Ние сме Българската социалистическата партия

Когато видях статията на Ана Пиринска "Ние сме БСП", публикувана в ДУМА, а след това и в "Поглед.инфо" си казах "Даа, крайно време беше такъв текст да се появи". Не ме разбирайте погрешно - с много от изразеното в текста аз изобщо не съм съгласен, но го разглеждам като част от връщането на идейната дискусия в БСП, като отдавна отлаганата необходимост българската левица да почне да дискутира своето политическо и идейно бъдеще. В този смисъл само мога да поздравя авторката, че смело е изразила своите идеи, несъгласия и критики. Смятам, че точно към това се стреми документът "Визия за България" - той не предлага окончателни решения и политически аксиоми. Той търси дискусия за бъдещето на страната, защото по едно нещо у нас има пълен консенсус - държавата се намира в задънена улица, "стабилността" унищожава почти всеки смисъл за съществуване тук, а "геополитическите успехи" са дъвка за медийна употреба, които не носят реална полза на нито един български гражданин, освен на шепа придворни журналисти, които изпадат в придихания и оргазъм само при споменаване на името на Бойко Борисов. По това, мисля си, се разбрахме. Нека да видим къде обаче според мен авторката не е права и искам пак да подчертая - това е дискусия на колене, безкрайно уважавам хората, които заявяват позиция. Те ще спасят света.

Леко спорен е подходът да се прави статистически анализ на използваните думи във "Визия за България". И веднага давам пример - думата "морал/морално" не била спомената нито веднъж. Думата "щастие" също. Според мен тук има известно неразбиране на идеята за документа. "Визия за България" не е идеологическа платформа, нито пък си е поставяла такива задачи. Идеята в нея е идеологическите постановки да бъдат преведени в езика на конкретните управленски решения, които бъдещо управление да реализира. В този смисъл аз щях да бъда настроен много скептично и съмнително, ако бях срещнал някъде думата морал. Как точно да я използваме в такъв документ? "Ще управляваме морално?" Инфлацията на политическия език най-остро е ударила точно тази дума. Идеята беше "Визия за България" да не се занимава с високопарна патетика, а търси конкретни решения на проблемите. В този смисъл използването на "морал" е излишно. Според мен морална е всяка партия, която представя предварително своята програма и след това яростно и последователно се опитва да я реализира. Тук няма смисъл от тежки декларации и биене в гърдите. Трябва действие. Всичко останало е прах по вятъра. В този смисъл самото изкарване на управленски проект за трансформация на държавата е част от реморализацията на БСП. Така избирателите, симпатизантите, а дори и противниците получават възможност да проверяват на всяка една крачка дали левицата е последователна и не се ли забърква в поредното блато от компромиси.

Приемам забележката за отсъствието на думата "капитализъм". Диагнозите трябва да бъдат поставяни ясно и точно. Думата социализъм също отсъства. Но "Визия за България" не е окончателен текст - идеята е той да породи дискусия, остро несъгласие дори, а аз съм готов да чуя даже и яростното му отхвърляне. По-добре кипящи страсти, отколкото противно и хладно безразличие. Тоест оптимистично смея да предположа, че именно текстове като "Ние сме БСП" могат да дадат различна посока, нов поглед, да обогатят с идеи, а дори и с думи "Визията".

И така стигаме до външнополитическата част, където ще имаме най-сериозни спорове, а у нас те се водят без никой да чува отсрещната страна. Това е стара травма на българската публичност. Ще трябва да я приемем такава, каквото е.

В текста на Пиринска срещаме следното изречение: "Пропагандирането на крайно националистически и изолационистични политики, каквито прилагат Орбан, Фицо, Тръмп и др., очевидно въобще не смущава и близки до лявото - каквото и да означава това - професори, политолози и журналисти". Приемам посоката на нейните разсъждения, но ми е трудно да разбера защо е забъркала този коктейл от имена и най-вече защо приравнява Фицо с Орбан и Тръмп. Най-малкото, защото Орбан и Фицо трудно ще ги запишем в един и същи интернационал, защото двамата дълго време не се понасяха, публично се нападаха, а дори и сега май просто се търпят, но по необходимост. Авторката може да не приема неговата политика, но няма как да избягаме от един прост факт - Фицо е социалист. Той може да е черната овца на ПЕС, но партията му е част от европейското ляво пространство и простото му заклеймяване и наритване по този начин всъщност доста олеква. 

Тук стигаме до централната тема - коварният Орбан, проклетата Вишеградска четворка, тези демонични политически създания, които тревожат мислите на правоверния европейски интелектуалец и всяват смут в демократичните му инстинкти. Ще си позволя да поспоря с Пиринска - Орбан не е изолационист. Фактът, че не иска бежанци не го прави изолационист, защото той не е тръгнал да напуска ЕС с гръм и трясък. Орбан иска друг ЕС и неговата визия за Съюза малко плаши. Проблемът обаче е различен - че дори плашещата визия на Орбан за ЕС е за предпочитане пред настоящото положение на нещата, затворено между ишиаса на Юнкер и безвремието на европарламентарното нищоправене. И когато Орбан се дава пример у нас той рядко ни служи като модел на вътрешна политика или идеологически блясък. Той се дава за пример като човек, който не се страхува да предложи различна визия за бъдещето на Европа. Не оценяваме проекта му, оценяваме смелостта. Искам и българската левица да е достатъчно смела, за да може да не влиза в капаните на консерваторите и да не смята, че единствено солидарният стълб ще измъкне Съюза от кризата. ЕС се нуждае от цялостна трансформация и всеки лидер, ляв или десен, трябва да го знае. Битката започва именно оттук. Не приемам левица, която си мисли, че със смяната на две гайки колата може да тръгне отново.  Заради това смятам, че е добре, че БСП търси отговор. Дали той ще ми хареса докрай предстои да разбера.

И ще защитя своята теза леко коварно. Какво мисли Корбин за ЕС например? Доволен ли е той от Евросъюза в този му вид. Една от основните атаки срещу лидера на лейбъристите от вътрешнопартийна му опозиция беше именно, че Корбин не е бил за оставането на Великобритания в ЕС и това му е личало, тоест не е бил достатъчно активен в кампанията "remain". Аз мога да го разбера - настоящето на ЕС е безрадостно и леко смешно. ЕС няколко пъти подред доказа, че е на страната на големите банки, а не на обикновените хора. Че е съюз, който в момента е узурпиран от корпоративни интереси и се движи в някаква посока, избрана от костюмари за костюмари. Всеки опит политиката на ЕС да бъде подложена на реално допитване до хората се проваляше с гръм и трясък. Знаците за кризата на доверие се трупаха един след друг, но проблемът на левицата е, че тя също остана сляпа за процеса. И днес виждаме какво се случва - традиционната социалдемокрация е в будна кома, има възход на популистки партии (това е невярно и идеологическо определение, но дотам се кастрирали езика, че просто няма какво друго да използваме), а консерваторите разчитат Меркел да има енергия да изкара поне още една-две години.

И тук вече докосваме проблема. Левицата в нейния традиционен вид си въобрази, че големите й битки от миналото вече не са важни. Че тя е културен проект (използвам израз на Адам Михник) и заради това трябва да се взира в идентичностите, а не в социалните недоволства. Ето как са получава един абсолютен абсурд - десния Орбан да бъде припознаван и от леви хора, защото го виждат, че отстоява национални политики. На този терен от големите играчи във властта играе само той. И левицата няма да преболедува това само със заклинания и скрито съскане. Тук трябва енергия и връщане към реалните идеи. Между другото - точно това е рецептата "Корбин". В програмата на лейбъристите за изборите през 2017 година те много малко си играят с идеологически дъвки, а са описали поредица от конкретни социални идеи, които да възстановят усещането за справедливост в рязяденото от консервативни плъхове общество. С което не казвам, че БСП и Корбин са едно и също. Но БСП е налучкала част от рецептата. Мое мнение. Не се опитвам да го натикам в гърлото на никого.

Но аз принципно не споделям изобщо идеята, че ние трябва наготово да взимаме чужди модели и да се движим по тях. Навлизаме в епоха в която всяка отделна левица има огромни национални проблеми за решаване и взирането в чужди мисли може да е пагубно. Май отново се връщаме в началото на прехода, когато пред БСП имаше два пътя - да се превърне в модерна лява партия по собствен модел, както казваше Лилов или се модернизира по социалдемократически образец, както искаше Луканов. Пътят на Лилов търсеше собствено обновление, пътят на Луканов беше заемка. В крайна сметка БСП избра второто и голяма част от политическите й проблеми днес се дължат на този избор. Убеден съм и в друго - рецептата на Корбин няма да проработи у нас. Не, защото не е вярна, а защото е рецепта за Великобритания. Ние ще трябва да тръгваме по трудния път - сами да търсим изход от блатото, да се сблъскваме с нашите собствени проблеми и да ги решаваме максимално идейно. Единственото важно е БСП да не губи лява идентичност, но за това си струва да се напише отделен текст. И пак ще повторя - "Визия за България" е предложение, а не канон.

И най-накрая - абсолютно съгласен съм с окончателния извод на Пиринска. Битката на левицата днес е срещу навдигащия се фашизъм и олигархичната спойка между политика и организирана престъпност. Но е много важно да знаем в името на какво я водим? Водим я в името на социалната справедливост, на по-високите доходи, в името на тези, които бяха ударени и забравени и натикани на социалното дъно да се маргинализират и фашизират, защото не виждат никакъв друг изход от отчаянието. Ако левицата се откаже от своята социална идентичност и двубои, тя наистина се превръща просто в култура. Красива, превъзходна и ослепителна, но без да заплашва тези срещу, които наистина се бори. И това трябва да променим. А аз знам, че можем да го направим. По наш си български модел. 

Защото ние сме Българската социалистическа партия.

Всяка смърт е трагедия, но трябва да си прекалил с медийните опиати, за да величаеш Джон Маккейн

два кратки етюда за един американски сенатор

Всяка смърт е трагедия, но трябва да си прекалил с медийните опиати, за да величаеш Джон Маккейн с помпозни определения като "герой", "бунтар", "гигант", "икона" в България.

Маккейн може и да е икона за някои в САЩ, но цената за този героизъм и до днес я плащат стотици хиляди в изтерзаните части на света, където той завинаги ще има имидж на политическо чудовище. Образът на смелия и непоколебим политик, отдаден на своите принципи, също е огромна лъжа, съчинена с медийна мощ, която надминава нашето въображение. Единственият принцип, който Маккейн някога е имал, са собствените му политически интереси, собственият му образ и почти нищо останало. Другото е фентъзи за подчинени идеологически колонии.

Само преди няколко дни "Ню йоркър" излезе с интересен, но странен текст, наречен: "Джон Маккейн и краят на романтичния консерватизъм". Той е посветен на последната битка на покойника - тази срещу Доналд Тръмп. Това, което статията премълчава обаче, е нещо много иронично. Маккейн има пряка отговорност за възхода на тръмпизма и подозирам, че той заради това беше толкова озлобен. Просто няма начин да не си е давал сметка за вината си и това го е изяждало отвътре. Именно Маккейн през 2008 година изрови и даде национален обхват на Сара Пейлин, която беше прото-Тръмп, но само че в пола. Именно Маккейн даде политическата легитимност на такива фигури, обсебен от желанието да се докопа до креслото в Белия дом. И в края на живота му този Франкенщайн го съсипа и унищожи. Не намирам нищо успокоително в това, но виждаме на практика безпощадната сила на най-големите исторически грешки.

И още нещо - аз никога няма да забравя, че именно Маккейн беше човекът долетял преди четири години в България, за да прекрати "Южен поток" и да ни покаже на практика, че България няма право на собствени национални интереси. Това беше толкова подло и безчестно действие, че съвсем сериозно очаквам като минимум да кръстят улица у нас на негово име. Ние ги умеем тези работи...

---------------------------------

До редакцията на Терминал 3

Уважаема редколегия, прочетох текста ви "Американският герой", посветен на Джон Маккейн. Плаках от изумление. Последното изречение - "Сега от висотата на историята Джон Маккейн изглежда по-могъщ от всякога" с неумолима ирония ми напомни на - "Безсмъртното име на Сталин винаги ще живее в сърцето на съветския народ и цялото прогресивно човечество" (вестник "Правда" от 6 март 1953 година). Сега вече разбрах откъде се учите на журналистика. Имате още малко за догонване, но аз твърдо вярвам във вашия успех :))))

Милене, Ани, защо мълчите?

Драмите в търговския регистър, електронната катастрофа на постевропредседателска България, ожилените от "Олимпик", кадровите недомислия в Комисията по финансов надзор отново доказаха по безспорен начин, че август е най-непредсказуемия, опасен и коварен месец в политическия календар на стената. Държавата би трябвало да тъне в отпускарско безвремие, а винаги се случва нещо, което да ни докаже, че всяка стабилност е измамна, самоуспокоенията просто медиативна илюзия и всичко, което вярваме, че е трайно може да се скапе само за няколко дни. Но тези големи скандали запушиха един друг, който също се промъкна до медиите, но бързо остана назад, защото лавината от събития мелодраматично го повлече. От Нова телевизия официално обявиха, че спират предаването на Милен Цветков в съобщение до медиите. От текста им се разбра, че някакви техни проучвания показвали, че зрителите предпочитали в тази част от денонощието да гледат забавни и развлекателни предавания и заради това шефовете шефовете решили да дръпнат шалтера на шоуто. Те били предложили на Цветков друго предаване и длъжност, но той предпочел да напусне. Всъщност това е единственото достойно нещо в такава ситуация.

Не карам никого да харесва насила Милен Цветков. Самият аз не мога да се определя като редовен зрител на неговото шоу, защото часовият му пояс беше безумен, а и лудия му репортер ми идваше в повече. Но е факт и друго - Цветков има разпознаваем стил, знае как да бъде интелигентен и забавен едновременно и не се боеше (почти единствен в големите български медии) да поставя остри теми и да ги разнищва без да се съобразява с политическия климат или интересите на властта. Всъщност това стана причина и за изгнанието му в безумните късни часове. Понеже преди не можеха веднага да го уволнят решиха да го натирят в девета глуха и във време, когато пред телевизора стоят основно хора, които търсят розовите канали, а не разговор за политическите проблеми на деня. Всъщност, ако проследим кариерата на Милен Цветков можем да видим през нея тоталният срив на свободата на словото у нас. Той беше водещ на сутрешен блок, след това му дадоха следобедно предаване, а най-накрая го натираха в късно през нощта, за да не смущава никого с неудобни въпроси и ехидна ирония. Неговото предаване, въпреки многобройните си кусури, остана единственото място в голяма медия, където можеха да се обсъждат свободно парливи теми с остър и дискусионен тон. Точно заради това само преди два месеца епизод от него бе спрян от Нова телевизия, защото имал наглостта да се занимава с новината, че Бойко Борисов имал остров в Гърция. При това анонсът изобщо не беше, че те ще разглеждат тази информация като нещо реално и сериозно. Това можеше да бъде предаване за фалшивите новини, за механизмите на тяхното пускане, за политическата им употреба, за това как да имунизираме едно общество срещу тях. Но никога няма да узнаем какво точно са казали неговоти събеседници. Предаването беше демонстративно спряно, а очевидно Цветков стана повече от неудобен. Вероятно ръководството на медията е имало дълги и тежки телефонни разговори с политическа окраска и резултатът е, че един популярен журналист бе натирен с обичайните пожелания за "бъдещо сътрудничество". Всички знаем, че такова няма да има. Това е елегантния начин да изритат един неудобен телевизионен водещ, за да могат мениджърите-костюмари да докладват, че задачата е изпълнена успешно. Нека да си припомним, че и когато Ана Цолова бе свалена от екран нейните началници анонсираха, че тя щяла за води магазинно предаване. Това се случи преди година. На хоризонта никакво предаване не се задава, а и няма да се зададе. Във вълната от събития някъде се прокрадна информацията, че тя даже щяла да напуска Нова телевизия. Може й да е вярно, едва ли престоят й там е особено приятен.

Изритването на Цветков обаче е събитие със дългосрочна цел. Големите телевизии ясно показват, че нямат никаква нужда от журналисти с позиция, памет и опит. Те са неудобни, защото не могат да бъдат контролирани докрай. Не могат да бъдат вместени в схемите, трудно се вписват в лакираната реалност, която телевизиите ни поднасят като луксозна отрова всяка вечер. Хората от Нова телевизия ясно са ги го казали - те искат да забавляват своята аудитория до смърт, защо им е да пълнят главата й с размисли и разговор за това какво се случва край нас. Вземи тази "Черешка на тортата" и спри да мрънкаш за справедливост. Изобщо саморазправата с качествената журналистика тече на много нива и виждаме, че победата срещу нея е пълен триумф.

Част от проблемите са в самата журналистика.  Залитането към развлекателното и скандалното вероятно носи читатели, но обезценява повечето опити за постигането на някаква истина за състоянието на обществото. Самото ни общество се раздира от тежки политически противопоставяния, безкрайно делене, безкрайни виртуални крясъци и в такава обществена атмосфера наистина е много трудно да откриеш хладния тон на обективността и здравия разум. Но голямата драма на българските медии е в това, че те се поддадоха на политическия натиск, не успяха да усетят примката около врата си, а когато стана ясно, че не остава въздух беше твърде късно. И днес се намираме в ситуация в която Нова телевизия уволнява безогледно журналисти-емблеми, защото знае, че подобно нещо ще им се размине. За тях най-важното е да са в мир с властта и да пробутват нейната гледна точка за обществото. Но не са само те. Понякога рано сутрин е кошмар да имаш дистанционно в ръката - във всички телевизии подред се изреждат министри, които ядосано обясняват какви успехи има властта и какви големи постижения жъне.

Хората обаче не са идиоти. Те винаги усещат кога някой се опитва да им пробутва фалшива реалност и политическа пропаганда, макар и прикрита под формата на "обективно отразяване". Те имат сетива, за да усещет кога ги манипулират и кога си играят с тях. И всъщност това води след себе си смразяващ процес - никой не вярва на медиите. Това е нещо, което започна още преди Доналд Тръмп, днес просто виждаме неговия пик. Казват, че фалшивите новини избуяли и те били продукт на кремълската пропаганда. Пълна глупост. Всъщност хората разпространяват фалшиви новини и се хващат за тях, защото са изпълнени с дълбоко недоверие към това, което големите медии им показват. Защото те (големите медии) бяха прочистени от качествена журналистика и журналисти, за да останат единствено истеричните сутрешни блокове, където рано сутрин едни и същи лица да ги бомбардират с пародия на репортерство и анализи. И заради това проблемът с Милен Цветков отива далеч отвъд него. Това е проблемът за бъдещето на българската журналистика и дали нейната окончателна катастрофа е предовратима. Както и за това колко дълго още ще се правим, че в нея няма политическа намеса. Защото отстраняването винаги тече по тази линия. Беновска ще има ефир поне докато Бойко Борисов е на власт. Милен Цветков вече няма. Това е политическата формула на падението и знам, че мнозина ще я оспорят. Всеки има правото да живее в самозаблуда щом така му харесва.

В тази драма от слагачество, слугинаж, изкривени от поклони гръбнаци и любовна медийна слюнка има и един друг проблем. Защо жертвите на тази секира и тъпчене с кубинки мълчат? Защо Милен Цветков не се реши да говори и то в своя стил? Защо Ана Цолова реши да си мълчи и да отпадне от медийния живот безмълвно като удавник? Защо много други, които напуснаха журналистиката отвратени, ударени, а и вероятно ужасени се оттеглиха от битката мълчаливо? Свободата на словото не е само отговорност на репортерите, но тяхната безсловесност не помага по никакъв начин. Само там, където има мълчание може да има цензура. Само там, където всички се отказват от битката силите на злото триумфират, отварят шампанско и се поздравяват, че операцията по запушване на усти е протекла успешно. И, да, знам, че да говориш много често означава проблеми, драми, липса на всякакви други възможности в спарения въздух на олигархична България, но това е последната възможност за съпротива. А без нея сме просто загубени. 

Защото страна с такива медии е обречена на постоянен неуспех.

Аналоговите виновници на кабинета

На 14 февруари тази година, навръх Деня на влюбените и любовта, Бойко Борисов държи фундаментална реч пред министрите от кабинета. Тя е посветена на електронното управление и е пълна с патос, дори с усещане за фатализъм. "Ако нещо хубаво направим в този мандат да остане, това е електронното управление", казва Борисов като уличен проповедник и натъртва, че лично всеки министър отговаря по темата и няма право да стоварва вината на по-долните звена. Проповедта отива и по-нататък. Премиерът предупреждава, че това е голямата тема по която ще бъде оценявано управлението и "и не си мислете, че като дойде септември, някой ще ни е забравил" (цитатът е буквален).

След всичко, което се случи в средата на август - срива на търговския регистър, падането на сайта на правосъдното министерство, блокирането на електронните страници на ГРАО и на още няколко държавни институции, можем да четем тази реч като някакво върховно предчувствие за наближаваща беда. Все едно някъде в аналоговото управление на страната е било ясно, че дигиталният провал е неизбежен напук на уверенията, че се движим към бляскаво информационно дружество.

Сривът на търговския регистър предизвика небивало политическо и обществено брожение, социалните мрежи зажужаха като разбунтуван кошер, бъркането навътре в историята заприлича на комикс, който обрисува живота в някоя лудница. На бял свят излязоха факти, които ни карат да си мислим дали случайно не сме се събудили в някой кафкиански кошмар. Оказа се например, че поръчката за "надграждането" на Търговския регистър е било спечелено от 72-годишна маникюристка. Шефката на Агенцията по вписванията Зорница Даскалова пък няколко дни чакаше скандала да утихне от самосебе си и се покри като изчезнал от Софийския зандан затворник. Чак когато стана ясно, че Търговския регистър няма да тръгне скоро и че омазването там е огромно, тя се появи да даде обяснения от които обаче вече нямаше никаква нужда. Съмненията, че зад срива се крие нещо нечисто и задкулисно станаха толкова големи, че властта се нуждаеше от ритуална жертва, която да успокои масите. Така в пика на скандала Даскалова подаде оставка, я тя скоростно бе приета от Бойко Борисов и Цецка Цачева. Пускането на кръв е изпитана тактика на ГЕРБ, но в случая те се забавиха твърде много с реакцията и това може да им изиграе много лоша шега, защото черните вицове, които се родиха от абсурдната ситуация ще останат безсмъртни. Отделно от всичко това с остраняването на Даскалова Борисов всъщност нарушава свое основно политическо послание, което цитирахме в началото. В речта си от 14 февруари той ясно посочва, че отговорността не се носи от нисшия персонал, не се носи от шефки на агенции, а пряко от министрите. И заради това в драмата с Търговския регистър все по-силно започва да виси въпроса - кой го свали и кой носи отговорността за провала. Разбира се ние няма да търсим техническите обяснения. Те са приоритет на експертите, но сме длъжни с дететективски нюх да потърсим политическите виновници за ситуацията, които си налягат парцалите и пускат безумни инициативи, за да може да им се размине в суматохата.

И така - кой може да е виновен за това, че Търговския регистър изгърмя, мина офлайн и разклати управлението така сериозно, че развалиха невзетата отпуска на премиера. Всички знаем, че този кабинет има врагове, които главата на правителството редовно посочва - в началото на годината това бяха "гадовете, които искат да бутнат Борисов заради тока", после се оказа, че това са някакви "стари ченгета", които пускат жълти новина, а след това трубадурите на властта конкретизираха, че цели три центъра (Цветан Василев, "Позитано" 20 и Елена Йончева) се опитвали да дестабилизират положението у нас. При този изброен списъчен състав можем ли да кажем, че някой от тези мистични врагове е прецакал Търговския регистър, за да развали вкуса от геополитическите успехи на кабинета, а? Колкото и да се напъва обаче дори и Илияна Беновска няма да успее да развие такъв коментар. Не подценявам таланта й в тази сфера, но целият български народ му стана ясно, че в цялата драма има двама, които са в кал до ушите. Това са правосъдният министър Цецка Цачева и вицепремиерът Томислав Дончев. Първата е редовната издънка на ГЕРБ. Цачева е в черна серия от 2016 година, когато въпреки театралните си сълзи и сценки загуби президентските избори. Оттогава кариерата й тръгна надолу. Собствените й избиратели я оставиха вън от парламента и тя в последния момент се качи на правителствения кораб, но пък за сметка на това е един от министрите, които ще бъде запомнен с трайна поредица от скандали. И бягството на затворници от Софийския затвор, след това от болница в Пловдив - всичко се писа на нейната сметка. Гръмването на търговския регистър е черешката на тортата, пик на нейната буреносна министерска кариера, която сигурно ще завърши като по бай Тошово време - ще я заточат в Конституционния съд, за да я остранят от зрителското внимание. Факт е обаче, че Цачева беше неадекватна и абсурдна в окото на бурята, както и това, че очевидно не си е свършила работата качествено докрай. Големият злодей в случая обаче е топзвездата на ГЕРБ, онзи, който все го славословят като експертното лице на партията - вицепремиера Томислав Дончев. В разгара на скандала той побърза да излезе с идеята да се създаде мегахранилище за държавни данни, за да се избегнели такива случаи в бъдещето, но това е точно след дъжд качулка. В началото на януари, когато Дончев още се изживяваше като рокзвезда в парламента бе проведен дебат по питане на левицата за електронното управление. Тогава той се опита да оригиналничи: "Не се прави електронно управление с аналогови политици". Оказа се, че няма по-аналогов от Дончев в този кабинет. Електронното управление се оказа една красива дъвка, политическа маска, която да прикрие неговото персонално безсилие да свърши нещо качествено по темата. И резултатите от това се видяха кристално ясно - пълен блокаж на основни електронни ресурси на държавата. А суперзведата би трябвало да ги контролира отблизо и да ги надзирава зорко. Човекът обаче е изгубил повече време да мисли с какъв костюм да се появи на карнавала в Габрово, отколкото да си свърши работата както трябва. Рядко в българската история е имало по-ясен криминален случай - виновниците са налице, те са очевидни, но властта вдига чадър над тях и ги оставя да си развяват политическото алиби по медиите. Но хората не са слепи. Те ясно видяха кои са аналоговите виновници за проблемите. 

Оставка!