ГЕРБ отдавна са политическа партия СУДЖУК

Като торнадо през социалните мрежи в края на миналата седмица мина потресаващата новина, че добричкия депутат от ГЕРБ Живко Мартинов получава прокурорско обвинение заради това, че е изнудил търговец, за да получи 4 тона суджук, както и 60 килограма телешка пастърма и филе "Елена". Основният инструмент на политическия кулинарен екстремист за натиск е било използването на името на премиера. Цялото това количество мезета, твърдял Мартинов, било за Бойко Борисов. Новината накараха хората да ахнат от изумление. Информацията за суджука е толкова абсурдистка, така битова, че е просто готово доказателство, че живеем в някаква извратена версия на "Бай Ганьо", където алековият герой се е клонирал, превзел е администрацията и е посегнал с алчните си ръце към парламента. Четох много интелектуални подмятания, че тази новина била пусната нарочно, за да се замъгли скандала КТБ, да се дадат на простоватия народ елементарни страсти, но подобно мислене е път без изход, тоест нещо като прясно ремонтирана от ГЕРБ магистрала. Защото темата е от изключителна важност. Тя е гръмка метафора за състоянието на България. 

Добре, че бяха суджуците, за да понаучим кой е Живко Мартинов. Това е единствената възможност за запознаване с неговата дейност, защото за два парламентарни мандата същият е взимал думата нула пъти. Нито един път. Говорим за представител на онези анонимници, които са избрали послушното натискане на бутони за свое основно житейско кредо. Гледах някакво интервю на този кадър. Като типичен представител на ГЕРБ той веднага заподозря световна конспирация срещу неговата личност. Атаката била отляво, защото подлите социалисти от 11 години не били помирисвали победа в Добрич. Само че кратко ровичкане из местните сайтове разкрива и причината за тази трайна поредица от победи. Мартинов е представител на най-съществената част от политическата паяжина на ГЕРБ - местен гаулайтер, който контролира, назначава, меси се в работата на държавните учреждения, кадрува и съответно притиска до стената местния бизнес да се отчита където трябва. И тук, убеден съм, 4-те тона суджук са само капка в морето, незначителна подробност от политическото рекетьорство.

Бойко Борисов веднага реагира като ужилен. Даде наставления цялото ръководство на ГЕРБ в Добрич да бъде отстранено. От първия до последния. Живко Мартинов бе натирен и делеч от парламента. Действието е умел пиар, който цели всички да зяпнат от тази решителност, но уви личи си, че е паническо. Защото мрежата за натиск, политическата паяжина е изградена и следващите просто ще наследят функциите на своите предшевственици. Защото този гербаджийски модел на удушаване на свободата не функционира само в Добрич. Той може да открит във всеки град на страната. Любителите на суджук са навсякъде. Можете да ги откриете в офисите, където задължително има портрет на Бойко Борисов, който е върховното божество на десните почитатели на мезета. И, ако Борисов иска да разгради корупцията, той просто трябва да закрие партията си, защото тя отдавна е станала параван на всякакви нечисти интереси, интриги и схеми. Или поне да я прекръсти от ГЕРБ на партия СУДЖУК, за да бъде в хармония с автентичните страсти на своите марионетки. И това е тъжната истина. Новините и прокурорските обвинения го доказват.

Точно така стигаме до най-важния въпрос на нашето преходно битие - "кой изяде суджука?". Това е голямата тема на нашите дни. Сами разбирате, че въпросът е много по-дълбок и болезнен от неговия повърхностен, сатиричен план. 27 години пред очите ни разни политически нищожества узурпираха цялата обществена власт и започнаха да я упражняват в името на собствения си търбух. България е пълна с живкомартиновчета, които като вирус се вмъкнаха в обществения организъм и започнаха да се държат като местни донове на мафията. Цяла България е стегната в усмирителната риза на "суджука", защото такива като Мартинов има във всеки по-голям град. Те кадруват, те интригантстват, те разпределят, те решават, те командват, те тропат по масата, офисите им са превърнати в бюра по труда за гербаджийски кариеристи, сътрудниците им обиколят като шпиони с големи носове, за да слухтят да не би някой да има наглостта да каже нещо срещу ГЕРБ. Това е алтернативната властова мрежа на суджуците. И точно тази мрежа отдавна е унищожила демокрацията, задушила я е с мазните си ръце и пръсти, погребала е правото на мнение и държи в страх местните общности. Защото господарите на суджука подобно на тлъсти паяци или на холестерол във вените са задръстили входовете и изходите на големите градове. Това е една от причините младите хора да махват отчаяно с ръце и да избират входа на Терминал 2 като вариант за своето бъдеще. Защото по пътя на антиподбора България се управлява от средностатистическия анонимник, който се е сдобил със заветната членска карта в ГЕРБ, декларирал е патетично вяра в ценностите на ЕНП, дал е поне интервю в което плюе комунистите и бие глава пред евроатлантическите ценности. А всъщност единственото, което го интересува е суджука. Центърът на политическия живот, основния смисъл за действие. 

В началото скандалът ми беше смешен, сега ми звучи ужасяващо. Защото показва докъде е деградирало мисленето на тези, които би трябвало да са мотор на развитие. Някъде там, зад границите, хората мислят за 21 век, за посоки на действие, за геополитически вектори, за нови технологии, за развитие на младите кадри, а у нас всичко е останало на някакво средновековно битово ниво. Гледаш го - сложил костюм за 5 хиляди евро, говори като брюкселски папагал, а в мозъка му само суджуци, мезета и филе "Елена". И този примитивизъм отново и отново биваше потвърждаван на избори, и то с гласовете на "умните и красивите", защото, нали знаете, комунистите са най-голямото зло. Ето какво роди демокрацията у нас. Ето кои ядат суджуците, докато останалите мислят как да бягат от тази радиоактивна зона, която вече не е ясно дали може да роди качествена идея за бъдеще.

Булевардът на грантаджиите „Джордж Сорос“

Миналата седмица в няколко сайта се появи една интересна новина - че отделни обществени групи настояват в София булевард да бъде кръстен на циничния милиардер Джордж Сорос. В нета дори се появиха колажи как би изглеждала табелката с името на богаташа. Гадно е за гледане, повярвайте ми. 

Тази новина се оказа блъф или поне не бе потвърдена сериозно. Заради това трябва да избираме как да я разглеждаме - дали като fake news (любимият термин на психодясното, което бди като доносник в хибридната война и се опитва да разконспирира замаскирани путинисти) или като върховна форма на пародия, нещо като сатиричен прочит на околните действителности, опит за смешна дисекция на интелектуалния елит на нацията. Аз си мисля, че информацията е била изфабрикувана именно като фейлетон, който звучи смешно, на моменти абсурдно, но в края на краищата стряска, когато човек осъзнае колко близо до истината звучи написано. Всички знаем, че искане за булевард "Джордж Сорос" не е внесено само, защото неговите храненици се страхуват като вампир от слънчева светлина от това да не бъдат разкрити наистина. Да, те може да обичат да се шегуват, да превръщат темата в обект на скучните си шегички, но това е класическа форма на самозащита, на вдигането на димна завеса пред факта, че структурите на Сорос отдавна се опитват да градят паралелна власт, невидима и точно заради това ефективна в доста от случаите.

Няколко екстремни думи за самия Сорос, ако случайно някой от читателите не се сеща кой е този налудничав образ, обсебен от идеята за контрол върху отделните държави. Черната слава на Сорос много яко е разкрил един руски фантаст Кирил Есков, който, в своето хулиганско есе "Нашият отговор на Фукуяма", дава определение на магия като "влиянието на информационни над реални обекти" и твърди, че според тази идея Сорос е магьосник, некромансър с всички за целта атрибути. Сорос е финансов спекулант, мегаманипулатор, глобален продавач на илюзии, милиардер, обсебен от чувството за световна мисия. Той прилича направо на комикс-герой от някаква готическа история, който, оттеглен в своя постмодерен замък от лъскави офиси и секретарки с минижупи, се опитва да контролира бъдещето на планетата и да се смее демонично, когато пълнолунието огрява с призрачната си светлина сградата на борсата на Уолстрийт. Сорос е черен маг, но това съвсем не означава, че той не може да бъде пленник на своите илюзии. Това е капанът на свръхсилата - тя става небрежна, невежа и рухва, когато изглежда, че целия свят ще й принадлежи по право. Но за това малко по-надолу в текста. 

Българското общество по възможно най-трудния начин научи, че стипендиантите на чужди фондации всъщност са защитници на външен интерес, който обаче е медийно така олигавен, че се опитват да го прокарват като неотложна българска нужда. И това е процес, който не се развива само у нас. Унгария започна тежка битка със Сорос заради което понася и политически щети, защото усети на гърба си като бич интересите на милиардера. Богаташът е основен проводник на идеята, че Европейският съюз трябва да отвори широко врати за всички имигранти, а правителството на Виктор Орбан с голямо основание вижда това като удар с брадва в гърба на идеята за национална държава. Парадоксално е, но само преди няколко седмици Унгария получи много мощен съюзник в битката с маневрите на Сорос. Израел обяви, че милиардерът е заплаха, защото непрекъснато се опитва да подкопава демократично избраните правителства на еврейската държава. Очевидно в геополитическа план тече доста голяма промяна, защото само допреди няколко години не беше възможно да се появи политик, а какво да говорим за цели правителства, които да застанат срещу парите на Сорос и срещу неговите мрежи за влияние, които са проникнали нявсякъде като невидима и често отровна паяжина.

Американският милиардер е създател на международната фондация "Отворено общество", идеята повлияна от философията на Карл Попър, но нейната концептуална реализация наистина изисква да няма граници, а дори и национални правителства. Сорос е визионер и най-важното има достатъчно пари, изкарани с финансова спекула, да си позволи да реализира своите идеи глобално. И именно така идваме до една страна за която той едва ли се сеща често, но неговите средства отдавна са корумпирали онова, което наричаме гражданско общество. Става дума за България.

В горещото лято на 2013 година, когато пърформансите на умните и красивите почти щяха да унищожат протеста като средство за социална съпротива, нямаше как да не направи впечатление, че много от участниците в тях по един или друг начин са гравитирали край парите на Сорос или са получили образование във финансирани от него университети. Това само по себе си не е престъпление, но когато всички питомци на чуждестранните пари се яват на общо събитие, повтарящи като папагали едно и също, тогава дори и най-романтичният мислител ще реши, че това не е случайност. Може би именно, за да предотвратят това групичка протестъри, сред които видният бояджия Асен Генов, мис "Истерия" Антоанета Цонева и мъжът на жена си Найо Тицин се снимаха с фанелки на които грееше образът на милиардера. Това се случи точно по времето, когато се раждаше терминът "соросоид", за да обозначи приндлежността на отделен индивид като мрежата от неправителствени организации, чиято основна цел е да се бъркат във вътрешните работи на България. Към отрочетата на Сорос можем да прибавим и ГМО-ата възникнали в лабораториите на скандалната фондация "Америка за България". Последната наскоро реши да се рембрандира, за да избяга от порочния си имидж и роди ново мото, което не престава да удивлява със своята многозначителност - "Американският оптимизъм среща българският потенциал", което преведено ще рече - "американските фондове срещат професионалните лапачи на кинти в България".

Случайно или не обаче точно тези две фондации създадоха една паразитна прослойка у нас, която е достатъчно материално задоволена, за да не работи нищо, а да се занимава единствено с активизъм. И се насочват именно там, където българската демокрация е най-уязвима - в съдебната система. То не бяха походи за правосъдие, не бяха мелодраматични пърформанси. Паразитната класа много добре се е насочила към единствената власт, която не подлежи на преки избори. Сблъсъците с българската действителност бързо ги научи, че изборите са отровни за тях, защото хората не могат да ги гледат и ги наказват жестоко. Заради това всички структури на паяжината - медиите, стипендианти и кандидат-търтеи решиха, че най-лесно ще е да нахлуят в съдебната власт и от висотата й да се наместят в дневния ред на обществото. Не напразно започнаха да пищят като призраци в тъмен замък, когато се появи идеята чужди фондации да не могат да финансират магистрастките съюзи. Това е удар в сърцето на мрака, защото именно през финансираните магистрати тече влиянието на "Америка за България". През този механизъм се случва и подмяната на дневния ред на обществото, както и опитите за пренаписване на историята. Не напразно руския фантаст определя фигурите ала Сорос за тъмни магове - подобно интелектуално изнасилване на нации е сравнително нов процес, но това ще е голямата битка на бъдещето. Тези, които искат дневния ред на политиката да се определя в собствената им страна срещу продалите съвестите си на чужди фондации и функциониращи във външен режим на работа.

България допусна подобен външен интерес да се налага по всякакви начини и заради това днес е толкова трудно да се отвоюва поне късче здрав разум, което да се съпротивлява на подобно безумие. Отворете произволна медия - ще видите продуктите на "Америка за България", отворете някой от "либералните" сайтове и ще се наслади открай докрай на матросовци, които с голи гърди бранят Сорос от неговите "врагове". Заради това вероятно много хора приеха новината за булевард "Джордж Сорос" за абсолютна истина. Просто хората са се нагледали на продадени съвести, наслушали са се на токсичната псевдолиберална словесност и с очите си са видели как тези храненици презират на практика всичко българско. И това не е някаква конспиративна теория. Това е реален факт. Те харесват България само във вида в който тя е се отказала от всяка национална идентичност, превърната просто в поредния геополитически хамбургер, блюдо за глобални консуматори. Страстта с която някои хора могат да предават националните интереси и да представят лицемерието си за евроатлантическа ценност може би един ден наистина ще ни доведе до булевард "Сорос". По него вечерно време ще минават протестъри, ще си ядат веганските специалитети, ще плюят под мустак всички селяндури и ще въздишат протестно откъде-накъде руснаците са имали наглостта да освобождават България от китното присъствие на мултикултурната Османска империя. А пък знае ли човек някой ден и църква могат да кръстят на Сорос. Нали божкем в очите им той отдавна е светец. 

Пардон - не в очите им, в портфейлите им е светец. 

В портфейлите.

Александър Симов: Сегашното управление е един токсичен коктейл от нагли егоманиаци, които убиват българската демокрация

 Интервю за сайта http://news365.eu

- Господин Симов,бихте ли ни казали с няколко думи,какво беше вашето детство,за какво мечтаехте като дете и сбъдна ли се някоя от детските ви мечти?

- Много странно - тези дни, не знам защо, постоянно се сещам за моето детство. Детето в мен завари интересна историческа епоха - нямаше компютри, интернет, социални мрежи. Играехме навън, срещахме се с други деца, ходехме на село и с часове се мотаехме из боровите гори на Родопите. Аз съм от прецаканото поколение - възпитаваха ни за една епоха, а се наложи да живеем в друга. И все пак случихме на детство, защото имам не виртуални, а реални усещания. Спомням си вкуса на селския хляб и имам спомени от времето, когато хората не ходеха като надрусани с амфетамини, а сякаш все още се наслаждаваха на живота. Знам, че спомените са коварно нещо, човек е склонен да изпада в набоковска меланхолия, да осребрява баналното, да вижда откровения в баналните ъгли на паметта и все пак сега вече знам, че детството ми беше хубаво. Хванах последния влак за истинската реалност. Сега светът е фрагментаризиран, разпаднал се е на отделни микрореалности, които дори не искат да подозират една за друга.

А иначе още като дете хванах трайно литературния си порок - научната фантастика. Аз съм голям пуритан в литературата, избягвам на километри лиготиите и превзетостите, стремя се между мен и книга на Куелю да има поне един километър разстояние, но виж щом е фантастика критериите ми падат и съм погълнал десетки блудкава романчета, които ме зареждаха с идеи за космоса. Около това се въртяха моите мечти. Надявах се, че като стана на 40 години пътешествията до Марс ще са ежедневие. Наскоро навърших 40 - Марс, уви, е все така недостижим. Още като дете обаче обичах да пиша, така че поне една от мечтите ми стана реалност - намерих си професия, която е свързана с писане. Това беше най-правилната мечта в моя живот.

- Може би имате спомен от детството ви,който се е запаметил в съзнанието ви и никога няма да забравите,бихте ли го споделили с нашите читатели?

- Един спомен, който не е свързан с конкретна случка, а с особено състояние на времето трайно се е запечатал в главата ми. Може би той стана важен за мен от гледна точка на професията ми, но и досега си спомням първите дни на демокрацията. Изведнъж имаше бум на пресата. Вестниците изникваха като гъби след дъжд. Спомням си как сутрин рано родителите ми ме пращаха на будката за вестници, за да купя "ДУМА" (любимият вестник на семейството), "Демокрация" (трябва да сме наясно какви ги мисли врага), "Свободен народ" (да я видим тази синя социалдемокрация има ли почва по нашите географски ширини). И, за да си купи човек вестници трябваше да се реди на огромни опашки, които се точеха по един час. Имаше глад за свободно слово, за журналистика. И днес като гледам будките пред които никой не спира сърцето ми кърви. Нещо страшно се обърка по пътя към бъдещето. Страшно.

- Кога решихте да се занимавате с журналистика и какви ви бяха мотивите?

- Като всяко съдбоносно решение и това го взех случайно. Признавам си - писах журналистиката като желание за кандидатстване ей-така между другото. Тогава си въобразявах, че вселената иска от мен да стана култоролог. Но, когато пред стената на плача на Софийския университет видях, че съм приет във Факултета по журналистика, специалност журналистика изведнъж реших, че това е професията за мен. От тогава нито един път не съм съжалил за решението си, а това не е малко в толкова буреносни времена.

- Според вас на ниво ли е българската журналистика и как виждате нейното бъдеще?

- Българската журналистика деградира и копае дъното. И причината за това съвсе не само медиите на Пеевски, както иска да ни убеди една част от слугинската преса у нас. В България журналистиката на умните и красивите, журналистиката на зализаната олигархия е същото чудовище, но с други характеристики. Именно, защото теренът на журналистиката бе завзет от откровени идеологически работници, които обаче узурпираха идеята за обективна журналистика, то теренът за истинска, свободна, дръзка журналистика бе свит до възможната крайност. И в този вакуум липсва журналистиката на здравия разум, на умерения скептицизъм, онази журналистика, която придаде стойност на понятието "Четвърта власт". А днес, вижте колко е абсурдно, по БНТ тече повторението на сериал на име "Четвърта власт". Направен от протестъри за протестъри той чертае толкова измамен вид на истинската журналистика, толкова снобски образ на журналистите, че на човек му идва да бие черепът си в някоя стена с надеждата да получи амнезия. Истинската журналистика изисква да познаваш автентичните хора, а не жълтопаветните сенки, които само се опитват да имитират разумен живот.

- Кой са качествата,които отличават истинските журналисти,от тези на ,,драскачите",дайте ни един пример за добър журналист?

- Аз вярвам в журналистиката с позиция, в анализите с мнение, в коментарите, които са писани с гняв. Писнало ми е от равни емоции и фалшива обективност. Иска ми се вярвам, че истинският журналист се интересува от автентичните проблеми на хората, а не тъне в опиумната грантова мъглица, където се изживява като носител на вечния морал. Винаги съм давал като пример следната история. При поредната стачка на миньорите журналист от телевизия моли един от стачкуващите да си отвори хладилника. Търси евтината сантименталност, бързия сапунен образ. Човекът обаче се усеща, че се опитват до го хлъзнат по някаква евтина мелодрама. И няколко години по-късно докато ми разказваше историята си спомняше какво е казал на журналиста: "Тази няма да стане, братче. Ще отворя хладилника си и шефовете ще побързат да пуснат някой и друг лев, ама теб няма да те има тогава. Направи репортаж за това какво позволява да не ми плащат заплатата, за да не стои никой гладен". И до днес с изумление си казвам как един човек много по-добре от случайния журналист е схванал истинската мисия на медиите. А иначе с удоволствие чета статиите на Петър Волгин, харесва ми бунтовния му стил и автентичността на гнева му, харесвам как пише Велислава Дърева, защото нейното перо прави журналистика от различно измерение. С удоволствие следя потокът на съзнанието на Дмитри Иванов, който винаги те докарва до някакъв неподозиран бряг. Харесва ми, макар че не споделям всичките му идеи, как пише Явор Дачков, винаги когато видя анализ на Валентин Хаджийски намирам 10 минути, за да го изчета и продължавам да съм фен на текстовете на Иво Атанасов, не пропускам международен анализ на Къдринка Къдринова и харесвам възгледите на журналиста Филип Буров, който е систематичен разрушител на гледните точки на парфюмираното статукво. Винаги с удоволствие чета Иво Христов, който сега заради позицията си в президентството, не пише много често и статиите на неговата съпруга Галя Горанова.

- Когато като журналист отразявахте предизборната кампания на БСП,минаваше ли ви през ума,че един ден ще сте част от лидерите на партията?

- Аз отразявах БСП от позициите на фен, на член на партията. Винаги съм се вълнувал, винаги съм участвал във вътрешнопартийната дискусия, винаги съм имал позиция, винаги съм я изразявал. Тоест много често съм си мислел, че трябва да вляза във вътрешнопартийния живот не само като наблюдател, но и като участник.

- Защо избрахте БСП,а не някоя друга партия,с какво ви спечели тя?

- Пак съм разказвал тази история, но ще я повторя. За първи път прочетох вестник от край до край на 2 май 1990 година, вестникът беше ДУМА. Как съм запомнил датата ли? Ами много просто - във вестника имаше репортаж за честването на 1 май. Тогава нововъзникващите сини лумпени се бяха опитали да опорочат празника на левицата. Нещо в сърцето ми трепна. Осъзнах, че никога няма да мога да бъда част от тези сили на разрушението, които искат да стъпчат идеалите на толкова много хора. Започнах да чета много. Интересувах си. Станах запален и идеологизиран левичар. И да, въпреки, че БСП има много за какво да бъде критикувана, това е единствената партия, която се опитва да даде социална алтернатива за България, да откъсне страната ни от блатото на десните догми и крокодили, които трайно ни закотвиха в дъното на Европейския съюз. Аз съм в БСП, защото искам партията да се променя и да привлича все повече хора. Да не говорим, че цялото ми семейство са социалисти. И бабите ми и дядовците ми. И баща ми и майка ми. Не родът ми определя моите идеи, но съм горд с тях, защото усещам, че смисълът на големите идеи е да бъдат предавани на поколенията.

- Как ще коментирате това,че въпреки,големия си електорат,БСП не влезе във властта?

- О, БСП можеше да влезе във властта. Тези дни някъде прогоненият от Изпълнителното бюро на БСП Георги Гергов си призна, че неговата лична кауза е било да се осъществи коалиция между БСП и ГЕРБ. Това щеше да е най-голямото политическо самоубийство, което историята на прехода някога е виждала. БСП обаче не направи смъртоносната крачка в плаващите пясъци и реши да постъпи идейно и принципно. Това е здравословното поведение в политиката. Прегръдката с Борисов щеше да е като да се топнем в басейн, който е пълен с пирани. БСП избра да е в опозиция. И като гледаме как гърми "Борисов - 3", като виждаме нелепите кадрови назначения, кулинарната страст към суджуци и авторитарни юмруци по масата, то БСП взе единственото правилно решение. А ако въпросът ви е защо загубихме изборите, то анализът там може да бъде достатъчно дълъг. Аз обаче ще се опитам да го обобщя с едно изречение. Хората не искат от нас да замазваме пукнатините в стените, те искат от нас проект за нова къща. Когато им го дадем, няма кой да ни спре.

- Безспорно има политици,които наистина работят за българския народ,в лицето на кого виждате такъв?

- Аз харесвам Румен Радев. Вярвам, че той е правилният човек, който да даде нов възглед за политиката. Винаги съм харесвал Янаки Стоилов. Той е пример за човек, който не погази принципите си и политиката не го измърси. Трябват ни повече хора като него.

- Бих си позволила да нарека сегашното правителство смесица от недоразумения,събрани заедно, на които единствената им цел е лично облагодетелстване,ще се съгласите ли с това мое мнение и има ли нещо да добавите  към това?

- Тук ще бъда максимално кратък. Сегашното управление е един токсичен коктейл от нагли егоманиаци, които убиват българската демокрация със смъртоносната комбинация от корупция и интриги и полупатриоти, които се отказаха от всичките си идеи в името на на две вицепремиерски кресла. Това е морален, а не само политически позор.

- Може ли да ми дадете поне един пример за изпълнено обещание на сто процента от сегашните управляващи?

- Дори Бойко Борисов не може да ви даде такъв пример. Тази власт има намерение да усвоява пари, а не да изпълнява обещания. Не напразно парламентът цикли на празен ход толкова време. ГЕРБ са в интелектуална криза, те правят политика на показността, която е лишена от съдържание. И заради това всичко, което произвеждат като идеи дрънчи на кухо.

- Кой трябваше да бъде първия приоритет,по който трябваше да работи новосъздаденото правителство?

- Ще ви отговаря така - когато правя срещу в моя избирателен район Кърджали хората никога не ме питат за европейското председателство, интересува ги въпроса защо пенсиите са ниски, защо заплатите не стигат, докога краят им ще се обезлюдава, а селата-призраци ще се увеличават. Някога да сте чули някой от ГЕРБ да говори по тази тема? Да, аз също.

- Какво е мястото на патриотите във властта ,как така те взеха решения да се коалират с Борисов,в предвид техните политически различия,виждате ли някаква тъмна страна или сделка между двете водещи партии?

- Коалицията с Борисов винаги е като сделка по покупко-продажбата на душа. Това си личи по нелепите и бездушни документи, които произведоха като коалиционно споразумение. Общи фрази, лозунгарски обещания, нулева ефективност. И, да, това е голям проблем. Патриотите се качиха на вълната, защото зарязаха патриотарството и влязоха в социалната тема. Това ги изстреля нагоре. Само че, точно като в "Приказка за стълбата" те забравиха моментално къде е тяхната сила. Подозирам, че падението им ще е жестоко. Но пък от друга страна след такава гавра със своите собствени идеи те точно това заслужават.

- Да очаква ли българския народ,че това правителство наистина ще работи за неговите интереси или да се подготвяме за нови избори?   

- За доброто на българския народ нови избори са необходими, защото агонията на стабилността и безвремието на ГЕРБ могат да бъдат като заразно заболяване, което те тръшва в леглото за дълго. Не смея да прогнозирам докато Борисов ще стиска властта в смъртоносната си хватка. Според мен някъде дълбоко в него той осъзнава, че няма приключен цял мандат и това го разяжда отвътре.

- Ако България излезе от Европейския съюз,по-голям шанс ли ще имаме страната ни да тръгне в по-добра посока?

- Това е коварен въпрос, но според мен той е формулиран неправилно. Защо да излизаме от Европейския съюз? Идеята за обединена Европа все още носи в себе си емоционален заряд. Но ние като държава трябва да се борим за различен ЕС. Защото в момента Евросъюза съвсем официално се опитва да се самоубие като мине на две скорости. Какво означава това? Богатите страни ще се затворят в своето първокласно купе, а на всички останали ще отредят ролята на догонващи лузъри. Адски е тъпо, че има журналисти, уж с демократични съвести, които се опитват да представят това като единствения възможен сценарий. Но това е илюзия, фалшификат. ЕС и до днес има заряд, защото беше общност на социални държави, а не тлъстите банкери. Ние обаче имаме политически елит, който не ражда своя собствена концепция. Премиерът ни е като кукла на конци на Ангела Меркел, проводник на германския сценарий за ЕС. Защо трябва да следваме тяхната линия? Те искат Европа да е на две скорости, а нашият интерес е Евросъюза да се върне към основните си ценности. Тоест смятам, че имаме добра битка вътре в ЕС.

- Да не дава Господ,но ако България бъде въвлечена в някакви военни действия,можем ли да разчитаме на НАТО за неговата подкрепа?

- Нямам никаква представа. НАТО е антивдъхновителен съюз. Останка от Студената война. Организация, която съществува напук на историческите обстоятелства и е непригодна да защити Европа от модерните заплахи. Давам ви пример - миналата година беше срещата на НАТО във Варшава. Мъже в скъпи костюми и със смръщени физиономии обявиха, че Русия е основна заплаха за сигурността на Европа. Няколко дни по-късно стана атентата в Ница. Никой не заподозря руснаците. Тоест НАТО ни говори едно, а заплахите идват от друго място. На кого да вярваме?

- Какво  мислете за президентската институция,много българи повярвахме в ген.Радев,ще оправдае ли доверието,което му гласува българския избирател генерала, или и той ще бъде принуден да се съгласява с чужди нареждания?

- Дотук Радев се справя много добре. Систематично изпълнява предизборните си обещания. Спря закона за концесиите. Даде СЕТА на конституционния съд. Събуди се, когато ГЕРБ го атакуваха и влезе в политическата история с няколко култови лафа за Цветан Цветанов. Президентът по конституция е балансьор. Тоест аз не очаквам от Радев да бъде острие на конфронтацията. За мен ще е достатъчно, ако той просто формулира ярък национален интерес и с авторитета на личността си го наложи на българското общество.

- Като цяло как виждате политическата обстановка,не само в България,но и в света,има ли вероятност да се намери подход и личност,която да поведе човечеството към един по-добър свят или това е утопия?

- Ще ви цитирам една любима мисъл от Чоран - "Ако едно общество не е способно да роди утопия и да й се посвети изцяло, то е обречено на гибел!". Светът страда от липсата на утопии. Внушиха ни, че те са нещо лошо, а всъщност са моторът на промяната. Не знам. Знам само, че когато се опиташ да обявиш, че историята е спряла и нищо по-добро не може да се измисли, тогава историята ти доказва точно обратното. Знаете ли защо фигурата на Владимир Путин например стряска. Защото сатанизацията на западните медии без да иска го превърна в алтернатива на непроменяемото статукво. Не знам дали самият Путин някога е имал такава идея в главата си. Тоест светът търси своята промяна. Мен това ме радва.

- Ако от вас зависеше,какъв свят бихте сътворили,какви новации бихте въвели и какво бихте отхвърлили?

- Ох, не се наемам да отговоря на толкова космологичен въпрос. Но знаете ли понякога не е необходимо да имаш голям проект за света, достатъчно е да мислиш за хората. Когато главният герой в повестта "Пикник край пътя" намира най-свещения предмет, онази сфера, която изпълнява всички желания, той си пожелава само едно. И до днес не съм открил по-качествена програма за действие в този свят. Героят си пожелава: "Щастие за всички даром и нека никой да не бъде пренебрегнат". Каква по-голяма иновация от това?

- Да ви попитам,защото знам,че се интересувате от вселенските въпроси,според вас,съществува ли друга реалност или всичко е тук и сега?

- Честно ли? Често споря с годеницата по тази тема. Аз се интересувам от вселената, защото дълбоко не вярвам, че друга реалност има. Това е великата жажда на човешкия дух - да разбере безкрайността в рамките на около 80-90 години живот, което е едно мигване с очи в исторически смисъл. Но лично аз не вярвам в нищо отвъд. Дори, честно казано, идеята за вечно битие неясно къде и при какви политически условия е стресираща. При това, ако вярваме на религията това е строго йерархизирана вечност, а анархистът в мен се мръщи в идеята за вечна власт в такива рамки. Предпочитам да променяме света тук и сега. Това е единственото ни доказано битие и следователно е върховен дълг на душата да не го подминава с лека ръка, а да се постарае да остави следа и да го подобри.

- На какво се радва Александър Симов,и кое би го натъжило?

- Радват ме хубавите книги. Радвам се, когато виждам любовта на моя живот весела и развълнувана. Вълнувам се, когато гледам фантастични филми с хубава визия. Радвам се, когато мога да помогна на човек, който се е обърнал за помощ към мен. Обичам да пиша. Натъжават ме противоположностите на всичко изброено.

- Какво ще пожелаете на нашите читатели?  

- Желая им да не губят надежда. Казват, че надеждата е най-голямото проклятие. Според мен е точно обратното. Няма по-силно нещо на този свят от надяващия се човек. Заради това баналното зло в политиката е именно убийството на надеждата. Пазете я. Радвайте й се. Постарайте се да осъществите надеждите си.  

        

Нашето европредседателство - домакинство на кухите фрази и нищоправенето

Още в момента в който министърката в немилост Лиляна Павлова се появи на малкия екран и с патос достоен за съобщаване на новината, че краят на света идва, обяви приоритетите на нашето председателство на ЕС, настана време за всенародна комедия. Всичко бяхме очаквали, но това ни дойде като паве коварно стоварено върху черепите ни. Нашите приоритети били, дръжте се за столовете и пийнете малко валериан, за да се успокоите - консенсус, кохезия, конкурентноспособност. Трите К. Вярно е, че доста евроскептици из социалните мрежи веднага преведоха тези три К като корупция, кражби и кинти. Което е доста по-точно описание на социалните стремежи на ГЕРБ от кухите им бюрократични фрази с които се опитват да удавят своята неспособност да предложат реална визия не само за България, но и за цяла Европа. Именно рекламираните ни три К-та показаха, че нашето европредседателство май ще се запише единствено като бележка под линия в историята. Нищо повече.

И, да, наистина няма да ни вземат председателството. Такава процедура няма. Но ние вече сме се простреляли в стомаха и нашите шест месеца, гарантирам ви, напук на медийните бардове и десните шамани, ще минат формално, повърхностно, кухо и няма да оставят следа. И това не е национален нихилизъм. Това е болка, че моята страна има управление, което не само не е способно да организира едно председателство, то дори не е способно да постави реалните си интереси на дневен ред и за едни кратки шест месеца да се опита да ги защитава яростно, непоколебимо, последователно. 

Консенсус? Консенсус за какво, по дяволите? Ако говорим за съгласие в целия ЕС, то виждаме, че на този етап подобно нещо е не само неосъществимо, но абсурдно. Ако говорим за консенсус за това, че Западните Балкани трябва да са в Евросъюза, то на думи съгласието отдавна е постигнато, но преди 2020 година процесът нито ще стартира, нито ще получи реален напредък. Тогава за какво да имаме консенсус - че Ердоган е свестен образ щом Бойко Борисов толкова често го посещава?

Кохезията не е лоша цел, особено като се има предвид, че това е основната битка на левицата в ЕС тези дни - кохезионните фондове да бъдат запазени и да отпадне проектния принцип, въведен от Жан-Клод Юнкер, който направи така, че големите пари отиваха в големите страни. Типично дясно светоусещане. Само че, ако толкова много държаха на кохезията от партия ГЕРБ може би трябваше отдавна да са поставили въпроса пред ЕНП, а не да размятат тази дума като празна опаковка от бонбони. Тоест, ако формулираш цел, то е добре тя поне веднъж преди това да е била в радара на твоите интереси. Иначе се получава леко фалшиво.

И най-накрая стигаме до конкурентноспособността, друга от митичните брюкселски планктонни фрази, която никой не знае какво точно иска да каже. Най-неконкурентноспособната държава в ЕС иска конкурентноспособност на целия ЕС? Е, това не е ли виц, кажете ми?

А понеже не е добре да оставаме само на ниво критика, ще споделя само един конкретен момент, който трагично бе изпуснат от българското управление. Цяла Европа се тресе в ужаса на тероризма. Тоест, ако искаме председателството ни да е съобразено с реалността и големите предизвикателства, нямаше ли да е по-добре да поставим като голям въпрос сигурността? Именно това е тревожната пукнатина между европейския елит и граждани, която се възпалява при поредният атентат и така и не получава решение. Но ние сме избрали да търсим невъзможния консенсус пред желаната сигурност. Няма начин нашето председателство да не е величаво. В своята тъпотия. 

Чух и много хора да се опитват да запушат другата кървяща рано по въпроса за председателството - бездънното блато НДК и скандалите, които показаха, че в два клана в ГЕРБ са се хванали гуша за гуша. НДК осветли нещо, което ние знаем отдавна, но сега го имаме пред очите си като доказателство от огън. За ГЕРБ всичко е схема. Магистралите са схема. Санирането е схема. Дори европейското председателство се оказа схема, където потъват милиони, докато интелектуалците на хранилка ръкопляскат, а дежурните по любов медии се опитват да заобиколят гангрената и да се правят, че я няма. Но фактът си е факт. Нашето първо председателство на ЕС завинаги ще се свързва с дворцовите интриги около Боршош и и факта, че ГЕРБ не успяха да запазят тази сфера встрани от вътрешните си скандали и интриги. Не напразно един от най-трайните слухове за това, че в крайна сметка Боршош се "оттегли" е фактът, че европейски посланици са ходили при Борисов, за да му кажат, че е пълен абсурд срещи по време на европредседателството да се провеждат на място, което се свързва с толкова тежки корупционни афери. 

И заради това не разбирам всички европейски мислители с розови очила, които ни призовават да не сме броели плочките пред НДК. Всяка наша мисъл за бъдещето трябва да минава през безпощадното ни намерение да изкореним корупцията, а двете страни в конфликта се обвиняват в чудовищни неща. Тоест - НДК е разваленият зъб на България, гнойната пъпка, която се превръща в тумор. Никакъв консенсус, още по-малко кохезия могат да спасят страната ни, ако не се отървем от това брутално схемаджийство, което се очертава да бъде истинското лице на Борисов-3.

От началото на този мандат ГЕРБ се държат като човек, който има нужда от хапчета, за да поддържа илюзията, че интелектуално и политически потентен. Само че, когато подобен проблем те разтърси в политиката, лекарства просто няма. Очаква ни една очарователна кухина, един брутален формализъм, защото ГЕРБ отдавна не са в състояние да предложат нещо повече от собствената си корупция на българското общество. Тъжно, болезнено, но сами се докарахме дотук. Консенсус, кохезия и конкурентноспособност, братче.