Вечно неудобният Георги Димитров

Тези дни, признавам си, се отдадох на любимото си забавление - четенето на български десни медии. А там попаднах на истинско торнадо от стонове, въздишки, плюнки и мелодраматични хълцания по адрес на БСП. Поведът беше, че Корнелия Нинова е казала, че делото на Георги Димитров е незаличимо, че Драгомир Стойнев е уважил празника в Ковачевци, а и че много социалисти из социалните мрежи пишели възхвали на Героя от Лайпциг. Неонацисткия сайт "Фактор", за който един мой познат проницателно отбеляза, че всичко различно от Адолф Хитлер за тях е комунизъм, дори се бе опитал да изкове присъда и тя звучеше така: "Днес БСП отново демонстрира нагледно, че не е мръднала и на милиметър от времето, когато се наричаше БКП". А под тези статии десните орки се бяха разкипели и изсипваха тонове словесна помия по паметта на един голям човек.

Откровено си казвам - тази злост не само не ме ядоса, но дори ми подейства вдъхновително. Георги Димитров продължава да е неудобен, а това е най-сигурният признак за политически живот. Той предизвиква кипеж, страсти и емоция, което показва със сигурност, че има още какво да търсим като символ, поуки и насоки в неговото дело, че има какво да даде на нашето поколение, а и на хората след нас. Политическите мъртъвци не предизвикват спорове, а останалите завинаги в миналото не вдигат обществения градус. Дори днес е точно обратното. Войната срещу Георги Димитров се ожесточава с всеки изминал ден и медийните изблици като описаните го доказват. Доказва го между другото и родната му къща. Живея на около 300 метра от нея и виждам как някоя злодейска и подла ръка постоянно се опитва да оцапа паметната плоча на Димитров, което е израз на маниакална ярост. А какво, ако не война с паметта беше и взривяването на Мавзолея, пърформанс, който се обърна срещу своите автори и разруши политическите им кариери?

И заради това днес, ако искаме да правим автентична равносметка на времето, ако искаме да бъдем истински социалисти трябва не да крием нашето преклонение пред Георги Димитров, а да се запитамe - какво в неговите идеи предизвиква толкова безсилна злоба, че е съвсем очевидно, че тя прикрива страх. С какво Димитров е страшен за обществената подлост на времето ни и за държавата ни, която от десет години е затънала в стабилност, "геополитически успехи" и политическо безвремие?

В образа на Димитров винаги ме е изумявала неговата огромна енергия, хъс и политическа харизма. Ние и до днес продължаваме да помним неговия подвиг на Лайпцигския процес, за това как битката му с Гьоринг се превръща в първото и единствено за много време след това поражение на нацизма, за неговите усилия като шеф на Коминтерна за създаването на народен фронт, за героичните му усилия за възстановяване на България след Втората световна война. Но ми се струва, че България бе върната назад в своето политическо и еволюционно развитие до такава степен, че днес трябва да се опитаме да възстановим и образа на Димитров като ръководител на стачки, като отдаден борец със социалната несправедливост, като непримирим водач на народното недоволство срещу бедността, неравенството, ниското заплащане. Нали именно Димитров е един от ръководителите на политическата стачка на транспортните работници през 1919 година, недоволство, което разтърсва тогавашна България и показва, че Комунистическата партия има изключително силно влияние сред работниците и е готова да води докрай битката за тяхната защита. Но тук има интересен детайл, който не трябва да изпускаме. Битката за социални права може да бъде истинска и автентична само, ако е част от проект за реална промяна на света. В противен случай левицата стига до днешната си ситуация - да вярва, че като сложи по пет лева към пенсиите отгоре това ще се брои за социална политика и ще бъде оценено на следващите избори.

Никога не става така.

Левият човек иска проект за бъдещето, да знае, че политическото действие има за цел да промени радикално страната, а няма да се впише в статуквото и в олигархичната мъглица, която задушава всичко наоколо. Точно този урок трябва да научим от Димитров и от комунистите от неговото време. Тяхната битка има спадове, обрати, конфликти, но е битка с ясна цел и смисъл.

Те искат социализъм и точка.

Точно това дава енергия на Димитров да напише една статия, която много обичам "Единен фронт или класово сътрудничество". В нея виждаме неговият истински образ - кипящ от енергия, политическа страст и стратегическа мисъл. Той формулира идеята за "единен фронт на труда" като начин за осъществяването на конкретни социални цели. Но този единен фронт не е вписване в системата, а е опит за нейното разтърсване. Той не е подчиняване на политическото статукво, а възможност на същото това статукво да бъде демонстрирано, че промяната идва с бързи стъпки.

Именно в този текст виждам онзи автентичен ляв пламък, който ни е така необходим днес, защото той представлява един манифест на непримиряването,  на постоянната съпротива. В него е описан механизмът на политическо въздействия на елитите и паническите им действия в ситуация на криза. Когато кризата почука на вратата същите тези елити бързат да се разтапят от красиви приказки и социални обещания. Точно така се случи през 2008 година, когато голямата световна криза дойде като наказание за годините на безмерна алчност. Спомнете си само какви прекрасни обещания бяха изсипани, но когато днес ситуацията се поправи всички светли приказки бяха забравени. Димитров си дава ясна сметка за този процес и заради това ненавижда до дъно Социалдемократическата партия в онзи миг, защото тя е формация, която е избрала колаборацията. А той прекрасно знае и вижда механизмите на експлоатацията. Богатите никога не отпускат доброволно социални привилегии. Те не подлежат на договаряне и преговори. За тях се стачкува. За тях се воюва.

Ние днес като общество сме забравили как сме постигнали малкото останали социални благини. Като правото на два почивни дни. Или на 8 часов работен ден. Като минималната работна заплата. Ако кажете на някой от десните градски лумпени, че дължи това и на Георги Димитров той сигурно ще изхърка възмутено, но историята обича да бъде иронична.

И нека не ви изглежда пресилено, но съм убеден, че част от битката срещу Димитров днес е именно опит за задушаването на всяка социална алтернатива в зародиш, опит за спиране напълно на социалистическото мислене  и изолиране на младите поколения от идеята за промяна. Вместо промяна днес им подхвърлят някакви изхабени дъвки за "капитализъм с правила", идеята, която би докарала Георги Димитров до смях. Правилата дойдоха в капитализма като функция на лявата борба. Иначе сам по себе си той е като отвързано чудовище, което премазва човешки съдби и точно заради това Димитров толкова настоява всички работници като един да излизат на улиците, за да се противопоставят.

Днес, уви, България е социално разгромена държава. От нея е изтръгнато дори елементарното усещане за солидарност. Отделни прослойки излизат на улиците, но гласовете им остават гласове в пустиня. Синдикатите са се превърнали в продължение на властта, а синдикалните лидери умират да се снимат с премиера и го предпочитат пред снимките с миньори или шофьори. Ето защо хора като Димитров са опасни в сегашната ситуация. Те разрушават идиличните представи за класовото сътрудничество и описват света, такъв какъвто е. Това е освобождаващо усещане. И ми се струва, че българската левица също не бива да се бои днес от този речник. Диагнозата трябва да се казва в лицето и то с истинските думи. БСП трябва отново да открие смисъла в острата социална битка, защото това е единственият начин левицата да върне доверието в себе си. Разбира се, прекрасно съзнавам, че преди да направим това трябва да се справим с класовите колаборационисти в нашите собствени редици, защото и до днес ми е трудно да повярвам, че един милионер знае как да се бори за правата на тези, които експлоатира.

Георги Димитров е опасен и за нововъзникващия фашизъм в страната, който статуквото определено толерира. Достатъчно е да видите кои са част от имената на Паметника на жертвите на комунизма, за да ви стане ясно каква държава е България днес и наследниците на кои се опитват да превземат учебниците по история на абордаж. Точно заради това пред очите ни се прави огромен опит Георги Димитров да бъде изчегъртан от историята или да присъства в нея единствено като карикатурен и зловещ образ. И технологията на това демонизиране е достатъчно ясна - автентичните мисли и трудове на Димитров са захвърлени в мазетата на библиотеките, а всякакви псевдоучени на грантова издръжка редовно се опитват да изнасилят историята. Това е протофашизъм и Димитров щеше да го знае най-добре. Защото той никога не е имал заблуда за автентичната природа на това социално зло, което беше на път да унищожи Европа. Винаги е схващал механизмите за действието му. И веднага давам пример - в един доклад на Димитров от 1935 година попаднах на описание на фашизма, което може да разтресе човек: "Фашизмът хвърля народа в лапите на най-корумпираните, продажни елементи, но говори пред тях, че искат „честна и неподкупна власт”. Спекулирайки с дълбокото разочарование на масите от правителствата на буржоазната демокрация, фашизмът лицемерно негодува против корупцията..."

И само си помислете колко пъти напоследък сте слушали за битката с тази корупция и то от хора, които са потънали до ушите в афери и задкулисие. И това е интернационална схема. Нима в Украйна на власт на власт под булото на антикорупционна революция не се промъкнаха злодеи, които запалиха живи хора в Одеса?.

И казвам това, защото в името на Димитров днешната българска левица трябва да води битка за историята. Фактът, че БСП проспа историческия реваншизъм на 90-те години и до днес е най-голямата отворена рана на партията. А всъщност именно там се води истинската борба за смисъла от съществуването на България. И ние трябва да спрем попълзновението на този прикрит фашизъм, който днес се опитва да подпише реабилитацията на десетки чудовища от нашето минало и да им даде документи за ангели.

Това е другата част от нашето статукво, което няма как да приеме Димитров. Защото той им е направил рентгенова снимка.

Той ги е видял ясно.

И нещо повече - той вече един път ги е победил.

Те няма да забравят това и неговата победа ги ужасява.

Защото пътят на Димитров всъщност е пътят на една победа.

Призовавам ви никога да не забравяте това.