изчезне и заради това сега, когато левицата пише програма в нея си личи опитът на човек, който не иска да се връща по тези мрачни места. Това пътешествие май предстои на десницата. 

Няма да им е забавно, но ще е много поучително. 

Св. Христо Иванов, вмкч Радан Кънев Жълтопаветник и вси светии на десницата

Има една леко странна книга по която тийнейджърите много си падат. Тя носи името "Домът на мис Перигрин за чудати деца". В нея е описана една възпитателка, която отглежда в нещо като дупка във времето, цяла сюрия от странни момичета и момчета - едната е лека като перце и може да лети, другата има хищна уста отзад на черепа, третият е невидим и така нататък. Запознанството с подобна книга е като политическо откровение, защото метафоричния свят на романа зловещо напомня на състоянието на българската десница и на чудатите уродчета, които се мотаят там безцелно и зловредно. Ето защо май си струва да увековечим това фрийк-шоу, да създадем един паноптикум на извращенията, които се обявяват за политически партии, както и на странните създания, които на няколко години се прераждат кой като реформатор, кой като чудотворец, кой като борец с корупцията, кой като кварталния луд или местния пияница. Десницата предлага богат избор перковци, чудаци и откровено луди и заради това ви предупреждавам, че хора със слаби стомаси, сърца и склонност към четенето на Коелю трябва да прекратят четенето моментално.

Тези дни българският ефир преживя нещо невиждано - водещият на "Панорама" Бойко Василев събра две от иконите на българската десница - св. Христо Иванов срещу великомъченик Радан Кънев. Получи се нещо като психарски епизод на "Малката булка". Нека да припомним - само преди около години и нещо Радан Кънев сълзливо си припомняше как св. Христо му казал: "Копеле, не мога да повярвам, че стигнахме дотук", когато двамата правеха исторически компромис. Днес се оказа, че първите приятели са в две различни партии, пръкнали се от нищото, макар и пълни със старите, до болка изтъркани лица на кресливата десница. И Бойко Василев влезе в ролята на ментор. Размаха пръст на св. Христо Иванов и се опита да го прикове на кръста с разпит като как така се е осмелил да не се коалира с ДСБ, пардон с "Нова република", или както и там да се казваше малката корпорация на Радан, решила да дава надежда за 13-ти наем на всички реститутки в софийския център.

Именно по време на тази телевизионна психодрама стана ясно, че нещата вдясно са необратими и наистина приличат на зверилник, оставен без надзор, храна и вода. "Няма нищо, което не може с Радан Кънев", беше основната теза на св. Христо Иванов, но той така и не задълба в романтични подробности, за да разберем дали говори от "империчен" (както би казала Десислава Атанасова) опит или просто импровизира, за да се спаси от моралистичните камшици на водещия на "Панорама". Оказа се, че двете "копелета" (това не е обида, а просто опит да се имитира техния език) в момента в който са заградили своята партийна кошарка вече не искат да чуят един за друг, защото електоратът им и без това е малко, а ако го обединят ще се окаже, че единият и другият заедно се борят за около 2,5 процента на изборите напролет.

Телевизионното напрежение между свети Христо и великомъченик Радан вся религиозен разкол в десницата и я накара да мине през всякакви изпитания. Тя по своя любим маниер веднага се раздели на "жълтопаветници" и "народняци". Едните настояват, че само посетителите на луксозните ресторанти в центъра на София дърпат историята напред, а другите твърдят, че може би от време на време историята трябва да отскача и до Пловдив, за да провери дали случайно и там няма някакви избиратели.

Разколът обаче ни дава вътрешен поглед към чудатите деца на десницата и ни изяснява, че днес те май не искат да идват на власт, а просто да избягат от виновното минало. Тоест, че когато обясняваха за морал всъщност бяха коалиционни партньори на безморалните и, когато искаха съдебна реформа знаеха, че Темида е на една крачка от поредното политическо изнасилване.

Паноптикумът никога няма да е пълен без да се взрем и в третата част от разпадналата се десница - остатъчният Реформаторски блок, който тези дни е зает да съчинява налудничави икономически програми. Останките от старото чудовище продължиха да живеят задгробно с идеята, че Бойко Борисов отново ще ги припознае като част от управлението. Съдейки от гневните тиради на експремиера обаче май там, подобно в романите на Джордж Мартин, идва тежката зима, духат ледените ветрове и никога повече нищо няма да бъде същото. Пак се получава малко религиозно - старата десница е разделена на три части, които обаче не са в хармонично единство, а в шизофреничен дисонанс.

Всичко става още по-мистериозно като се вземе предвид, че всяка от трите части припознава себе си като коалиция. Тоест десницата упорито се стреми да постигне утопията - всеки десен избирател със свой собствен проект. Когато всеки човек стане ходеща партия, тогава сигурно св. Христо, великомъченик Радан и вси светии от РБ ще се стиснат ръцете и ще отидат заедно на гей-парад.

Разбира се не бива да изтърваме и страничните фигури в нашия албум от чудати изродчета. В дясното пространство левитира и екстелевизионният водещ Николай Бареков, който удобно беше потънал в безвремието на Европейския парламент преди да реши, че там му е скучно и да се завърне като водач на нова партия "Презареди БГ". Очевидно обаче нещо не беше изчислил както трябва литража на резервоара си, защото съдът поряза амбициите му да се завръща на бял кон с нова премяна. Така че на изборите май ще трябва пак да го гледаме като водач на "България без цензура", партия сдобила се с тъмен ореол и сенчест имидж. Но всъщност Бареков не прави нищо, което вече не е опитвано от старата десница. Той също има своето място в пантеона на старите и страшни снимки, където се показани медицински чудесии и налудничави образи.

Може би някъде там трябва за закачим като хербарий и "българският Тръмп" Веселин Марешки, човек, който блика от всеки телевизионен екран и и компетентен по всяка тема. Там някъде трябва да сложим и изваденият от блатото Яне Янев, който току-виж видим я в накоя листа, а в нечий съветнически екип.

Когато човек отвори албумът с тези чудати създания набързо ще се отърве от идеята, че там има някакъв план. Това е албум като апотеоз на глупоста, като екстаз на сюрреализма, като дяволито напомняме, че богът на политиката има безкрайно чувство за хумор иначе щеше ли да ни прати толкова идиоти, за да ни забавляват. 

До сълзи.  

Винтидж-дисидентите на ГЕРБ

Бившият вицепремиер (прилагателното "бивш" продългава да гали душата) Томислав Дончев реши да се прави на туитър-звезда и да пусне снимка от своя ученически бележник, където го мъмрят, че е избягал от манифестация за 24 май. Не е ясно каква е целта на занятието. Само предизборната обстановка подсказва, че се търси политически ефект. А коментарите отдолу просто къртят кътници - получилият забележката е изкаран политически бунтар, несъгласен със статуквото. Култ!

След сълзите на Цецка Цачева за убития от комунистите дядо, който оказа се тя не за пръв път вади от килера на миналото, в ГЕРБ май има мода всеки да вади някакъв вид дисиденство от килера, някакво винтидж несъгласие с режима, за да може да се представи на ошашавената публика като бляскаво прет-а-порте. Но как един човек, който е набор 1973 година като Дончев да блесне с политическа съпротива? Ето как се ражда отварянето на старите бележници и патетично размахване на забележките като предизборна гордост. 

Това е апотеоз на позата, която окончателно е удушила и изнасила смисъла. Но все пак си струва да разчетем критично този повод за гордост. Младият четвъртокласник Дончев получава забележка, че си е бил шута от манифестация на 24 май. А какво толкова идеологическо е имало в нея, а? Да скатаеш от празника на буквите не е повод за политическо надуване или пък причина за биене в гърдите. Почитта към Кирил и Методий не би трябвало да зависи от идеологически ветрове и историческите ситуации. Не като да избягаш от манифестацията за 9-ти септември. Очевидно в бележника на четвъртокласника Дончев отсъстват такива забележки, защото иначе сигурно щеше да ги тика в лицата ни и да твърди какъв малък политически гений е бил и как се е съпротивлявал среще режима.

Имам смътен спомен как в края на социализма много хора започвата да ръмжат срещу идеята статут на "активни борци" да получават хора, които са били на по 12-13 години през 1944 година. Очевидно днес минаваме през същия процес. Четвъртокласниците по оново време се опитват днес да минат за просветлени политически същества, които бягайки от манифестация за 24 май сигурно са протестирали за пазарна икономика, демокрация, трети мандат на Бойко Борисов и нов албум на Веселин Маринов.

Разбира се, когато някой прибягва до такава подмяна на миналото, трябва да провери дали осъзнава в какви времена живее. 

Като няма с какво бунтарско да се похвалиш в настоящото е израз на огромна травма да тревожиш ученическите си спомени...

С какво БСП разтревожи птеродактилите на прехода?

"Старата комунистическа вещица се озъби", изтрака с треперещи зъби политическият шаман Огнян Минчев и либералните сайтове, както и медиите на "Америка за България" побързаха да хвърлят като паве думите му към черепите на своите читатели. "Раждат се новите комсомолци и поредната подмяна на номенклатура", заблъска главата си в жълтите павета всичколога Илиян Василев. "Нинова с ретроградни и опасни за България тези на конгреса на БСП", истерясва полуполитологът Димитър Аврамов и сътворява конспиративни теории, които разбира се съдържат коварните социалисти и Путин в комбина. "На Конгреса споменават само моето име – аз единствен ли съм пречка за партията столетница", включи се в хора на оплаквачките и Бойко Борисов, чиято лирична душа май още не може да прежали, че вече не се шири в премиерски кабинет. Изброяването може да продължи до утре. Вълна от политически ужас. Ужас. Гърчове. Хвърчащи плюнки. Проклятия. Съскане. Гъргорене. Заплахи за самоубийство и за наближаващ апокалипсис. Слава богу, Едвин Сугарев сигурно нагъва някъде хамбургери като израз на евроатлантическа вярност и дух и не се появи никъде, за да обяви поредната гладна стачка. Нещата без него просто не са същите.

Всички тези реакции бяха породени от един-единствен конгрес на БСП. И ги описваме не от садомазохистично удоволствие, а защото в миговете на страх може да се види истината. Повечето от платената политология и дежурното анализаторство като види микрофон обяснява как левицата не може да се върне на власт, как дясното единствено изведнъж ще заработи и на страната ще бъде осигурена власт за 50 години напред, ама, когато почнат да им треперят ченетата и да им се присвиват зениците, става ясно, че не вярват на собствените си дрънканици. Именно през тези гротескни реакции можем да се убедим, че България наистина върни към промяна, че старите и вечно невинни муцуни на прехода, които сменят партиите като кол-гърла минижупите си, започват да подозират, че този път няма да им се размине, че водопадът на историята най-накрая ще се стовари с цялата си сила върху тях. Телевизионните им глупости са фентъзи, страхът им е автентичен.

От какво обаче е породен той? 
Широката десница - говорим за ГЕРБ, психодесните в новите партии и свободните луди във фейсбук, са пленници на един капан от който не могат да излязат. Още между двата тура на президентските избори, когато стана ясно, че Цецка Цачева ще гледа "Дондуков" 2 през крив макарон, те заложиха на дилърството на страх. Започнаха да бият тъпана, че ако ген. Радев бъде избран за държавен глава, слънцето няма да изгрее, токък в детските градини ще спре, гражданите ще бъдат оставени без магистрали и саниране, а не е ясно и дали въздухът изобщо ще става за дишане. Очевидно днес насаждането на страх и ужас продължава, но опасявам се, упражнението е безуспешно като американска окупация на държава от Близкия изток. Опитът за медийна сатанизация на БСП доведе до невиждан интерес от конгреса и посланията на левицата и независимо от опитите за изкривена интерпретация на фактите, стана ясно, че в България има една единствена партия, която търси нови отговори на новите проблеми и предизвикателства, а не се задоволява да претопля старата политическа каша от дежурните клишета. Дори и настървението с което се коментират обещанията на БСП показва тайно знание, че те ще бъдат осъществявани. Защото например от "Нова република" обещават увеличение с 50 процента на доходите за 4 години, запазване на ниските данъци и растеж от 7 на сто (всъщност, за да се вдигнат доходите с такъв размер растежът трябва да е минимум 13 процента), ама никой не се трогва да ги коментира обстойно. С право. Това е политически чиклит, който ще застои по рафтовете тревожно.

Заради това си струва да проследим какво толкова уплаши дясната мисъл и разтревожи храносмилането на Бойко Борисов. Между другото - в изказването си на конгреса Корнелия Нинова споменава фамилията "Борисов" само веднъж и то говорейки за "доктрината "Борисов". Така че ушите на страха са големи - експремиерът е чувал името си дори и там, където просто го е нямало.

Основното послание на Нинова беше, че съществуват две България - едната е паралелна и виртуална, а другата е реална. Двете Българии не се срещат почти никъде. Едната живее в охолство и корупционен разкош, а другата трябва да съществува в мизерията на безвремието, в липсата на някаква визия за развитие, в капана на ужасяваща бедност и огромно неравенство. И левицата пое категоричния ангажимент да закрие веднъж завинаги паралелната държава и да въздаде онова възмездие за проваления преход за което жадуват толкова много недоволни хора. Между другото - идеята за промяна, радикална, незабавна и остра, е част от една нова световна вълна на гняв и всички, които се опитват да си скрият главите в пясъка, трябва ясно да осъзнават, че задниците им стърчат като знаци за виновното минало.

Дясната политология обаче яко е кипнала не заради конкретните ангажименти, а заради политическият анализ. Един от тях орева света, че Нинова е казала следното: "Днес имаме още една важна задача – с нашия Национален план за България да посочим друг и различен път от 25-годишния преход на развитие". В него той видя "волунтаризъм", политическа утопия и какво ли още не, включително напускане на ЕС и НАТО. Това, между другото, вече е шизофрения. От една страна десните все ще поправят проблемите, стоварват всички грешки върху левицата, а от друга, ако някой постави под съмнения резултатите от прехода и посочи болезнената като отворена рана истина, че пътят е сбъркан, защото не донесе просперитет, скачат да лаят като озлочестени болонки.

Всъщност БСП днес се намира в период на преоценка и на своето собствено минало, както и на допуснатите грешки, които като неспокойни призраци се разхождат из коридорите на "Позитано" 20. Ето защо левицата се опитва да възроди като политическа философия понятията "суверенна държава", "държавна роля в икономиката", "национален интерес". Днес обаче БСП няма право да отстъпва от нито една от развитите идеи и трябва да ги осъществи докрай. Левицата винаги е излизала слаба от своите управления, дори и, когато те са били успешни, защото правеше компромис със свои основни ценности.  Именно през описанието на тази държава, която като вампир изсмуква хората, трябва да разчетем и заявката, че БСП няма да протегне в никакъв случай ръка на ГЕРБ за коалиция един ден, защото те са един от стълбовете, които създадоха това вампирско образувание.

Всъщност отдавам част от политологическия ужас именно на това - на осъзнаването, че се появява партия, която напуска тъпите ограничения на политическото статукво и търси нов път за себе си и за България. Това звучи банално, когато е изразено с думи, но е неосъзнатата масова надежда на хората. Че най-накрая след десетилетия безвремие, ще се появи възможност за различен живот и свят. Ролята на левицата винаги е била в това да сочи път отвъд клишетата и "вечните" истини.

Разбира се, БСП не е постигнала пълно единство, но не по политическите цели, а по уставните въпроси. Именно тези технически детайли се оказаха ябълката на раздора, защото Нинова прокара своите идеи депутатските мандати на един социалист да бъдат ограничени до три, а лидерът на левицата да се избира с пряк избор. Първият въпрос наистина е спорен и вероятно разговорите по него няма да затихнат лесно, но пък и обратният аргумент също е адекватен - хората искат нови лица. Вероятно, защото свързват старите с цялостния провал на прехода. Това не е справедливо, но съществува като разбиране.

А колкото до втория въпрос аз лично така и не разбрах докрай драмата. Винаги, абсолютно винаги съм бил за това лидерът на БСП да се избира пряко от партията. Това е най-честният инструмент, който освобождава лидерското състезание от конгресни интриги, апаратни схеми, тайно подадени листчета и среднощни набивания на канчета на делегати. Във Франция кандидат за президент на социалистите стана левият Беноа Амон, който никога, ама никога нямаше да спечели, ако трябваше да мине през конгрес. Същото важи и за Джеръми Корбин, който стана лидер напук на апарата на Лейбъристката партия и то цели два пъти. Прекият избор дава шанс за разговор за идеи, а не ограничава избора на лидер до изчисляване на баланси и преговори по кьошетата на НДК. Това е стъпка напред за БСП. При това мандатите на председателя се ограничават до два, тоест никой не получава нотариален акт завинаги върху партията. Вероятно има допълнителни процедури по уточняване, гарантиране на честно броене на гласовете, но е яко, че всички социалисти ще имат думата. Това ще е тест за всеки потенциален лидер, че може да печели масово доверие.

Корнелия Нинова получи правото да предложи своята визия за БСП. Дали тя ще сработи или не е твърде рано да се каже. 

Но пък като чуваме как птеродактилите на прехода надават уплашени крясъци, май може да се окаже, че надежда за успех има и както винаги първи я усещат тези, които ще бъдат покосени от митичния метеорит, който дава шанс за нов живот на планетата.