Дипломатическата мина „Стоичков“

В България отдавна върви един култов виц, който трябва да бъде цитиран като грандиозно въведение в този текст, като хардкор-метъл песен, която да обобщи гневното настроение, като народопсихологическа симфония за гняв, псувни и размахване на ръце. Та анекдотът гласи следното: "Едно младо момче казва на обекта на неговите романтични въжделения: "Знаеш ли, всеки път като те видя ми идва да цитирам Яворов". Девойчето обаче контрира: "Така ли? А на мен като те видя ми идва да цитирам Христо Стоичков".

Сетих се за Стоичков и цялата поредица от анекдоти за него тези дни след като правителството безславно започна процедурата по отнемането на титлата му "почетен консул в Испания". Сюрреалистично беше да се наблюдава медийното гърчене на външната министърка Екатерина Захариева, която трябваше да влиза в обяснения за поведението на Камата. "Той прекали", изпърха с мигли тя в едно телевизионно студио, защото очевидно темата "Стоичков" се оказа костелив орех за българската външна политика, а и за българската дипломация. Нека да припомним с няколко думи какво стана, защото без качествено въведение в този геополитически сериал ще изгубим логическата нишка. Само няколко дни след референдума за независимост в Каталуния Христо Стоичков се появи по една мексиканска телевизия със седалище в Маями и остро атакува испанското правителство за използването на сила в Барселона. Основен обект на неговите атаки стана испанската вицепремиерка Сорая Саенс де Сантамария. Не разбирам испански, но няколко пъти гледах тирадата на Стоичков - личи си, че от думите му струи огън, а емоцията е неподправена. Там той охули фамилията на де Сантамария до девето коляно - обвини, че дядо й е бил франкист, че баща й е бил франкист, че самата тя е франкистка, както и че нейният син също е  франкист. С последно се получи малко неудобно, защото се оказа, че детето на вицепремиерката още е непълнолетно, но когато човек е зареден с политически експлозив, това е една пренебрежима подробност. Очевидно де Сантамария обаче не смята точно така, защото обяви, че ще заведе дело срещу Стоичков и именно оттук започнаха дипломатическите неприятности за Камата. Изведнъж футболистът се оказа страшно неудобен, препъникамък на външната политика. В един Европейски съюз, който предпочита да си трае по темата Каталония изведнъж се появи един "почетен консул", който не само има отчетлива позиция, ами дори и огнени думи с които да я защити. И всичко това се случва в България - държава, която се води от принципа да бъде по-тиха от водата в геополитическите ветрове и да навежда безмълвно гръбнак, където се наложи и когато е необходимо. В нашата дипломация да имаш ясна позиция е престъпление. Да имаш мнение е самоубийство, а пък случайно да решиш да го разгласиш - политическата гилотина ти е сигурна. И така този път под ножа попадна Стоичков. Ще си призная нещо честно - поведението на футболиста лично на мен ми хареса. То не е пример за дипломатически протокол, нито пък може да служи като модел за поведение в международните отношения, но издава позиция, отношение, страст и емоции. Тоест - комбинация, която е идеална за написването на стихосбирка. Уви, като опит за градене на отношения с друга страна, това е прострелване в черепа с радостно вдъхновение. 

Ето защо е добре във вихъра на този скандал да си припомним кой точно направи Камата дипломат. Защото в заниманията на медиите с тази тема данните от близкото минало се изгубиха като Антон Тодоров от парламента. А е добре да си припомним кога Стоичков стана дипломатическо лице и кой го възкачи на този пост. Камата стана дипломат с решение на кабината "Борисов" 1 през 2011 година. Тогава Борисов и Стоичков бяха първи приятели - разровете архивите на вестниците и ще ги видите как са се снимали усмихнати един до друг, първи дружки по спорт, развлечение и какво ли още не. В онзи миг сигурно на Борисов му се виждало като джакпот да може да даде дипломатически статут на приятелчето си. Защото прессъобщението на правителството звучи като ода: "досегашната ползотворна дейност на Стоичков за развитието на регионално ниво на човешките контакти, на културния диалог и по оказване на помощ на български граждани, би допринесла и в бъдеще, в рамките на почетното консулство, за активизиране и разширяване на двустранното сътрудничество в икономиката, културата и образованието, за популяризирането на положителния образ на страната ни като член на ЕС". По-голяма купчинка от клишета дори Цветан Цветанов не може да произведе дори и цял ден да говори от парламентарната трибуна. Форумите и до днес пазят следите на народното мнение относно тези определения - особено за приноса на Камата в "културния диалог". Все пак всички сме виждали Стоичков на стадиона и знаем, че в Барселона и до днес се досещат, че честото споменаване на "мамата" не е от меланхолия по родината.  И ако днес изкарваме футболиста виновен, защо никой не се сеща за вината на онзи, който го назначи? Истинският виновник всъщност е той. Стоичков е това, което е. Онзи, който му е дал агремана носи отговорността. Маймуната с бомба в ръката е невинна. Дресьорът й е виновен.

Тоест кариерата на Камата като дипломат приключва по същия безславен начин по който започна. Точно както опитът дипломатическата немощ на страна да бъде прикривана с пускането на популярни футболисти като консули. В безгрижната 2011 година, когато светът още не беше на два милиметра от пълната лудост това може да е изглеждало като стратегическа находка, но през 2017 година кулата от картонени карти се срина безславно и разкри различното лице на българската дипломация. Един шпалир на странните назначения, политическите калинки, професионалните недоразумения и какво ли още не. На този фон Стоичков дори става симпатичен. Той си позволи да има позиция и изгоря в пламъците на отмъщението. Но човек само като се замисли колко такива като него има, нацвъкани от трите кабинета на Борисов и като се зачуди кога ли ще чуем за тях, му идва да цитира Камата. Живописно да го цитира. С крясъци. И продължително. 

Многооо продължително.