Професор Андрей Пантев е авторът на гениалната идея да
бъде създадено "Дружество на нерепресираните преди 10 ноември". И вън
от шегата в нея има желязна логика - въпрос на време е такива като нас
(нерепресирани) да станат върховна политическа рядкост. Достатъчно е човек да
се разходи из социалните мрежи покрай 1 февруари, когато е обявен Ден за почит
на жертвите на комунизма, за да види, че скоростта с която се множат дядовците,
които са били лагерници в "Белене" надминава тази на светлината.
Всеки софийски интелектуалец внезапно се сдоби с роднина, който е бил измъчван,
тормозен, насилван, мачкан и мразен от комунистите. Точно както преди 10
ноември дядовците-партизани почти надминаха числеността на Червената армия.
Казвам всичко това не, за да се гавря с паметта на жертвите, нито пък да
осквернявам чувствата на някого, но като гледам колко борци с комунизма са се
появили из нашите ширини и то 30 години след като комунизма падна, вече ми е
смешно. Има два основни типажа медиен антикомунист, които виреят по нашите
ширини. Първият типаж е голобрадият градски десен, който се е появил на бял
свят след падането на Берлинската стена, но се е изцпедепцал в писането на
есета за радиоактивни марули и в леенето на виртуални сълзи за избития
български елит. Другата разновидност най-добре се олицетворява от
"журналиста" Христо Христов - човек без ясно образование и конкретна
експертиза, който обаче обикаля от екран на екран и ни го представят като
"изследовател", а понякога дори и като "историк". Самият
Христов прилича на леко свадлив чичка и от тези, които са постоянно нервни,
кисели и недоволни от живота. Това е любимата поза на градския антикомунист,
който задължително крие липсата на реални знания и убеждения зад един тон
морални въздишки и възклицания, както прави един друг екземпляр - Евгени
Михайлов. Този тип хора се осъзнаха като борци с комунизма едва когато вече
безопасно да си такъв и видяха сладостта от това да се бориш с измислени
призраци. Държавата ти отпуска пари, млади журналистки пърхат с мигли край
тебе, психодясната секта те кани по срещи и разнася интелектуалните ти мощи от
фейсбук-група във фейсбук-група. Изобщо как да не се отдадеш на заниманието да
пишеш тежки и скучни тухли, които никой не чете, но пък всеки градски
антикомунист задължително споделя, че ще се захване с тях в момента в който
приключи с мемоарите на Иван Костов. Именно Христов беше в основата на бурята в
чаша вода, която медиите нарекоха "скандала с учебниците по история".
Самозваният нито журналист, нито изследовател публично орева света, че в новите
учебници комунизмът не бил предаден качествено. На децата се внушавало, че
Тодор Живков бил загрижен държавник, не била разкрита демоничната същност на ДС
и още редица тежки въздишки, които не стават за преразказване. В този хор се
включи и научната поп-фолк звезда на антикомунизма - професор Евелина
Келбечева, която като изпечен конспиратор започна да се бори с любимите си
демони - "историците, свързани с бившата БКП". Скандалът бързо
напусна медийното поле и се завихри като политическа вихрушка, защото всичките
десни микропартии написаха лирични декларации, пълни с прилагателни, за да
могат като гладни вампири да се наредят на политическата трапеза за промиване
на мозъци.
Всеки може да намери учебниците, за да види наистина ли
комунизмът е предаден пристрастно. Разбира се, че не. Авторите са подходили
изключително точно и безпристрастно и са дали възможност на децата да научат
фактите. А оценката на тези факти е въпрос на лично разбиране и израстване.
Проблемът е, че дясната паразитология има проблем с фактите. Точно заради това
тя иска в учебниците да няма факти, а политически оценки. Което си е буквално
опит за политическа агитация в училище, но хайде да оставим това настрана. Като
морално престъпление то е в дъното на класацията на всички други подмени, които
ни готвят. Аз например смятам, че ако ще вкарваме политически оценки за
комунизма в учебниците по история, трябва да подходим напълно обективно и да
запишем истината. А тя е, че комунизмът в България е мощен и мащабен
модернизационен проект. Комунистите трябваше да свършат онова в което
българската буржоазия се провали - да индустриализират и урбанизират една
изоставаща селска страна, която само няколко десетилетия по-късно беше на 27-мо
място по развитие в класация на ООН. Точно заради това в България комунизмът не
мина през нито една реална политическа криза за разлика от всички останали
страни в Източна Европа. То точно заради това дясната псевдоистория толкова
обича да преувеличава ролята на горянското движение у нас. Един десен досадник
дори я беше определил като "най-голямата съпротива в Източна Европа",
което може да се дължи или на хормонални проблеми или на остър дефицит на
мозък. Цялото замазване и трупане на храчки върху миналото, цялата сатанизация
на комунизма се прави единствено, за да могат такива като дуета
Христов-Келбечева днес да оправдаят своето съществуване и да си купят героичен
ореол за своите медийни образи.
Българският комунизъм е сложно, специфично и интересно
явление. И той няма как да бъде изучаван в черно-бели краски както им се иска
на неслизащите от екрана досадници. Ето ви още един факт за осмисляне - къде са
дисидентите? Къде са моралните фигури на съпротивата? Основните несъгласни с
режима са основно автентични комунисти и анархисти-идеалисти. Днес се опитват
да ни продадат за герой човек като Илия Минев, но хайде, ако може да внимаваме
с антисемитите, особено, ако ги величаем като героични създания.
Само, че целта на цялата истерия не е да се постигне
реална историческа дискусия за смисъла на политическото време и неравната българска
съдба. Идеята в училище да израснат хора, зомбирани от антикомунистическата
помия, които никога да не се осмелят да помислят за промяна на света и да
приемат ореолите на такива като Келбечева за автентични. Точно това е голямата
мисия на подмяната, но тя е обречена на пълен провал. Защото обществото ни роди
вече милиони дядовци, репресирани в "Белене", но няма как да си
измислиш талант на реален историк. Проф. Искра Баева зададе най-логичния
въпрос: "Защо те не напишат свои учебници?". Абсолютно. Защо вместо
да се пенят по медиите и да пускат слюнки от злост Христов и Келбечева не
седнат да напишат свой собствен учебник? Ами простичко е - те няма да могат.
Защото мразят фактите, ненавиждат историята и искат да съществуват в своето
черно фентъзи, където единство и само те са героите. Но тази творческа немощ
ясно показва и друго - целта на скандала не беше образователна, а политическа.
Микроорганизмите искаха за пореден път да заявят, че са живи, да покажат
обществено присъствие и да се самоубедят, че гласът им тежи. Но въпреки всички
медийни усилия не видях някой в обществото реално да се трогне от техните
вопли. Защото все още са живи хората, които помнят комунизма. И повечето от тях
помнят лошото. Много добре го помнят. Но не се срамуват да си припомнят и
доброто. И често да го повтарят. И фактът, че този спомен от година на година
става все по-светъл и светъл не е тяхна вина. Такива като Келбечева-Христов и
техните присъдружни партии бяха толкова некадърни, толкова крадливи, толкова
подли, толкова нечестни, толкова морално нечистоплътни, че превърнаха България
в страна от третия свят. Тези хора раждат носталгията към комунизма. Така че
може би трябва да им пратя по едно благодарствено писмо. Спестяват ми доста
политическа работа и усилия.
No comments:
Post a Comment