Аферата "Копривщица" и отровата, която ни проповядваха

Аферата "Копривщица" има силен идеологически аспект. От една страна е абсолютно ясно, че ГЕРБ са партия за мръсни бизнес-поръчки и в действията на техните общински съветници няма никаква изненада. А пък възмутените ахкания идващи от хора, които бяха коалиционна партньори на същото това формирование са абсолютно лицемерие. Нима, мамини сладки, като ви назначаваха за министри, зам.-министри и съветници не знаехте, че ГЕРБ е конгломерат от хищни апетити, а?

Идеологическият аспект обаче е в друго. От години се опитват да ни тровят си идеята, че частният интерес е върховно благо. Че бизнесът сам по себе си е производител единствено за блага на обществото и заради това държавата, тази прокълната държава, трябва да си свива опашката или само да я размахва пред чичковците с парите. И неизбежното стана - държавата бе подарена на бизнеса. И така вместо защитник на хората, тя се превърна в инструмент на богатите. Примерите са безбройни, но гнойната рана в историческия град просто се размириса най-много.

Оказва се, че един бизнесмен в Копривщица по същество е взел целия общински съвет на прякото си подчинение, а защото интересите му са градът да не е архитектурен резерват, общинските съветници под строй гласуват каквото им каже той. Говорете ми след това, че интересите на бизнеса и интересите на държавата били едно и също нещо... Просто на нас ни продаваха идеологическа плява и токсични отпадъци, а ни ги сервираха като гурме-специалитет. Днес този буламач разкрива отровната си прелест. 

Държавата в своя идеален вид трябва да съществува именно, за да сдържа и санкционира такива огромни частни апетити и корпоративни интереси. Но първото условие за това е държавата да бъде освободена от ръцете на политическите хищници, които са я узуприрали и са я подчинили на олигархични схеми и местни дерибеи.

И всеки, който в тази ситуация продължава да дрънка мантрата за лошата държава по същество е съюзник на тези, които биха прегазили и историята в името на банковите си сметки. 

Толкова е простичко. 

Толкова е ужасно. 

Десните шантонерки потънаха като "Титаник"

По времето на цялата кампания ме тревожеше един основен въпрос, сравним вероятно с питането какъв е смисълът на човешкия живот или кой е телефонният номер на Анджелина Джоли, а именно - защо медиите постоянно се занимават с партийки на които дори влюбените социолози не дават повече от три процента и то основно в розовите си сънища. Цял месец всички гледахме тревожните стонове на "Да, България" как мафията е пуснала снайперисти, за да ги следи, а те били самоотвержени бойци, които настоявали за правила и за правото на мъжете да носят рокли, дори и в кварталните кръчми. Мисля, че се досещате, че второто си го измислих, но пъшканията бяха именно в този калибър. В течение на протяжни 30 дни гледахме как Радан Кънев шества по екраните на телевизиите и със стържещия глас на ранния Кашпировски убеждава народонаселението, че те били дясната алтернатива, която още от утре ще вдигне минималната пенсия до 700 лева, а една крава в Швейцария вместо мляко директно ще дава шоколад за угощение на реститутките от идеалния център на София. 

А какво да кажем за песента на Венци Мицов и на Гетомен, измислена за прослава на остатъчния Реформаторски блок и стъклените отблъсъци в погледа на Петър Москов. Всеки, който я е чул вероятно е поиска да си отреже ушите с електрически трион, за да ги спаси от терора на музиката, но най-вече на текста. Песента, кръстена палаво "Я, у десно" представлява разтърсваща какафония, в която можем да доловим лирични оттенъци, които биха разтърсили дори и член на Ку-Клукс-Клан - " не си грамотен, нанайси помощ ти". Великолепно. Десницата в своето могъщество. Неграмотните не са хора и нанайси кинти за тях. А какво да кажем за прозрението "Добре ни виж - не сме като БеСеПе-то да вдигаме данъците до небето". Това можеше да се приеме за поетично въображение, но в политическа песен е сериозно изкривяване на реалността. БСП няма за какво да се гордее с това, но точно тя е партията при чието управление бе въведен плоския данък. Но в реформаторския свят е така - всичко е в името на римата и заради това резултатът на РБ-Глас Народен твърдо се закотви на 3, 06 процента. Странно, май се оказа, че една песен не е достатъчна, за да плениш народа и да го накараш да те вкара в парламента. 

Но да се върнем на медиите. Цели 30 дни медиите ни свръхизтощаваха с новини за партии за които беше ясно, че ще катастрофират на вота. И това е тотален дисбаланс. Всяка от тези формации взе смешни проценти, а ни занимаваха с тях все едно те наистина са щели да управляват. Пълна пародия и тотална подмяна на дневния ред. Но дори и това не помогна. Не помагна и удивително скучното интервю на св. Христо Иванов великомъченик ПарламентарноНепредставен, в което твърдеше на някакъв варварски език: "“Да, България!” е политическият стартъп, който вече обръща играта". Стартъп? Стар и тъп? Това, разбира се, е злобен бъзик, но само си представете какво трябва да мислим за излъскан лидер, който представя партията си с езика с който се представят начинаещите фирми. Човекът се изживява като политически предприемач, а феновете му чакат да бори корупцията. И как точно се бори корупцията от центъра на София, от въздушната кула на жълтите павета, всичко това остана без отговор. По-точно отговорът го дадоха избирателите, които наградиха стартъпа с 2,88 на сто. Цял ден в нета се виеха жалните вопли на кадрите на фирмата богатите сноби да излизат и да гласуват, но май бяха пропуснали, че гласуващите понякога имат и други занимания освен да четат статуси във фейсбук. 

Другото градско дясно, което прилича на човек с толкова силна шизофрения, че хапчета за нея още не са измислени "Нова република" катастрофира на нива от 2,48 на сто. По време на официално разрешения опит за купуване на души, в нета вървеше едно култово клипче. В него ген. Атанас Атанасов целеше някакви мишени в десетката с пистолет. В началото дори изпитах усещането за сюрреализъм, защото ми се стори, че гнома се опитва да рекламира БСП с тази фиксация върху десетките. После се усетих, че това е опит да се имитира политически героизъм, но пред специална публика от хора с остра амнезия. Защото останалите, които помним политическото житие на ген. Наско по време на прехода, на това клипче се заливахме от смях и кикот. Новите "десни" проекти не разбраха едно-единствено важно нещо. Днес вече не са важни само програмите. По време на прехода бяха произведени прекрасни програми - извисяващи, поетични, пълни със светло бъдеще и продуктивни реформи, но всички до една без изключение бяха захвърлени на бунището неразопаковани. Днес вече е важно и кои са лицата, които твърдят, че ще изпълняват програмите и какво стои зад тях. Вероятно 50 хиляди души могат да си повярвят, че ген. Атанасов или Радан Кънев са носители на новото, ама всички останали ги обхваща тежък махмурлук щом ги видят. Лицата са от значение, защото те са носителите на автентичност. При инфлацията на политическите послания лицата стават основната смислена валута. А какви лица има "Нова република". Трайчо Трайков? Хаха, сигурно се шегувате? Мартин Димитров? Хахаха, ама вие наистина сте брутални шегаджии. Дани Каназирева? Абе, я, бегайте от тука, тъпи идиоти такива!

В миговете след като стана ясно, че градското дясно потъва като "Титаник" и тв-студиата се изпълниха с негови симпатизанти, които натъжени трябваше да играят ролята на обикновени граждани, във фейсбук веднага се появиха язвителни статуси - "Време е за нов десен проект". С всеки нов проект дясното заприличваше на анорексична манекенка, защото все повече потъваше в собствения си софийски егоизъм, обграждашеше с удивително количество снобария и заприличваше на шантонерка, която си е повярвала, че аристократка. И заради това единствени само те, а и техните фенове май си вярваха, че ще влязат в парламента. Това е естественият път на умните, красивите и богатите. Когато започват да си вярват стават непоносими и народът ги посича. А те всеки път твърдят, че трябва да продължават да бъдат такива. Неведоми са пътищата на политическият шизофреник. Но това пък е причината хвърлената оставка на Кънев да не върши никаква работа, нито пък оставката на ръководството на РБ - тук проблемът е системен, а не лидерски. Всеки десен лидер от 11 години насам е приставал на Бойко Борисов, така че ситуацията е малко холивудска. Като онзи миг в който Нео разбира, че неговата роля е да презареди "Матрицата" и, че никога не е имало шанс да я разруши. 

Но стига сме се занимавали със свръхбутиковото дясно, което скоро ще стане разбираемо единствено за почитателите на квантовата физика, които ще имат желание и възможности да ги разглеждат под микроскоп. Изборите удариха е други градски отломки. В социологическите проучвания на коалицията между АБВ и Татяна Дончева даваха доста положителни прогнози, дори се намекваше, че тя ще попадне в парламента. Това май даде самочувствие на бегълците от БСП и те се разляха по билбордове и плакати из страната. Разбира се, по стара традиция свиха основния си лозунг от БСП - "Модерните в ляво". Това е стар слоган на младежите на БСП от София-област, но хайде да се направим, че не знаем това. Чухме пресилени възхищения как тази коалиция била автентично лява. Ухаа, направо да полудее човек. Кое е общото между АБВ и Д21, знаете ли? И двете партии са се прегръщали с Бойко Борисов. АБВ го обслужваха политически година и половина, а Татяна Дончева буквално се целуваше с него. Това ли е модерното и автентичното? Тук също виждаме системния проблем - идеите и езикът са важни, но е важно и кой застава с лицето си за тях. Татяна Дончева? Ние какво - малките деца ли сме решили да плашим? Румен Петков? Пазете шадраваните непокътнати!

АБВ се сведе до естествените си стойности. Те винаги са се въртели около процент. През 2014 година им преляха доста гласове, за да влязат в парламента, но сега Преливачът трябваше да пази собствената си крепост и напълно отсвири довчерашните си приятели. "Модерните в ляво" се оказа също миниатюрни и народът им показа какво мисли за тях. Но гарантирам ви - и тях ще ги виждаме често по екраните. Телевизиите живеят в паралелна реалност и до тях май фактите от действителността достигат със скоростта на охлюв.

И най-накрая да прелетим над партия ДОСТ, инструментът за политическо влияние на Ердоган, който бе привнесен в българското общество като вирус и се опита подобно на раков тумор да пусне разсейки из много области в страната. Въпреки мощните серенади от турски песни и микробуси, въпреки свръхистеризацията около гласуването в Турция, първата част от проектът "Местан" се провали с гръм и трясък. Да, социолозите не успяха да хванат техния резултат, но ДОСТ така и не отлепи от качествено от дъното. И това е добрата новина - въпреки колосалните финанси, въпреки истеричните изблици на Ердоган, въпреки чудовищната намеса на Турция, съпротивителните сили на българските турци и техният патриотизъм се оказаха достатъчно високи. Заради това ми е чудно дали на Местан му е идвало да се скрие в някое посолство в нощта на изборите. Знаем, че има траен навик да прави точно това в мигове на криза.

И, ако трябва да обобщим, то добрата новина на изборите през 2017 година, бяха това, че поизчисти сцената от натрупания боклук. Сега парламентът може да е кратък, може да е напрегнат, но поне известни санитарни дейности избирателите все пак упражниха. 

Така че - да живеят избирателите!

Коалиционните минни полета на България

Да се упражняваш в предварително гадаене на коалиционни формули за управление прилича малко на хиромантия за идиоти - правиш се, че гледаш линиите на ръцете, ама дали виждаш нещо наистина остава доста дискусионен въпрос. Истинският анализ може да бъде качествен и стойностен едва след като видим резултата от гласуването, защото последните няколко пъти българите показаха, че обичат да си правят черни шегички със социолозите и техните медийни опити за омагьосване на реалността. Но така или иначе темата за коалиционните флиртове и бъдещите управленски комбинации няма как да слезе от дневния ред. Разбираемо е. През 2013 година хората, които гласуваха за БСП и я вдигнаха от пепелището за нов живот едва ли са си представяли съюз с ДПС и то без ясен договор и отговорности. В същия капан попадна и ГЕРБ през 2014 година. Феновете на Борисов вероятно са гледали като пациент със стомашни проблеми, когато са им съобщили, че вместо кабинет на ГЕРБ получават като скъпоплатена добавка Реформаторския блок, Патриотичния фронт и АБВ, за да може коктейлът да бъде пенлив. Парадоксално е - от година на година избирателите гласуват все по-шарено и пъстро, все едно се опитват да пресъздадат платно на Кандински, а едновременно с това колективното несъзнавано на публиката иска ясни отговорности и последователност. Уви, това е нещо, което трудно се постига в коалиция. Все едно да ходиш по въже докато от двете ти страна висят огромни тежести, които се въртят в неизчислима формула. Заради това отсега е ясно едно - след изборите ситуацията ще прилича на минно поле и всяка неправилна стъпка ще бъде наказвана с откъснат крайник. Понякога си мисля, че вотът на хората наистина е вид въртене на шиш на политическите им представители. Нещо като върховно отмъщение за проваления преход. Създаване на неразрешими политически загадки. Така де - и на политиците трябва да им е вътрешно, нещо като метафорично повтаряне на танталовите мъки.

Заради това, въпреки риска да се окажем в нелепа ситуация като Лютви Местан на сбирка на ДПС, ще се опитаме да си представим възможните комбинации след 26 март или поне да опишем задънените улици, забранените ходове и екстремните действия пред които всяка една от големите партии ще се изправи в деня след вота.

Нека да започнем с БСП, защото ситуацията там е най-оплетена. От няколко години насам левицата постоянно е пържена медийно с въпроса за голямата коалиция. Колкото повече нейните представители отричат за подобен съюз, толкова повече журналистите се настървяват да го задават. В България обаче немския модел на съюз на най-големите партии заплашва да се превърне в скок от мост, но без въже. Комбинацията между БСП и ГЕРБ във властта ще е взривоопасна. Тя вероятно е възможна теоретично, но практическия опит показва, че крайните резултати приличат на особено тежък махмурлук. Нека да припомним една случка от близкото минало, която май медиите и избирателите вече са забравили. Създаването на Тройната коалиция беше упражнение по кошмарно чакане, защото БСП и НДСВ, партии, които бяха опоненти, но имаха и близки идеи, бяха в тежък конфликт. За да спечели допълнителни гласове Симеон Сакскобургготски декларира, че коалиция със социалистите няма да има. Развръзката донесе стабилност на страната, но стана причина за леталния край на жълтата партия. След такава коалиция НДСВ предаде богу дух и днес за нея напомнят единство възкресените от ген. Радев кадри било то във вид на служебен премиер, било то във вид на неформални съветници. Тоест хората наказват упорито такова противоестестествено съжителство на несъвместими формации. И ако между БСП и НДСВ все пак нямаше кой знае каква вражда, то отношенията между БСП и ГЕРБ са на етап военни действия. Тоест съюзът между двете партии е абсолютно невъзможен и практически неосъществим. Той ще бъде болезнен и фатален за участниците в него, но след години на издънки нито БСП, нито ГЕРБ вече могат да бъдат заподозряни в наивност. Тоест спокойно можем да затворим идеята за голяма коалиция. Тя е неосъществима. И слава богу. Съюз от този мащаб като едното нищо ще съживи допълнително отиващите си от този свят малки десни партии. Един път те бяха призовани от мрака за втори живот, но да им се дава трети шанс ще бъде тъпо и безумно.

Темата ДПС в левицата е болезнена като отворена рана. Не е ясно кой в БСП ще се престраши отново да бръкне с пръст в нея. На ГЕРБ им е удобно да разнасят тази спекулация по телевизионните студиа, но едва ли и самите те вярват в нея. В БСП също имат инстинкт за бързо усвояване на уроци. Всички бяхме свидетели как Бойко Борисов приемаше ъндърграунд подкрепата на ДПС в ключови ситуации, но без да е в съюз с тях. Тоест варианти за взаимодействие има, но официалната коалиция е почти изключена.

В тази ситуация на БСП не й остават много опции за действие. Първата от тях е да търси за разговор Обединените патриоти. Ако една част от тази коалиция реши да седне на масата за преговори, вероятно съюзът ще се разпадне, защото напоследък лидерът на НФСБ Валери Симеонов така се е вживял в ролята на лошото ченге, че трудно ще излезе от нея. Въпреки това БСП и останалите части от Патриотите имат една голяма обща тема - заплахата от страна на Турция и полудяващият Ердоган. Това дава прилична база за съюз, но остава въпроса колко точно депутати ще имат и левицата и патриотите и дали те ще са достатъчни за спокойно управление. Към този интересен пъзел можем да прибавим, но с доста условности и Веселин Марешки. След като два месеца се упражнява в телевизионен хейт към БСП, тези дни аптекарския бос направи неочакваното изявление, че голяма част от програмата му се покрива с тази на левицата. Дали това е предусещането за победител и коалиционен жест е много рано да се каже. Но дори и смяната на тона показва, че някаква врата все пак бе открехната, а това може качествено да промени конфигурацията на бъдещото управление.

Пред ГЕРБ темата за коалицията също стои като потенциален кошмар. Бойко Борисов един път като неопитна нестинарка мина през управление със съюзници и сигурно още има мехури по стъпалата. Да вкараш в едно правителство представители на всички политически жанрове - психодесни, псевдолеви и сие се оказа нещо като руска рулетка с предизвестен край. С рана на слепоочието ГЕРБ скърцат със зъби, защото след загубата на президентските избори, сега социологическите шаманства не им дават достатъчен резултат да осъществят самостоятелно правителство, ако се окажат първа сила. Това отново обаче ги праща при патриотите, а те са нещо като бивша любовница, тоест човек си спомня и за приятните мигове с нея, но като цяло му се иска тя да се изсели в друг град и да престане да го безпокои с присъствието си.

Пред ГЕРБ обаче още отсега се появява един друг въпрос, който няма да спре да им бъде задаван - отношенията с ДОСТ. Никой не може да каже дали партията на Ердоган, ох, на Местан де ще успее да прекрачи парламентарната граница, но нейното присъствие в обществения живот се очертава като постоянен катализатор на проблеми. А и на Борисов винаги ще му бъде напомняно, че тя бе регистрирана по негово време и, че Местан подкрепи Цецка Цачева. Публиката не се влияе от факти и обяснения, усещането за близост вече е насадено, което предвещава трудни дни за постоянни обяснения и скъсани нерви. Борисов няколко пъти демонстрира излишна нервност по отношение на ДОСТ, което не е добър вариант за бягство от отговор. Публиката е конспиративна. Гневът тя приема като доказателство за гузна близост. Съюз с Марешки пък ще отвори вратата на друго подозрение - че партията на аптекаря е била умишлено отгледана като потенциален съюзник. А проблемът на подозренията е, че те нарастват в геометрична прогресия докато накрая не се превърнат в бесилка на която човек увисва без да очаква.

В идеалния вариант за Борисов той може да направи коалиция с Реформаторския блок, в който така или иначе останаха само хора, които си представят ГЕРБ като техен по-голям брат, но там има друг проблем. Изобщо не е ясно дали реформаторите ще успеят да попаднат на парламентарните банки. Социолозите им дават проценти близки до границата, но пък в последния момент една част от този електорат може да реши просто да си гласува за ГЕРБ, за да не отиде гласът му на вятъра. РБ просто трябва да е наясно, че ГЕРБ не са партия, която лесно търпи сателити. Тя изсмуква електорати със страстта на вампир, така че на 27 март на Петър Москов може да му се наложи да пие успокоителни.

Не претендирам за изчерпателност на политическата картина. Възможно е да има комбинации, които изобо да не ни минават през ум, но това е другата екстремна крайност на българския политически живот. В него лесно се раждат мутанти, които обаче и бързо умират. За партии от типа на "Да, България" и "Нова република" няма да си позволим да говорим, защото за разбиране на тяхното бъдеще и поведение е необходим свръхмощен политически телескоп. Говорим за стойности, които са толкова незначителни, че обикновено се съкращават за удобство на изчислението. След като видях описаната картина започвам да си мисля, че е възможно следващият парламент да не излъчи правителство. Дано това да не се случва, но ситуационната картина издава неразрешими ребуси и големи гатанки. От доста време насам България живее в перманентен изборен цикъл, така, че едва ли някой ще се учуди, ако изборите почнат да стават и два пъти годишно. Това е признак за гърч на системата. Избирателите търсят нещо ново, настроени са за радикална промяна и вероятно ще разиграват политическия елит докато я получат. Вероятно политолозите отсега пият хапчета, а социолозите замислят колективно самоубийство. Въпреки това обаче си струва да са наслаждаваме на ситуацията. Тя е като по учебник как идва новата вълна, която ще преобрази всичко. Преди нея винаги има такова едно мъртвешко спокойствие на безвремие и спомен за стабилност.

С какво Нинова разгневи психодесните?

Ако погледнем на предизборната кампания с окото на страничен наблюдател, който десет години е бил в кома, то един от екзотичните моменти на политическата ситуация днес, е пълната липса на "автентичната десница" от терена. Могъщото някога СДС съществува на разтроено плюс една добавка, за да може шизофренията да е наистина интересна, а не поредната баналност. "Да, България", "Нова република" и "Реформаторския блок" толкова много затънаха в плаващите пясъци на безвремието, че май беше съвсем логично едновремешните кинжали на Филип Димитров, талибанското ядро на старото СДС, да се прелее по естествен начин в ДОСТ. В края на краищата хората се интересуват от пари повече отколкото от идеи. От ден номер 1 на тази кампания обаче чакам десницата да се посъвземе и да изиграе единственият сценарий, който е усвоила до съвършенство, сценарият "Бият Паниковски", в случая "Демокрацията е в опасност". Кога и как точно това дясно, снобско, презадоволено и надуто, е сключило договор да бъде говорител на демокрацията тъне в мистерия, но всички знаем, че през годините единствено подобна свръхистерия е пускала някакви жизнени течности към суперзомбифицираният им електорат. В случая колективната десница тръгна да се заяжда с една реплика на Корнелия Нинова "Демокрацията ни отне много". Вой, крясъци, децибели, скубане на коси, буреносни статуси и скърцане със зъби. Малко по-надолу ще покажем в цялост какво точно каза Нинова и защо го каза така, но преди това трябва да отбележим, че това не е нещо ново. Понеже няма какво да предложи на България, десницата ни говори за Крим. Понеже няма автентична програма, тя се занимава с Нинова, като начин поне малко да й се обърне внимание, да получат посечване на разтроеното им его. И понеже за десницата не съществува никаква заплаха от страна на Ердоган и свръхагресивното поведение на Турция, то беше ясно, че те ще се опитат да играят на старите струни, за да се опитат да изтръгнат от тях поне малко музика.

И като се заредиха едни специалисти и полужурналисти, и като се почна едно мазало, не е за разправяне. Човек, ако не познаваше реалностите, би си рекъл, че не Ердоган, а Нинова дебне на границите, за да нахлуе в луксозните мезоните на "засегнатите". В България отдавна съществува един голям парадокс - партии, които едвам събират по 2 процента в социологическите проучвания, получават медийно внимание все едно ще управляват със супермнозинство. Заради това вероятно доста хора си мислят, че десните журналисти би трябвало да бъдат удостоявани с внимание, а всъщност те се глас на около 3,4 процента от нашето общество. Важно е това да се знае, защото в противен случай ще попаднем в абсурдния сценарий да ги взимаме насериозно, а вселената ще приеме това като черен виц.

И така дайте да видим какво точно казва председателката на БСП и дали това, което е казала е някаква голяма грешка, свръхдраматична и тежка.

Всъщност "грешката" на Нинова е в това, че тя използва езика, който хората използват. И заради това не приемам моралистичните крясъци на десните политически кастрати, които всеки път вдигат фалцета до горно "до", когато някой си позволи да каже истината. Проблемът е в това, че в началото на прехода на хората им поднесоха един отровен коктейл от объркани аксиоми и повечето от тях трудно се ориентират в този лабиринт. Демокрацията, казваше ни грантовата агентура, е невъзможна без пазарна икономика, а пазарната икономика е равна на демокрация. Това беше самозатворената реалност, която ни пробутаха, за да може да бъде извършена престъпната приватизация и унищожаването на индустрията. Все още в България има места, които приличат на местности, където е паднала атомна бомба - цели изкорубени сгради на стара фабрики, с избити стъкла, оставени да се разрушават, окрадени до последната шушка. Някога там е имало работни места, социална сигурност - днес погром, бедност и обезлюдяване. При тази тотална подмяна на понятията е съвсем естествено хората да не знаят на какво да се зъбят, но този клокочещ гняв набъбваше от година на година и днес вече е очевиден и незаобиколим. Той не може да бъде усетен единствено от доброволно оттеглилите се в кулите от слонова кост на чуждото финансиране и в затворените комплекси на луксозните софийски ресторанти. 

Смисълът от промяната на 10 ноември 1989 година беше един-единствен. Новите политически елити бяха задължени да осигурят по-добър живот на хората, да подобрят тяхното битие, за да могат наистина да оценят променята. Само, че преходът се оказа затъване в блатото и калта малко по-малко достигна до устите на хората. Да, десни публицисти, прикачени към всички възможни фондации до утре ще ви убеждават как днес живеете по-добре, как трябва да сте доволни, засмени, бодри и евроатлантически настроени, но това е високопарен цинизъм. Бедността може да бъде и състояние на духа. Тя е заключена в усещането за безвремие, безнадеждност и липса на всякаква перспектива. И това е продукт на дивашкия капитализъм, който се развихри у нас. И понеже на хората им казаха, че капитализъм и демокрация е едно и също, те намразиха и двете. Тоест Нинова съвсем не се опитва да обругава демокрацията. Нейните думи са някакъв болезнен опит всъщност да раздели двата процеса. Точно заради това трябва да се прочете цялото й изречение, защото десницата отново чете като човек с дислексия, тоест само първата част. Точният цитат е в абсолютно обратния смисъл на обругаването: "Демокрацията ни отне много, но ни даде свобода да имаме мнение, да се борим за правата си. ГЕРБ ни отне тази свобода. Ние ще ви я върнем. Ние сме гаранция, че ще бъдете свободни и независими хора, че никой няма да ви гони и уволнява за свободно мнение, че няма да има рекет на бизнеса и натиск върху семействата ви".

Трябва да си много отчаян, трябва да си много зле, да се чувстваш във велика депреси, че не намираш място в голямата битка за бъдещето на България и заради това влизаш в ролята на улично куче, което се опитва да лае по колите, но никога не им се нахвърля. Точно това правят остатъчните десни днес - вадят от контекста едно изявление и се опитват за пореден път да продадат на ошашавената публика любимото си фокусничество - как те, умните, красивите, богатите и надутите, са единствените защитници на демокрацията по нашите географски ширини.

Ох, как ми е писнало от този нарцистични пози и бръщолевения. Защото те идват от хората, които всеки път бутат България в една и съща пропаст. Като стадо от овце се наговарят да гласуват за поредния костюмар в дясно, който бива обявен за светец, герой и полов атлет едновременно, а когато "десният чудотворец" се окаже поредното корупционно чудовище с пламнали от алчност очи, те колективно се отказват от него и отново заемат позата на върховната невинност и морал. По същият начин някои по-отракани проститутки си пришиват химен, за да могат всеки път да взимат висока цена в покупко-продажбата на своето тяло. 

Тези същите високоинтелектуални чистници обаче никога през живота си не са водили автентична и реална битка за демокрация, която да не е свързана с уреждането им на държавни постове. Когато първото правителство на Борисов стисна за гърлото медиите и полицейската кубинка започна да се шири навсякъде, повечето от сегашните защитници даже и статуси не пишеха в защита на демокрацията. А след това поредната им политическа сила дори влезе в коалиция с него. Даваме този пример, за да сме наясно с какви "бойци" имаме работа. Това са спечелилите от прехода, хората, които имат всички причини да се чувстват доволни и спокойни за бъдещето. Всичко останали обаче са само бледи сенки на хора. Защото нима е човешко да си жител на най-бедната страна в ЕС, а темата за бедността да присъства единствено и само спорадично в медиите. Да си гражданин на страна с огромно неравенство, където обаче медийните слуги на богатите са иззели публичното пространство и прокламират неравенството като нещо естествено. Те не са продукт на демокрацията. Демокрацията е достижение. Но нали ни казваха, че демокрацията вирее единствено при капитализъм? Тоест вече хората нямат даже правото да бъдат недоволни и гневни. Тези, които днес пускат слюнки по медиите искат точно това. Те се държат като ново интелектуално ДС, което трябва в зародиш да спира опасните идеи за промяна.

Убеден съм, че повечето хора нямат нищо против демокрацията. Те обаче трудно се разбират с капитализма и пазарна икономика, разбирани по български модел. И заради това не бъркайте. Трубадурите също не защитават демокрацията. Те защитават собствеността на олигархията. Някой трябва да се обърне с гняв назад и да преоцени последните 27 години, а този процес ще издуха от сцената много самозвани герои и назначени капиталисти. Та заради това десницата се гневи. Спонсорите им ще се стопят и тогава бедните ще трябва да си търсят работа.

Как да не праснеш гневен статус по този повод, а?

Затова станах кърджалиец...

На тези избори Злото се опита да влезе в България. С автобуси и зурни. Със стари песни с мирис на кръв. Със злоба и алчност. С териториални апетити. Със заплахата за всеки един българин от Източните Родопи – Кърджали и Крумовград, Чакаларово и Жълтуша, Бойно и Рани лист, Пчеларово и Джебел...

Това са неканени гости. Неискани. Те инжектираха напрежение във всеки един дом. И това е само началото. Защото змията е още малка, но апетитът й е огромен. Външният продуцент на това риалити иска след 26 март страхът да се превърне в постоянно чувство за несигурност. За прокуда от роден край и роден дом.

Затова на тези избори е важно да се гласува. За дома. За децата. За общото ни бъдеще тук. За могилите на дедите ни. За всичко онова, което е Кърджали. 
За всичко онова, което са Родопите. 
Защото Кърджали и Родопите не са само географска територия. Това е територия на сърцето. На туптящото с неугасимия пламък на българщината сърце на всеки един от нас, без разлика от вяра и етнос.

Не искам да влизам във вашия дом само като кандидат за ваш представител. Защото аз вече съм кърджалиец! 
И ще бъда във вашия дом и след 26 март. 
И ще бъда вашият глас в държавата.

За мен Кърджали вече е кауза. 
Едно сърце! Сърце по-голямо от мен. Кауза, голяма колкото всички нас.

Гласувайте!
Гласувайте за младостта! За честността! За промяната! За промяната на Кърджали! За промяната на Родопите! 

За промяната на България!

Зъбите на Местан и на Ердоган трябва да бъдат строшени

Хайде да се подложите на един политически тест. Познайте кой е казал следната фраза, но се подгответе тя е увъртяна като строеж на околовръстно шосе на балкански град. "Белене не може да е Ад за демокрацията, нито Чистилище за всеки, който не е православен. Бог е Любов. България не е низвергната Земя". Авторският правопис и манията за главни букви е запазена едно към едно. Кой е този хуманитарен интелектуалец с човеколюбива душа? Коя е тази романтично разтърсена натура, която коментира случая с прогоненото от Белене католическо падре Паоло Кортезе? Евгений Минчев? Не, не познахте. Това е изречение извадено от позиция на лидера на Демократи за отговорност, свобода и толерантност Лютви Местан. Местан е известен езиков екстремист, високопарен политически интригант и заради това реших да ви запозная с неговата лирика. Тя е в категорично противоречие с всички действия на партия ДОСТ из районите със смесено население. Там ДОСТ се държи като разлютена милиция и в никакъв случай не следва правилото, че Бог е любов. О, не. Ако съдим по техните действия, то очевидно за тях Бог е тонколона, защото за пропагандата на партията на Ердоган, ох, на Местан де, са впрегнати микробуси и автобуси с мощна озвучителна техника, които от ранни зори до късни доби обикалят и пускат някакво маане. То, според официалните обяснения, било химн в прослава на толерантността и единението, но агресията с която се набива в ушите на случайните минувачи е поразителна. Толкова "толерантност и единство", че направо може да ти отнесе тъпанчетата.

Това са първите избори в България на които имаме очеизваждаща, брутална, нагла и цинична намеса на друга държава в политическия процес. 

Ердоган и Местан не крият своята любов, пиар-емисарите от Турция прилагат яко политическите схеми от южната ни съседка, без да изпитват никакъв срам или свяст. И го правят абсолютно необезпокоявани. Единственият ярък акт на несъгласие с подобни действия бяха спешните действия на кърджалийската полиция, която разби склад, където имаше пакетирани храни, с номера и името на ДОСТ, приготвени да бъдат разпратени из селата като разменна монета за купуване на гласове. Въпреки това обаче партията на Местан не само не беше извадена от изборите, но това й даде повод да се жалва и охка все едно е жертва на чудовищен политически тормоз. Подмяната е пълна, а много хора в Кърджали се хванаха за главите. Дори и в най-размирните политически години 1990-1991 година не имало пуснати такива пипала от Турция, които директно дирижират своите марионетки тук и ги пускат на терен, за да сеят не толерантност и отговорност, а провокации и скандали. Това е номерът на Местан. Това е интригатна на ДОСТ - те искат конфронтация, защото това е тяхната хранителна среда. Само насред жестоко противопоставяне нещо толкова противно и чуждо като партията им може да мине за някаква алтернатива за гласуване. И в името на тази цел са впрегнати невероятно количество провокатори, финанси и политически мародери. Те искат истерия, за да скрият мустака на Ердоган, който е тръгнал да души възможности да вкара своя партия в българския парламент. Това е заиграване и с най-тъмните политически страсти, най-дълбоките рани на народа. Стратегията на ДОСТ е подигравка и с българските турци, хора честни, открити, добродушни и смислени, които обаче Местан и компания разглеждат единствено като електорален резервоар в който да бъркат с мръсните си лапи и нечистите си помисли. Но съдът спи. Което показва в какво ненормално състояние съществува България. Държавата трябваше да впрегне всичките си съпротивителни сили срещу подобна намеса, защото тя вещае черни облаци и геополитически бури. Бързата, адекватна и остра реакция щеше да лиши ДОСТ от политически основания и от възможности за продължаване на пърформанса на провокациите. Една явно небългарска партия обаче получи официална индулгенция и по същество разрешение да води чужда политика у нас. Това е все едно да оставиш отворена врата и да се надяваш никой да не нахлуе през нея. Напразна надежда, когато на едната си граница имаш човек, който от ден на ден все повече губи разума си, надъхва се с маниакални амбиции и заприличва на средновековен автократ с мракобесна нагласа. 

Политическата пиеса на безумието обаче не спря дотук. Официална Турция реши, че не може изцяло да се довери на местните си марионетки и безумци и пусна собствените си тарани да действат. Турският министър на труда и социалните грижи Мехмет Мюеззиноглу съвсем безцеременно призова за масова подкрепа за ДОСТ. И дори се опита съвсем официално да купи този вот като обяви, че турската страна ще облекчи процедурите по престои в Турция първите пет години след които може да се кандидатства за паспорт и гражданство. Все е било наглост и високомерие, но това минава границите и дори и на най-големите психарии. Този призив е поредното доказателство, че партия ДОСТ е турски проект, който е обилно финансиран, защото има определена задача. Едва ли е теория на конспирацията да обявим, че Анкара разчита на парламентарно представителство на ДОСТ, понеже това е част от проект, който може да доведе дотам, че България да загуби част от своята територия, ако не действа веднага и то силно и мощно. Междувременно турският посланик у нас от години и половина насам е като сянка на Лютви Местан и обикаля с него из селца и паланки в опит да експлоатира своято влияние в полза на партията на Ердоган у нас. Не напразно навремето, когато Местан бе натирен от ДПС, той цял ден се кри в турското посолство. Още тогава беше ясно, че има една разделителна линия, която ясно разделя всички останали партии от ДОСТ. 

Сега обаче е време да си кажем тежката истина. Сюлейман Гьокче стана възможен, защото имаше дипломат на име Ксавие дьо Кабан. Още преди Гьокче да започне да шета из България като политически офицер на Местан и да контролира създаването на структурите на ДОСТ из страната, дьо Кабан редовно се опияняваше от даването на акъл по екраните на сутрешните блокове. И нашите умни и красиви се опияняваха от неговата дразнеща и глупава намеса във вътрешните работи на страната. Те стенеха от щастие, че той се упражнява да дава вътрешнополитически оценки, ръкопляскаха, когато той заемаше политически позиции, несъвместими с дейността му, ахкаха, когато говореше за "гнилите ябълки" и освиркваха цинично всеки, който се осмелеше да попита "ама каква е тая титанична тъпотия?". Пърхането с мигли пред ксавиетата роди гьокчетата. И това е безспорен факт. Когато наведеш гръбнак пред един посланик, то със сигурност оголваш задните си части за друг. Съжалавям за циничната аналогия, но днес не е времето да пазим чувствата на тънкообидните и високоморалните. Истината трябва да се казва на висок глас, защото деградацията на държавата започна от пълното подчинение пред чужди интереси, които бяха "правилни", но пропуснахме дребния факт, че "неправилните" интереси са по-мощни, а те тълкуват всеки метан като покана. Гьокчетата и ксавиетата остават символ на това, че България е поставена на колене и заради това днес реакцията е толкова трудна. Ставите са схванати, болкатата в колената е зловеща. Няма как едното влияние да го броим за полезно, а да кършим пръсти пред другото. То заради това либералната интелигенция като я гледам нещо не бърза много да постави действията на Турция в своето полезрение. Защото коментар по тази тема ще означава да признаят собствената си лакейщина, която продължи с години. Докато ръкопляскаха на Ксавието, Гьокче схвана, че и на него няма да му правят проблеми. 

Поетът Ивайло Балабанов, чийто стихотворения се разпространяват с мълнеоносна скорост в социалните мрежи имаше една прекрасна творба. Нейният смисъл бе как Европа си е гледала живота докато българите със своите страдания, робия и непреклонност са спрели османските орди и те не са достигнали Париж. Тъпо е да отбелязвам нещо толкова очевидно, но сега пак сме в същата ситуация. Ердоган е вперил лаком поглед, който стига дори до Ротердам. Холандците обаче се оказаха на място. Пярнаха го през ръцете без да им пука, че ще го ядосат и ще го накарат да се пени, че са нацисти. Защитата на собствената държава от чужди попълзновения не е фашизъм, а съвсем нормална реакция. Защото ще се окаже, че днес "Турският марш" отдавна вече не звучи в композицията на Моцарт, а в геополитическата лудост на Ердоган. Той усети, че Европа е слаба и немощна и заради това тръгна да влиза в тотален конфликт с нея. Ето защо Балканите трябва пак да станат силни. Да се събудят от комата и да изръмжат. Навремето и Османската империя си е мислела, че превземането им е не край на експанзията, а просто поредният епизод от нея. Но зъбите им бяха строшени. 

Време е пак да се случи същото.